Луи Дертал
Колибата край езерото (9)

IX

Часът беше четири и половина следобед. Лиет и нейният братовчед бяха излезли да се разходят по частния път, заобикалящ Грандшен. Двамата младежи бяха седнали на една стара дървена пейка, обърната към необятната и прекрасна гледка. Беше топло по тези слънчеви възвишения и девойката и младият мъж, мълчаливи, почти дремеха.

По едно време Мишел дьо Мартини разтвори широко ръката си и с дланта си притули една продължителна прозявка, докато неговата братовчедка разкършваше схванатите си крайници един по един и с такава липса на притеснение, че сама започна да се смее, когато си даде сметка за това.

— О, Миш, стари приятелю… извинявай.

— Слушай, моя малка Лиет, не намираш ли, че дните започнаха да ни се виждат безконечни? По много досаден начин прекарваме времето си. Това еднообразие става непоносимо!

— Миш, драги приятелю, забравяш ли, че са минали само три дни, откакто си в Грандшен? Какво щеше да говориш, ако беше на мое място?…

— Действително не мога да бъда несправедлив и трябва да призная, че мястото е доста хубаво, пък и не се живее лошо: яде се, пие се, спи се. Впрочем не — спи се твърде много! И после, чувствува се голяма нужда от нещо непредвидено, неочаквано. Да, цялото това еднообразие ме потиска. Ако поне колата ми беше поправена! Но този механик от Аезиер изглежда, че няма никакво намерение да ускори поправката, въпреки всичките ми настоявания.

— Моля те, Мишел, имай търпение. Твърде много бързаш, стари приятелю! — отвърна Лиет, която впрочем слушаше с половин ухо оплакванията на своя приятел.

— Въпрос на темперамент, моя мила — отвърна непоправимият Мартини. — Моето съществуване винаги е приличало на лудешко препускане и тъкмо затова ми е било приятно. Но в края на краищата може би именно заради това досега не съм намерил време да се оженя.

След тази тирада, с която приключи дългата жалба на скучаещия млад мъж, настъпи тишина. Пред явно подчертаното безразличие на Лиет Мишел се бе видял принуден най-после да млъкне.

Опитът беше направил госпожица Дьо Грандшен извънредно предпазлива и подозрителна всеки път, когато Мишел започнеше с тези оплаквания. Веднъж подхванеше ли се разговор на тази тема, словоохотливостта на младия парижанин ставаше неизчерпаема, а девойката нямаше никакво желание да се повтарят неща, за които вече толкова пъти бяха говорили. Но макар тези оплаквания да й бяха станали досадни с това, че се повтаряха, те все пак намираха верен отзвук в нейното въображение! Всъщност Мишел беше напълно прав, за това не може да става спор!

Животът, който двамата млади хора водеха в Грандшен, не им предлагаше никакви забави и развлечения. Винаги приличащи един на друг, дните се нижеха бавно, отегчителни и мудни най-вече поради пълното безделие!

Около замъка полето, залято в златиста светлина, простираше своите пшеничени и ръжени ниви, чиято буйна и гъста зеленина беше в пълен контраст с жълтия цвят на почвата. Погледът обаче намираше отмора по гористите масиви на Грандшен и Ланком и нататък към езерото, което се простираше, блестящосиньо, между своите зелени брегове. От време на време окото се спираше и на малките групички от борове, намиращи се по върховете на малките хълмове, пръснати тъй неочаквано по цялата долина.

Често прелитаха рояци врабчета, тръгнали да търсят плячка за малките си човчици. Неотдавнашните бури сякаш бяха измили синьото небе, чиято бистра чистота сега не беше нарушавана дори и от най-малкото облаче. Изобщо по-прекрасно и по-кристално време не можеше да се желае.

Но ето че Лиет с един скок се озова на крака.

— Миш, да не стоим повече тук. Да вървим да се разходим малко край езерото. Така ще приключим много по-приятно деня си.

— Прието, ще взема Мирза, ще нарамя пушката си и с лодката ще отидем там, до края на гората. Ловът ще ме накара да се пораздвижа.

— Тогава, ако искаш да имаш време за лов, трябва да побързаме, Миш.

Няколко минути по-късно двамата се бяха настанили в една лека лодка от непромокаемо платно, която художникът, изпълнявайки нарежданията на своята братовчедка, бе донесъл със себе си. Лодката се плъзгаше бавно под тласъка на греблата, които младият мъж въртеше ловко, но движението не се улесняваше ни най-малко, от какъвто и да е благоприятен ветрец. Наоколо беше съвършено тихо.

Вдясно, по продължение на пътя за Бонц, се различаваха ясно неправилните силуети на брястовете и върбите, чиито клони, наведени над водата, падаха надолу като водопади от зеленина, като къпеха в бистрите вълни краищата на своите млади листа.

В противоположна посока се открояваше гъстата маса на гората, изпълнена с живот, а после в далечината — замъкът Грандшен, който чезнеше в златиста мъгла заедно със своите старинни кули, издигащи се на фона на синьото небе.

По едно време младият мъж пусна греблата, скръсти ръце и отправи прехласнат поглед към тази гледка, която представляваше едно неподражаемо съчетание от багри и светлини. Най-после той прошепна съвсем тихо:

— Каква красота!… Чувствувам се съвсем нищожен!

Лиет, която се бе полуизлегнала на задната част на лодката, се засмя малко подигравателно при това тихо признание.

— Ах, ето че вече си завладян! Всъщност, мой мили Миш, не можеше да бъде другояче. Ти си още млад!

— Вярно е, малка Лиет. Въпреки моите тридесет и четири години, аз все още съм в състояние да изпадам в младежки възторг пред хубавите неща, които природата ни предлага. На полето аз винаги чувствам, че се вдетинявам. Слушай, Лиет, ще ти поверя нещо: предчувствувам, че ще бъде една великолепна нощ. Ако имаш желание, когато всички спят, можем да дойдем отново тук, за да подишаме чистия въздух на полето и благоуханията на гората.

— Знаеш ли, Миш, ще чуем как пеят славеите. Да знаеш какви чудни гласове имат тези птици!

— Гледай, гледай, Лиет, нима обичаш песента на славеите! Та ти ставаш романтична, момичето ми.

Госпожица Дьо Грандшен се засмя малко нервно и отвърна полушеговито, полусериозно:

— Страхувам се, че е така, мой драги Миш!

— С какъв чудноват тон правиш това признание! — добави спътникът й, като се взря с интерес в малкото бяло лице на братовчедка си.

В този миг обаче по най-неочакван начин неговото внимание бе привлечено в съвсем друга посока. Близо до брега, в бърз полет, няколко сиви птици бягаха, притиснати в гъста редица, като се притулваха от гъстак до гъстак.

— Яребици!… — възкликна внезапно той. — Виж, Лиет!… Виж!

И той й посочи извиващата се ивица, която се очертаваше светла на фона на синьото небе.

— Да, яребици наистина! И при това доста голяма компания!… Горките.

— Нима не чувствуваш като мене лудо желание да вдигнеш пушката и да се прицелиш? Колко много дивеч има тук. Ах, жалко, че не е септември!…

— Какво от това, че не е септември? Кой ти пречи да задоволиш незабавно желанието си? Ако сега не е позволено да се бият яребици, тази забрана не се отнася и за зайците. Хайде, Миш, стига безцелно скитане. Понеже си взел пушката и кучето, да свием към гората и да вървим на лов!

— Права си — отвърна художникът, хвана греблата и започна да гребе с все сила. — Не трябва да се чака залезът на слънцето.

Внезапно той понижи гласа си и додаде:

— Лиет, гледай там, зад тази групичка върбалаци. Не забелязваш ли нещо?

Младото момиче трепна леко и явно изпадна в колебание. Най-после то се задоволи само да промълви:

— Хм!…

— Е, добре — подзе Мартини, — аз пък виждам човек да пълзи зад шумата. Трябва да е бракониер! Знаеш ли, той е подплашил ятото яребици!

Младият мъж хвърли поглед наоколо и реши:

— Бързо! Ще излезем на суша там, на онова място, покрито с тръстики и пресечено с насипи, което сега се намира най-близо до нас.

— Миш, сигурен ли си, че за лодката ни няма никаква опасност да излезе на брега на това място — забеляза благоразумно младото момиче.

— Никаква опасност. Тези насипи не са напразно тук. Точно по такива места рибарите ловят змиорки. Тук идват да се крият и цели ята яребици, бекаси и патици.

Художникът скочи на насипа, последван от Мирза, прекрасно ловджийско куче с козина, оцветена в черно и ръждиво. След това Мишел се обърна към Лиет и й подаде ръка. Щом и тя се озова до него, той побърза да я предупреди:

— Сега трябва да бъдем предпазливи. Най-напред ще се насочим към този бракониер, когото подозирам, че се е скрил зад върбовите дънери.

— О, не, Миш, моля те, не прави това! — възкликна Лиет.

— Защо ме спираш? Слушай, моя малка, ако ние успеем да пипнем този човек, твоят чичо ще ни бъде дълбоко благодарен. При това аз държа да направя удоволствие на маркиза, защото той е много любезен с мен!

— Направи му удоволствие по някакъв друг начин, Миш, и остави този млад човек на спокойствие.

— Този млад човек? Значи ти знаеш за кого се касае? Познаваш го?… В такъв случай мога само да те поздравя — заключи художникът с развеселен глас.

— Не ме закачай, Миш… Е, добре, да, аз познавам този млад човек. Моят чичо го смята за опасен, а главният горски пазач на Грандшен го защитава с жар. Този момък ме спаси от страшно неприятно затруднение един ден, когато се разхождах сама със старата лодка на чичо ми. Ще ти разкажа тази история малко по-късно, Миш, сега по-добре върви да търсиш дивеч, защото, както виждаш, вечерта напредва бързо.

Мартини не разисква повече по този въпрос. С вдигната пушка и показалец на спусъка, готов всеки миг да стреля, художникът следваше Лиет, като крачеше с отмерени стъпки, надявайки се всеки момент да подгони дивеча. Почти цял час измина така в еднообразна разходка, която все пак не бе особено уморителна. На Мишел не се удаде случай да даде и един-единствен изстрел.

От яребиците нямаше вече нито следа! Изглежда, че по някакво безмълвно споразумение тези обикновено непостоянни животинки бяха решили да напуснат негостоприемните за тях места.

— Е, добре, драги мой — каза внезапно госпожица Дьо Грандшен, — струва ми се, че ти ще се върнеш в замъка с празни ръце. По всичко личи, че зайците, както и яребиците, бягат далеч от теб.

— Честна дума, и на мен ми се струва, че е така! — отвърна Мартини, който се бе спрял, за да си поеме дъх.

— Във всеки случаи не мога да не съжалявам, защото бях решил да занеса утре на моята гостоприемна домакиня някакъв рядък екземпляр. Явно е обаче, че дивечът, за който мечтаех, не е имал намерение да ме чака!

— Наистина лоша шега ти изиграха! — подхвърли, Лиет с леко подигравателен глас. — Да скиташ толкова време из гората за нищо и утре да не можеш да си доставиш удоволствието да видиш твоята хубава и привлекателна чифликчийка!

— О. има ли смисъл да се ядосвам толкова! — отвърна весело Мишел, който не искаше да обърне внимание на леката подигравка на своята братовчедка. — По-добре да предположим, че сме излезли да направим обикновена разходка в полза на здравето ни, предназначена да ни поразкърши и да изостри апетита ни за предстоящата хубава вечеря.

— Е, добре, в такъв случай — засмя се веднага младото момиче — излишно е да продължаваме тази разходка из гората! Достатъчно се упражнявахме за днес, мой драги Миш. Късно е вече. Вярвай ми, най-добре ще направим да се върнем в Грандшен, без повече да се бавим.

— Както искаш, моя малка Лиет — съгласи се художникът, който бе поставил отново пушката на рамото си. — Още повече, че слънцето няма да закъснее да се скрие зад хоризонта. Предполагам, че утре сутрин времето ще бъде по-благоприятно за лов.

На връщане, понеже Лиет и Мартини бързаха час по-скоро да се озоват при лодката, и двамата не проговориха нито дума. Излязъл бе ветрец — лек, милващ, наситен с приятните ухания на гората. Той бе раздвижил мързеливо, сякаш с бавна ласка вълничките на езерото. Под угасващите лъчи на слънцето тези малки вълни добиваха розов оттенък и цялата околна гледка беше пропита от някаква вълнуваща печал.

— Сега — каза художникът, след като двамата влязоха в лодката и той хвана кормилото — ние ще можем да си поприказваме спокойни, люлени на повърхността на езерото като в гнездо на чайки. Разкажи ми, ако още желаеш, историята на твоя бракониер.

— Неговата история?… Не, по-скоро моето приключение, защото всичко, което се отнася до този момък, е пълна тайна! Затова занапред аз разчитам на теб, Миш, за да ми помогнеш да разясня цялата загадка.

— На мен!… А какво очакваш да направя?

— Пазачът ми каза, че въпросният млад човек е от този край. Това, което аз не успях да изтръгна от него, без съмнение ти лесно ще можеш да научиш от твоята чифликчийка.

— Лиет… Защо казваш винаги „твоята чифликчийка“? И при това, трябва да подчертая, гледаш доста презрително. Да не би да си оглупяла, моето момиче?

— А да не би ти да си станал невъзпитан!

— Слушай, Лиет, ти не познаваш тази личност и поради това не би трябвало да изпитваш никакви чувства на презрение. Госпожица Нанси, която някога е била чифликчийка, е получила съвършено възпитание и образование, което прави впечатление с обширността си. Поради обрат в материалното състояние на семейството, причините, за който ми са неизвестни, тя не се е поколебала да дойде да се настани в стария дом на своите деди и както се казва, да запретне ръкави и да се залови сама за работа. Признай, Лиет, че само човек, готов на саможертви и усилие, е в състояние да дойде да живее сред тази самота, да изостави обществото и всички развлечения на града, за да се посвети напълно на една недъгава леля. Естествено не мога да не се възхищавам, че всичко това се върши без никакви оплаквания и недоволства, а по начин, който превръща жертвата в радост.

Дори и след това изявление Лиет не скри подигравателната си усмивка.

— Охо! Мой мили Миш, изглежда, ти си много добре осведомен относно твоята… домакиня.

— Вярно е. Трябва да призная, че по много умел начин аз се постарах да узная колкото мога повече от Мари-Роз, старата прислужничка. И от всичко, което добрата жена ми повери, заключих, че госпожица Силвен е обожавана не само от своите близки, но и от всички хора от този край.

— Браво, Миш, проявяваш се като отличен детектив. Виждаш, че имам право да се надявам на твоята помощ.

— Наистина, Лиет, ти ме смущаваш с твоя възторг.

— Още повече — продължи тя невъзмутимо, — малкото разследване, което очаквам ти да направиш, ще бъде един повод да посетиш наново госпожица Силвен.

— Разбери, Лиет, че това може да бъде оправдание пред самия мен, но не и задоволителен предлог, за да мога да се върна в Пресл! Аз обаче дължа едно благодарствено посещение на тази девойка. И ако ти нямаш нищо против, можем да я посетим заедно. Така ти ще можеш сама да се увериш колко е мила, приветлива и хубава.

— Честна дума, Миш, струва ми се, че си влюбен.

— Не, не още. Същества като нас са твърде скептично настроени, за да могат да се влюбят тъй внезапно. При все това чувствувам, че тази опасност ме дебне, защото споменът за Силвен често ме навестява.

— Ако смяташ възможно подобно нещастие, по-добре е да не виждаш отново това младо момиче, Миш.

— Какво означава този съвет, Лиет? Да не би да имаш някакви смешни предразсъдъци! Влиянието на благородния маркиз Дьо Грандшен ли те е накарало да се промениш така?

— Какво те прихваща, Миш? Не мога ли да бъда вече искрена с теб!

— Вярно е, Лиет, и аз сам не зная защо се ядосах толкова от думите ти. Моля те да не ми обръщаш внимание.

— Миш, ти знаеш добре моите мисли и моето мнение, относно засегнатия въпрос, знаеш, че винаги са били подобни на твоите — отвърна Лиет със смях. — Не сме ли говорили и друг път, че в любовта човек оглупява, че си дава сметка за това и все пак е безсилен да се противопостави! И ние си бяхме дали дума, че нито ти, нито аз ще изпаднем под нейна власт.

— Е, да, ние искахме да минем за много модерни с убеждението, че времето на Ромео и Жулиета отдавна е отминало и в същото време не сме съзнавали, че отказваме да признаем най-чистите и най-искрени чувства.

Мартини поклати глава и добави с чудновата нервност:

— Днес е прието да се надсмиват над любовта, наричат младото момиче, което обича, романтично… влюбения млад мъж — луд… осмивайки го, искат да убият чувството, което привлича неудържимо едно към друго две същества, създадени, за да се разбират, и тръпнещи в еднакви помисли и чувства… За щастие, каквото и да се прави, ние винаги се сблъскваме с безсмъртната природа. В нея ще се разбият нашите невъзможни разсъждения. Любовта е божествен закон. Бог е вложил в двата пола могъщи привлекателни сили; когато се срещнат съществата, създадени едно за друго, те се разбират и обикват още преди да са си проговорили!

— И твоето заключение, мили мой?

— Но… няма заключение.

— Хайде де! Твоето хубаво лирично излияние, макар и неволно, изразяваше значително вътрешно вълнение.

— Може би… не зная… Но успокой се, моя малка Лиет, ние сме твърде големи приятели, за да не те държа в течение на всички промени, които настъпват в състоянието на моето сърце.

Настана известно мълчание. След това младият мъж заговори отново:

— Но стига сме говорили за мен. Сега е твой ред. Разкажи ми всичко, което знаеш за този бракониер, когото видях да се крие край брега.

— Да, той скита така или пък се разхожда — и аз не зная как да кажа — около езерото и из горите на Грандшен. Впрочем нещо съвсем естествено, защото колибата, в която той живее, се намира едновременно край брега на езерото и в началото на гората.

— Ти трябваше да ми я покажеш, Лиет.

— Струва ми се, че нямаше да бъде удобно — възрази младото момиче, като вдигна неопределено рамене.

— Защо неудобно?

— Смятах, че е по-добре да бъдеш предупреден предварително. Чуй по-напред моето приключение и доклада за моите открития относно тази тайнствена личност.

И Лиет започна, да разказва за произшествието с лодката, за гнева на маркиза, за втората среща с младия човек в гората, за разговора си с пазача Марсил и най-после за своето отиване до колибата и за голямата изненада, която бяха предизвикали у нея издълбаните върху старите дъбови дъски на вратата стихове на Теофил Готие.

— Този човек трябва да е някой смахнат, малка моя.

— Да, известно време и аз мислех така, но знаеш ли, Миш, вече не съм на същото мнение. Впрочем главният горски пазач твърди, че този млад човек не е нито луд, нито опасен и дори изглежда, че го съжалява от цялото си сърце.

Докато Лиет говореше, лодката се бе приближила до замъка. С леко движение, без никакво сътресение, тя стигна до старата скеля, цялата обрасла с водни растения. Двамата скочиха заедно на пясъка. После, като се държаха ръка за ръка, те започнаха да се изкачват нагоре, тичайки по поляната, покрита с разцъфтели незабравки и маргаритки. По пътя около замъка, горе край широкия и дълбок изкоп, се забелязваше слабият силует на маркиз Дьо Грандшен.

— Моят чичо ни очаква с нетърпение, Миш.

При тези думи младото момиче започна да се смее лукаво.

— Какво те забавлява, Лиет?

— Маркизът, драги мой. Толкова добре отгатвам големия интерес, с който той ни дебне. Клетият стар човек!

— Добре, ето че сега пък го съжаляваш. Боже мой! Няма ли да ми обясниш по-ясно за какво се касае. И аз бих искал да се посмея!

— Нима още не си отгатнал, че маркиз Дьо Грандшен има една голяма мечта: да ни ожени един за друг!

— Не!… Как е могло да му хрумне подобно нещо!

— Аз съвсем неволно, говорейки му за теб, му вдъхнах тази мисъл.

— Тогава той сигурно мисли…

— Успокой се, аз го разубедих. Но той все още поддържа, че моето заспало сърце ще се пробуди за виконт Дьо Мартини. Това е неговото убеждение.

— Значи тази е причината, поради която бях поканен в Грандшен?

— Твърде е възможно. Разбираш ли сега защо се смея, Миш? Клетият стар чичо, никога неговата мечта не е била тъй близо до рухване.

— Защо?

— Защото ти си на път да обикнеш Силвен Нанси.

И докато по челото на Мартини преминаваше лека сянка, звънкият смях на Лиет се разнесе отново.

— Ти си лоша, Лиет — прошепна художникът. — Пази се, понякога любовта си отмъщава.