Луи Дертал
Колибата край езерото (5)

V

Когато малко по-късно Лиет се озова сама пред входа на замъка, тя все още се стараеше да си обясни странния разговор, който бе водила с маркиза. Каква беше тази омраза, която той явно изпитваше към всички нежни чувства, към всички прояви на сантиментална слабост от страна на хората? Защо по лицето му беше изписана толкова много тъга, защо в погледа му имаше толкова много съмнение и в гънките на устните му — тази неописуема горчивина?

Лиет знаеше, че някаква мъка бе разстроила живота на господин Дьо Грандшен, но никога не бе й минало през ума да пита родителите си каква точно беше тя. Този самотен стар чичо, за когото никой не й говореше, не заемаше никакво място в спомените й.

И сега тя още не беше в състояние да изпитва към него обичта на една внучка към стария дядо. Във всеки случай не изпитваше вече и предишното безразличие. До сърцето на Лиет не бе успяла да си пробие път никаква нежност към стария човек, но тя вече беше изпълнена с интерес към стареца, величествен като непоклатимите зидове на замъка Грандшен и като тях сякаш пропит от гордост за миналото. И действително, как твърдо и уверено понасяше маркизът тежестта на годините и загадката на своите нещастия!

С леките си пъргави стъпки девойката слезе по алеята, която водеше към пътя, и веднага след като прекоси селото Грандшен и пусна писмото си в пощенската кутия, тя се върна назад и прекоси поляните, където тук-таме локви вода блестяха под тревата. Лилавите камбанки, златожълтите маргаритки и нарцисите цъфтяха тук на свобода, като запълваха със своята естествена грация липсата на лехи и други украси с градински цветя. Но Грандшен не беше като другите замъци. Постройката беше истинска крепост, заобиколена със свой път, с обичайния ров, със собствена дъбова гора и свои ливади, които стигаха чак до езерото.

Тъкмо към това езеро се отправи Лиет, почти тичайки, за да достигне по-бързо брега, обрасъл с тръстики. Там цареше самота и странно, сякаш обещаващо мълчание… Защото този бряг, където никой не идваше, изглеждаше сякаш откъснат от света. Гледката се оживяваше само от една-единствена лодка, заобиколена от сивите кичури тръстики.

След като се озова на ситния пясък, донесен от водите, Лиет се излегна за миг, обзета от особено щастие. Чувство на успокоение и отмора я обхвана под слънчевите лъчи, които я галеха тъй нежно. Пясъкът на брега беше топъл под ръцете й. Тя затвори очи и остави да я милва топлият вятър, като в същото време се стараеше да не мисли за нищо друго.

Но скоро с бързината на младо и здраво същество тя стана отново на крака. Започна да се разхожда по брега, по поляната, без да може да се нарадва на това първо пролетно слънце, на тази топлина, на това чудно спокойствие.

Всъщност Лиет дьо Грандшен беше едно очарователно същество със стройното си тяло, с черните си и лъскави коси, с матовата си бледа кожа и с червените си устни. Човек можеше да помисли, че тя е дъщеря на топлата Андалусия, особено когато я видеше да пристъпя, гъвкава и изящна като лилия.

Нейният чар, нейната дръзка хубост, духовитостта и закачливата й усмивка бяха завъртели главите на доста млади мъже, но това не вълнуваше ни най-малко Лиет. С известен егоизъм тя мислеше само как да запази своята независимост и духовната си свобода.

Много умна и надарена, още съвсем млада тя бе водила живот на модерна студентка, чийто ум е обладан от неутолимо любопитство. Прочее тя бе отраснала в такава среда и при такава свобода на действие, които можеха да станат опасни за някое друго момиче, непритежаващо нейните очарователни положителни качества.

Самотната лодка привлече Лиет. С ловък скок девойката скочи в ладията, развърза въжето, което я крепеше, и миг след това, хванала греблата съвсем не като новачка, тя се понесе навътре в езерото.

Сега замъкът Грандшен оставаше далеч зад нея, но все още се забелязваха неговите кули, издигащи се над тъмната горичка от дъбове. За миг Лиет остави греблата. Без да се движи напред, лодката се полюляваше върху светлите води. С блуждаеща мисъл девойката съзерцаваше стария дом… гонитбата на пухкавите и леки облаци… променливата игра на светлината.

Горист бряг, непознат за Лиет, се разкриваше съвсем наблизо. Зад пожълтелите тръстики и светлите върбалаци една къщичка, колиба по-скоро, без съмнение построена за ползуване от ловците, се намираше сред поляната, обрасла с изтравниче. Тези изтравничета, които в този край растяха необикновено буйно, привлякоха вниманието на Лиет. Никога не бе виждала изтравниче в този вид. Но как да стигне до този блатист и силно обрасъл бряг, когато трябваше да мине през толкова тръстики!

Няколко минути девойката се взира намусено в този чудноват и тайнствен бряг, после хвана отново греблата и насочи лодката през растенията. Патици и някакви други блатни птици се разлетяха пред носа на ладията.

Но, като че омотана в някаква мрежа, лодката изведнъж спря. Множество виещи се растения, корени, водорасли и клони я обгърнаха, обвързаха и задържаха. Беше вече твърде късно. Едва сега Лиет разбра своето неблагоразумие, защото нито можеше да продължи напред, нито да отстъпи назад. Здравата почва на брега беше далеч от обсега й.

Ядосана, дори малко разтревожена, Лиет стана, за да разгледа по-добре околността. Тук всичко изглеждаше спокойно и прекрасно. Силна светлина се отразяваше в подвижните, бликащи живот води. Но ето, разнесе се лека въздишка. Беше вятърът, който се провираше през тръстиките и изтравничетата. С тази въздишка се примеси и тихият шепот на малките вълнички, които се разбиваха о кичурите изсъхнали тръстики. Така както стоеше права в лодката, девойката продължаваше да съзерцава — оттатък бляскавите води — далечния и величествен силует на Грандшен. И ето че от устните на девойката се изтръгна печална въздишка. Тя хвърли поглед към часовника си: шест часът. Колко време още щеше да стои тук като самотна пленница? Ако никой не минеше, ако никой не й се притечеше на помощ, кой знае в какво безпокойство щеше да изпадне скоро маркизът!

Внезапно Лиет трепна. Там, недалеч от нея, зад тревите и върбалаците, които обграждаха къщурката, зърна мъжки силует. Тутакси у нея блесна надежда за избавление.

— Хей! — извика тя със звънкия си глас.

Мъжът, който я чу, трепна. Той вдигна ръка над очите си и погледна към момичето. С неприветливо изражение, със смръщен поглед непознатият разглеждаше мълчаливо бялото видение.

Лиет изгуби търпение и подхвана доста по-силно:

— Хей, човече, не чувате ли! Бъдете така добър и елате да ми помогнете да се измъкна оттук. Лодката ми затъна в тинята и аз не зная как да се измъкна.

Непознатият отстъпи несъзнателно назад. Очите му започнаха да блуждаят несигурно наоколо, сякаш се опитваше да избяга. Погледът му беше помътен и смутен от необяснима смесица на гняв и страх.

Гласът на Лиет се разнесе отново.

— Е, какво правите там? Защо стоите и ме гледате така? По-добре ще направите да дойдете да ми помогнете!

Погледът на мъжа се изостри. В леденосините зеници като че се запали пламъче на злобна подигравателност.

— Ами ако не искам да дойда! — отвърна ясен, но много рязък глас, който въпреки това не беше лишен от звучност и мелодичност.

Дързостта на този отговор и преди всичко изисканото произношение изненадаха извънредно много госпожица Дьо Грандшен. Тя се наведе малко повече напред, за да разгледа по-добре този чудноват млад човек, който нямаше повече от двадесет и седем години.

Висок, тънък, изискан въпреки стария си ловен костюм, с привлекателно лице, каквото рядко се среща дори и у най-хубавите мъже, непознатият събуди у Лиет жив интерес. Сините му очи и небрежно разпилените му светлокестеняви и къдрави коси можеха да му придадат известна женственост, ако не беше тази мъжка решителност, която лъхаше от цялата му надменна и твърда физиономия.

Лиет остана озадачена пред гордия вид на този, когото смяташе за обикновен скитник или бракониер. Тогава внезапен страх, какъвто никога досега не бе изпитвала, смрази сърцето й. При все това тя продължи със същия непринуден, дори малко предизвикателен тон:

— О, както обичате!

И внезапно тя му обърна гръб, седна отново в лодката и хвана греблата. Девойката вложи в това движение толкова сила и упоритост, че лодката започна да се полюшква и вече като че щеше да тръгне. Но — уви! — не последва нищо подобно. Почти веднага след това ладията застана отново неподвижна сред преплетените водни растения, и докато сърцето на Лиет се свиваше все повече и повече от тревога, в тишината съвсем неочаквано се разнесе властен глас. Говореше сякаш човек, свикнал да заповядва:

— Не мърдайте повече. Ще дойда да ви освободя.

Девойката потрепери. Беше сам-самичка, като пленница сред тинята и тръстиките, в този отдалечен кът, където бе проникнала тъй непредпазливо. Чувствуваше, че е напълно във властта на този човек, един непознат… може би луд. Но за нищо на света не искаше да издаде своята слабост.

Затова Лиет предпочете да пази надменно мълчание, за да покаже ясно на този човек, че не очакваше нищо от него. Все пак тя пусна греблата и остана неподвижна, както непознатият бе заповядал. Сякаш някакъв смътен инстинкт, който я успокояваше, я подтикваше да постъпи така. Тя опря лакти на коленете си и брада на дланите си и започна да съзерцава съвсем невъзмутимо спящите мързеливи води, където се криеше животът на непознат растителен и животински свят. Скоро обаче Лиет видя да се появява сред тръстиките непознатият. Той се приближаваше посредством малък сал, лек като перо и много добре построен. Служеше си с единственото гребло със забележителна ловкост.

Когато се озова доста близо до лодката, младият мъж хвърли края на едно доста дебело въже.

— Хванете това въже — извика той на Лиет. — Вържете го здраво за халката на вашата лодка и тогава вече аз ще ви издърпам полека до мене.

Без да произнесе нито дума, Лиет направи това, което той й заповядваше. Миг по-късно лодката й се озова вън от тинята и свободно се залюля върху водата. Девойката развърза бързо въжето и веднага се обърна към спасителя си:

— Господине, благодаря ви искрено, че ми се притекохте на помощ. Твърде късно схванах, че постъпвам неблагоразумно, като тръгвам сама из тези непознати за мен места.

— Действително, това място е доста опасно. Хората от този край го познават и никой не се решава да идва насам.

— Значи аз съм била изложена на истинска опасност.

— Да.

Лиет вдигна очи към младия мъж. Невъзможно беше да се заблуди относно смисъла на това „да“. Но дали опасността, на която се бе изложила, идваше само от блатистия бряг?… Леки тръпки полазиха по гърба й. Но понеже не искаше да издаде нищо от своите впечатления, тя подзе непринудено:

— Лошото беше, че този далечен бряг ме изкушаваше. И колко хубаво беше тази сутрин просторното езеро! Бистро, примамливо…

— Да, езерото на Грандшен е много красиво, а гористите му брегове са особено привлекателни… а изтравничетата и мащерката, които растат тук, не се срещат никъде другаде.

Той бе изрекъл тези думи с топъл приятен глас, увлечен от възхищението си към този чуден кът на природата, където преминаваше неговото самотно съществуване. Но тутакси непознатият изненада учудения и проницателен поглед на младото момиче и веднага, ставайки отново недоверчив и неприязнен, протегна ръка и каза:

— Сега карайте веднага навътре, госпожице. Когато човек не познава добре езерото, по-добре е да не минава близо до брега и до блатистите места.

При тази забележка Лиет сметна за нужно да обясни:

— Аз съм племенницата на господин Дьо Грандшен. Ако някой път минавате край замъка, заповядайте. Маркизът положително ще бъде много щастлив да се запознае с вас, да ви благодари и да ви докаже своята признателност за голямата услуга.

Внезапно избухване в смях, изпълнен с ирония, бе единственият отговор на младия мъж и преди още Лиет да успее да се съвземе от почуда, непознатият и салът му бяха вече далеч от нея.

Обладана напълно от мисълта за изживяното приключение, Лиет прекоси езерото, като гледаше час по-скоро да се прибере в Грандшен. Гореше от нетърпение да говори с чичо си за този непознат, когото отначало бе сметнала за скитник и впоследствие не знаеше за какъв да смята.

Във вестибюла тя срещна госпожа Фремон, която сякаш я очакваше.

— Ето ви най-после, госпожице! Господин маркизът се безпокоеше много поради вашето отсъствие.

— Той щеше да се безпокои още повече, ако знаеше, че аз бях тръгнала да се разхождам с лодка по езерото.

— Да не би на госпожицата да й се е случила някаква неприятност по време на разходката?

— О, да! Представете си, моята лодка заседна там, на другия бряг!

— На другия бряг! — повтори с ужас старата домоуправителка. — И… срещнахте ли там някого?…

— Да, да… Един странен човек, когото сметнах за скитник.

— Скитник!… Боже мой!… И говорихте ли с него?

— Малко. Той, струва ми се, предпочиташе да не говори нищо с мене и явно се опита да се скрие във върбалака, без да ми се притече на помощ. Доколкото можах да схвана, смятам, че този човек е бракониер.

— Бракониер! Толкова ли е сигурна госпожицата?

— Сигурна?… Не… Но все пак какво търсеше този човек, скрит между тръстиките? Във всеки случай аз съм решила да разкажа моето приключение на господин Грандшен.

— На господин маркиза! О, по-добре е госпожицата да не говори за това на господина!

Уплашеният вид на домоуправителката направи, впечатление на Лиет.

— Нима намирате, че това ще бъде неподходящо и неудобно? — запита тя, учудена от смущението на госпожа Фремон.

— Да… не, тоест… да, виждам нещо неуместно и неудобно за господин маркиза.

— Как така?

— Господин маркизът не може да понася бракониерството… в това отношение е много строг… Затова когато чуе да се говори, че са видели някой бракониер в неговите земи, просто излиза вън от себе си от яд.

— О, не се безпокойте! Когато чичо ми узнае, че този човек ми е спасил живота, положително ще му прости — отбеляза нетърпеливо Лиет.

И като мина край смутената прислужничка, девойката се изкачи тичешком по стълбите и се упъти към библиотеката, където знаеше, че ще намери чичо си.

— Колко късно се връщате, Аликс! — каза маркизът.

— Извинете, чичо. Продължих разходката си много по-дълго, отколкото желаех, но не зависеше от мен…

И все още потръпваща от току-що изживяното приключение, Лиет описа подробно разходката си по езерото, като не пропусна да каже и впечатленията си от човека, който бе й се притекъл на помощ. Тя не забрави да разкаже как този, когото смяташе за нещо средно между скитник и бракониер, бе отвърнал на поканата, която тя бе счела за нужно да прибави към своите благодарности. Защо се бе изсмял той тъй подигравателно, почти обидно, когато тя му предложи да ги посети в замъка?

Докато девойката говореше, лицето на господин Дьо Грандшен ставаше все по-бледо. Нарастващ гняв разкривяваше чертите му. Той изслуша Лиет, без да я прекъсва, но когато тя млъкна, старият човек с безмълвна ярост грабна вазата, която се намираше пред него на писалището, и я запрати с всички сили на другия край на библиотеката.

В този миг Лиет съжали искрено, че не бе послушала мъдрия съвет на госпожа Фремон. Уплашена и смутена, тя промълви:

— Чичо, много се извинявам, че ви разказах тази история… Всъщност този млад мъж може би не е бракониер.

— Няма значение! Още сега ще предупредя Марсил. — Гласът на стареца кънтеше гръмко. — Не, решително не мога да понасям повече неговото нахалство!

— Чичо, моля ви… — намеси се Лиет, която започваше да идва на себе си. — Не забравяйте, че този човек ме избави от опасност… Животът ми може би не беше застрашен, но все пак аз щях да изживея доста неприятни часове, ако бях останала там сама. Помислете, ако той не бе ми се притекъл на помощ, аз нямаше да бъда сега тук, при вас, и вашето безпокойство заради моето отсъствие щеше да става все по-голямо. Щяхте да започнете да ме търсите…

Маркизът не отговори нищо. Той скри лице в ръцете си и доста дълго време прекара в мълчание.

Обзета от мъчително учудване, Лиет го гледаше и не можеше да си обясни защо се бе разгневил толкова заради един обикновен скитник. Най-после, без никаква предпазливост, тя даде гласно израз на своето учудване, като запита:

— Но кой е този човек?…

Господин Дьо Грандшен трепна. Той откри лицето си, което беше изцяло преобразено от изживяното вълнение.

— Той е опасна личност, която ще трябва да избягвате, мое дете. И ако ви се случи да го срещнете отново, не ми говорете вече за това, никога не ми споменавайте.

След известно мълчание той добави, като ставаше:

— Хайде да забравим тази случка. Време е да вървим в столовата, защото обедът ни чака.