Луи Дертал
Колибата край езерото (3)

III

Замък Грандшен, 10 април

„Мой мили Миш,

Ето вече почти две седмици, откакто съм тук, и още не съм ти писала надълго. Не постъпвам добре, нали? При все това, мой мили, аз имам една молба към теб: да дойдеш при мен в Грандшен.

О, зная, да напуснеш Париж през пролетта — времето, когато всичко там е удоволствие, действително едва ли е много привлекателно. Всеки ден аз въздишам по всичко, което оставих там, и зная, драги мой Миш, че искам от вас една твърде голяма жертва.

Наистина мама се оказа много голяма егоистка, като ми заповяда да дойда да забавлявам този стар и самотен чичо, който се е затворил във феодалния си замък. Не намираш ли? Вярно е, че мама е извънредно практична и без съмнение ме кара на такива жертви, като има предвид, че по такъв начин може да се подготви едно възможно наследство. Но във всеки случай и досега маркиз Дьо Грандшен, чичото на моя покоен баща, ни най-малко не се е заинтересувал от мен, впрочем той не е проявил никакъв интерес и към майка ми… Защо навремето бе проявил такова внезапно желание да ме види?… Загадка!

Мама подразбрала, че след някакво семейно разочарование, за което татко никак не обичал да се говори, маркизът се затворил в имението си и заживял в пълна и надменна самота. Въпреки това мама, щом получи краткото писмо на чичо ми, с което той я молеше да ме изпрати при него, помисли, че дъщеря й, бидейки последната клонка от старото генеалогично дърво, трябваше да бъде и естествена наследница на стареца. Тогава разбираш, нали, Миш? — как да намеря смелост да противореча на един богат чичо, когото бихме могли да наследим?…

И така, аз дойдох тук, подтиквана от властно любопитство, което все още не мога да си обясня, но и с упорито заседналата мисъл да не остана задълго. Но ако ти проявиш любезност и дойдеш да ме навестиш тук, тогава може би бих намерила сили да продължа престоя си с още няколко седмици.

А сега, драги ми братовчеде, ще започна с описанието на пътуването си, което продължих колкото е възможно повече, понеже нямах голямо желание да отида в замъка Грандшен. Заедно с Арман, нашия шофьор, който караше колата на мама, аз прекосих цялата област Ба-Бери, която досега не познавах.

Тази местност има ту спокоен и меланхоличен вид, ту строг и вълнуващ. Тя е изтъкана от хармония и мекота, от спокойна красота и простота. Тя не предлага никъде възвишени гледки, но колко много оттенъци имат нейните пейзажи. Впрочем като човек с изтънчен художествен вкус, ти би могъл да доловиш това много по-добре от мен.

Видях обширни нивя и тучни ливади, проснати под наситеното синьо небе; мързеливи реки, които се плъзгаха мълчаливо, сякаш бяха заспали сред влажните поляни, засадени с източени тополи или върби — едните позлатени, другите посребрени от техните разпукнали се пъпки.

Прекосих вълнистата и кичеста Черна долина, която Жорж Санд описва. Тя е пресечена с урви и самотни поляни, където цвърчат множество птички. Това е местността на живите плетове, на сенчестите кътчета, на старите пътища, зелени и широки като ливади.

И после, вечерта, внезапно се озовах пред внушителен сив замък, заобиколен от масивни кули и издигащ се върху тъмни гранитни скали. Действително замъкът Грандшен представлява грандиозна гледка!

Моето пристигане в този стар дом бе посрещнато съвсем сдържано от собственика.

Моят чичо, извънредно тържествен и важен човек въпреки дребния си ръст, излезе да ме посрещне едва на прага на преддверието. Той се задоволи да ми каже със своя малко угаснал глас:

— Моя мила Аликс, бъдете добре дошла при мене.

Представи си, драги ми Миш, аз не можах да отговоря нищо. Името Аликс беше тъй неочаквано за мен, когато толкова съм свикнала винаги и всички да ме нарича Лиет, че останах просто смразена от това посрещане — тъй тържествено, както и самият господар на замъка.

Веднага след това една прислужница ме поведе към моята стая, намираща се на горния край на една стълба, която се върти и извива така, че на човек просто му се завива свят. Щом се озовахме в стаята и прислужницата на свой ред, макар и не много любезно, ми каза, че ще бъда добре дошла в Грандшен и че този апартамент е приготвен специално за мен, защото от него се разкрива чудесна гледка.

Беше вече почти тъмно, така че не можех да се възхитя на хубавата гледка. Все пак успях да видя как блещука грамадно водно пространство, което отразяваше последните светлини на здрача.

Останах известно време на прозореца, като се взирах в настъпващия спокоен и изпълнен със смътни шумове мрак. Приятната тайнственост на нощта забулваше цялата гледка.

Но да се върна към моя чичо. Аз съм отскоро в Грандшен, но вече забелязах, че цялата прислуга на замъка, също както и хората от този край, се страхуват от маркиза и го смятат за извънредно взискателен и строг човек. Припомням ти по този повод, Миш, че мама ме беше помолила да не се страхувам прекалено от него. Аз самата нямам никакво желание да се страхувам, пък и това не би ми отивало, нали? Според мен моят чичо има печален израз. Погледът му сякаш е поглед на човек, който се е борил до изтощение. Едва сега разбирам по-добре неговото желание да има край себе си младо същество.

Аз говорих за тебе с моя чичо, драги ми Миш, поверих му желанието си да ти покажа Грандшен — това чудо на отдавна отминали времена, което ти така добре ще съумееш да оцениш. Докато говорех, цареше внушително мълчание, а стоманеният поглед на стария човек сякаш дълбаеше сърцето и душата ми.

Тогава изведнъж той запита с особена сериозност:

— Но, драга ми Аликс, какво е всъщност за вас този маркиз Мишел дьо Мартини?

— Далечен братовчед, чичо, но преди всичко — превъзходен, весел и верен приятел. Познавам го още от детинство и мога да кажа, че никога не съм могла да го упрекна в нещо.

— А какво сте вие за него?

— Но… една добра приятелка, струва ми се. Аз съм Лиет, както той е Миш.

— Лиет!… Миш!… Не разбирам как може да се говори така! — забеляза той с леден тон.

Аз се изчервих и не отговорих нищо — толкова ме объркваше и смущаваше важното държане на чичо ми.

Изглежда, че този стар човек има непреодолимо твърд характер. Волята му трябва да се налага над всички други и сега, когато го познавам по-добре, струва ми се, че би ми било приятно да се боря с него. Бих искала да успея да го накарам да отстъпи. Но моят чичо, въпреки студеното си държане, толкова се старае да ми угоди, че желаната възможност без съмнение никога не би ми се представила. За всеки случай, понеже господарят на Грандшен има добрината да иска да те приеме, ела бързо да ме навестиш, мой мили Миш.

По-добре от мен ти ще съумееш да разбереш този край, с неговия оттенък на меланхолия, с езерото, с тучните му ливади, с неговите възвишения, които сякаш изведнъж изникват от почвата. В тази плоска местност човек остава доста изненадан, когато се натъква на тях по-често, отколкото очаква. При това те са извънредно разнообразни. Едни са скалисти и обрасли само с тръстика, други са покрити с изтравниче и мащерка; много от тях са постлани с мъх и са украсени тук-таме с малки групички борове, които са разперили широко клоните си.

Чуй сега, драги Миш, легендата, която се разказва относно тези хълмове, които са пръснати из този край. Чичо ми сметна за добре сам да ми я разкаже…

В много далечни времена Гаргантюа минал през Брен, когато отивал от Поату в Турен и обратно. Глинестата почва, винаги влажна поради множеството езерца и блата, се залепвала по обувките му, които той бил принуден често да почиства. А обувките на Гаргантюа били грамадни! И тогава, когато той ги отърсвал, земята, която падала от тях, образувала тъкмо тези възвишения, за които говорех. Така гласи легендата.

След това малко отклонение, да се върна към моите впечатления от Брен. Мога да кажа, че е един рядко привлекателен край и че не прилича на никой друг и с полята, и с горичките, и с езерцата, и с тръстиките си!… Брен е единствен.

Що се отнася до Грандшен, не съм виждала нищо подобно на този стар замък, който е запазил през времената обаянието на отлетялата рицарска епоха. Цялата постройка е разположена на върха на най-високия хълм в областта и е заобиколена от дълбок и широк ров, изкопан в самите скали. Отгоре, от назъбените кули на замъка и от прозорците с решетки, се вижда целият Брен като на длан. Просто не съм в състояние да опиша великолепието на тази гледка. Езерото, което се простира почти в подножието на замъка, е най-хубавото и най-голямото в целия край.

Моето писмо е доста дълго и едва ли ще ти бъде особено интересно. Повече нямам какво да ти казвам, драги ми Миш, освен това, че те чакам с истинско нетърпение.

Време е вече да спя, лека нощ.

Твоя Лиет.

P. S. Не забравяй да вземеш със себе си някаква лека сгъваема лодка, за да можем да се разхождаме по езерото. Тук намерих една ладия, но е толкова изхабена, че няма да може да ни послужи повече от един-два пъти.“