Луи Дертал
Колибата край езерото (2)

II

Но девойката не подхвана работа с обичайното си увлечение. Това връщане към миналото остави тъмна сянка на светлото й чело. Ах, колко остър бе останал у нея споменът за тези изминали години! Колко жестока и тежка беше скръбта, която ги бе сполетяла преди шест години! Как неочаквано и мълниеносно бе проникнала тя в хубавия уютен апартамент на булевард „Монпарнас“, където тя живееше заедно с вуйчо си, леля си и Жан-Клод. Тя ги бе изненадала на другия ден след една истинска радост, защото Силвен току-що беше издържала с награда своя зрелостен изпит в колежа. По този случай вуйчо й бе устроил малко празненство, на което бе поканил близки приятели, за да чествуват блестящия й успех. А на другия ден докараха вуйчо й с автомобил, повален от внезапна болест. Лекарят, когото повикаха, за да прегледа болния, каза само: „Сърцето отказва вече…“. И всичко бе обяснено.

Няколко месеца по-късно клетата леля Елиз бе сковава от парализа и оттогава съществуването на Силвен се превърна в дълга редица от изпитания и труд, които общата тъга правеше още по-тежки.

Впрочем тъкмо тази тъга беше най-тежкото изпитание от всички. И без това за една девойка беше достатъчно тежка задача на седемнадесет години да поеме всички грижи и отговорности, свързани с едно домакинство, но за Силвен тази задача се усложни и с ролята на утешителка. Тя трябваше веднага да събере всичките си сили и да извика на помощ цялото примирение, на което беше способна, за да може да подкрепя и ободрява другите.

Силвен Нанси обгръщаше с неизчерпаема обич и нежност пострадалите съпруга и син. Впрочем тя съумя да поеме веднага юздите на тяхното малко съжителство. Не си позволяваше никаква слабост, никакви съжаления, никакво оплакване.

Сбогувала се бе завинаги с мечтите за бъдещето, с дребните удоволствия за собственото си честолюбие, с невинните радости на разходките из парковете и музеите, редките посещения у близки и познати. Трябваше да се откаже от всичко — от излизания и от дрехи, да избягва дори да се качва на омнибуса, за да не прави излишни разноски, и да прекрати всякакви посещения на театри и концерти.

Нещастието беше строг и настойчив учител и девойката лека-полека се учеше да отговаря на всички изисквания на нуждата. Нежните й ръце не се поколебаха дори пред най-тежката и неприятна работа. Те почерняваха от въглищата, подпухваха от горещата вода при прането и Силвен не се отчайваше, въпреки че бе получила съвсем друго възпитание. Беше доволна от себе си, че имаше сили и способности да върши всичко това.

Девойката понасяше изпитанието винаги с усмивка на уста. Една жертва само й се бе видяла по-жестока от всичко: прекъсването на учението.

Все пак времето облекчава и най-непосилните болки, както и най-дълбоките разочарования. Малко по малко остротата на лишенията, усилията, свързани с борбата за живот, пресушиха сълзите, които Силвен лееше тайно по загубата на безвъзвратно пропадналите проекти. Тя само запази дълбоко в сърцето си чувството за някаква сподавена мъка, свързана с тревожни, мрачни предчувствия и с надвиснали заплахи за бъдещето.

И действително скоро животът в Париж се оказа невъзможен за осиротялото семейство. Жан-Клод изразходи и последните спестявания на майка си при напразните опити да я излекува. След това и той самият трябваше да прекъсне учението си в Шартр, както и Силвен се бе отказала от намерението си да следва медицина.

И тогава пак девойката беше тази, която със своята смелост и с предприемчивия си дух реши, че ще бъде най-добре да отидат да живеят в Пресл — малкия чифлик, който бе получила като скромно наследство от своите родители.

И сега Силвен беше душата на стария дом. Нейният звънък глас често литваше навън през отворените прозорци и се понасяше леко над високите дървета. Хубавото и приветливо момиче беше известно на хората от целия край. Нима всяка сутрин тя не слизаше в селото с усмивка на уста, свежа и пъргава, пребрадена с пъстрата кърпа, развята от вятъра? Селяните, които я срещаха, се усмихваха със симпатия на това хубаво лице с големи сини очи, които отиваха така добре на гъстите руси къдрави коси. Когато тя отминеше, те се обръщаха, за да я видят още веднъж. Въпреки всичките си грижи, Силвен намираше време да отиде да навести и развесели, недъгавите, да смъмри непослушните хлапета, тръгнали да вършат лудории. В такива случаи палавниците ставаха изведнъж особено внимателни и послушни пред госпожица Силвен.

Без никакво оплакване, без никакъв ропот, без да се обезсърчава нито за миг, със своята неизчерпаема бодрост девойката устояваше на всички пристъпи на съмнение и мъка. Силвен скриваше грижливо от другите всички мрачни размишления, които понякога тегнеха на сърцето й. Едва когато оставаше сама в стаята си, тя си позволяваше да свали от лицето си маската на безгрижие и радост.

— Добър ден, Силвен!

Девойката, която приготвяше закуската за леля си, трепна при този неочакван поздрав, произнесен от рязък, почти груб глас. Тя обърна бързо глава към този, който влизаше, и след като изгледа новодошлия от главата до петите, отвърна с благ глас и с мила усмивка на устните:

— Добър ден, Жан-Клод. Ние тъкмо говорехме за теб с леля и ето, ти идваш. Аз трябва да съм предчувствувала, че днес ще ни посетиш. Искаш ли да закусиш?

— Я гледай! Значи си предчувствувала! — възкликна хапливият глас.

Младият мъж вече бе стигнал средата на стаята. Той стоеше прав пред братовчедка си и видът му беше сив и мрачен. Все пак той си направи труда да махне шапката си, но веднага я захвърли с рязко движение на един стол. Старата мека шапка беше избеляла и измачкана. Без нея младият мъж изглеждаше съвсем друг, с набола брада не бе се бръснал може би седмица, — която състаряваше неговото изпито лице с правилни и изящни черти. Сред това мрачно лице очите се открояваха — големи и сини. Имаше особена трескавост в техния едновременно враждебен и презрителен поглед.

— Сигурна съм, че ти пренебрегваш здравето си и не се храниш редовно — подзе Силвен най-после. — Страх ме е да не се лишаваш.

— Да се лишавам, аз! — отвърна той със странен смях. — Но аз живея като принц! Ходя на лов, ловя риба, изобщо нищо не ми липсва. Ето, за доказателство — виж какво ти нося: един бекас, и то колко голям!

При тези думи той извади птицата от джоба на ловната си дреха.

За миг Силвен остана занемяла. Бърза сянка премина по лицето й. Без да каже нито дума, тя пое убитото животно от ръцете на младия мъж и незабавно го прибра в бюфета. После, след известна пауза, заговори с благ и кротък глас:

— Жан-Клод, ела с мен да занесем закуската на леля. Тя толкова ще се зарадва на твоето посещение.

И Силвен влезе в стаята на болната, следвана от своя чудноват братовчед.

Лицето на госпожа Клод просия веднага:

— Мое момче!… Да знаеш как копнеех да те видя!

— Мамо!…

Всяка хапливост бе изчезнала вече от гласа на младия мъж. Лицето му се бе разведрило, погледът бе се смекчил. С ласкаво движение той пое ръцете на болната и ги целуна една след друга с голяма нежност. После младият човек седна до майка си.

— Боже, в какво състояние са дрехите ти!

И тя посочи дрехата от кафяво кадифе, изтъркана, изцапана с кал и скъсана на лактите.

— Мое клето момче, как си се наредил — завайка се наново тя. — Който те види така, може да те помисли за просяк.

— Какво лошо има в това, мамо — отвърна той с глас, който изведнъж прозвуча твърдо. — И в края на краищата какво бих бил аз, какво бихме били ние без Силвен? Освен това приятно ми е да ходя така.

— Но защо такава небрежност към външния ти вид? — запита болната.

С упорито и твърдо изражение младият мъж стисна устни и не отговори нищо. Но майката продължи да настоява със своя благ глас:

— Да не би да правиш това, понеже там е онази девойка?

— Може би.

— Мое момче, твоята неприязън ме отчайва. Защо упорствуваш така, боже мой! Ето, аз простих!

— Но аз не прощавам, майко!

— Мъката те кара да говориш така. Но признай, сигурна съм, че в самотата, в която живееш, се лишаваш от всичко! Може би си болен?… Моля те, сине, кажи ми истината!

— Защо толкова напразни страхове, мамо! Та аз живея много добре в моята колиба край езерото. Същото нещо твърдях преди малко и пред владетел от миналите времена — завърши той и избухна в смях, пълен със сарказъм.

Болната въздъхна с мъка.

— Горкият ми Жан-Клод!

После, след няколко минути тежко мълчание, тя запита:

— Какво правиш понастоящем?

— О, нищо! Мечтая…

— Мечтите ти действуват потискащо, нали знаеш.

— Толкова по-добре!… Аз имам влечение към всичко, което ми вреди.

Но понеже лицето на болната се помрачи, младият мъж се наведе бързо към нея и я целуна нежно.

— Прости ми, мамо, сигурно те наскърбявам. Но защо се тревожиш така за мен? Ти знаеш, че аз не гледам на живота като теб и че не преценявам миналото по същия начин, по който го преценяваш ти… Хайде, остави ме да си живея самотно и диво, без да се измъчваш и безпокоиш. Това съществуване, колкото и странно да ти се вижда, е единственото, което все още мога да понасям. Не мога да ти кажа нищо повече… Довиждане, мамо… Сега, като те видях, се чувствувам напълно доволен.

След това младият мъж се върна при Силвен, която тъкмо поставяше на кухненската маса голяма чаша кафе с мляко, препечени хлебчета, масло, сирене и мармалад.

— Благодаря ти, моя добра Силвен — каза той, докато се настаняваше пред уханната закуска.

— Благодариш ми? За какво?

— Защото си толкова добра към мен.

— Толкова добра… — повтори девойката с известно вълнение в гласа. — Тъй бих искала да видя у тебе малко повече смелост.

— Смелост! — възкликна той, като се оживи. — Не искам и не ми трябва! Не ме е грижа за нищо, чуваш ли, за нищо!

— Слушай, мой малък Клод, ти не можеш да разбереш каква мъка ни причиняваш… И все пак зная много добре, че би могъл да правиш нещо много по-добро от това, което вършиш сега… като живееш далеч от света и хората.

— Не, не, ти не знаеш нищо! Ти не можеш да разбереш — извика той почти диво, стисна юмруци и присви очите си, в които бе лумнал пламъкът на омразата.

Силвен, която беше нащрек, не се реши да настоява повече.

От пет години, откакто се бяха приютили в Пресл, откакто Жан-Клод бе научил това, което винаги бяха крили от него, истинска буря се бе разразила в гордата му душа. Силвен знаеше какво изживяваше братовчед й. Тя знаеше също, че той бе страдал много, когато трябваше да прекъсне учението си и по този начин да осуети най-скъпите си кроежи за бъдещето. Но най-добре от всичко тя отгатваше омразата, която той носеше в сърцето си като разяждаща рана и която от няколко дни бе станала особено болезнена.

Ето защо нейното сърце, което съчувствуваше и разбираше болките на другите, я караше да бъде тъй търпелива, внимателна и блага със своя братовчед.

— Какво правиш сега? — запита тя.

— Нищо, съвършено нищо! — отвърна той и блъсна рязко подноса, на който бяха поставени препечените хлебчета.

— Нима не продължаваш книгата със стихове, която беше започнал така добре?… Грешиш много, ако се обезсърчаваш, Жан-Клод. Преди всичко човек трябва да има вяра в себе си, когато иска да сполучи.

— Аз вярвам в себе си, когато те слушам да говориш тъй скъпа Силвен. Но щом пак остана сам…

— Остани тук, в Пресл… Толкова отдавна те моля да го сториш. Уверявам те, че животът ти ще се промени.

— Но аз не искам животът ми да се променя! В края на краищата от пет години аз понасям живота, който обстоятелствата ми наложиха.

— Който ти сам си наложи — поправи го спокойно младото момиче.

— Имаш грешка, не аз съм този, който пожела съществуването ми да бъде такова. И когато съм раздразнен, почти луд, когато страдам така, че просто ми се иска да крещя, тогава отивам на лов — в неговите гори, по неговите ливади… и хвърлям въдицата си за риба на воля в неговото езеро… Но поне сред самотата, в която живея, аз мога на воля да стена и да плача, да скърцам със зъби и да стискам юмруци! От няколко дни обаче ми е нужно нещо много повече от пространство и самота, за да мога да се успокоя… уви, нужно ми е съчувствие…

И Жан-Клод, който стоеше, опрял се на края на масата, изведнъж сведе глава и скри лице в шепите си.

Силвен, дълбоко развълнувана от това признание, изтича към младия човек и с гальовно движение обгърна раменете му.

— Мой малки Клод, клетото ми момче… — промълви тя.

— Какво ли си мислиш за моята слабост — прошепна той с тревога в гласа.

Вместо отговор Силвен се наведе и целуна нежно косите на братовчед си.

— И ти често ми казваш, че не трябва да се отчайвам, така както сега — продължи момъкът с глух глас. — Ах, Силвен, Силвен!… Така нещастен, както съм… смъртта би била истинско облекчение за мене… и затова има дни, когато…

— Не богохулствувай поне! — прекъсна го младото момиче. — Слушай, Жан-Клод, съвземи се и вярвай в бъдещето. Надявай се! Ти не знаеш какво ти носи идният ден! Продължавай поемите си! Уверявам те, че си роден поет. Затова гледай да се възползуваш от ценния дар, който Провидението ти е дало.

И за да го насърчи, тя подхвърли ласкаво и убедително:

— По този начин ще подготвиш най-добре разплатата.

Изведнъж младият мъж се усмихна презрително и подигравателно.

— Значи ти искаш да стана поет! Но какво представлява един поет, моя клета Силвен! Нещо като шут дотогава, докато чрез борби, интриги, угодничества или енергия не е извоювал мястото си под слънцето. Но след като се наложи, той спечелва слава, а понякога и богатство. Тогава го поздравляват, търсят, изтъкват и хвалят, но ако той падне по трудния път, не се поколебават да го стъпчат. Да, да, точно така е, както ти казвам. Ах, Силвен, просто ме караш да се смея. И ти значи искаш да ме направиш поет!

— Жан-Клод, много си жесток към бедните писатели — забеляза Силвен, като сви печално устни.

От гърдите на Жан-Клод се изтръгна дълбока и дрезгава въздишка, която сякаш се откъсна от дъното на душата му. После настъпи продължително мълчание, отмервано от тиктакането на големия селски часовник.

— Впрочем — каза внезапно младият мъж — аз я видях вчера.

— Ти си я видял!

— Да… Тя беше на езерото… Гребеше с ловкост и сила, на които не можах да не се възхитя. Нейната лодка мина много близо до мене. За щастие тя не можа да ме забележи, защото аз бях легнал по корем между тръстиките.

— Как изглежда тя? — запита Силвен любопитно.

— Доста бледа, с тъмно кадифени очи, чийто поглед ми се видя ту блестящ, ту особено мек. Червеното цвете, втъкнато в косите й, изглеждаше почти бледо до нейните устни. Косите й, черни и лъскави, бяха отметнати назад над гладкото чело на гъвкави вълни. Лицето беше изваяно със съвършенството на древна статуя. Не мога да отрека, че тя е много красива… и при все това мразя я… мразя я!

— Клети ми Клод, защо ти е тъй приятно сам да се измъчваш!

— Може би… Наистина, от няколко дни насам моята разпалена омраза съвсем изтощава силите ми.

И като стана с един скок от мястото си, той постави с доста грубо движение ръка на рамото на Силвен и подхвърли:

— Хайде, аз си отивам. Довиждане, Силвен!