Лиза Джексън
Шансове (19)

11.

— Какво? — Всичката кръв като че ли се отцеди от лицето на Маги. Краката й се огънаха и тя се отпусна на страничната облегалка на дивана. Това беше лъжа. Трябваше да е лъжа. Ако Мери-Тереса някога бе родила дете, все щеше да каже нещо. Наистина ли? — Не… Чакай малко…

— Точно така. Той е почти на шестнадесет години. Бил е заченат, преди да се разведем. Син, за съществуването на когото изобщо не подозирах до последната си среща с Мери-Тереса.

— Но Мери-Тереса не би пазила това в тайна от мен. А и от теб. — Гърлото й пресъхна. Дланите я засърбяха от напрежението.

— Така ли смяташ? Хайде стига, Маги! Говорим за Мери-Тереса… за Маркиз. — Присви устни и с този единствен жест сякаш изрази горчивото си разочарование, породено от тази измама, продължила почти две десетилетия. — Знаеш, че и преди ни е лъгала и двамата. — Очите му намериха нейните и той видя в тях кървящата, отворена рана, която измъчваше и него самия от години.

— И това е причината за скандала помежду ви? — предположи тя, почувствала, че отново започва да й се гади. Адската болка, изписана на лицето на Тейн, я убеди, че той не лъже, че не си измисля всичко това само защото иска да получи нейната симпатия и съчувствие. Устните му бяха стиснати в почти права линия, тъмните му очи се взираха в камината, но Маги беше сигурна, че изобщо не забелязва мраморната конструкция; очите на Тейн бяха обърнати навътре, към зловещите кошмари, които единствено той можеше да види.

— Шестнадесет години — промълви той, а цигарата продължаваше да дими забравена между пръстите му. — Шестнадесет години от живота на момчето ми. Изгубени завинаги. — Очите му отново потърсиха очите на Маги. В погледа му се четяха вина, болка и тлееща ярост.

Маги потрепери, доловила инстинктивно, че й предстои да чуе нещо, което би предпочела да не знае. Тъмна тайна, която Тейн бе крил от целия свят.

— Ти не знаеш много за мен.

— Мисля, че зная достатъчно.

— Не, Маги. Ти не разбираш. Израснах в едно малко градче в Уайоминг. Баща ми пиеше прекалено много и когато не чукаше други жени, пребиваше майка ми до смърт. Беше свестен мъж и се претрепваше от работа… когато беше трезвен. Напиеше ли се обаче, ставаше зъл и отмъстителен кучи син. А той се напиваше твърде често. Не бих могъл да ти кажа колко често майка трябваше да слиза до града и да го измъква от кръчмата. А когато го направеше, той й се отблагодаряваше с юмрук в лицето. — Очите на Тейн станаха почти черни. — Тя обаче винаги му прощаваше. Заради мен. Не беше завършила и осми клас и не можеше да си позволи да зареже онова копеле заради мен и заради брат ми.

— Брат ти? — повтори Маги. Гласът й прозвуча толкова тихо, че самата тя не беше сигурна дали наистина е казала нещо.

— Той е мъртъв. Загина при катастрофа. И той, като баща ни, имаше проблем с алкохола. — Ноздрите на Тейн се разшириха, той сви едната си ръка в юмрук и я стисна толкова силно, че тя чак потрепери. — Тогава се заклех, че когато имам собствено дете, ще се отнасям с него както трябва. Нищо, ама наистина нищо, не би ми попречило да стана най-добрият баща на шибаната ни планета. Щях да го възпитам с любов. Щях да му осигуря майчина ласка и родителска подкрепа. Готов бях да жертвам всичко заради него. Само че не ми беше даден този шанс. Мери-Тереса се погрижи за това.

— Мили боже — промълви Маги. Сърцето й кървеше от болка заради този мъж. Заради страданията, които бе понесъл, заради тайните, разкъсали душата му, заради демоните, загнездили се дълбоко в мозъка му. Тейн дръпна за последен път от цигарата, след което я загаси в една саксия. Гъст облак дим обви главата му.

Маги зарови лице в ръцете си и се опита да помисли, да си спомни периода от живота на сестра си, в който тя е била бременна с детето на Тейн.

— Значи това е причината, поради която се ожени за нея. Тогава тя пак беше бременна.

Той не отговори. Стисна зъби и прикова поглед върху лицето й. Гледаше я толкова настойчиво, сякаш никога повече нямаше да отклони очи от нея.

— А сега се оказва, че имаш… че тя има… син. — Маги цялата потрепери. — И тя изобщо не ти е казала?

— Нито думичка. До последната ни кавга. И това, Маги, беше причината, поради която я заплаших, че ще я убия.

Горещи сълзи опариха очите на Маги и тя разтърка ръце, опитвайки се да пропъди студа, заплашващ да обхване душата й.

— Но защо? Защо Мери-Тереса би направила това… защо би го пазила в тайна от теб?

— Защото едно дете щеше да попречи на кариерата й! За бога, Маги! — възкликна той и пристъпи към нея. — Така ли не разбра що за човек е сестра ти? Не знаеш ли колко ниско е паднала, не схващаш ли колко много хора е манипулирала с една-едничка цел — да напредне в шибаната си кариера?

— Но… но аз щях да зная за това. Тя щеше да ми каже.

— Така, както на времето ти каза, че е прелъстила любовника ти?

Думите му прозвучаха жестоко, отваряйки отново старите, незараснали рани, които изминалите години не успяха да изцелят.

— Недей! — заповяда му тя. Маркиз беше в неизвестност; възможно бе дори да е мъртва в този момент и тя не можеше, нямаше да позволи на тези долни и ужасни мисли да завладеят съзнанието й.

— Откажи се, Маг — изрече той, сякаш успял да прочете мислите й. Гласът му прозвуча толкова ниско, че тя се стресна и рязко вдигна глава.

— Маркиз беше бременна преди седемнадесет години, Маги. Тогава ти беше в колежа и не я видя. През последните месеци от бременността й, тогава, когато състоянието й стана повече от очевидно, тя успя да се скрие от всички хора, които я познаваха.

Маги продължаваше да полага неимоверни усилия да отрече очевидното.

— Аз… аз мисля, че тя щеше да ми каже. Не би запазила в тайна нещо толкова голямо… толкова важно! — възкликна Маги, но още докато изричаше думите, осъзна, че просто се заблуждава. Какво всъщност знаеше за хамелеонската същност на сестра си? Доколко познаваше Мери-Тереса, която се бе превъплътила в Маркиз? Нима не я беше мамила в миналото? През последните няколко дни Маги бе научила толкова много унищожителни факти за близначката си, за жената, с която ужасно си приличаха физически, макар че душите им бяха съвършено различни.

— Както вече ти казах, при последната ни среща, в нощта, в която бях готов да я удуша, тя хвърли истината в лицето ми. Каза ми, че е родила нашето момче, дала го е за осиновяване и през всичките тези години никога повече не се е заинтересувала за него.

— Значи още не си го виждал?

— Още не съм го открил.

— Как можеш тогава да си сигурен, че той наистина съществува? — Маги не беше сигурна, че може да се довери на собствения си глас. — Щом Мери-Тереса е толкова добра лъжкиня, защо си й повярвал?

— Наех един частен детектив. Той намерил здравния й картон и документите от раждането в една малка частна болница в Южна Калифорния, недалеч от мексиканската граница. В момента се опитва да открие осиновителите на момчето. Очаквам да ми се обади всеки момент. — В усмивката му нямаше и следа от веселие. — Вече ми съобщи, че е попаднал на някои следи.

— Излиза, че ти си особено заинтересован от намирането на Мери-Тереса. И то не само защото искаш да изчистиш името си — отбеляза Маги, осъзнала най-после защо Тейн й се струваше така абсолютно и безвъзвратно свързан със сестра й. — Нужна ти е, за да ти помогне да откриеш сина си.

— Сега, когато зная със сигурност, че не ме е излъгала — да. Трябва да й задам някои въпроси; въпроси, на които единствено тя може да отговори.

— Аз също. — Маги си спомни изминалата седмица, замисли се за часовете, които бе прекарала сама с Тейн, за дните, изминали в пътуване с пикапа му, за съвместните им усилия да се доберат до някаква следа в Денвър и за скъпоценните мигове, в които се бяха любили. През всичкото това време тя се бе опитвала да се пребори с чувствата си, убеждавайки сама себе си, че не бива да допуска любовта й към него отново да вземе връх, че не бива да му позволява да я унижава, защото сега е далеч по-умна отколкото на седемнадесет години и няма да позволи на никой мъж, най-малко пък на Тейн Уокър, да се възползва от нея.

И всичкото това заради Мери-Тереса.

Заради извършеното в миналото предателство.

Заради любовта към този мъж, която продължаваше да тлее дълбоко в душата й.

По всичко личеше, че се е заблуждавала за твърде много неща. И въпреки това не можеше да се довери на Тейн. Макар да бе разголил душата си пред нея, той бе разкрил и още една твърде болезнена истина — отишъл бе чак в Айдахо, за да търси Маги, прекарал бе толкова време с нея, и я бе прелъстил отново, преследвайки единствено собствените си цели. Направил го бе заради Мери-Тереса и техния син. Животът му беше и щеше завинаги да си остане свързан с живота на сестра й. Както винаги е било. Преди бяха само любовници. А сега, помисли си Маги, изпитала пареща болка в душата си, сега Тейн и Мери-Тереса имаха общо бъдеще, защото заедно бяха създали един нов живот.

Помогни ми, Маги, моля те. Беше Тейн. Той ми причини това. Маги, моля те, не му позволявай да се отърве. Мъчителният вопъл на Мери-Тереса отекна в главата на Маги. Тя измъкна парче пух от облегалката на канапето.

— Защо… защо Мери-Тереса би ми изпратила подобно послание? — попита тя. — Имам предвид онова, което чух в обора…

Той я изгледа скептично.

— Не съм сигурен, че го е направила. Психиатърът каза, че Маркиз никога не е споменавала за тази своя способност.

— Това по никакъв начин не означава, че тази й способност не съществува. Не можеш да я отречеш, само защото Мери-Тереса не се е доверила на личния си психиатър.

— Но тя е неин психиатър от години. Защо да не й каже?

— А защо не ми е казала за бебето? — веднага попита Маги. — Виж, Тейн, не мога да го обясня, ясно? Но се случи. — Тя се изправи и бавно вдигна глава. Най-после срещна мрачния му поглед. — И това е самата истина. — Вирна брадичка с новопридобита решителност. — Съжалявам, че не си знаел за сина си. Наистина. И… и ми се ще нещата да се бяха развили по друг начин. — О, господи, Тейн, ако само знаеше… ако можеше да си представиш колко много те обичах! — Само че не мога да променя абсолютно нищо. Бих го направила, ако можех, но не мога. Затова ще трябва отново да се съсредоточим върху издирването на Мери-Тереса. — Полагаше неимоверни усилия гласът й да прозвучи спокойно и разумно.

— Повярвай ми, никой не иска това повече от мен — заяви той и Маги усети разочарованието, разкъсало сърцето й. Самата тя никога не бе спирала да го обича, а той очевидно никога не бе преставал да обича бившата си съпруга. И макар че при всеки повод Тейн яростно отричаше да изпитва някакви чувства към Маркиз, Маги просто не можеше да му вярва. И нямаше да го направи. Твърде много лъжи бе изрекъл през тези няколко дни. Прекалено много неща бе скрил от нея.

Тейн понечи да я прегърне, но отпусна ръце, когато тя се отдръпна от него, твърдо решена да устои на импулса да се хвърли в прегръдките му и отново да стане негова жертва.

— Дори не си го и помисляй.

— Ти не ми вярваш…

— Да ти кажа истината, Тейн, не зная на какво да вярвам — отвърна тя. — Аз… аз просто не желая да се забърквам повече. Не мога да си позволя още една грешка.

— Още една?

— С теб. — Маги лекичко се изкашля и прекоси стаята. — А сега, ако си спомням правилно, трябва да свършим някои неща. — Макар че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от една твоя прегръдка и възможността да се разтопя от щастие под ласките ти. — Нека да започнем с Рене Нилсен. — Тя решително се запъти към масата, забелязала премигващата лампичка на телефонния секретар. — Но най-напред ще проверя дали Бека се е обаждала. — Избра съответния номер и изслуша записаните съобщения. Записа набързо имената на хората, които бяха звънили.

Първото обаждане беше от Тес О’Шонеси, изпълнителен продуцент на „Денвър АМ“, която молеше Маги да участва в част от шоуто им, посветена на Маркиз. След нея бе позвънил и Крейг Бумон, отправяйки същата молба. Третото съобщение беше от Хауард Бейли, който искаше Тейн да му се обади веднага.

Маги подаде листчето със съобщенията на Тейн и пръстите им се докоснаха за част от секундата. В този миг Маги отново почувства силната връзка, която винаги бе съществувала помежду им. Усети онази искрица, която не бе изгаснала през всичките тези години, която бе оцеляла въпреки лъжите и черния облак на предателството, съпътствал живота и на двамата. Помисли си, че Тейн може да я целуне, изпита отчаяна потребност да почувства устните му върху своите, мълчаливо се помоли да успеят да съхранят онова, което все още съществуваше между тях.

И въпреки това нито за миг не можеше да забрави, че той все още обича Мери-Тереса. Колкото и упорито да го отричаше, връзката, съществуваща между него и бившата му съпруга, беше далеч поздрава от крехкото разбирателство помежду им.

— Искам отново да прегледам календара и програмата на Маркиз. Имам чувството, че пропускам нещо. Струва ми се, че там трябва да има нещо, свързано с тази Рене.

Телефонът отново иззвъня и Маги сграби слушалката, надявайки се да чуе гласа на дъщеря си. Но не беше Бека, а детектив Хендерсън.

Маги замръзна. Прикова поглед върху Тейн.

— Извинете, че се обаждам толкова късно, но си помислих, че сигурно ще искате да научите последните новини — започна той и Маги почувства студените пипала на страха, които отново сграбиха сърцето й. По гърба й полазиха ледени тръпки. Ръката й здраво стисна слушалката. — Става дума за сестра ви.

— Какво по-точно?

— Ами, все повече започва да се налага мнението, че джипът на сестра ви е бил изблъскан от пътя.

— Какво искате да кажете? — прошепна тя, а в главата й се завъртяха безброй въпроси. — Да не би да твърдите, че някой съзнателно се е опитал да убие Мери-Тереса?

Тейн се присегна към телефона, но Маги го отблъсна с рамо и обви кабела около себе си, пренебрегнала напълно протегнатата му ръка. Какво, по дяволите, намекваше Хендерсън?

— Все още не знаем със сигурност. Но не е изключено. Възможно е да става дума за най-обикновено пътнотранспортно произшествие. А би могло и да е внимателно обмислено престъпление, извършено от някой, който е искал да нарани сестра ви… или Рене Нилсен.

— Мили боже… — Сърцето на Маги се вледени от ужас.

— Както вече казах, възможно е да става дума за обикновена катастрофа, при която другият шофьор се е паникьосал…

— Но това е малко вероятно.

— Може да е просто съвпадение.

Гласът на Маги прозвуча странно дори и в собствените й уши.

— Стига, детективе! И вие, и аз не вярваме в съвпадения. По всяка вероятност някой се е опитал да убие сестра ми. Смятам, че това е най-реалният сценарий.

Хендерсън избъбри още няколко нищо незначещи любезности и Маги затвори телефона. Беше изплашена както никога преди през живота си.

— Кажи ми — настоя Тейн и тя накратко му преразказа проведения с Хендерсън разговор.

— … Предполагам, че ти, в крайна сметка, ще се окажеш прав. — Погледна го право в очите.

— По дяволите! — Той сграбчи ръката й. — Знаех си, че това ще се окаже опасно. Кучи син! Долен кучи…

— Ей, чакай малко! — Тя се отдръпна от него и едва не падна назад, когато той ненадейно пусна ръката й.

— Трябва да се махнем от тук.

— И къде ще отидем? — попита Маги.

— Ще напуснем Денвър. Изобщо не трябваше да те водя тук. — Беше разярен от собствената си глупост. Гневните му очи сякаш мятаха мълнии във всички посоки.

— И къде ще отидем? Помисли малко, Тейн. Трябва да намерим Мери-Тереса. В момента това е по-наложително от всякога. Животът й по всяка вероятност е в опасност!

— Зная, Маг. А това означава, че твоят живот също е застрашен. — Сграбчи я за китката, завлече я в банята и я принуди да се огледа в голямото огледало. — Не е нужно да си гений, за да разбереш, че си в опасност. Ако някой се опитва да убие сестра ти и е стигнал дотам, че да посегне на живота на Рене, само защото я е помислил за Маркиз, какво си мислиш, че ще направи с теб в мига, в който те зърне? А? — Маги се вгледа в собствените си изтерзани очи и преглътна мъчително. Всичко, изречено от него отговаряше на истината. През целия им живот повечето хора не успяваха да различат двете сестри. Погледът й срещна очите на Тейн. Тя се вгледа в стоманеносините му зеници и видя в тях единствено страх — неподправен, първичен страх.

— Не можем да си тръгнем — заяви тя, макар че той продължаваше с все сила да стиска ръката й. — Не и преди да сме намерили сестра ми.

— Ами ако вече е прекалено късно, Маги?

— Не е. Отказвам да повярвам в това. — Завъртя се с лице към него и той я обгърна със силните си ръце.

— Добре — промърмори Тейн и докосна с устни върха на главата й. — Ще се опитаме да я намерим, но искам да ми обещаеш, че ще бъдеш изключително предпазлива и внимателна.

— Ами ти, Тейн? Можеш ли да ми обещаеш същото?

Стегнатите му мускули се отпуснаха, той сведе глава и притисна устни към нейните. Опря чело в нейното и заяви с непоколебима увереност:

— Онова, което ще ти обещая, Маги, е съвсем просто. Ще пипна кучия син, който е причина за всичко това и когато го сторя, ще му се прииска да е умрял, преди да ме срещне.

 

 

Хендерсън седеше зад бюрото си и се взираше в тъмната нощ. Кафето му отдавна беше изстинало, стомахът му се бунтуваше, а той самият бе уморен до смърт от Маркиз, или Мери-Тереса Рейли, или както там й беше името. Беше позвънил на Маги Макрий, защото чувстваше, че й го дължи. Знаеше, че рано или късно медиите ще научат, че в катастрофата е участвало и още едно превозно средство и ще се нахвърлят като лешояди на тази история.

Завъртя молива в ръката си, погледна към снимката на Маркиз, забодена на дъската за съобщения, и се замисли за останалите случаи, върху които работеше. Те бяха съвсем обикновени и не привличаха обществения интерес. Както и неговия, мълчаливо си призна Хендерсън. Подобно на повечето хора в този град и той самият беше почти влюбен в тази глупава, егоцентрична знаменитост. Да, тя беше суетна лъжкиня, жена, която мачкаше всички, застанали на пътя й, лекомислена въртиопашка, която очевидно не изпитваше никакви скрупули и угризения… но в нея имаше нещо загадъчно и опасно привлекателно, което неудържимо привличаше хората.

От деня на изчезването си тя бе обгърната с вниманието на медиите от Чикаго до Тампа. И макар че преди това тънеше в забвение, макар че бляскавата й слава отдавна бе помръкнала, тя изведнъж отново придоби онзи неповторим ореол на трагична героиня. Превърна се в изгубена жена — очарователна хубавица, станала жертва на ужасни, трагични и твърде мистериозни обстоятелства. Дори и той, дългогодишният полицай, не бе имунизиран срещу очарованието на тази жена.

— Исусе — изръмжа той, отвратен от собствените си мисли. Време беше да приключва с този случай. Крайно време.

Метна един поглед към папките, нахвърляни безразборно в единия ъгъл на бюрото му — в тях се съдържаха материалите по другите разследвания, които не можеше безкрайно да пренебрегва. И въпреки това го правеше. Ето и сега, късно вечерта, продължаваше да се опитва да проумее какво точно се бе случило с жената, която бързо започваше да се превръща в най-известната денвърска звезда. Мери-Тереса Рейли Уокър Джилет, изчезвайки от лицето на земята по най-загадъчния и неразгадаем начин, изведнъж бе станала по-известна от всякога. Името й бе влязло във всеки дом в тази страна.

Дали катастрофата беше само едно съвпадение?

А може би всичко това бе един внимателно обмислен трик, целящ съживяване на повехналата й слава, трик, който по неизвестни причини бе завършил не според предвижданията?

Или ставаше дума за нечий зловещ заговор?

— Но това е ужасно — изръмжа едва чуто Хендерсън. Гневеше се, че се е превърнал в част от медийния цирк, че се е включил в общия поток от размишления и догадки, свързани с изчезването на Маркиз. Ако само можеше да отбележи някакъв прогрес… Разследването обаче беше в пълен застой и засега не водеше наникъде. А това го превръщаше в един раздразнителен мърморко.

Чу как някой друг среднощен герой, полицай, работещ до късно, се закашля в някой от външните офиси. Секунда по-късно иззвъня телефон в друга част от сградата.

Хендерсън завъртя стола си и се обърна с лице към лъскавата фотография. Усети как твърдото му като кремък сърце потрепна лекичко при вида на нейната ярка усмивка и закачливите зелени очи. Гледаше така, сякаш и този път бе успяла да измами не само фотографа, но и всеки, решил да се вгледа по-внимателно в снимката й.

Хендерсън почеса наболата си брада и се замисли за последните насоки в разследването, които не бяха довели до нищо съществено. Разговорът му с Джейн Стантън не бе протекъл според очакванията му. Джейн беше съседка на Маркиз и наближаваше осемдесетте. Изглеждаше съвсем жизнена и здрава, но паметта й очевидно вече не беше достатъчно добра, а на слуха й като че ли не можеше твърде да се разчита.

— Онази нощ излязох да търся Прешъс — рече им тя и ги погледна със сините си, помътнели от катаракта очи. Поканила бе детективите в дома си и им бе предложила чай, който като че ли бе сварила от някакъв ужасно горчив бурен. Самата тя се настани на един люлеещ се стол, прегърнала в скута си въпросната котка. Прешъс бавно премигваше с жълтите си очи, сякаш се наслаждаваше на факта, че е център на вниманието. Що се отнася до останалите котараци — пет на брой, те се настаниха на най-различни места из внушителната стара къща.

Една рижа котарана ги наблюдаваше от най-горния рафт на библиотеката. Друга нейна посестрима, сиамка, надничаше през полуоткрехнатата врата на един от кухненските шкафове. Останалите три котки се разхождаха из стаята, подскачаха по мебелите или се взираха през прозорците в зимните птички, които се гушеха по голите клони на дърветата, посадени близо до задната веранда.

— Той е едно много непослушно момче — довери им възрастната жена. — Вечно се опитва да остане навън, нали, миличък? — Усмихна се и продължи да милва котарака. — Та значи излязох аз, за да потърся това малко дяволче и тогава дочух някакъв шум от другата страна на оградата. Не можех да видя нищо през тухлената стена, но разпознах гласовете и, макар да говореха доста приглушено, сигурна съм, че чух Маркиз да се обръща към онзи Уокър по име… или поне така смятам. Сигурна съм обаче, че го чух съвсем ясно да я заплашва. Предупреди я, че ще я убие. — Жената кимна рязко с глава, сякаш изразяваше съгласие със самата себе си. — Обикновено гледам да не подслушвам, но онази вечер… — Сви слабичките си рамене в жест, който като че ли казваше: Какво да правя, случи се!

— Значи не можахте да чуете за какво точно разговарят? — попита Хана и сбръчканото лице на жената се напрегна при опита й да се съсредоточи.

— Не съвсем, но ми се струва, че споменаваха нещо за пари или пък за дете… о, не си спомням точно. — Усмихна се тъжно и въздъхна. — Разбирате ли, обикновено живея съвсем сама. Само от време на време се обаждам на някой, за да ме закара до центъра.

— Познавахте ли се с Маркиз?

— Поздравявахме се, когато се срещахме. Виждах младите мъже, които идваха и си отиваха… и онзи последният, младежът с дългата коса и лъскавата кола… — Редките й вежди подскочиха нагоре и застанаха над горния ръб на очилата й. — Струва ми се, че той е твърде груб. Бившите съпрузи са далеч по-приятни.

— Маркиз тръгна ли с някого през онази нощ?

— Не мога да кажа със сигурност. — Тя притисна върха на дългия си костелив пръст към устните си и се замисли. — Струва ми се, че видях джипа й да тръгва от къщата и в него определено пътуваха двама души. Мисля, че бяха мъж и жена… но… — Тя сви рамене. — … беше съвсем тъмно. Видях ги само за секунда-две, докато преминаваха под уличната лампа… но не мога да съм напълно сигурна.

Хендерсън мълчаливо се съгласи с преценката й, забелязал мътните пердета на очите й.

Двамата с Хана успяха някак си да изпият силния си чай, но така и не се сдобиха с повече полезна информация. Накрая се сбогуваха и си тръгнаха, обхванати от безсилие. Сега, часове по-късно, Хендерсън имаше чувството, че е притиснат към стената. Отново и отново бе препрочитал докладите от огледа на мястото на катастрофата с надеждата, че може да е пропуснал нещо. Изчел бе изпратените по факса материали за Рене Нилсен толкова внимателно, че ги бе научил наизуст. След това бе извикал един от подчинените си и грубо му бе наредил да издири още информация за мъртвата жена.

Не намери нищо необичайно в сведенията за Рене Нилсен — като се изключи факта, че е работила за Тейн и е намерила смъртта си в потрошения джип на бившата му съпруга. Дали Рене бе взела назаем джипа на Маркиз? Или го бе откраднала? Не, дамската чанта на Маркиз бе намерена на задната седалка. Съдържанието й напълно отговаряше на очакванията: портфейл, четка за коса, огледало, шест червила, гримове, тампони, кредитни карти и слънчеви очила. Няколко касови бележки от бензиностанции. Стар и окъсан бележник с адреси, който, ако се съдеше по задрасканите в него имена, отдавна е трябвало да бъде подменен. Повечето от хората, чиито адреси бяха в този тефтер, отдавна бяха напуснали града. Хендерсън знаеше това, защото бе позвънил на всеки един от тях. Така че, освен ако Рене не бе откраднала джипа заедно с дамската чанта на Маркиз, единственото друго заключение бе, че Маркиз е била в джипа заедно с нея.

Или? Може би просто бе забравила да вземе чантата си, след като е дала ключовете на Рене.

По дяволите!

Главата на Хендерсън пулсираше от всичките тези въпроси без отговор.

Джипът на Маркиз бе изследван внимателно от най-добрите детективи в управлението — мъже, обучени да търсят улики и да ги намират. В колата обаче нямаше абсолютно нищо съмнително — единствената следа бе черната боя, останала по смачкания заден калник на джипа.

Тази боя беше единственият светъл лъч в иначе безперспективното разследване. Лабораторните анализатори вече бяха установили, че въпросната боя се използва от „Шевролет“. Имаше и парченца стъкла от преден фар, които също принадлежаха към продукт на „Шевролет“. Засега беше ясно, че нечий пикап или блейзър бе помогнал на Рене Нилсен да изхвърчи от пътя.

Но защо?

Кой би искал да убие Рене? Или пък Маркиз?

Отговорът на този въпрос се криеше в изчезналото превозно средство. Хендерсън вече се бе свързал с всички полицейски управления и агенции в югозападните щати, изисквайки информация за ударен черен шевролет. Предстоеше да се извърши внимателна проверка на всички документи, свързани с евентуален ремонт или продажба на подобно превозно средство.

Беше доста късно и в отдела цареше тишина. Ако имаше малко повече мозък в главата си, Хендерсън също щеше да се прибере в апартамента си, за да се обади по телефона на децата си. Вместо това обаче отново се зарови в бележките си. От събраните документи ставаше ясно, че Маркиз не притежава голяма собственост, а онова, което имаше, бе завещала на племенницата си — дъщерята на Маги. Маркиз притежаваше и две застрахователни полици. Едната беше на името на Маги и Бека Макрий, а другата бе на името на някаква компания, създадена с помощта на Маркиз… „МЕР Инк.“, която, поне доколкото Хендерсън можеше да прецени, изглеждаше напълно законна. Маркиз беше главен изпълнителен директор — каква шега, а! — а Ивлин Лоурънс се занимаваше с документацията и счетоводството на компанията, която, ако можеше да се вярва на представената справка, работеше на загуба. Хендерсън се намръщи и отново разрови бележките си, опитвайки се да открие повече информация за „МЕР Инк“.

Преди да успее да намери онова, което търсеше, вратата на кабинета му се отвори със замах. Тряс! Вратата се удари в металния шкаф наблизо.

Хана, със зачервено лице и блеснали очи, връхлетя в стаята.

— Открила си нещо — предположи той, доловил обхваналото я вълнение, което хората като него и нея изпитват всеки път, когато направят пробив в някой заплетен случай. Натъпка книжата, които разглеждаше, в куфарчето си и насочи цялото си внимание към партньорката си. Тя и без друго си беше красива жена, но сега, със зачервените си бузи и блеснали очи, беше по-привлекателна от всякога.

— Може би.

— Какво?

— Добре. — Тя се подпря на ъгъла на бюрото му и не обърна никакво внимание на факта, че полата й се дръпна нагоре. Залюля единия си крак и се наведе към него. — Това, с което разполагаме, е списък на хората, свързани с Маркиз, които притежават черни шевролети последен модел.

— И кои са те? — попита Хендерсън.

— Списъкът е доста любопитен. Да започнем с Рон Бишъп, директор на „KRKY“. Той притежава мерцедес и един черен шевролет пикап. Обикновено съпругата му шофира мерцедеса.

— Провери го — нареди Хендерсън, макар да се съмняваше, че Рон ще убие някоя от звездите си, без значение колко досадна и претенциозна е тя.

— Ще го направя. Следващият по ред в списъка е Джилет.

Хендерсън се поизправи на стола си. Това вече беше интересно.

— Преди няколко години си купил черен блейзър, но след това го подарил на дъщеря си. Таня Инман.

— Чийто съпруг я изоставил заради Маркиз? — Ставаше все по-интересно.

— Бинго!

Старият стол на Хендерсън изскърца, когато той се наведе напред и се разрови из папките по бюрото си. Прелистваше страниците, опитвайки се да открие някаква информация за Таня Инман.

— Провери и тях.

— Непременно. Но има и още една много интересна подробност — заяви Хана, а на бледите й устни се появи закачлива усмивка. — Черен блейзър, последен модел, съвсем наскоро е бил закупен от някоя си Рене Уорнър.

— Уорнър? — Името му се стори познато. Отново се зарови в информацията, която бяха събрали за жертвата.

— Ммм… това е моминското име на Рене Нилсен. По всичко личи, че преди няколко месеца тя решила да се върне към това име, а впоследствие си купила и един двегодишен блейзър. Видяла обявата за продажбата му във вестника, свързала се със собственика и платила с чек. Колата била регистрирана преди шест седмици. Собственичката дала адрес за постоянно местожителство — един апартамент в северната част на града.

Хендерсън не можеше да повярва на този внезапен обрат. Рязко се изправи и грабна куфарчето си.

— И?

— И нищо. Вече го проверих. Обзаведен е, но иначе е почти празен. Очевидно никой не е живял там от седмици. Както се казва, всичко е изпипано много чисто. Никой от съседите не е виждал наоколо жена, отговаряща на описанието на госпожа Нилсен.

— Къде е живяла тогава? — Обхваналият го ентусиазъм започна да намалява.

— Все още не зная.

— Смяташ ли, че тя по някакъв начин е свързана с Уокър?

— Изглежда ми малко вероятно, тъй като именно той беше човекът, идентифицирал трупа й.

— Нямаше кой знае какъв избор. И без него щяхме да установим самоличността й.

— Хайде остави го на мира, а! Само защото е заплашвал бившата си съпруга, която му дължала значителна сума пари, а сега една от бившите му служителки е мъртва, не означава, че този мъж може да бъде обвинен в нещо повече от слабост към обвързване с неподходящи жени.

— Смяташ ли? — Той протегна ръка към бейзболната топка, но се отказа и я остави в поставката й. Отоплителната система се включи с ръмжене и издуха във въздуха натрупания по мебелите прах.

— Да.

— Каква тогава е връзката между Рене Уорнър Нилсен и всичко това?

Хана го погледна и му намигна.

— Работя по въпроса. Може и да открием нещо интересно, след като разпитаме служителите в банката, издали чека. Ще проверим предишния й адрес, както и препоръките, които е предоставила на новия си хазяин. Ще изискаме и подробности за застраховката на превозното средство.

— Ако имаме късмет, може и да се доберем до нещо — промърмори Хендерсън и бръкна в най-горното чекмедже на бюрото си за дъвка.

— Хайде, стига, Рийд — укори го тя, отметна косата си назад и се разсмя. — В деня, в който повярваш в късмета, аз ще се откажа от кафето.

 

 

Самолетът меко се приземи на международното летище в Денвър и Бека се наведе, за да извади раницата си от багажното отделение под седалката й. През целия двучасов поглед не бе свалила слушалките от ушите си, заслушана в любимите си дискове. Похапнала бе застояли фъстъци, изпила бе кутийка севън ъп и през цялото време бе полагала неимоверни усилия да не допусне да бъде въвлечена в разговор с пълната, петдесетинагодишна жена, която седеше до нея. Жената се казваше Гладис и бе готова да разкаже на всеки, проявил и най-минималния интерес, за раждането на първото й внуче — като че ли това беше най-важното събитие след последното турне на Роулинг Стоунс, на което, за жалост, тя бе присъствала. Слушайки я, човек би си помислил, че Мик Джагър е най-великият певец, излизал някога пред публика. По всичко личеше, че Гладис никога не бе виждала Мик по Ем Ти Ви.

Не че на Бека й пукаше особено. Умът й бе зает с далеч по-важни неща и, потънала в собствените си мисли, тя дори не си позволи да завърти изразително очи, когато възрастната дама до нея през смях разказа как хвърлила сутиена си на сцената в краката на Кийт Ричардс. Ужас! Стари хора! Пълни откачалки!

Освен това Бека се измъчваше от силно чувство на вина и не даваше пет пари нито за новороденото бебе, нито пък за Стоунс. Премисляйки стореното от нея, Бека започваше да гледа на себе си като на неблагодарна крадла и лъжкиня. Искаше единствено час по-скоро да отиде при майка си. Вярваше, че тогава всичко щеше да се оправи.

Само ако Маркиз е добре.

— Трябва да бъде! — каза си Бека, докато самолетът рулираше по пистата. От прозорците се виждаха осветените върхове на покрива на главния терминал.

— Какво трябва да бъде? — попита Гладис с широка усмивка, открила златните коронки на зъбите й. Жената се опитваше да оправи червилото си, приковала поглед в малкото огледалце на пудриерата си.

Бека погледна през прозореца към крилото, видя вдигнатите задкрилки и стомахът й се сви от притеснение.

— Какво трябва да бъде? — продължи да настоява жената.

— Нищо. — Колкото по-малко говореше, толкова по-добре.

— В града ли отиваш? Ще те посрещне ли някой на летището? — Тя притисна устните си една в друга, размаза светлокафявото червило, след което попи ъгълчетата на устата си с пръст.

— Да, майка ми ще ме чака.

— Добре. Добре. — Всъщност жената изобщо не я слушаше. Прибра червилото, намигна на Бека и заяви: — Бабата трябва да изглежда добре, нали разбираш? Не искам да изплаша бебчо Чарли с появата си.

Изсмя се на глас, а Бека съумя да сподави обхваналото я нетърпение и да отвърне с насилена усмивка. Тая жена беше пълно куку. Бебчо Чарли едва ли би различил баба си, даже и ако тя приличаше на горила. Бека обаче и този път се въздържа от всякаква реакция и вместо да завърти изразително очи и да разкара тази досадница от главата си, тя се загледа през прозореца. Самолетът бавно се приближаваше към отреденото му място пред главния терминал. Тази жена със сигурност щеше да получи удар, ако само знаеше, че Бека бе излъгала леля Кони, откраднала бе от Джени, а след това бе отишла на стоп до летището в Ел Ей, за да спести малко пари. А това щеше да е ужасно за бебчо Чарли, защото, съдейки по броя на пакетите, натрупани под седалката, Бека бе заключила, че те бяха достатъчни, за да напълнят цялата му стая с дрешки и играчки.

Самолетът спря. Бека стисна палци и се примоли шофьорът на таксито до хотел Брас Трий да не й поиска по-голяма сума от онази, с която разполагаше. Ако се окажеше, че парите й не достигат, сигурно щеше да й се наложи да завлече шофьора. Тази мисъл натежа като олово в душата й, но Бека не можеше да си позволи да се притеснява за подобни неща. Трябваше да намери майка си преди леля Кони да е открила, че я няма и преди онова нещо да е попаднало във вентилатора.

 

 

Предавам се, помисли си Маги, загледана в изпомачканите страници от графика на Маркиз, който бе намерила в компютъра й. Планът й да се постави на мястото на близначката си и да проучи последните седмици от живота й, не й бе помогнал да намери сестра си. Всичките й усилия бяха довели до един-единствен резултат — Маги бе започнала да опознава тъмната страна от характера на Маркиз, което пък, на свой ред, бе довело до прозрението, че до този момент изобщо не бе познавала сестра си. Последните разкрития я бяха сближили с мъжа, на когото изобщо не би трябвало да вярва, мъжа, когото, макар и да обичаше все така силно, трябваше да продължи да отбягва.

Уплашена беше до смърт. Новината за катастрофиралия джип на Маркиз, който, според полицията, е бил умишлено изблъскан от пътя, повече от всичко засили решимостта й на всяка цена да открие сестра си.

Само ако можеше да го стори. Беше се обадила на икономката на Маркиз, която се грижеше за къщата й в Аспен, разговаряла бе с всички приятели и съседи, чиито имена фигурираха в бележника с адресите на Маркиз. В крайна сметка не бе научила нищо полезно — единственият резултат от безкрайните обаждания бе огромната телефонна сметка и силното й главоболие.

Тейн, също като нея, прекара по-голямата част от вечерта разговаряйки по клетъчния телефон. Обади се в Калифорния, за да поговори с познати на Рене Нилсен. Свърза се с Хауард Бейли и Том Йейтс, за да се поинтересува за състоянието на двете си имения. Най-накрая се обади на Кари Едгарс, която по-рано през деня бе оставила съобщение на гласовата му поща.

Маги нямаше намерение да подслушва, но вратата, отделяща спалнята му от всекидневната, бе оставена широко отворена и тя просто нямаше как да не чуе част от проведения разговор.

— Прекрасно знаеш какво чувствах… не, Кари, нещата не стояха по този начин, нито пък… разговаряхме по този въпрос миналото лято… добре де, през септември… значи е време и за двама ни… да, ти също трябва да продължиш… разбира се. Виж, нещата просто се стекоха по този начин. Надявам се всичко да се оправи…

Тейн затвори телефона. Маги, свита на дивана, тайничко бе наблюдавала лицето му през цялото време. Той затвори очи и завъртя врата си няколко пъти, като че ли се опитваше да раздвижи гърба си и да се освободи от обхваналото го напрежение.

Клетъчният му телефон иззвъня отново. Тейн изруга едва чуто и, предположил вероятно, че Кари го безпокои отново, отговори троснато и сърдито.

— Уокър слуша. — Пауза. Устните му изведнъж изтъняха, той погледна през стъклената врата и срещна погледа на Маги. Сърцето й изстина и тя осъзна, че се е случило нещо лошо. Мери-Тереса. Полицаите са я намерили и са предпочели да съобщят новината първо на Тейн, а едва след това да разговарят с нея.

Сърцето на Маги изведнъж сякаш се качи в гърлото й. Изпоти се от напрежение, но не преставаше да зъзне от страх. Кръвта й се вледени от обхваналия я ужас. Тя се изправи, забравила за компютърната разпечатка, която лежеше в скута й. Листите се разпиляха по пода.

— Къде си сега? — попита Тейн и влезе във всекидневната, без да сваля телефона от ухото си.

Сърцето на Маги биеше като барабан. Последва още една продължителна пауза. Тейн погледна часовника си.

— Добре — съгласи се той и грабна якето, което бе преметнал небрежно върху облегалката на един стол. — Ще се срещнем там след половин час. — Затвори телефона и навлече късото си яке. — Беше Рой — обясни той. На лицето му бе изписана странна смесица от тревога и вълнение. — Мисли, че е намерил сина ми. В момента е на път и минава през Денвър. Разполага с няколко свободни часа до следващия си полет. Ще се срещнем в един бар на международното летище. Искаш ли да дойдеш?

Обхваналото я облекчение прогони страховете й. Поне за момента. Маги ясно си даваше сметка, че това спокойствие е само временно.

Изкушаваше се да приеме поканата, но въпреки това, поклати отрицателно глава.

— Не, Тейн — отвърна тя, съзнавайки, че това е нещо, което той трябва да направи сам. — Имам да свърша още милион неща тук. Зная, че съществува някаква връзка между Мери-Тереса и Рене Нилсен — нещо, което съм виждала някъде. — Посочи купчината смачкани листи, които за момента представляваха единствената им връзка с живота на Маркиз. — Ще ги прегледам отново.

— Няма да те оставя тук съвсем сама.

— Нищо няма да ми се случи. — Загрижеността му беше трогателна, но абсолютно нелепа и абсурдна.

— Може да се окаже, че навън се разхожда и дебне някакъв откачалник.

— Вратите тук се заключват, а и хотелската охрана ми изглежда напълно надеждна. Наистина. — Сложи ръка върху неговата, предпочела да не обръща внимание на възраженията, които напираха в очите му. — Ще бъда в пълна безопасност.

— Ще се чувствам по-добре…

— Ще се почувстваш по-добре, когато научиш истината за сина си. — Остра болка прониза сърцето й. Фактът, че Тейн и Мери-Тереса бяха създали дете, беше поредното препятствие пред нея, още една здрава връзка, която ги свързваше в ненарушим съюз и й напомняше за предателството им спрямо нея.

Преодолей го, Маги! Това момче е твой племенник. Детето на Мери-Ти. Синът на Тейн.

— Тръгвай! — подкани го тя. — Ще трябва да се срещнеш с приятеля си между два полета, което означава, че не разполагаш с много време.

Тейн намери ключовете си в един от джобовете на якето си.

— Обещай ми, че ще внимаваш. Не поемай никакви рискове. И не ходи никъде. Ще се върна след няколко часа.

— Няма да мърдам от тук. Хайде, тръгвай. Аз ще прегледам тези бумаги още веднъж.

— Мислиш ли, че ще има някаква полза от това?

— Не зная. Не съм сигурна, че ще помогнат, но поне няма да навредят.

Той я погледна настойчиво. В очите му проблеснаха опасни пламъчета.

— О, господи, Маги, пази се, чу ли! — прошепна Тейн, обгърна с я ръка, притисна я силно към себе си и впи устни в нейните. Ухаеше на цигарен дим и кожа, устата му имаше вкус на кафе. Целувките му бяха горещи, настойчиви, изпълнени с отчаяние, което накара сърцето й отново да ускори ритъма си. Почувства нещо ново, свързано с Тейн. С тях двамата. Изведнъж установи, че не може да диша, не може да мисли, не може да види очертанията на стаята, която сякаш се завъртя пред очите й.

Мили боже, помогни ми, помисли си Маги. Прекрасно разбираше, че като пълна глупачка отново се е озовала в капана на несподелената си любов.

Тейн вдигна глава и проговори с предрезгавял глас:

— Това, което ми причиняваш, би трябвало да се обяви за незаконно — призна той и погали косата й.

— Не трябва ли вече да тръгваш…

Прекъсна думите й с целувка. Търсещите му и нетърпеливи устни отново завладяха нейните, тялото му пламна от желание. Целуваше я така, сякаш му беше за последно, сякаш бе доловил отчаянието, което разяжда душата й през последните няколко дни.

— Ще се върна съвсем скоро — дрезгаво й обеща той. Вдигна глава и докосна с нос върха на носа й. — И тогава, любима, двамата с теб ще трябва да си поговорим.

В гърлото й заседна огромна буца.

— Зная.

— Маги, Маги, Маги… — Тейн въздъхна, освободи я от прегръдката си и тръгна към вратата.

— Желая ти късмет.

Той погледна през рамо и я дари с кривата усмивка, която бе обичала през целия си живот.

— Защо ли имам чувството, че ще ми трябва всичкия късмет на света?

— Не зная.

Тейн й намигна и излезе, затръшвайки вратата след себе си. Маги долови тежките му стъпки, които се отдалечаваха по застлания с дебел килим коридор.

Маги докосна устни с върховете на пръстите си, твърдо решена да не се поддава на желанието да заплаче. Събра разпилените листове хартия, събрали в себе си последните късчета от живота на сестра й, и седна на ръба на дивана. Очите й невиждащо пробягаха по компютърните разпечатки. Мислено се наруга и се опита да отклони мислите си от Тейн, който вече бе на път да открие сина си.

— Чуй ме сега, Маги — назидателно промълви тя, докато разлистваше страниците. — Мисли единствено за Мери-Тереса. Трябва да я намериш, а отговорът на всичките ти въпроси се крие някъде тук. — Хвана проклетите разпечатки в ръка и ги разтърси с все сила. — Тук някъде. Трябва просто да проявиш достатъчно ум и съобразителност, за да го откриеш.

Маги. Къде си?

Маги замръзна. Гласът отекна в главата й.

— Мери-Тереса? — прошепна тя. О, господи, не трябваше ли да каже Маркиз? Макар да съзнаваше, че това, което прави, е абсолютно безсмислено, Маги рязко се обърна, сякаш се надяваше да види сестра си.

Имам нужда от помощта ти. О, господи, разчитам на теб.

— Къде си? — попита Маги. Премигваше бързо, забравила напълно за страниците, които лежаха в скута й.

Моля те, ела… Аз имам нужда от теб. Допуснах такава ужасна грешка.

— Къде си? — извика Маги в празната стая. Изпитваше огромно облекчение при мисълта, че сестра й е жива. Убедена бе, че Мери-Тереса отново й изпраща своите безмълвни послания и изпитваше безсилна ярост от своята неспособност да се свърже с нея по същия начин.

— Мери-Тереса! Къде си, по дяволите? — Гърлото й се сви от болка, очите й се напълниха със сълзи. — Чуваш ли ме? — Затвори очи и се опита, така, както се бе опитвала неведнъж през изминалите години, да прехвърли мислите си през пространството и времето и да достигне до сестра си, където и да се намираше тя в момента. — Къде си, по дяволите, Мери-Ти — ще дойда при теб, но не зная къде се намираш… — Изчака известно време. Секундите бавно се нижеха. Сълзите потекоха от очите й.

Помисли си, че отново ще загуби връзката със сестра си. Ядосана от безсилието си, Маги яростно смачка листите хартия, които продължаваше да стиска в ръцете си.

— Да те вземат дяволите, Мери… Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш къде се намираш, по дяволите!

Маги? Чуваш ли ме? Отивам си у дома…