Лиза Джексън
Шансове (13)

5.

Облегнала се на рафта в предната част на малкото магазинче, Бека внимателно наблюдаваше художничката на татуировки. Жената беше толкова слаба и кокалеста, че приличаше на ходещ скелет. С накъдрена и избелена до бяло коса, загоряла кожа и твърде силен грим край очите, тя не й се струваше достатъчно надеждна, за да й повери тялото си. Но пък не можеше да не вярва във възможностите й, защото върху едната ръка на жената бяха татуирани сърца и цветя, а другата й ръка бе украсена с горящ кръст и знаме, върху което пишеше: „Исус е любов“.

— Добре, кукличке, каква да бъде? — попита жената, без да вади дъвката от устата си. Забравената й цигара продължаваше да дими в пепелника. В магазина работеха и други художници — всеки си имаше малка стаичка, в която канеше клиентите си. Работеха с ръкавици, а инструментите, които използваха, за да рисуват по различните части от телата им, приличаха на електрически химикалки. Помещението изглеждаше чисто, подовете блестяха, а стените бяха украсени със снимки на татуирани тела.

— Направи си едно от онези китайски слънца — посъветва я Джени. Вентилаторът над главите им бавно раздвижваше застоялия въздух в този квартал на Лос Анджелис. Джени цялата сияеше. Облечена с късата пола и пуловера от екипа си на клакьорка, тя изглеждаше толкова не на място в този магазин, колкото се чувстваше и самата Бека. — Онези, дето означават нещо. Или пък си изрисувай зодиакалния знак. Ще стане много яко.

— Кога си родена?

— През април, но… аз си мислех по-скоро за колибри.

— Няма проблем. — Жената дръпна от цигарата си и се присегна към по-горните рафтове на дървения шкаф, където бяха натрупани камари книги. — Чакай да видим… птици… Мисля, че имах птици тук някъде… — Измъкна една книга с тънки страници, прелисти я и се намръщи. — … няма нищо… А, ето ги. — Смъкна един албум, виждал и по-добри дни, и го постави на бюрото пред Бека. Твърдо решена да не се влияе от мнението на тази жена, както и от това на братовчедка си, Бека започна да разлиства страниците.

— Тази — каза тя и посочи едно колибри с червена гушка, разперило крилца във въздуха.

— Хубава е. Къде я искаш?

— Хмм. Ами мислих си за глезена…

— Страхотно — възкликна Джени. — Ще ми се и аз да имах куража да си татуирам нещо такова.

— Ами направи го — подкани я Бека. Щеше да е далеч по-готино, ако и Джени се татуираше заедно с нея.

— Аз… не мога. Мразя иглите.

— Болката не е много силна. — Жената се наведе напред, огледа босите крака на Бека и кимна. — Ще стане.

— Страхотно! — Лицето на Джени беше далеч по-ентусиазирано от това на Бека. Кафявите й очи блестяха игриво. — Колко ще струва?

— Цената зависи от размера и трудността. — Жената се замисли. — Ще обсъдим цената с майка ти. — Тя се изправи и накъдрената й руса коса падна назад.

— Майка ми? — Сърцето на Бека се сви.

— Може и татко ти. Или законен настойник. Няма значение. Сама разбираш, че не мога да направя това без разрешение на родител или попечител.

— И защо?

— О, миличка! — Жената се усмихна тъжно. — Ще трябва много да се постараеш, ако искаш да ме убедиш, че си на осемнадесет години. — Направи балонче с дъвката, дръпна за последен път от цигарата и издуха дима настрани. — Предполагам, че нямаш шофьорска книжка или някакъв друг документ за самоличност, с който да удостовериш възрастта си?

— Не, но…

— И аз така си помислих. — Тя се усмихна учтиво. — Е, не мога да направя нищо за теб, ако не дойдеш отново с родител или настойник.

— Но…

— Ей, не ми трябват проблеми. — Посочи с дългия си пръст надписа, закачен над шкафа с книгите й — надпис, в който изрично бяха изредени ограниченията, свързани с възрастта на клиентите. Загаси цигарата си в един метален пепелник и затвори каталога с птиците. — Върни се тук с майка си. Или изчакай да пораснеш още малко.

— О, хайде де! — примоли се Джени и Бека се изненада, че братовчедка й проявява толкова силен интерес към нещо, което би могло да докара на Бека сериозни неприятности. Джени май не беше чак толкова откровена с нея. А и Бека вече бе започнала да се досеща, че по-голямата й братовчедка би я издала в мига, в който се почувства застрашена. Съвсем наскоро бе проумяла, че Джени се придържа към максимата ВПЗ — „Винаги покривай задника си“!

— Стига, момичета! — Жената отрицателно поклати глава. — Аз самата имам две деца и, повярвайте ми, щях да им дам да се разберат, ако направят нещо с телата си зад гърба ми. — Прекалено гримираните й очи ги гледаха съвсем искрено. — Както вече казах, можеш да дойдеш отново, но с майка си.

Жената не им остави никаква друга възможност и Джени и Бека излязоха от магазина. Топлото ноемврийско слънце блестеше по прашния тротоар. В тази част на града нямаше дървета покрай улиците, колите профучаваха по тесните алеи и покрай старите къщи и вдигаха след себе си облаци прах и боклуци.

— Жалко! — възкликна Джени. — Мислех си, че в тази част на града ще се съгласят да я направят. Моите приятели ходят на по-хубави места. Да ти кажа честно, модерните ателиета изглеждат почти като лекарски кабинети, но аз си знаех, че там няма да направят татуировка без подпис на родител. — Отключи вратата на сребристата си джета, седна зад волана, след което отвори вратата на Бека. Докато Бека се настаняваше, Джени сгъна предпазния картон, с който бе покрила таблото, за да го предпази от слънчевите лъчи и топлината. Не бе постигнала кой знае какъв ефект. В колата беше ужасно горещо, въпреки че вече бе началото на ноември. На Бека обаче горещината й харесваше.

Джени плавно се включи в движението, а Бека се облегна назад и усили до край радиото, по което звучеше песен на Джуъл. Усмихна се и си каза, че майка й изобщо не й липсва. Напоследък майка й се бе превърнала в истинско наказание. Тук, без нея, се чувстваше далеч по-добре. Макар че присъствието на леля Кони и чичо Джим не беше кой знае колко по-приятно. Кони постоянно въздишаше и се оплакваше от нещо, а Джим беше невероятно стиснат.

Оставаше Джени. Като се изключи желанието й да я покровителства, през повечето време Джени се държеше повече от добре. Бека измъкна чифт слънчеви очила от раницата си и ги сложи на носа си. Джени се разтърси из чантата си и извади цигари и запалка.

— Искаш ли? — попита тя по-малката си братовчедка.

Бека се ухили и си взе една цигара с филтър. Джени й подаде запалката и се разсмя, когато Бека не можа да задържи пламъка.

— Прави се ето така — обясни и тя и умело щракна запалката.

Поднесе пламъчето към цигарата на Бека и тя вдиша дълбоко. Прекалено дълбоко. Димът изгори дробовете й. Закашля се мъчително, а Джени се разсмя и превключи скоростите.

— Ще ми се да ми бяха купили кола с подвижен гюрук — оплака се тя, но Бека нямаше претенции. Дори не се ядосваше, че не можа да си направи онази глупава татуировка. Свали стъклото на прозореца, дръпна още веднъж от цигарата и се закашля отново. Въпреки това бе твърдо решена да я изпуши до край.

Облегна се назад и подпря ръка на прозореца. Продължаваше да стиска запалената цигара. Ето това се казва живот! Обожаваше Ел Ей…

— Снощи подслушах един разговор на мама и татко — каза Джени, а Бека изгледа дрипавото палмово дърво, край което минаха.

— И за какво си говореха?

— Чух ги да казват, че ще дойдеш да живееш при нас за постоянно.

— Наистина ли? — Бека отново дръпна от цигарата и се закашля. — Мама ли обмисля подобна възможност?

— Не зная. Аз… ами не мисля, че разговорът бе предназначен за моите уши… Те бяха във вътрешния двор, а прозорецът на стаята ми беше отворен и чух всичко. — Джени прехапа устни. Помисли си, че е казала твърде много и внезапно съжали за това. Погледна през рамо, форсира двигателя и изпревари едно момче с червена кола. — Бека, моля те да не казваш нищо на майка си, разбра ли? Тя вероятно иска да те изненада с това преместване в Ел Ей.

— Добре — кимна Бека и отново дръпна от цигарата. Почувства се наистина страхотно. Може би майка й най-после щеше да дойде на себе си.

 

 

Домът на Маркиз беше изключително представителен. Построена от червени тухли и камък, заобиколена от вековни кленове и трепетлики, къщата беше на три етажа и завършваше с островръх, покрит със сняг покрив. Прозорците от оловно стъкло блестяха, окъпани от ярките лъчи на слънцето. Тейн и Маги слязоха от пикапа и тръгнаха към входната врата, проправяйки си пътека през топящия се сняг.

— Къщата има алармена система — напомни Тейн, когато Маги пъхна ключа си в ключалката на входната врата.

— Зная.

Влязоха вътре и електронното устройство започна да отмерва секундите. Маги рязко свали ръкавиците си и се насочи право към килера, долепен до кухнята, отвори вратата и изключи охранителната система, натискайки поредица от бутони — точно в реда, който сестра й бе следвала всеки ден. Обхвана я силно отчаяние. Опита се да се отърси от него, но цялото й тяло настръхна, когато влязоха в празния дом на Мери-Тереса и тя изпита чувството, че стъпва върху нечий гроб.

Но това е някаква лудост, напомни си тя. Това, че Мери-Тереса в момента не е тук, не променя абсолютно нищо.

Присъствието на Тейн обаче никак не й помагаше. Имаше твърде много неща, които не знаеше за него. И не можеше да му има доверие.

Отвън къщата изглеждаше изключително внушителна, но вътрешното обзавеждане беше твърде разнородно и някои от мебелите и произведенията на изкуството изглаждаха малко необичайни. Всекидневната, кабинетът и библиотеката бяха обзаведени консервативно и издържани в тъмнозелен и светлокафяв цвят. На Маги й приличаха на помещения в старомоден мъжки клуб. Претъпкани с дивани, тапицирани с естествена кожа, масивни фотьойли, антични масички, месингови лампи и подвързани с кожа томове книги, от които лъхаше снобизъм, тези помещения напълно контрастираха с останалата част от къщата, която бе обзаведена твърде хаотично и бе претъпкана с всевъзможни предмети, привлекли неспокойния поглед на Маркиз. Стилните мебели бяха съчетани с модерни плакати и произведения на изкуството, които си бяха неподправен и откровен кич, но по някакъв начин бяха допаднали на вкуса на Маркиз.

Начумерена манекенка, пременена с безумна премяна от двадесетте години, състояща се от рокля с ресни, цялата обсипана с маниста, боа от перушина и дълго цигаре, стояха в непосредствена близост до рицарските доспехи, поставени във входното антре. Кухнята бе цялата препълнена с накачени по стените тенджери и тигани. Имаше още грубо изработена поставка за ножове и кошнички с изсушени подправки, а мраморните плотове бяха осеяни с букети увехнали цветя. Столовете с дамаска тип зебра бяха подредени около канапе, тапицирано с изкуствена кожа с леопардова шарка, а в близост до камината, декорирана с черешово дърво, бе поставена голяма маса, върху която се кипреше шахматна дъска с керамични фигурки.

И макар че във всяка стая се усещаше личността на тяхната обитателка, в момента цялата къща като че ли изглеждаше тъжна и безжизнена. Без Мери-Тереса този дом беше като мъртъв. Нямаше смях. Не се чуваше говор от телевизора, нито музика от стереоуредбата. Единствените звуци, нарушаващи тишината, идваха от стенния часовник с кукувичка и от агрегата за отоплението.

Маги отключи стъклената врата, която извеждаше към просторен вътрешен двор, застлан с тухли. Въздухът отвън беше свеж и леденостуден. Саксиите, в които стърчаха изсъхнали последните есенни цветя, бяха целите засипани със сняг. Дворът, побелял от снега, се спускаше надолу към малко езеро, окупирано от ято канадски гъски, а късното зимно слънце осветяваше гладката му като стъкло повърхност и тя искреше, блеснала под ярките му лъчи. На отсрещния бряг имаше малка горичка, в която дърветата стърчаха тъжно самотни и оголени, а още по-далеч на хоризонта се извисяваха върховете на Скалистите планини, които, подобно на катедрални кубета, опираха чела в безоблачното синьо небе.

— Приятно местенце за живеене — отбеляза Маги и облак пара излезе от устата й. Ръцете и бузите й замръзнаха на ледения въздух.

— Ако ти харесва да живееш по този начин. — Тейн примижа срещу яркото слънце.

— На нея харесваше ли й?

Той сви рамене.

— Кой знае. С нея човек никога не може да е сигурен.

— Така е. — Двамата се прибраха вътре, а Маги отново заключи вратата.

— Маркиз никога не е харесвала обикновените и простички неща — отбеляза Тейн и прокара пръст по облегалката на коженото канапе.

— Мери-Тереса — автоматично го поправи Маги, докато разглеждаше кухнята. Винаги бе мразила артистичния псевдоним на сестра си; струваше й се твърде превзет и неестествен. Едно-единствено име, за бога! — Но, да, прав си. Тази къща е прекалено голяма за сам човек. — Маги влезе в трапезарията, която се осветяваше не от електричество, а от огромен полилей с ароматизирани полуизгорели свещи. Под него се простираше маса за хранене за дванадесет човека.

Във всекидневната имаше огромен роял, а гладката му абаносова повърхност отразяваше слънчевите лъчи, нахлули през високите прозорци с изглед към езерото.

— Защо би пожелала да напусне едно толкова красиво място? — гласно попита Маги и тръгна нагоре по витото стълбище към втория етаж.

Спалнята на Мери-Тереса беше образец за женствена изтънченост. Декорирана в преливащи се светло и по-тъмно розови тонове, тя бе обзаведена с огромно легло, застлано с искрящобяла копринена покривка, с няколко артистично подредени масички и столове и голям шкаф, върху който бяха поставени голям телевизор и стереосистема. Стените бяха украсени с професионално направени снимки на жената, която бе еволюирала от Мери-Тереса Рейли до Маркиз. Част от фотографиите бяха черно-бели, а останалите искряха с ярки и наситени цветове, но на всички тях позираше близначката на Маги, снимана от всеки възможен ъгъл. Нощното шкафче и бюрото бяха покрити с още снимки — предимно на Бека в ученическа или спортна униформа. Ъглите на помещението бяха заети от екзотични плюшени животни, като се почне от лама с естествени размери и се стигне до навита на кълбо боа. Букети от копринени цветя допълнително освежаваха стаята.

И въпреки това стаята изглеждаше празна. Гола.

Тейн погледна снимките, но не каза нищо и Маги се запита колко пъти ги бе виждал и преди, колко пъти бе посещавал Мери-Тереса в спалнята й.

Постара се да пропъди тези мисли от ума си и влезе в банята. Голямата мраморна вана бе разположена под огромни прозорци, целите обрасли с нацъфтели орхидеи. Стените бяха покрити с огледала, а покрай тях се простираше мраморен плот, по който бяха безразборно нахвърляни парфюми, всевъзможни козметични продукти и тоалетни принадлежности. Ароматизирани свещи и сушени розови листенца освежаваха въздуха в помещението.

Маги взе шишенце парфюм и за кой ли път се запита къде се е дянала Мери-Тереса. Какво точно се бе случило с нея…

— Смяташ ли, че би посегнала на живота си? — попита Маги, върна шишенцето на мястото му, взе друго, помириса го и ароматът му отново болезнено й напомни за сестра й.

— Никога. — Той срещна погледа й в огледалото и разкопча най-горното копче на якето си. — Жената, която познавам, е твърде самовлюбена, за да го направи. Прекалено себична. И суетна.

— Значи смяташ, че е била отвлечена?

— Не. — Той отрицателно поклати глава. — Ако беше така, похитителите вече щяха да са се обадили с искане за откуп. Измина повече от седмица от деня, в който тя излетяла с гръм и трясък от студиото.

Маги отвори вратата на дрешника и влезе в просторното помещение, облицовано с кедрово дърво. Стотици чифтове обувки, прилежно прибрани в кутиите им, рокли, поли, официални тоалети, блузи и панталони, обвити в прозрачни опаковки и подредени в съвършен ред, изпълваха гардероба. Пуловерите бяха нагънати и прибрани в чекмеджетата; тениските, шортите и дънките, също старателно сгънати, бяха подредени по рафтовете.

— И какво, според теб, се е случило с нея? — Маги прокара ръка по един зелен пуловер от мека ангорска вълна и се опита да си представи какви мисли са минавали през главата на Мери-Тереса през онзи ден, къде може да се е дянала. — И защо полицаите смятат, че и ти си замесен? Не се опитвай да го отричаш; самият ти ми каза, че Хендерсън проявява интерес към личността ти, а пък аз забелязах начина, по който те наблюдаваше днес.

— Гледаше ме все едно, че съм криминален престъпник.

Маги наведе глава на една страна.

— Отношението му вероятно се дължи на факта, че с Мери-Тереса бяхме разведени, но продължавахме да се виждаме от време на време — призна той, когато и двамата излязоха в коридора. — И на скандала.

— Отново те питам за какво точно се скарахте?

Очите му проблеснаха заплашително.

— Заради лъжи. Мери-Тереса ме изкара от равновесие. Изобличих я в лъжа.

— Относно?

— Относно нещо, случило се преди много време.

Маги не настоя повече. Рано или късно той сам щеше да й се довери.

Отвориха вратата на първата от двете спални за гости, след това надникнаха в залата за упражнения и двете бани, разположени на втория етаж. Дрешникът бе пълен с мъжки дрехи — костюми, спортни панталони, копринени ризи и няколко чифта обувки.

— По всичко личи, че приятелят на Маркиз често нощува тук.

Приятел…

— По-скоро момченце. Уейд Померейниън. Последното й завоевание. — Тейн огледа с неприязън мъжките дрехи.

Мери-Тереса мимоходом бе споменала името му по време на последния им телефонен разговор. Доколкото Маги си спомняше, той беше по-млад от сестра й, манекен.

— Ти май не го харесваш? — подхвърли тя.

— Чувствата ни са взаимни. — Тейн затвори вратата на дрешника и влезе в прилежащата баня. По облицования с плочки плот прилежно бяха подредени мъжка козметика и принадлежности за бръснене. Тейн презрително изсумтя, забелязал множеството флакони и шишенца. — Ако настояваш да чуеш мнението ми за Померейниън, веднага ще заявя, че според мен той е едно сополиво хлапе, което не дава и пет пари за сестра ти, но се навърта наоколо, защото чрез нея се надява да пробие в развлекателния бизнес. Той е самовлюбен, суетен глупак. Досаден като трън в петата, но иначе е страхотен тип.

— О, стига, Уокър, не ми излизай с този номер! Кажи ми какво мислиш наистина.

— Че тя щеше да е по-добре без тази пиявица в живота си. Но тя никога не пожела да се вслуша в съветите ми, като при всеки подобен случай заявяваше, че животът си бил неин.

— Той си е неин — поправи го Маги. — Неин е. — На закачалката на вратата висеше дълга роба с качулка с цвят на самурена кожа. Подхождащите по цвят чехли бяха оставени близо до душа. Маги докосна колана на халата. — Прилича на расо на монах.

Тейн изсумтя презрително.

— Но не се надявай да намериш броеница в джоба. Померейниън не би могъл да мине за светец.

— Никой не е светец — отбеляза тя и двамата тръгнаха нагоре по стълбите към третия етаж.

Таванът на третия етаж бе преустроен и превърнат в танцово студио, оборудвано със съответната система за озвучаване и стойка за упражнения по балет. Дървеният под бе лакиран и излъскан до блясък. Стените бяха покрити с огледала, а през прозорците в наклонения таван струеше светлина.

— Някаква друга причина, поради която ти и Мери-Тереса не се разбирате напоследък? — попита Маги, почувствала нещо спотаено зад думите му. Имаше чувството, че Тейн така и не бе успял да се откъсне напълно от бившата си съпруга. Сякаш между двамата все още съществуваха някакви връзки, които не им позволяваха да се разделят напълно. Връзки, за които Маги изобщо не бе подозирала.

Той се намръщи.

— Не е ли достатъчно, че ме накара да се омъжа за нея с измама, след което се разведохме, но тя продължи да ми досажда и да ме тормози? Трябва ти и друга причина?

— Да — настоя Маги.

— Сестра ти ми дължи пари.

— Така ли? — Маги бе решила, че вече е чула всичко, но ето че отново успяха да я изненадат. — И колко?

— Достатъчно.

— Сега не му е времето да ми скромничиш, Уокър — заяви Маги и размаха пръст пред гърдите му, докато двамата се връщаха по стълбището към първия етаж.

— Добре. Сестра ти ми дължи двеста хиляди долара плюс лихвите. Ако прибавим и тях, сумата възлиза почти на двеста и петдесет хиляди.

Маги замръзна на мястото си.

— Шегуваш се!

— Нищо подобно.

— И защо ги е взела?

— Имаше нужда от пари.

— Съмнявам се — отбеляза Маги и огледа мраморния под на входното фоайе, парапета на стълбището от лакирано черешово дърво, скъпия полилей. Средновековният рицар и вятърничавата манекенка стояха на пост край вратата. През френските врати, отвеждащи към всекидневната, се виждаше роялът. — За какво?

— Данъци. В продължение на няколко години сестра ти забравяла да си плати дължимото, а на данъчните това никак не им харесало.

— И ти я измъкна.

— Дадох й пари на заем.

— Много пари. — Маги влезе в кабинета и седна на стола на Маркиз. Краката й започнаха леко да треперят. Взе един молив и започна да почуква нервно по бюрото. Тейн застана пред прозореца и се загледа в заснежената морава. Слънцето бе слязло ниско на хоризонта, ноемврийската вечер се спускаше бързо над града. — Не беше напълно откровен с мен. — Маги най-после се осмели да проговори.

— Защо смяташ така?

— Изобщо не спомена за редовните ви срещи с Мери-Тереса, а аз предполагам, че премълча, защото си бил сигурен, че дори и не предполагам, че вие двамата продължавате да поддържате връзка помежду си.

— Тя идваше при мен само когато имаше неприятности.

— Трябваше да ми кажеш — настоя Маги, почувствала се отново наранена. Обхвана я предишното недоверие и предпазливост.

— Казах ти. След като ме попита.

— Не е същото.

— Маги…

— Не спомена нищо и за заема — изтъкна тя. Кръвта й кипна отново. Как си позволяваше той да я държи на тъмно? Нали уж имаха обща цел?

— Защото не е толкова важно.

— Мили боже, Тейн, да не си се побъркал? — рязко възрази тя. — Не разбираш ли какво става? — Блъсна стола назад, изправи се, прекоси стаята и застана до него. — Да не си забравил, че двамата с теб днес бяхме в полицейското управление? Детектив Хендерсън очевидно смята, че вариантите са няколко — или Мери-Тереса е задействала някакъв сложен сценарий, целящ да й осигури допълнителна реклама и известност, или се е свряла някъде, за да посегне на живота си, или пък ти по някакъв начин си въвлечен в отвличането й. Или в нещо още по-страшно! Онзи скандал в нощта преди тя да изчезне те поставя на първо място в списъка със заподозрените! — Обхваната от силно раздразнение, Маги разпери ръце във въздуха. — До този момент си мислех, че дойде чак в Айдахо и ме домъкна до тук, защото имаше нужда от помощта ми. Мислех си, че… вярваш, че двамата с теб бихме могли заедно да намерим Мери, че… не зная… че бихме могли да помогнем на полицията да разреши този случай.

Той я изгледа продължително. Не сваляше поглед от нея, също както преди всичките тези години, и Маги изведнъж установи, че преглъща с известно затруднение. Почувствала промяната в настроението му, тя позабрави за обхваналия я гняв.

— Изобщо ли не ти мина през ума, че може да съм използвал изчезването й като претекст да те видя отново?

О, мили боже! Думите му подействаха като балсам на изранената й от болка душа.

— Не вярвам в това, Тейн — възрази тя, отказвайки да се поддаде на думите, които бе очаквала да чуе от него преди толкова много години. — Мисля, че се появи в дома ми, защото имаше нужда от помощта ми. Точка. — Върна се до бюрото и се стовари на стола. В този момент забеляза календара, в който Мери-Тереса бе отбелязвала всичките си срещи и ангажименти. — Кой, според детектив Хендерсън, е последният човек, видял Мери-Тереса преди изчезването й?

— Някаква касиерка в бензиностанция. Но показанията й като че ли не водят до никъде. Последния път, когато разговарях с него, Хендерсън подхвърли, че въпросната служителка може да се е заблудила, още повече че и друг път е свидетелствала, опитвайки се да си спечели евтина популярност. Освен това в разказа й имало и някои несъответствия.

— Няма значение. Независимо дали касиерката е видяла Маркиз или не, ти оставаш последният човек, който е разговарял с нея, преди да изчезне, нали така?

— Според информацията, с която разполагаме, да — призна той.

— Точно така. — Маги го погледна изпитателно. — А преди да се срещне с теб, тя се е видяла с колегите си от студиото. Крейг Бумон и останалите от екипа й. Може да е разговаряла и със секретарката си.

— Доколкото си спомням, да.

Маги започна да преглежда поомачканите визитни картички и пред очите й преминаха имената на хората, които Мери-Тереса бе споменавала в разговорите им: Крейг Бумон, Сид Джилет, Робърт Инман, д-р Мишел Кели, Маги и Бека Макрий, Уейд Померейниън, Тейн Уокър… Имаше и имена, които не й говореха абсолютно нищо.

Погледна телефонния секретар и натисна бутона за прослушване на съобщенията. Няколко души бяха затворили, без да оставят съобщение. Освен това имаше обаждания от местния телевизионен канал, от агента й, Амброуз Кинг, от Ивлин Лоурънс и детектив Хендерсън. Записано беше и нейното собствено обаждане и отчаяното съобщение, което бе оставила.

„Мери-Тереса, обажда се Маги. Ако си там, вдигни, моля те… Мери-Тереса?… О, добре де, Маркиз, там ли си? Пауза. Виж, аз… хм… получих послание от теб — нали знаеш… от онези, които ми изпращаше на времето — всъщност, мисля, че чух нещо и изпитвам нужда да поговоря с теб, така че, моля те, звънни ми. Все още се намирам в ранчото в Айдахо…“

— Какво послание? — попита Тейн в мига, в който записът свърши.

Маги се почувства като глупачка.

— Никакво. — Тя поклати глава.

— Не, ти каза, че си получила съобщение от нея. — Той прекоси стаята, застана до бюрото и отново натисна бутона за прослушване. Притеснена и унизена, Маги изслуша още веднъж отчаяното си обаждане. — Какво означава това?

— Няма значение.

— Как ли пък не, госпожо! Струва ми се, че само преди няколко минути ти изрично подчерта, че двамата сме еднакво въвлечени в тази бъркотия и че не трябва да имаме тайни един от друг. Така че какво означава това съобщение?

— Не настоявай. И да ти кажа, няма да ми повярваш.

Опита се да мине край него, но пръстите му се сключиха около китката й. Той я дръпна и я завъртя към себе си.

— Пробвай все пак — предложи Тейн. Лицето му беше толкова близо до нейното, че Маги усещаше топлината на тялото му, долавяше онзи така характерен аромат, който винаги бе свързвала единствено с него.

— Забрави, Тейн…

— За нищо на света. — Очите му срещнаха нейните. Неговите бяха стоманеносини и изпитателни. Хватката на пръстите му около китката й се затегна.

— Добре — отстъпи тя, пренебрегвайки факта, че започна да не й достига въздух. Поколеба се, но сърцето й биеше неудържимо, а кръвта й кипна от притока на адреналин. — Е, опитай се да разбереш това, което ще ти кажа, каубой. От време на време — е, по-скоро от дъжд на вятър — Мери-Тереса и аз… двете си комуникираме — предполагам, че това е единствения начин да определя случващото си, — но го правим, без да говорим.

— Без да говорите? — Очите му се присвиха, сякаш се опитваше да проникне до дълбините на съзнанието й, за да разбере дали не го лъже. Изучаваше я толкова изпитателно, стоеше толкова близо до нея, че на Маги й се прииска да се отмести настрана. Ръката му обаче я държеше здраво и тя стоеше неподвижно, хваната като в капан.

— Точно така. И не ти говоря за писма, за съобщения по електронната поща или пък за езика на знаците, Уокър. Става дума за телепатия.

— Глупости!

Тя многозначително повдигна едната си вежда.

— Ти настояваше да ти отговоря.

— Ами, в такъв случай опитай отново.

— Не се случва често и посланията винаги текат в една посока.

— Как така? — скептично попита той, а бръчките край очите му станаха по-дълбоки.

— Мери-Тереса успява да облече мислите си с някакъв вътрешен глас, а аз… аз го чувам.

— Само ти?

— Само аз.

Той изсумтя презрително.

— Няма значение на какво разстояние се намираме една от друга, аз я чувам.

— Сигурно…

— Ти попита и настоя за отговор — напомни му тя.

Усмивката му беше студена като арктическа зима.

— И какво точно я чу да ти казва напоследък?

— Онова, което чух, не ми беше достатъчно.

— Но все е било нещо.

Тя нервно облиза устни и погледът му за миг се спусна към устата й, а след това отново прикова очите й.

— Кажи ми, Маг!

Тя преглътна мъчително.

— Добре, за последен път я чух да ми говори час преди ти да се появиш в ранчото в Айдахо.

— Много удобно.

— Това е самата истина, по дяволите! — Маги силно дръпна ръката си, но пръстите му, стиснали китката й като в менгеме, не помръднаха.

— А оттогава насам?

— Нищо… Е, стори ми се, че я чувам да ми говори докато спях, но… — Тя поклати глава. — Почти съм сигурна, че това беше само сън.

— Исусе Христе!

— Истина е, по дяволите! Независимо дали ми вярваш или не.

— Добре — изрече бавно Тейн, — да предположим, че ти вярвам. Искам обаче да науча повече за предишните случаи на това телепатично общуване. Кога я чу за пръв път… или както там го наричаш… кога започна да получаваш послания от нея?

Маги пое дълбоко въздух; прииска й се никога да не бе започвала този разговор. Той несъмнено щеше да я помисли за пълна откачалка. Само че вече бе твърде късно за разкаяние.

— Случи се за пръв път през нощта, в която Мич… Мич и Мери-Тереса се напиха в топлия басейн у дома… а след това се случи отново в нощта на смъртта му. Следващият случай беше по време на твоето посещение у дома — когато дойде да ни съобщиш, че смятате да се жените с Мери-Тереса. А последният случай, след всичките тези години на пълно мълчание, беше в ранчото ми в Айдахо. Независимо дали ми вярваш или не, аз наистина я чух. Малко преди ти да застанеш пред къщата ми. Беше отчаяна и много уплашена. Помоли ме за помощ. — Маги вдигна глава, вирна предизвикателно брадичка, демонстрирайки пълното си пренебрежение към мислите, които сигурно минаваха през главата му в момента. — Хайде, какво чакаш? Кажи ми, че лъжа. Или пък че съм луда.

— Или ме лъжеш, или си луда.

— Грешиш! Казах ти самата истина — сопна се Маги и, успяла най-накрая да отскубне ръката си, започна да разтрива китката си. О, господи, обясненията й звучаха толкова неубедително! — Но последния път… последния път, в който гласът й стигна до мен… трябва да е станало след изчезването й, след като полицаите намерили онази предсмъртна, според тях, бележка… така че, както и сам разбираш, тя не е мъртва. Не би могла да е. Защото ако беше, нямаше да може да ми изпрати посланието!

— Ако изобщо го е направила.

— Защо ми е да си измислям нещо такова?

— Не зная. — Изгледа я така, сякаш наистина вярваше, че си е изгубила ума.

— И какво точно ти каза в това послание? — попита той.

— Само че има нужда от помощ — излъга Маги, неспособна да го обвини в престъпление, което самата тя не разбираше.

Той стисна зъби. Мускулите около слепоочията му заиграха напрегнато. В очите му се изписа недоверие.

— Кажи го, Уокър.

— Всичко това е твоя измислица.

— И защо си толкова сигурен?

Ето това беше дяволски добър въпрос. На Тейн не му се искаше да й вярва. Преди много години се бе научил никога да не се доверява на жена; на никоя жена. С Маги обаче винаги е било по-различно. По-различно беше и днес.

— Защото в думите ти няма смисъл.

— А намираш ли някакъв смисъл в цялата тая бъркотия? — Тя протегна ръка пред себе си, обгръщайки цялата къща с този единствен жест. — Знаеш ли какво, Уокър, ако искаш аз да ти имам доверие, съветвам те да повярваш на онова, което ти говоря!

Зелените й очи искряха, запалени от огъня, бушуващ в душата й, бузите й бяха зачервени от обхваналото я възмущение, устните й бяха издути в гримаса, която той намираше за очарователна.

— А ти вярваш ли ми, Маги? — попита Тейн, опитвайки се да не обръща внимание на факта, че тя продължава да го привлича. Както никоя друга жена през живота му. — Имаш ли ми доверие?

— Не! — Отговорът беше бърз. Категоричен. И го преряза като нож. — Но поне се опитвам, по дяволите! Не зная за теб, но аз не възнамерявам да седя и да чакам полицаите да разследват случая, без да си дават голям зор.

Той почувства, че се задават нови неприятности и проблеми.

— Какво искаш да кажеш?

— В продължение на няколко години работих при един частен детектив. Научих доста и смятам, че е крайно време да се захвана сериозно със случая и да разбера какво се е случило със сестра ми. Можеш да ми вярваш или не, Тейн, но тя ми изпрати зов за помощ, и то след изчезването си.

— Това е пълна лудост…

— Да, и други са ми го казвали. Онзи детектив, ако се разрови по-надълбоко, неминуемо ще открие, че съм се консултирала с психиатър неведнъж, а два пъти. Първият път беше преди много години — след като Мич умря, а вие с Мери-Тереса се оженихте. Записах се в колеж, но известно време се лекувах от депресия.

Тейн беше изненадан. Маги беше един от най-разумните и земни хора, които бе срещал през живота си.

— Вторият път беше преди около година. Бракът ми не вървеше, дъщеря ми се отчуждаваше от мен, а аз имах чувството, че съм пропаднала в дълбока и черна дупка. Колкото по-упорито се опитвах да се измъкна от нея, толкова по-дълбоко затъвах. Ровех пръстта, докато от пръстите ми потичаше кръв, но все не успявах да изляза на повърхността, да вдишам свеж въздух и да видя светлината. Така че, в края на краищата, потърсих лекарска помощ.

— И тогава съпругът ти умря? — осмели се да попита Тейн с ясното съзнание, че това е една прекалено лична и твърде болезнена тема. Въпреки това не можа да не й зададе въпроса, който не му даваше мира от мига, в който я бе видял отново.

Тя успя да се усмихне. Едва-едва.

— Събитията не се развиха точно в този ред. Да, бях изпаднала в депресия и взимах лекарства, но причина за състоянието ми беше бракът ми. Години преди това Дийн и аз се отдалечихме един от друг, разделихме се, ако не физически, то емоционално — всеки живееше собствения си живот, напълно, независимо от живота на другия. Той се срещаше с друга жена, макар никога да не си призна. Отричаше яростно, а аз просто не можех да го понеса. Подадох молба за развод. — Тя разтърка ръце и отклони поглед встрани. — В деня, в който получил призовката, Дийн изпил почти половин бутилка „Джак Даниелс“, качил се в колата, излязъл от града и изгубил контрол над колата. — Тя потрепери.

— И умрял.

— Не веднага. — Очите й се напълниха със сълзи и тя преглътна мъчително. Върхът на носа й се зачерви. — Не, не и Дийн Макрий. Изпадна в кома и преживя така единадесет дни. През това време всички ние — аз, дъщеря ми, родителите му, брат му и снаха му, бдяхме край леглото му, молехме се за него, говорехме му, умолявахме го да не умира. — Маги премигна и избърса влагата от очите си. — На края той се предаде. Органите му преставаха да функционират един по един и лекарите ми казаха, че е изпаднал в мозъчна смърт. Ние — всъщност аз — дадох разрешение да бъдат изключени животоподдържащите системи. По онова време близките му се съгласиха с мен, но след това… — Тя се изкашля и дълбоко пое въздух. — … В резултат на всичко това родителите и братът на Дийн ме обвиняват, дъщеря ми ме обвинява… и всички ние живеем, погребани под огромно, смазващо чувство на вина. — Маги предизвикателно вдигна лице и го погледна толкова настойчиво и проницателно, че Тейн се уплаши, че би могла да види всичките му грехове. А те бяха много. Повече, отколкото някой би предположил. Съвършените черти на лицето й бяха разкривени от мъка, следите от сълзите блестяха по бузите й. — Имаш ли други въпроси, каубой?

Той не отговори. Не можеше. Престана да се съпротивлява и да се бори със самия себе си — правеше го от мига, в който я зърна отново след всичките тези години — и я привлече към себе си. Тя ахна от изненада, очите й се разшириха, а той притисна нетърпеливите си устни към нейните.

През главата му преминаха милион причини, поради които трябваше незабавно да сложи край на тази лудост. На тази жена не можеше да й се вярва. Тя беше сестра на Мери-Тереса! Той беше разбил сърцето й преди години и тя го мразеше… но на него не му пукаше, в този момент можеше да мисли единствено за допира на устните й. За целувката — утеха. Целувката — страст. Целувката — върховно блаженство.

Господи, толкова отдавна беше… Кръвта му се сгорещи, езикът му се плъзна край зъбите й — настоятелен, галещ, търсещ… Тя тихичко простена и без всякаква съпротива се остави на ласките му. През ума му преминаха спомени за гола, уханна кожа, за мокра от дъжда коса, за жарък и пламенен секс. Спомни си как я бе любил за пръв път, представи си я да извива гръб под дъждовните струи, усети отново изгарящата топлина на стегнатото й тяло. Спомни си готовността, с която тя му бе отдала девствеността си там, в гората; припомни си как трепереше тогава — също като и в този момент, докато я притискаше към себе си.

В къщата на Мери-Тереса.

Тази мисъл му подейства като леден душ.

И тогава, сякаш почувствала, че двамата оскверняват дома на жената, която в същия този момент може да е мъртва — нейната сестра, неговата бивша съпруга, жената, застанала между тях преди години — Маги също се отдръпна и се опита да се освободи от прегръдката му.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Зная, че не е. — Той обаче не я пусна. Притисна я с все сила и я целуна отново. Настойчиво. Тя като че ли се размекна под ласките му, но само за секунда. След това отново го отблъсна.

— Наистина, Тейн. Аз… ти… двамата имаме важна работа. Трябва да намерим Мери-Тереса и аз не мога да ти позволя да ме объркваш и разсейваш.

— Объркана ли си?

— Да.

Проклинайки се на ум, той отпусна ръцете си.

— Ти ме объркваш. А и това не може да се случи — аз няма да го допусна. — Тя като че ли придоби сила, когато се отдръпна на известно разстояние от него. Дишането й обаче беше накъсано, а очите й блестяха от неповторимата страст, която и двамата бяха изпитвали единствено един към друг. — Нека просто да намерим Мери-Тереса. — Тя отново се приближи до бюрото и взе календара на сестра си. — Мисля, че ще го взема на заем.

— Какво?

— А докато сме тук… — Седна на ръба на стола, включи компютъра и зачака мониторът пред нея да оживее. Веднага щом екранът светна, тя написа нещо със сръчните си пръсти и успя да влезе в дневното разписание на сестра си.

— Откъде знаеш паролата за достъп до програмите й?

— Мери-Тереса не е никакъв компютърен гений. Винаги използва рождената си дата като парола. А тя случайно съвпада с моята рождена дата. — Успя да изобрази крехка и неубедителна усмивка на лицето си. — Нали не си забравил, че работих за един…

— Частен детектив. Да, помня. И ми се струва, че тази мисъл започва да не ми дава мира.

Маги продължаваше да пише нещо, задаваше команди, разглеждаше файловете в компютъра на сестра си. Само след няколко минути принтерът започна да бълва информация за последния месец от живота на Маркиз. Маги разпечата адресите и телефонните номера на най-близките й хора, както и основните проекти, по които сестра й бе работила.

— Voila^[1] — възкликна най-накрая Маги и събра отпечатаните страници. — Как беше онази поговорка… „Недостатъчното познание е опасно“.

— Амин!

Тейн я видя да сгъва отпечатаните страници и да ги прибира заедно с календара и визитките в огромната си дамска чанта. Тъкмо се надигаше от стола, когато Тейн долови дрънченето на вратата на гаража.

— Чуй!

Сърцето на Маги подскочи. Огромна, изпълнена с облекчение усмивка, разцъфтя по устните, които беше целунал преди малко.

— Тя се връща!

— Може би. — От гаража долетя рев на двигател, а усилената до край хеви метъл музика, която се носеше от колата, едва не срина плочата над главите им. Музиката и двигателят замлъкнаха едновременно. Маги се затича надолу по коридора. Стигна до вратата на гаража в мига, в който тя се отвори.

Уейд Померейниън, с разрошени и оплетени черни къдрици и с усмивка, нетърпелива също като тази на Маги, влезе в къщата, пременен с ботуши от змийска кожа за петстотин долара и дълго черно кожено палто. Около него се носеше силната миризма на марихуана.

— Миличка! — извика той и мрачното му лице се озари от усмивка. Обви ръце около Маги и я вдигна във въздуха. — О, господи, така се радвам да те видя! Полицаите, всички… те ми казаха… искам да кажа, майната му… те всички се държаха така, сякаш си мъртва или… нещо… — Усмивката му помръкна и той пусна Маги на пода. Погледна надолу по коридора и попита: — Какво прави той тук, по дяволите?

Тейн, раздразнен от поведението на по-младия мъж, почувства как устните му се разтеглят в презрителна гримаса.

— Знаеш ли, Померейниън — провлачено изрече той и измери с поглед последния любовник на Маркиз, — тъкмо се канех да ти задам същия въпрос.