Лиза Джексън
Шансове (1)

1.

Помогни ми!

Маги замръзна.

Старата кутия от кафе Максуел Хаус^[1], с която Маги загребваше от зърното, се изплъзна от пръстите й. Удари се в пода. Тряс! Овесът се разпиля. Конете вирнаха глави и зацвилиха. Краката й се подкосиха и тя сграбчи грубо издялания дирек, който крепеше покрива на плевнята.

Маги, моля те! Единствено ти можеш да ми помогнеш.

— Мери-Тереса? — опита се да промълви Маги, макар от устните й да не се отрони нито звук. Възможно ли беше? Можеше ли гласът на сестра й отново да стигне до нея след всичките тези години? Плевнята като че ли изведнъж остана без въздух. Прихлупи се отгоре й. По челото на Маги изби студена пот, въпреки че живачният стълб на стария термометър, закачен на стената близо до вратата, да показваше по-малко от 50 градуса^[2].

Беше Тейн. Той ми причини това. Гласът продължаваше да отеква в главата й.

Тейн Уокър. Бившият съпруг на Мери-Тереса и единственият мъж, когото Маги не желаеше да вижда никога вече.

— Какво ти причини? — Този път Маги изрече думите на глас, макар че гърлото й дращеше, свито като изсушена кожа, а устата й бе напълно пресъхнала.

Маги, моля те, не позволявай да му се размине…

— Къде си? — извика тя и вдигна очи към старите подпори на покрива, където един бухал бе свил гнездото си. Безброй прашинки и леки перца танцуваха във въздуха, осветени от бледия сноп светлина, който нахлуваше през единственото кръгло прозорче на плевнята. Маги знаеше, че е безсмислено да говори на глас. Мери-Тереса се намираше на хиляди мили от тук. Много далеч. Ужасно далеч. Маги затвори очи, стисна ги силно и се опита да насочи мислите си към своята близначка, където и да се намираше тя в момента. Не се получи. Никога не се получаваше. Въпреки всичко се опита мислено да изкрещи: Мери-Тереса, чуваш ли ме? Чуваш ли ме? Какво ти направи онова копеле?

Изчака известно време.

Нищо.

Една неспокойна кобила изпръхтя.

— Ако това е някаква противна шега… — закани се Маги, макар че сърцето й биеше с милион удари в секунда. — Мери-Тереса, кълна се…

Конете, сякаш усетили напрежението във въздуха, започнаха да се движат неспокойно из боксовете — риеха с крака сламата, а мускулите им страхливо потрепваха под козината, която бе започнала да излинява в очакване на приближаващата зима.

Маги потрепери. Сякаш мравки полазиха под кожата й — обичайната й реакция в случаите, в които Мери-Тереса се свързваше с нея по техния специален начин. Мисловна телепатия. Инстинкт. Магия. Вълшебство. Извънсензорно възприятие. Ясновидство. Маги бе чувала всички възможни определения и злостни забележки и знаеше, че повечето хора я смятат за твърде ексцентрична или пък направо за откачена. Пръстите й бавно се плъзнаха надолу по дирека, събирайки тресчици по пътя си, тя се отпусна на колене и подпря глава на масивния дървен стълб.

Концентрира се, налагайки си да нормализира дишането си. Хайде, Мери-Тереса, хайде! Само още веднъж. Стиснала до болка очи, тя напрегна слуха си до край, но единствените звуци, които долови, бяха неспирното шумолене на сламата под конските копита, дишането на животните, издули ноздри от обхваналото ги напрежение, и лекото дращене на миши лапички по бетонния под докато животинките притичваха между укритията си в старата плевня.

— Не спирай сега — прошепна тя и прехапа долната си устна толкова силно, че усети вкуса на собствената си кръв.

Нищо.

— По дяволите, Мери-Тереса… или Маркиз^[3], или както там се наричаш. Кажи ми нещо.

Макар в плевнята да беше ужасно студено, цялото тяло на Маги се обля в ледена пот.

— Мери-Тереса…

— Мамо? — Отвън долетя гласът на Бека. Вратата на плевнята се открехна и лъч от отиващата си вече дневна светлина проряза сумрака в помещението. — Ей, добре ли си?

— Нищо ми няма — насили се да отвърне Маги, изправи се и изтри длани в дънките си. Успя да се усмихне едва-едва с надеждата, че една усмивка ще прикрие поне отчасти изречената лъжа.

Бека, с изпъстреното с лунички лице и огромни очи, които гледаха прекалено сериозно за едно тринадесетгодишно момиче, веднага застана нащрек.

— Какво правиш тук? — Тя посочи дирека. — Да не се молиш?

— Не…

— Но ти седеше на колене, мамо. Да не би да си получила сърдечен пристъп? Или пък инсулт?

— Просто хранех конете и внезапно… ами прииска ми се да си почина малко. — Маги вътрешно потръпна, защото изречената лъжа беше ужасно нелепа и неубедителна. Но какво друго би могла да каже? Че сестра й, с която не се бе чувала от месеци, най-накрая се бе свързала с нея чрез телепатия! Опитът я беше научил, че никой не би й повярвал. Най-малко пък нейната отчуждена и преливаща от враждебност дъщеря.

Бека спря поглед върху празната кутийка от кафе, изтърколила се до един чувал с фураж.

— Да бе, сигурно!

— Наистина. Аз само… е, ако искаш да знаеш истината…

— Това би било приятна изненада.

— Бека! — обвинително започна тя, но веднага млъкна.

Напрежението между двете беше осезаемо. Майка и дъщеря. Как допусна да се отчуждят толкова, след като на времето бяха неразделни?

— Аз… — О, господи, как би могла да обясни това — тази връзка между нея и нейната сестра-близначка? Необичайният и странен начин на общуване помежду им, който не практикуваха от години. — Беше… беше само една кратка почивка.

— Кратка почивка? — повтори Ребека и кимна с глава, сякаш бе очаквала точно такъв отговор от майка си, на която не можеше вече да вярва — жената, разрушила живота й със собствените си ръце. Извърна се настрани, без да направи опит да прикрие гримасата си, съпроводена от изразително завъртане на очите й.

Маги, обхваната от отчайващо безсилие, почувства началото на силно главоболие. Ръцете й се свиха в юмруци. С радост би доверила истината на Бека, но дъщеря й със сигурност щеше да я помисли за откачена. Това се случваше всеки път, когато Маги се опитваше да обясни пред някого странната връзка, съществуваща между нея и Мери-Тереса.

— Да. Почивка. Когато остарееш…

— Ти си само на тридесет и седем, мамо. И все ми повтаряш, че не си стара.

Само на тридесет и седем години съм, а понякога имам чувството, че съм на седемдесет.

— Може би трябва да се консултираш с лекар. С друг лекар. — Дали не долови и нотки на загриженост под повърхността на саркастичната забележка?

— Може би ще го направя. — Маги се наведе, вдигна кутийката и грабна метлата, висяща на един пирон. — Няма от какво да се притесняваш.

Започна да мете с уверени и спокойни движения, макар че вътрешно продължаваше да трепери. В крайна сметка съществуваше и възможността да не е чула абсолютно нищо. Може би е просто преуморена. Изтощена от преместването и от емоционалната криза, която бе преживяла.

Бека леко повдигна слабичките си раменца. Под торбестия мъхест пуловер и избелелите дънки се очертаваше тяло, загатващо за бъдеща женственост и грациозност.

— Смятам да отида да пояздя.

— Слънцето скоро ще залезе.

— Няма да се бавя. А и от какво толкова се притесняваш?

— Просто се притеснявам, разбра ли?

— Но аз ще взема Джаспър. Самата ти твърдиш, че той е най-надеждният кон, който някога си виждала.

Нямаше смисъл да спори. Беше безполезно. Бека имаше право.

— Само се върни навреме, чу ли? За вечеря. Преди да се мръкне. — Маги закачи метлата на мястото й и загреба още една кутийка овес.

— Няма кой да ми стори нещо насред този пущинак — заяви Бека и подръпна една юзда. — Това тук не е точно център на цивилизацията и няма нищо общо с живота ни в Калифорния.

— Просто внимавай.

— Винаги внимавам.

— Вземи Баркли със себе си.

— Той и без друго ще тръгне с нас, макар че, мен ако питаш, не е никакво куче пазач.

— Все пак го вземи.

— Добре.

— И изчакай Джаспър да се нахрани.

Бека отново завъртя очи, изпусна дълга и мъченическа въздишка, но все пак се подчини. Преметна юздата върху стената на един от боксовете и дори благоволи да вземе една вила и да нахвърля сено в яслите. Двете работиха известно време в напрегнато мълчание, изпълнено с усещащото се между тях, постоянно тлеещо напрежение. Маги трябваше да впрегне цялата си воля, за да съумее да замълчи и да възпре импулса си да изрече нещо критично на дъщеря си. Търпение, повтаряше си тя. Негодуванието й ще намалее. Просто е нужно време. Много време.

Когато Бека се намираше в едно от своите настроения, убедена, че целият свят е срещу нея и вината за това носи единствено майка й, всяка изречена от Маги дума само влошаваше положението. С времето бе разбрала, че е по-добре в такива случаи да държи езика си зад зъбите. Пък и Бека искаше отговори, а какво би могла да й каже Маги в този момент? Чух изразителния глас на леля ти докато хранех животните. Чух го точно тук, в плевнята, отдалечена на стотици, може би дори на хиляди мили от нея. Да, точно така.

След като Джаспър изяде дажбата си, Бека го среса и оседла, преметна юздата през главата му и поведе сивия жребец към корала. Останалите животни от малкото стадо изпръхтяха, спогледаха се и отметнаха глави, сякаш изпитваха безпокойство, затворени в тесния обор. Маги се подпря на рамката на вратата, загледана в Бека, която побърза да се метне на седлото. Подсвирна на Баркли, осиновената от тях немска овчарка, и мина през няколкото порти, водещи към Форест сървис ленд — местност, залесена с дребни храсти, измежду които се извисяваха високи борове. Кучето, с обезобразеното си ляво ухо и сакат заден крак, я следваше по петите, подскачайки с лекота на трите си крака по сухата земя, оградена на изток от планината Битър рут.

Маги разтърка ръцете си. Днес якето като че ли не можеше да я предпази от студа на наближаващата зима. А може би обхваналият я хлад бе породен от внезапното прозрение за самотата и изолираността, в които живееха двете с Бека. Точно както искаше Маги. Възможно най-далеч от града и всичките й болезнени спомени, свързани с Ел Ей^[4].

Бека се наведе ниско над врата на Джаспър и го пришпори в галоп. Дрипавото куче ги следваше с лекота нагоре към хълмовете, независимо от нараняванията, които бе понесло в неравната битка с едно миещо се мече. Бека и Баркли. Две пречупени души, тъжно си помисли Маги, без да обръща внимание на протяжния вой на самотен койот, приютил се нейде в далечината.

Луната, усмихнат и блещукащ млечнобял полумесец, вече бе изгряла на небосклона, при все че слънцето още не бе залязло зад хоризонта на запад, където един свръхзвуков самолет, оставил бяла диря в небето след себе си, бавно чезнеше зад пелената от плавно движещи се облаци. В полята наоколо пасяха говеда — бавно преживяха храната си, махаха с опашки и тромаво трополяха край потока, който разсичаше пасбищата като нож.

Да, тук наистина е спокойно, помисли си тя. И безопасно. Най-близкият им съсед се намираше на половин миля надолу по пътя. Най-близкото градче беше просто една спирка по пътя, в която имаше смесен магазин, пощенски клон и бензиностанция. Според Маги, Сетлърс Ридж, Айдахо, беше най-доброто райско кътче на земята, на което човек би могъл да попадне. Бека обаче бе убедена, че малкото градче е истинско въплъщение на представите й за ада.

Веднага щом Бека се изгуби от погледа й, Маги провери водата в поилките, след което се приближи до задната веранда, за да прибере от простора изсъхналите чаршафи. Беше напъхала две щипки в устата си и нагъваше един от чаршафите, когато телефонът иззвъня.

— Страхотно — промърмори тя, без да изпуска щипките от устата си.

Втори настойчив звън.

— Да, да, идвам… Идвам — недоволно изръмжа Маги, изплю щипките и хвърли чаршафа в панера за дрехи.

Дрън!

Маги влетя с товара си в старата къща, стовари панера на масата, грабна телефонната слушалка и чу свободния сигнал в ухото си.

— Ало? — автоматично изрече тя, след което понечи да затвори телефона, като едновременно с това заизмъква ръка от ръкава на якето си. Кой ли я търсеше? Ако живееше в града, щеше веднага да провери номера, от който й бяха звъннали. Или пък би могла да си купиш батерия за телефонния секретар. Не се налага да живееш като отшелник.

Това си бе самата истина. Тя погледна отново телефонната слушалка, след което я остави на мястото й. Значи някой беше звъннал преди малко. И какво от това? Може би беше някой от приятелите на Ребека. Макар че тук не им звъняха често, от време на време все им се обаждаше някой. Маги се опита да убеди сама себе си, че не е нужно да се паникьосва, само защото й се бе сторило, че чува гласа на Мери-Тереса в главата си. Просто се успокой.

Истината беше, че от девет месеца Маги се криеше, обърнала гръб на един свят, който твърде често бе наранявал нея и дъщеря й.

Страхливка! Другите хора се справят. Защо ти не можеш?

Като барабанеше с пръсти по карираната покривка, с която бе застлана масата, тя продължи намръщено да се взира в телефона. Дали пропуснатото обаждане не беше от Мери-Тереса? Двете не бяха се чували дълго време. Прекалено дълго…

Тя вдигна слушалката отново и бързо набра номера, не позволявайки на гордостта си да вземе връх. Успя да се свърже веднага и зачака. Едно позвъняване. Две. Три. Щрак.

— Здравейте… — Дрезгавият, жизнерадостен глас на Мери-Тереса извика усмивка на устните на Маги, която нервно стискаше слушалката с дясната си ръка. — Това е телефонният номер на Маркиз. Не мога да се обадя в момента, но ако оставите съобщение след сигнала ще се свържа с вас при първа възможност. Обещавам.

Последва кратък звуков сигнал и Маги се стегна вътрешно, преди да произнесе думите.

— Мери-Тереса, обажда се Маги. Ако си там, вдигни, моля те… Мери-Тереса?… О, добре, Маркиз, там ли си? — нетърпеливо попита тя, използвайки артистичния псевдоним на сестра си с надеждата, че Мери-Тереса, ако си е у дома, ще се пребори с раздразнението си и ще вдигне слушалката. Изчака секунда. Две. Нищо. — Виж, аз… ами, получих послание от теб — нали знаеш… от онези, които ми изпращаше на времето. — Огледа стаята, в която се намираше, и се почувства пълна глупачка. Ами ако си беше въобразила всичко? — Всъщност, мисля, че чух нещо и изпитвам нужда да поговоря с теб, така че, моля те, звънни ми. Все още се намирам в ранчото в Айдахо. — Набързо продиктува телефонния си номер, изчака още секунда-две с мимолетната надежда, че сестра й може би я чува, след което въздъхна и затвори телефона. — По дяволите!

Слънцето вече бе залязло и в къщата беше студено, самотно и празно. Маги регулира термостата, след което се приближи до прозореца и се загледа по посока на планината, сякаш с поглед можеше да ускори завръщането на дъщеря си от спотайващите се в мрака сенки. През цялото време обаче в главата й отекваше загадъчното послание на сестра й. Какво точно бе казала Мери-Тереса? Единствено ти можеш да ми помогнеш. Беше Тейн. Той ми причини това.

Какво точно й е причинил?

Кой знае… Не беше нещо сериозно. Не би могло да бъде. Не можеше да позволи на развинтеното си въображение да вземе връх над разума. Само защото си изкарваше прехраната с писане на детективски романи и на няколко пъти се бе занимавала с истински криминални случаи, не означаваше, че трябва веднага да заключи, че със сестра й се е случило нещо ужасно.

Без да изпуска часовника от поглед, Маги извади купа със задушено, приготвено от нея преди няколко дни, изсипа я в един тиган и включи печката. Наряза хляб и покри филийките с парченца сирене, възнамерявайки да сложи сандвичите да се пекат веднага щом Бека се върне и прибере Джаспър в обора.

Секундите летяха, а Маги си повтаряше, че не бива да се тревожи. Запали няколко лампи в къщата, изпразни съдомиялната машина, пренебрегвайки напълно компютъра, който я очакваше цял ден с проблясващ на монитора скрийнсейвър, изрисуван с герои от анимационни филмчета. Мисълта да седне да пише в момент като този я привличаше колкото и перспективата да похапне престояла овесена каша.

Ще поработи върху шеста глава след вечеря.

Бека все още я нямаше.

Престани да се тревожиш. Ще се върне. Маги въздъхна, затвори вратата, прибра косата си и я върза на конска опашка. В къщата притъмня още повече и тя запали лампата до входната врата.

Мислите й постоянно се насочваха в забранена посока, следваха мъчителните спомени за Тейн Уокър. Не го бе виждала от години, но вярваше, че той е все така сексапилен и арогантен — самотен каубой от Уайоминг с характерна клатушкаща се походка и лице, прорязано от дълбоки бръчки, които допълнително подсилваха вродената суровост на чертите му. Типичен мъжкар, когото жените трябва да избягват. Мъж, който постоянно си търси белята. Единственият мъж, успял да възпламени кръвта на Маги само с един от своите цинично самоуверени погледи.

— Забрави — промърмори тя.

Сигурно си бе въобразила цялата сцена в обора. Беше й се сторило, че чува гласа на Мери-Тереса, само защото бе изминало твърде дълго време — прекалено много месеци на мълчание без вест от близначката й. Приближи се до камината и взе от там една стара снимка, поставена в рамка. Снимката бе правена преди повече от десет години, когато Мери-Тереса, превъплътила се просто в Маркиз, по примера на Шер и Мадона, бе на път да започне да води свое собствено токшоу в Денвър. Двете сестри се бяха снимали, опрели гърбове една в друга. Бяха еднояйчни близначки, но всяка бе огледален образ на другата. Мери-Тереса използваше лявата, а Маги — дясната си ръка. Устата на Маги бе леко изкривена нагоре от едната страна; устата на сестра й бе изкривена от другата. Малкото пръстче на дясната ръка на Мери-Тереса бе изкривено навътре. При Маги бе изкривено пръстчето на лявата й ръка.

Маги усети усмивката, заиграла по устните й, и погали с пръст овехтялата фотография. И тя, и Мери-Тереса имаха кестеняви коси, които се къдреха неконтролируемо, само че косата на Мери-Тереса бе осеяна със златисти кичури, които меко падаха край лицето й, докато косата на Маги бе опъната назад във вечната й конска опашка. Мери-Тереса беше облечена в къса, бляскава черна рокля — шита по поръчка от известен моделиер — допълнена от наниз перли, черни чорапи и обувки с осемсантиметров ток. Беше облечена за парти с някои от местните знаменитости.

В същия онзи момент, запечатан на снимката, Маги бе облечена с дънки, гуменки и дебела риза, разкопчаната предница, на която се вееше на вятъра. На единия си хълбок бе подпряла тригодишната Бека. Снимани на фона на заснежените Скалисти планини, които се виждаха в далечината, двете сестри бяха подпрели гърбове и извърнали глави към обектива на фотоапарата. На лицата им грееха широки, самоуверени усмивки, бузите им червенееха от студа, зелените очи искряха с неукротим пламък върху осеяните им с лунички лица.

Струваше й се, че от онзи щастлив ден са изминали векове.

Цял един живот.

Маги остави снимката на камината сред останалите фотографии, изобразяващи различни периоди от живота й и живота на Бека. Отново погледна навън. Нощта се спускаше бързо, звездите вече блещукаха сред рехавите облаци, затулили отчасти небето.

— Хайде, Бека — притеснено промърмори тя, запали външната лампа и излезе на предната веранда. Мълчаливо се ослуша с надеждата да чуе шума от копитата на Джаспър, който галопира по посока на хамбара. Само че не чу нищо, не зърна силуета на сивия кон, препускащ надолу по хълма. Вместо това долови единствено шумоленето на вятъра, който разлюля сухите листа, останали по клоните на дърветата, чу тракането на влака, който се носеше по пътя си някъде в далечината. От близкия хълм отново долетя протяжния вой на койот.

Погледът й обходи хълмовете в далечината.

Воят на койота предизвика далечен, самотен и тъжен отговор, който отекна над смълчаните поля и изпълни душата на Маги с лоши предчувствия. Тя се облегна на перилата на верандата и се опита да намери онова спокойствие, на което се бе надявала, когато нае ранчото в началото на годината.

Всичко е наред; просто отново оставяш въображението ти да вземе връх над здравия разум. Ако беше умно момиче, Маги, веднага щеше да се възползваш от тази възможност — щеше да влезеш вътре, да си налееш чаша кафе и да се заловиш с писане. Имаш да гониш срок, който не е чак толкова далеч в бъдещето.

Тя нервно завъртя брачната халка, която все още носеше на ръката си. Това си беше жива подигравка — нещо, което трябваше да захвърли отдавна, но не можеше. Не още.

Обърна се и тъкмо протягаше ръка към входната врата, когато го чу — приглушеното бръмчене на кола постепенно се усили, след което се чу хрущенето на чакъла по алеята. Маги се извърна и видя два светли лъча да прорязват тъмнината. Светлината, скривана от времена време от високите дървета край алеята, идваше от фаровете на пикап, който бавно спря недалеч от плевнята. Пикапът й беше непознат — черен, поовехтял, с брезентово покривало.

Зад волана седеше мъж — мъж, който й се стори познат.

— О, боже — прошепна тя.

Не можеше да бъде. Или? Да не би въображението й отново да й играеше номера? Гърлото й пресъхна.

Шофьорът изключи двигателя и отвори вратата.

— Маги?

Би познала този глас навсякъде — дори и след всичките тези години.

Тейн Уокър, огромен като самия живот, излезе от пикапа.

Гърлото й сякаш бе посипано с пясък, а глупавото й сърце заподскача от вълнение.

— Виж ти, виж ти — възкликна тя, заставяйки се да говори с безчувствените си устни.

Той затръшна вратата на пикапа, а Маги се опита да убеди себе си, че вълнението й от появата му е просто прекалено.

Той тръгна към верандата.

На Маги й заприлича на самия дявол. Какъвто си беше в действителност.

Споменът за гласа на Мери-Тереса я споходи отново. Беше Тейн. Той ми причини това. Маги преглътна мъчително. Стисна перилата на верандата и си каза, че няма да допусне да бъде запленена от него. Никога вече.

Бавната му, типична за западните щати походка бе изчезнала, заменена от енергични крачки, които бързо прекосяваха застланото с чакъл празно пространство между къщата и обора. Изражението му беше сурово като ветровитите поля на Уайоминг, които на времето бе наричал свой дом. Лицето му беше затворено и намръщено, челюстите — здраво стиснати, а очите му, дори и в тъмнината, сякаш пронизваха нейните със студения си блясък.

— Тейн — без усмивка поздрави тя, когато го видя да стои в малкия кръг, очертан от светлината на лампата. — Чудесата нямат край. — Надяваше се по някакъв начин да прикрие факта, че е шокирана от появата му, че сърцето й препуска като обезумяло, а в ума й се въртят десетки въпроси… — Знаеш ли, Уокър, ти си последният човек, когото бих очаквала да видя на прага си.

Той изобщо не се усмихна.

— Предполагам, че езикът ти е все така хаплив, а, Маги?

— Както винаги — излъга тя.

Устните му се разтегнаха в усмивка. Само за миг.

— Значи така ще я караме, а? Ще си разменяме обиди? — След всичките тези години той все още притежаваше способността да я накара да се чувства като глупачка. — Точно в този момент обаче нямам нито времето, нито енергията, нито желанието за това.

— Нито пък аз.

— Е, това е някакво начало.

— Какво правиш тук?

Напрежението му не намаля изобщо. Той се поколеба, само за миг.

— Имам нужда от помощта ти.

— Моята помощ? — повтори тя, изпълнена с подозрения. Този мъж носеше единствено неприятности. Научила беше тази болезнена истина преди доста време — той беше последният човек, когото би искала да допусне отново в живота си. — Не мога да си представя защо. — Застави се да запази спокойствие, макар че побърза да поклати глава в знак на отрицание. Това, че си бе въобразила, че чува гласа на Мери-Тереса, не беше основание за паника. Но фактът, че Тейн в момента стоеше пред нея, едва ли беше просто съвпадение. Нали? Пък и тя не беше човек, който вярва в съвпадения. Скръсти ръце пред гърдите си и посрещна погледа на присвитите му очи.

— Знаеш ли, Тейн, ти си дяволски нахален. След всичко, случило се между теб и Мери-Тереса, не зная защо си мислиш, че бих проявила желание да ти помогна.

— Защото, ако си спомням правилно, ти си такъв човек. Би помогнала дори и след всичко случило се.

Тя се вцепени, за момент изпита чувство на вина, пък била тя и безпочвена. Веднага обаче се съвзе — този път нямаше да се хване на въдицата му. Най-разумно е някои неща да си останат забравени и погребани в миналото. Усмихна се студено.

— Може би трябва да обясниш защо си тук.

— Става дума за Мери-Тереса.

Сърцето й сякаш спря за миг, макар че тя очакваше и донякъде беше подготвена за подобен отговор.

— Не зная как точно да ти го кажа, затова ще карам направо — призна той и потърка с ръка лицето си, което отчаяно се нуждаеше от бръснене. — Подготви се за неприятни новини.

— О, боже…

— Тя изчезна, Маги. Няма я от три дни. Никой не знае къде е, но… — Той погледна към забулените в сенки хълмове, а после дълбоко пое дъх. — Положението изглежда лошо.

— Колко лошо? — Маги стисна перилата за подкрепа и почувства тресчиците, забили се във върховете на пръстите й, които все още не си бе направила труда да извади.

— Много лошо. Надявах се, че може да е тук.

— Не е. — Стомахът й се сви.

— Изненадан съм, че още не са те потърсили от полицията.

Маги почувства някакъв студен и зловещ повей. Кръвта й си смрази.

— Познаваш Мери-Тереса — чу се да казва тя, докато трескаво се мъчеше да отрече очевидното. — Това може да е просто поредният й номер. Не е като да не е бягала и преди.

Очите му потъмняха.

— Този път няма съпруг, от когото да бяга.

— Тейн, за бога, чуй се само! Мери-Тереса е добре. Тя просто се… крие.

— Но не е тук? Не е при теб?

— Не…

Той изглеждаше уморен. Изтощен. Сякаш не беше спал дни наред. И сякаш наистина вярваше, че този път Мери-Тереса се е забъркала в сериозни, ужасни неприятности.

— Има и още — рече той и гласът му, равен и безстрастен, я накара да застане нащрек.

— Още?

— Полицаите и колегите й от телевизионния канал, за който работи, не вярват, че е избягала. Или поне обсъждат и други възможности.

Душата й замръзна от ужас.

— Те подозират, че е била отвлечена или дори нещо по-лошо.

От гърлото й се изтръгна сподавен вик.

— Не…

Той я погледна, а очите му, дори и в сгъстяващия се мрак, проблясваха с опасния син блясък на нощното небе.

— Съжалявам, Маги…

— Виж, Тейн, не желая да те слушам повече. Това са глупости. Това… това… просто не е възможно. Мери-Тереса е добре. Тя е в Денвър и…

— Ходих там. В дома й. Нямаше я. Във вторник си тръгнала с гръм и трясък от студиото, а в петък не се появила на работа и пропуснала среща с новия си агент.

— Нов агент? — повтори Маги. — Вече не е с Мърл?

— О, значи не си чула новината. Мърл Лафайет вече е история. Амброуз Кинг е човекът сега.

— Но тя работи с Мърл години наред…

— Докато не го уволни преди шест месеца. Кинг й обещал нещо. И тя го наела.

— Би могла просто да е заминала извън града. Знаеш я каква е.

Той стисна зъби; мускулите на челюстите му заиграха.

— От полицията ще ти се обадят.

— О, боже! — Тя тръсна глава. — Не! — заяви Маги с новопридобита решимост. — Грешиш. Сигурно става нещо, но…

— Защо да те лъжа?

Въпросът я смрази. Тя отвори уста да каже нещо, но веднага след това я затвори.

— Защо смяташ, че ще пропътувам целия този път, само за да ти сервирам някоя лъжа?

Нощта се спускаше бързо; главата на Маги пулсираше от болка. Почувства се изолирана от света. И неописуемо самотна и дистанцирана — сякаш наблюдаваше пиеса, в която тя бе едно от главните действащи лица.

— Аз… аз не зная. И преди се е случвало да лъжеш.

— Не и за нещо толкова сериозно.

— Не, но…

Той сграбчи ръката й и я стисна с все сила.

— Не съм дошъл чак до тук, за да си правя шеги с тебе, Маги. Просто си помислих, че би искала да знаеш какво се е случило, да го чуеш от първа ръка. Така че просто ме изслушай.

Той изглеждаше толкова напрегнат, че тя почти му повярва. И тогава дойде истинската болка. Същността на думите му проникна до дълбините на душата й, разкъса сърцето й. Сълзи опариха очите й.

— Не желая да слушам повече!

— Повярвай ми, и аз не желая да го изричам, но, Маги, трябва да ме изслушаш. Един от детективите в Денвър смята, че тя… — Гласът му заглъхна и се възцари мъртва тишина, нарушавана единствено от жалното мучене на теленце, което плачеше за майка си.

— Какво?

Краищата на устните му леко увиснаха надолу.

— Че тя може да е мъртва.

— О, мили боже, не… — Всичко се случваше прекалено бързо. Маги научаваше твърде много неща — твърде много страховити неща за ужасно кратко време. Усети горчилката, надигнала се в гърлото й, и си помисли, че току-виж повърнала. Защо? Кое му дава основание да вярва… Опита се да преглътне жлъчката, опарила гърлото й.

— Не зная. Не са намерили тялото й, или поне аз не зная да са го открили, но продължават да търсят.

Сълзите потекоха по лицето й.

— Не ти вярвам, Тейн. Всичко това е пълна лудост. Мери-Тереса е жива, по дяволите! Ако нещо се бе случило с нея, аз щях да разбера. — Посочи с пръст сърцето си. — Щях да го почувствам.

— Как?

— Не зная, но съм сигурна, че щях да усетя нещо.

— Защото двете сте близначки? — Изобщо не си направи труда да прикрие недоверието и скептицизма си.

— Защото… ами да. Да! Двете с нея сме изключително близки.

— Но не сте разговаряли от месеци.

Но тя ми изпрати послание. Преди малко. Тя ми се обади. Маги понечи да изрече думите, но си замълча. Отдавна вече си бе научила урока. Никой не й вярваше. Нито психиатрите, които бе посещавала, нито родителите й, които вече бяха покойници. Най-малко пък Тейн Уокър, първата й любов и бивш съпруг на сестра й. Маги рязко се изправи, отказвайки да бъде пречупена или разколебана.

— Просто щях да разбера. Не ме карай да ти го обяснявам.

Той се поколеба, а след това вдигна ръце и отметна назад косата, паднала на очите му.

— Има ли още нещо? — попита Маги, твърдо решена да не позволи на този мъж да я изплаши с ужасните си твърдения.

— О, да…

Стомахът й отново се сви.

— Още предположения и догадки?

— Може би. — Той изкачи стъпалата към верандата. — Както вече ти казах, може би ще имам нужда от помощта ти.

— Ти?

— Детективът, който работи по случая — казва се Хендерсън — като че ли вярва, че аз имам нещо общо с изчезването на Мери-Тереса, известна още като Маркиз.

— Ти? Но защо…

Силен лай оповести появата на Баркли. Като подскачаше бързо на трите си крака, овчарското куче прекоси двора и се втурна нагоре по стълбите. Козината на врата му настръхна, той злобно оголи огромните си кучешки зъби и, присвил назад разкъсаното си и обезобразено ухо, наведе глава, за да подуши натрапника. Изръмжа заплашително, оголи още повече зъби и прикова поглед в Тейн.

— Къде е Бека? — попита Маги, сякаш кучето би могло да й отговори. Мислите за сестра й отстъпиха на заден план. Сърцето й отново започна да бие като обезумяло. Обходи с очи заобикалящия ги мрак, търсейки дъщеря си.

Баркли продължаваше да ръмжи и да лае.

— Какво? — попита Тейн, а след това изкомандва кучето да млъкне. Баркли отстъпи назад, скри се под ръждясалата люлка на верандата, откъдето продължи да гледа злобно и да ръмжи.

Маги, със сковано от страх сърце, слезе по стълбите и се запъти към корала, от който започваше пътеката, по която бе поела Бека. Не сваляше очи от потъналите в мрак поля.

— Бека. Излезе да поязди преди около час. Баркли беше с нея… — Маги продължи да напряга зрението си с надеждата да зърне коня и ездачката му. Видя само няколко говеда, тъмните сенки на които се движеха по тревата. Защо кучето се върна само? Тялото й настръхна от ужас. — Надявам се, че нищо не се е случило…

Звъън!

Пронизителният телефонен звън долетя от отворената врата на къщата.

Неописуем ужас скова душата й. Тя рязко се обърна, притича през двора и изкачи стълбите на бегом. Мина край Тейн, влезе през летящата врата, прекоси всекидневната и сграби слушалката.

— Ало?

Летящата врата се затвори с трясък и Тейн, охраняван от ръмжащото куче, впери поглед през мрежата.

— Госпожа Макрий? Маргарет Елизабет Рейли Макрий?

Сърцето й биеше като обезумяло.

— На телефона — изрече тя, приковала поглед в Тейн. Сърцето й се вледени от обхваналия я ужасен страх.

— Обажда се детектив Хендерсен от полицията в Денвър.

Коленете й се подкосиха и тя клекна до стената.

— Да?

— Мери-Тереса Джилет, известна под името Маркиз, ваша сестра ли е?

Маги започна да трепери. Кръвта й сякаш се вледени. Прехапа устни и, загледана в лицето на Тейн, което се виждаше през мрежата на вратата, кимна бавно, като че ли детективът можеше да я види.

— Да — прошепна тя. Сърцето й пропусна един такт. Искаше й се да умре.

Гърлото й се сви, задавено от сълзи.

— Боя се, че имам лоши новини за вас, госпожо Макрий — мрачно заяви Хендерсън. Главата на Маги пулсираше от болка, пръстите й силно стиснаха слушалката. — Става въпрос за сестра ви…