Лиза Джексън
Мълчание (9)

Глава осма

— Издълбах инициалите ти върху стълба за връзване на животни пред аптеката — прошепна Шелби, сгушена в прегръдките на Невада. Беше вдигнала глава към небето и през клоните на дърветата гледаше как звездите бързо изчезват. Прииждаха облаци, гръмотевиците, които доскоро се чуваха толкова отдалеч, вече бяха съвсем близо, а светкавици прорязваха небето над хълмовете.

— Не си.

— Ммм. — Тя бе заровила нос в тялото му, леко въздъхна и се заслуша в звука на дишането му. Значи това беше да правиш любов с мъж, да го чувстваш до себе си, да искаш тялото му да се слее с твоето.

Да се люби с Невада бе и страшно, и възбуждащо. Отначало болезнено, после — невероятно хубаво.

— За стълба в центъра на града ли говориш?

— Да, точно за него.

— Някой да ти е разрешил да го правиш?

Тя сви рамене. Изведнъж се почувства малка и глупава:

— Тогава идеята ми се стори добра.

— В такъв случай дори не ми се мисли какво според теб е лоша идея.

Шелби се изкикоти. Чувстваше, че се влюбва безнадеждно.

Невада я целуна по главата:

— Знаеш ли, мисля, че това, което си направила, е истинско престъпление. Нанасяне на ущърб на обществена собственост, вандализъм или…

Шелби се извърна и го накара да млъкне с целувки. Въпреки че най-съкровеното място от тялото й я болеше след първото любене, тя продължаваше да иска да бъде близо до него, да го чувства до себе си. Ръцете му я обгърнаха и Невада поклати глава докато Шелби лягаше върху него.

— Ти си нещо… — Той докосна с устни връхчетата на гърдите й.

— Какво?

— Не знам. Не мога да определя.

— Опитай.

— Вече го направих, повярвай ми — отговори Невада, а после отново се наведе, за да целуне устните й. Този път по-силно. Настойчиво. Шелби разтвори уста и въздъхна. Ръцете му разтриваха гърба й, кръжаха около бедрата й — загрубелите от работа длани на Невада леко драскаха нежната кожа на момичето. И ето че пръстите му потънаха в нея. Вятърът и мирисът на дъжд се сплетоха и затанцуваха по голата кожа и в косите на Шелби. Някъде избуха бухал.

Тялото й пламтеше. Невада целуна гърдите й, езикът му заигра около зърната.

Плътта на Шелби се превърна в огън, докато той смучеше — все по-настойчиво и по-настойчиво. Тя затвори очи. Под нея мъжествеността му се напрегна.

— Отново? — прошепна момичето невярващо и преди да успее да запита още нещо, той се размърда и застана така, че да може да я обладае. Шелби изстена, когато Невада изви гръб и изтласка таза си напред. Почувства как ръцете му я хващат здраво, започна да се движи в неговия ритъм и потъна в магията на нощта.

Съзнанието й се изпълни с еротични образи. Желанието я караше да се разтапя. В момента той беше всичко за нея. Шелби затвори очи, отдадена на копнежа, който пулсираше дълбоко в нея и който премина в болка, а после в облекчение.

— Невада — изплака тя с дрезгав глас. — О, господи… Невада…

Той започна да се движи по-бързо. Дишането на Шелби стана накъсано, по кожата й изби пот, сърцето й заби неудържимо, а съзнанието й излезе извън контрол.

Обичам те.

Тя ли го каза? Или той?

От небето закана дъжд.

— Невада, о, господи… — Ноктите й се забиха в раменете му. Той изстена. Ръцете му я сграбчиха силно и Невада още повече ускори ритъма.

— Ето го, ето го, о, Шелби…

Спазъм на екстаз прониза тялото й. Разтърси я. Момичето изплака. С някакъв първичен вопъл той свърши. В нея. Огън и лед, странна топлина в тялото й, и студ, покрил кожата й заедно с дъждовните капки.

Шелби потрепери и изтощена се притисна към него.

Усещаше ударите на сърцето му до ухото си. Той бе задъхан. Дишаше така, като че му е за последно. Небето се разтвори.

Студени струи се застичаха по голия й гръб. Ръцете на Невада заиграха в косата й.

— Ще се удавиш — пошегува се той все още задъхан.

— Не ме е грижа.

— Въпреки това.

— Няма. — Тя лежеше върху него и се смееше, докато капките дъжд се стичаха по носа й.

Силните му ръце отново я прегърнаха и Невада я целуна по врата.

— О, да, принцесо, повярвай ми. Няма да ти се размине.

— Не ме познаваш.

— Дотолкова те познавам — отговори Невада и леко я шляпна по дупето. — Мисля, че е по-добре да си вземем дрехите и да изтичаме до камиона ми. Паркирах от другата страна на оградата, на около половин миля оттук.

— Половин миля?

— Не исках да ни засекат заедно.

Тя се засмя на предпазливостта му.

— Хайде, ще те закарам, където пожелаеш.

Звучеше невероятно, но Шелби не можеше да си позволи да рискува. Беше започнала да се притеснява. Баща й вече можеше да е позвънил у Лили, да е разбрал, че единствената му дъщеря го е излъгала. Доколкото го познаваше, би могъл да се обади и в полицията или — което беше дори по-лошо — на собствените си копои.

Присвила очи, за да не й капе в очите, Шелби вдигна глава към небето и потрепери. О, само да можеше да тръгне с Невада сега и да остане с него завинаги.

— Трябва да върна Дилайла в ранчото — промълви горестно Шелби.

Дъждът се усили и премина в порой.

— Ще се чувствам по-добре, ако дойдеш с мен — каза Невада. Ръката му изкусително се плъзна по влажното й бедро.

— Не мога. Наистина. — Насили си да се отдръпне от него, сграбчи бикините и панталонките си и бързо ги облече. Чувстваше се по-различно. Вече беше жена. Затърси ботушите си из тревата.

— Шелби…

— Наистина. Трябва да се връщам в ранчото.

Той не каза нищо, просто й помогна да намери старинните си каубойски ботуши. Докато Шелби ги обуваше, Невада й подаде сутиена и блузата:

— Това не ми харесва.

— Ще се оправя — увери го момичето, макар че вече бе измокрена до кости.

Невада взе дънките си и се изправи. С едната си ръка я хвана за лакътя:

— По-добре да дойда с теб.

— Не ставай глупав — възпротиви се Шелби, но сърцето й се сгря при мисълта, че той иска да бъде с нея, да бъде сигурен, че тя е в безопасност — сърце на джентълмен в тялото на каубой.

— Ще се прибера сама, не се притеснявай.

Невада изобщо не изглеждаше убеден:

— Ще е по-добре…

— Ако никой не разбере, че сме били заедно — довърши тя вместо него, без да обръща внимание на тревогата в гласа му. Сложи си сутиена, после, треперейки, напъха ръце в ръкавите на памучната блуза. — Нали така?

Невада се поколеба, тихо изруга, а после я сграбчи и устните му се сляха с нейните в последна страстна целувка. Дъждът не спираше да се лее, а бризът охлаждаше тялото й.

— Обади ми се, когато се прибереш у вас или там, където смяташ да нощуваш — нареди той. Стоеше гол в нощта, а по кожата му се стичаха струйки дъжд. — Искам да бъда сигурен, че си добре.

— Ще бъда — отвърна Шелби, трогната от загрижеността му.

Невада обу дънките си.

Докато закопчаваше блузата, Шелби премигна и усети, че очите й са влажни. Не, това беше от дъжда, не бе възможно да се е разплакала. Капките се стичаха по носа и брадичката й. Пръстите на момичето изведнъж станаха сковани и непохватни.

— Дай на мен. — Невада, с още разкопчани дънки и боси, започнали да се покриват с кал крака, отмахна ръцете й и внимателно закопча блузата. — Готово.

— Благодаря.

— Удоволствието беше мое. — Той се усмихна и белите му зъби заблестяха в нощта. — Бъди внимателна, Шелби — додаде Невада с дрезгав глас, после хвана лицето й с ръце и силно я целуна.

Когато вдигна глава, тя кимна безмълвно, трогната от нежността му. Невада й помогна да се качи на коня и докато Шелби се отдалечаваше, не отдели поглед от нея — с разкрачени крака и скръстени пред гърдите ръце стоеше под дъжда. Дилайла нямаше нужда да бъде пришпорвана. Бързо се затича към хълма, нетърпелива да се прибере в конюшнята.

Шелби хвърли последен поглед през рамо, преди образът на Невада да изчезне зад дъждовната завеса. Беше време да се прибира.

— Хайде! — И пришпори кобилата.

Бурята не я пощади. Вятър и дъжд се сипеха отгоре й. Страховити светкавици прорязваха небето. Отекна гръм и ехото му се разнесе над хълмовете.

Присвила очи, Шелби се наведе и смушка Дилайла. Кобилата припна, дългите й крака разравяха калната земя. Непознато парене между бедрата напомни на Шелби за скорошното любене с Невада и въпреки дъжда и вятъра, тя се усмихна. Какво като беше мокра до кости, какво като можеха да я разкрият, какво като щеше да има разправия с баща си, какво като мократа козина на кобилата драскаше кожата й? Струваше си. Вече беше истинска жена. Благодарение на Невада Смит.

Дилайла тичаше през хълмовете, по-бързо и по-бързо. Шелби едва виждаше, изтри очи с едната си ръка, докато с другата здраво стискаше юздите. Нощта беше тъмна, безлунна, полетата приличаха на пустош. Шелби яздеше водена от собствената си интуиция и от инстинкта на кобилата.

Колко ли беше часът? Дали бе звънял баща й? Какво ли я очакваше в ранчото? Ами ако някой — например Рос Маккалъм — беше открил колата й? Притесненията, потискани до момента, нахлуха в съзнанието й с пълна сила. Какво би могла да каже? Дали Джъдж щеше да й повярва, ако го излъжеше? Но истината би го съсипала.

Трепереше. Зъбите й тракаха. Блузата бе залепнала за тялото й, а мократа коса на Шелби се развяваше от бриза, който изведнъж бе станал пронизващ и студен.

— По-бързо, Дилайла — изкомандва момичето. — Галоп!

Животното запрепуска с все сила.

Огромна светкавица блесна в небето. Дилайла изцвили и се изправи на задни крака. Шелби се притисна плътно към тялото на кобилата, хвана се за гривата й и някак си съумя да не падне. Сърцето й заби лудо, вдигна глава и видя сините светлини на ранчото — блещукаха едва-едва през дъждовната завеса.

— Господи, помогни ми — прошепна тя. Постройката на работниците беше тъмна, светеха само лампите пред входа. За щастие, в конюшните цареше пълен мрак. Значи никой не бе забелязал липсата на Дилайла.

Въпреки това Шелби беше много внимателна. Накара кобилата да забави ход и скочи от седлото много преди да навлезе в пространството, осветено от уличните лампи. Ботушите й се опръскаха с кал. Напрегна слух, опитвайки се да различи шумовете — не бяха нито от човек, нито от куче. Шелби тихо въведе Дилайла в топлата конюшня. Свали седлото и заключи кобилата в бокса. Единственото, което искаше в момента, бе да избяга колкото се може по-бързо, да потъне в тъмнината, преди да бъде разкрита, но първо трябваше да изтрие и успокои Дилайла. Надяваше се никой от конярите да не забележи промяната във външността й, когато в ранните часове минат да проверят животните.

Окачи седлото на мястото му, като се молеше никой да не обърне внимание, че е мокро.

После отвори вратата и се измъкна навън. Повечето от камионите, които бяха паркирани на идване, сега липсваха. Кучето също го нямаше, но Шелби усети нещо — някого — наблюдаваха я!

Внушаваш си, каза си тя и хукна през полето. Не можа обаче да се отърси от усещането, че нечии скрити очи следят всяко нейно движение. Прехапа устни и отправи безмълвна молитва да намери кабриолета си там, където го бе оставила. Заради притесненията на Невада беше започнала да нервничи. Бурята никак не й помагаше да се успокои. Нямаше търпение да се махне от ранчото на баща си. Мина покрай потока и дока го изкачваше брега, се подхлъзна на мократа, кална земя. С прегърбени рамене изтича до стената от дървета, зад които беше паркирала колата си. Малкият жълт кабриолет си стоеше на мястото — така, както го бе оставила — със спуснат гюрук и мокри от дъжда седалки. Не й пукаше — щяха да изсъхнат.

— Благодаря ти — прошепна момичето, в случай че бог я слушаше отнякъде.

Седна зад волана. Изтри дъждовните капки от очите си и погледна в огледалото за обратно виждане. Устните й бяха подути, зениците — огромни, косата — влажна и на клечки. Но тя се усмихна на отражението си. Щеше да се прибере, да се промуши тайно в къщата, да се изкъпе и преоблече и да сънува Невада през остатъка от нощта. Всичко беше наред.

Запали двигателя и включи на скорост. Не можа да потегли. Поршето се наклони на една страна.

— Хайде, хайде — промърмори момичето и отпусна съединителя, после го натисна отново. Гумите пак се завъртяха, но колата не тръгна. Шелби натисна газта, двигателят изръмжа, но изгасна.

— Не ми причинявай това. Моля те! Не сега. — Тя опитва отново и отново, докато стъклата не се запотиха.

По челото й изби пот. Когато отвори вратата и се измъкна от колата, ботушите й потънаха дълбоко в калта.

Страхотно, помисли си саркастично. По дяволите, страхотно! Проправи си път през клоните на дърветата към полянката, където воден поток се стичаше по вече разкаляната земя. Нещата определено щяха да се влошат, преди да се оправят. Върна се при колата и коленичи до задната гума. Беше заседнала дълбоко в калта, нещо повече — цялата кола бе затънала почти до ауспуха.

Никога нямаше да се измъкне без бутане.

— И сега какво? — зачуди се Шелби и погледна към ранчото, което беше почти на четвърт миля разстояние. Знаеше как да влезе вътре, знаеше къде са резервните ключове за пикапа „Шевролет“ на баща й. Би могла да сложи твърда връзка и с доста усилия да изтегли колата си от калта. Може би…

Ако всички работници бяха отишли в града.

Но едва ли беше така. Плащаше им се един от тях — обикновено главният — да остава в ранчото. Все пак в петък това правило май не се спазваше. Но Шелби можеше само да се надява.

Беше твърде рисковано в най-добрия случай и цяло бедствие в най-лошия, но нима имаше друг избор?

— Просто го направи — каза си Шелби и хукна към къщата. Беше мокра до кости и мръсна като прасе, но това нямаше кой знае какво значение предвид задачата, която й предстоеше. Едва дишайки, на границата на силите си, поддържана само от адреналина, тя се затича през полето и забави ход едва когато стигна до обора — на няколко крачки от постройката на работниците. Готова всеки момент да се натъкне на кучето пазач или на някой не по-малко злобен ранчер, тя се движеше безшумно, благодарна на силния дъжд и вятъра, които заглушаваха стъпките й.

Кучето все още не се виждаше и Шелби се отправи директно към къщата. Остави калните си ботуши пред входа и влезе в кухнята. Прехапа устни и протегна ръка. Пръстите й напипаха ключовете, окачени на стената. При допира на ръката й те шумно издрънчаха. Някъде навън кучето излая. Стомахът й се сви от страх. Нямаше време за губене. Свали всички ключове, пъхна ги в джоба на шортите си, някак успя да обуе ботушите и тихо затвори вратата. Дотук добре.

Изчезна от къщата за секунди. Тръгна към осветената част от двора, където беше камионът. Хвърли поглед през рамо. Не забеляза никого — нито човек, нито животно. Отвори вратата на пикапа.

Лампите в колата светнаха и Шелби побърза да седне зад волана и да я затвори. Отново се възцари тъмнина, но момичето трепереше, имаше чувството, че са я разкрили. Сърцето й биеше лудо. Тя опита първия ключ. Нямаше късмет. Стисна зъби. Пробва втория. Същото. Пръстите й се бяха сковали, нервите й бяха изпънати до крайност, когато и третият ключ не свърши работа. Ами ако беше оставила правилната връзка в къщата? Ами ако никой от ключовете в ръката й не станеше? Ами ако…

— Кой, по дяволите, си ти? — разнесе се нечий глас.

Тя подскочи. Беше разкрита! Понечи да се скрие зад волана. Клаксонът изсвири — бе го натиснала неволно. Кучето ожесточено залая, а вратата на камиона се отвори.

Лампите отново светнаха. Момичето се озова очи в очи със суровия Рос Маккалъм. Влажната му коса бе полепнала по челото. Очите му приличаха на цепнатини, изражението на работника бе странна смесица от изненада и задоволство. В едната му ръка проблесна пистолет.

Шелби едва не се напишка.

— Я виж ти! Да не повярва човек! Това тук е малката дъщеричка на Джъдж.

Киселият мирис на уиски изпълни кабината. Стомахът на Шелби се сви.

— К’во пра’иш, Шелби? Крадеш пикапа на баща си, а?

— Не, само го взимам назаем — насили се да каже момичето, макар да беше уплашено до смърт. Опита се да го заблуди. Трябваше да го направи.

— И защо?

— Не е твоя работа! — Този мъж беше само наемник на баща й, нищо повече, напомни си Шелби. В главата й обаче закръжаха откъслеци от вулгарния разговор между работниците, който бе чула по-рано същата вечер.

Вътре в нея всичко изтръпна. Беше по-уплашена откогато и да било в живота си.

— Искаш да направиш нещо с колата, която си скрила в горичката ли? — Той кимна с глава по посока на кабриолета, а сърцето на момичето се смрази, докато очите му пробягаха по тялото й, което съвсем не беше в приличен вид — влажна коса, почти прозрачна блуза, отрязани съвсем къси дънки.

Някъде иззад гърба му кучето изръмжа.

— Видях я, когато се връщах от града, нали боята й отразява светлината. — Веждите на Рос се повдигнаха въпросително, като че очакваше Шелби да потвърди думите му. — Спрях, разбрах, че няма да може да се измъкне от калта в тази буря, и реших, че рано или късно и ти трябва да се появиш.

Шелби потръпна. Значи той я е чакал. Наблюдавал я е. Може дори да се е подсмихвал наум. Рос потри брадичката си.

— Е, какво правиш тук? Не, не ми казвай. Нека позная. Дошла си да се видиш със старото ми приятелче — заместник-шерифа Невада Смит.

— Дойдох само да взема колата — излъга Шелби, като се насили гласът й да прозвучи самоуверено. — Освен това, не съм длъжна да ти давам обяснения.

Ноздрите му се разшириха. Лицето на наемника бе небръснато и зачервено.

— Тъй е. — Рос изглеждаше така, сякаш размишлява над думите й и в сърцето на Шелби проблесна искрица надежда. — Гле’й сега, знам, че си тук, че колата ти е заседнала и че се опитваш да отмъкнеш камиона на баща си. Но мога да ти помогна, да те извадя от тази каша и да си държа устата затворена, ако искаш.

Шелби не му повярва. Не можеше да го направи. Притеснена, впери поглед в пистолета, който Рос все още държеше в ръката си.

— Наистина! — Той се качи в камиона.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Напротив, имаш, скъпа — отговори Рос и дебелият му пръст докосна брадичката й.

— Махай се!

— Не мога ли да нравя това?

— Разкарай се, Маккалъм.

— О, така ли? А ти какво ще правиш? — Той се наведе към нея и Шелби рязко се отдръпна, протегна ръка да отвори вратата на камиона, но уви. Беше прекалено късно. Огромна ръка сграбчи врата й, задърпа я и привлече главата на Шелби към Рос.

О, господи, той вонеше ужасно!

Мъжът я целуна и Шелби едва не повърна от отвращение:

— Остави ме на мира!

— О, не, захарче, няма да го направя. Не и сега.

Кръвта й се смрази от страх. Той я целуна отново. Шелби се извърна, за да го удари, но Маккалъм хвана ръката й и я изви. Изсмя се зловещо, като че се наслаждаваше на безполезните й опити да се измъкне.

Шелби замахна отново, този път успя да го шамароса:

— Разкарай се, Рос, кълна се…

— Няма да ти се наложи да правиш кой знае какво, само ще ми дадеш това, което си дала на онова лайно — изръмжа Маккалъм. В следващия момент се озова върху нея. Тя се бореше, крещеше, дереше лицето му и въпреки това той се хилеше и я притискаше към седалката.

Бум! Темето й се удари в стъклото. През главата й премина болка, зави й се свят и изведнъж всичко потъна в мрак. Рос се опита да я целуне и Шелби го одра по лицето.

— По дяволите! Знаех си, че ще си като дива котка — изгрухтя Маккалъм и я напъха под себе си. Хвана китките й с едната си ръка и ги изви. — Това ми харесва. Обичам борбени жени.

Шелби се изплю в лицето му. За неин най-голям ужас той облиза плюнката и премлясна с устни. Свободната му ръка грубо сграбчи гърдите й.

Започна да й се повдига. Усещаше тежестта на тялото му върху себе си, почувства твърдостта на члена му през дънките, чу страховития звук от разкопчаване на колан и сваляне на цип. О, господи, той щеше да я изнасили!

И тя не можеше да направи нищо.

Нищо.

— Недей — изплака Шелби, отвратена от умолителните нотки в гласа си. — Не го прави. Моля те, Рос… о, не! — Опита се да го ритне, но не можа. Той бе прекалено тежък, прекалено изпълнен с решимост. Нещо вътре в нея започна да умира. Сълзи се затъркаляха по лицето й и Шелби започна да издава ужасни звуци — полуписъци, полухлипания. — Не, не, не!

— Ще ти хареса — изръмжа през зъби Рос. — На всички курви им харесва.

Шелби пак се опита да го изблъска, но той бе прекалено бърз. Повдигна се. Разтвори краката й. Силно я притисна към седалката.

— Хайде, бебче, отпусни се малко. Ти и аз ще си прекараме чудесно тук, в камиона на татко ти.

Рос смърдеше на уиски, брадата му дращеше лицето й. Ръцете на Маккалъм бяха груби, дишането — неравномерно.

— Знаеш ли, бебче, цял живот съм чакал този миг.

Следващата седмица Шелби живя като в мъгла.

Грозните събития от онази нощ преминаваха през мислите й отново и отново. Взе си душ, после вана, опита се да изтърка спомена от себе си, но той винаги беше там, под кожата й, в най-тъмните ъгълчета на съзнанието й. Чувстваше се безжизнена, криеше тайната си от всички. Избягваше да слиза в града, не ходеше на училище заради главоболие, а нощем, щом останеше сама, се свиваше на топка в леглото си, въртеше се и хапеше език, а възглавницата попиваше сълзите й.

Лидия се притесняваше и се опитваше да я изкуши с храна, а точно сега последното, което искаше Шелби, бе да яде. Баща й отдаде промените в психичното й състояние на възрастта.

— О, Шелби ще се оправи — чу го тя да казва на икономката. — Притеснява се как ще завърши гимназията. Всички момичета минават през това.

— Но…

— Недей, Лидия, не се притеснявай. Ще се оправи. В крайна сметка не си й майка, нали? Ти си само моята икономка. Оценявам тревогата ти за Шелби, но е излишна. Всичко ще бъде наред, просто й трябва малко време.

Диалозите на двамата винаги завършваха така, макар очите на Лидия да си оставаха изпълнени с тревога.

Невада звъня по телефона няколко пъти, но Шелби не пожела да разговаря с него. Не искаше да го вижда, нито пък да чува гласа му. Избягваше го, като слизаше в града. Натъкна се на него един-единствен път — няколко седмици след нощната среща в ранчото.

Връщаше се с колата от училище и се бе замислила за деня, когато видя Невада за последно. Смит, който все още работеше за шерифа, я спря. Приближи се до кабриолета и запита Шелби за неща, на които тя не можеше да даде отговор:

— Какво става?

Беше застанал до прозореца на колата. Момичето бе паркирало на улица с три платна, недалеч от дома. О, господи, какво би могла да му каже?

Изгледа го с присвити очи, но не намери думи.

Невада отвори вратата и я издърпа от автомобила. Втренчи се в нея. На Шелби й се стори, че може да се разтопи под погледа му. После бавно, като че говореше на умствено изостанал, повтори:

— Какво, по дяволите, става, Шелби?

— Нищо — насили се да отговори тя.

— Кажи ми!

— Остави това, Невада. — О, господи, как й се искаше да му каже истината, но не можеше. Той никога не би я разбрал. Никой не би могъл да го направи. Никой.

— Трябваше да ми се обадиш онази нощ. Побърках се от притеснение.

— Забравих. — Тя се изкашля.

— Забравила си? Знаеш ли, мисля, че съм чувал достатъчно лъжи през живота си, за да мога да ги различа от истината.

— Смяташ ли да ме глобяваш? Ако да, просто го направи, иначе си тръгвам — сопна се Шелби, като полагаше неимоверни усилия да запази гласа си равен, лишен от емоции.

— Ти направо ме разби.

Шелби не отговори. Впери поглед в минаващата покрай тях кола, пълна с любопитни момчета, кикотещи се под звуците на хеви метал музика.

— Звънях ти.

— Бях заета. — Дори в собствените й уши това извинение звучеше неправдоподобно.

— Проблеми с баща ти ли имаш?

Тя не отговори.

Силните му пръсти стиснаха раменете й:

— Ако искаш да приключим връзката си, добре — каза Невада и на Шелби й се прииска да потъне в земята, — но ми дължиш поне обяснение.

— Не ти дължа нищо — отговори момичето с безизразен глас, макар че за пръв път след инцидента с Рос почувства нещо — някаква страст вътре в себе си.

Невада стисна зъби.

— В такъв случай, за какво беше всичко това — ти и аз сами край реката преди около месец?

— Трябва ли да има конкретна причина? — Шелби сведе поглед към земята. Втренчи се в някаква смачкана капачка от бутилка. Едва преглъщаше.

— Шелби? — О, господи, не беше ли това в гласа му нотка на отчаяние?

Част от нея копнееше да изкрещи, че го обича, че съжалява, че знае, че е глупаво и патетично да се срамува от нещо, което не би могла да контролира, но ако го направеше, трябваше да му каже истината, а тя не можеше. Никога нямаше да може.

— Дали трябва да има конкретна причина? Да, Шелби, трябва.

— Аз… аз не мога да ти обясня.

— Опитай! — Отчаянието бе заместено с гняв.

Шелби дълбоко си пое дъх, но не намери думи. Черна врана размаха криле и кацна върху телефонната жица, която минаваше през клоните на близкия дъб.

— Погледни ме.

Събрала всичките си сили, Шелби вдигна очи, накара себе си да срещне въпроса в погледа му.

— Нима те нараних толкова силно?

Прииска й се да умре. Истината кънтеше в ушите й. Срамът я връщаше обратно в душата й.

— Не.

— Тогава?

Какво можеше да му каже? Нищо. И тя не го направи.

Ноздрите на Невада потръпнаха. Устните му се превърнаха в сурова линия. Буреносни облаци се скупчиха в сивите му очи.

— Това не е истина и ти го знаеш — каза Невада и Шелби отново долови отчаянието в гласа му.

Тя примигна:

— Кое?

— Че отново се виждам с Бианка.

Нова болка прониза сърцето й:

— Аз… не разбирам.

— Това са само клюки, Шелби — промълви глухо Невада, бръчките около устата му се задълбочиха.

Радиостанцията в колата му изпращя.

— Няма значение.

— Има! — Той я придърпа към себе си, силно я прегърна и я целуна толкова страстно, че Шелби едва успя да си поеме дъх, дори изгуби способността си да мисли. Когато Невада вдигна глава, момичето го изгледа през сълзи. — Притеснявам се за теб, Шелби. Моите чувства да вървят по дяволите. Искам ти да си добре.

Момичето изхлипа. Радиостанцията изпращя отново — чуха се някакви нареждания, номера на Невада и после:

— Офицер се нуждае от подкрепа…

— По дяволите! — Той я пусна, свали шапката си и прокара ръце през косата си. — Ти не ми вярваш.

— Не знам на какво да вярвам — отговори Шелби, опитвайки се да преодолее чувството си за вина.

— Не знам какво става с теб, но знам, че ти си жената на моя живот. — Очите му срещнаха нейните, изпълнени с жар и искреност. — Ти си жената на моя живот. — Невада се затича съм колата си, качи се зад волана, каза нещо по микрофона, включи фаровете и сирената и потегли.

— Трябва да преодолееш това — каза си Шелби. Знаеше, че трябва да му вярва, да намери начин да се върне към онзи рай, в който бе попаднала, докато я държеше в ръцете си, трябваше да преоткрие себе си, своята жизненост. — Не позволявай на Рос Маккалъм да ти причини това — говореше на глас, а по лицето й се стичаха сълзи и оставяха черни следи от грим. — Не можеш да го оставиш да спечели.

Паркира до гаража, излезе от колата и заобиколи къщата, за да влезе през задния вход. С всяко стъпало, което изкачваше, я изпълваше все по-голяма решителност. Гордостта й беше наранена, травмирана, но не разбита. Невада я обичаше — точно толкова, колкото казваше. Това, което се бе случило в нощта преди шест седмици, вече беше минало. Нямаше да се повтори повече. Никога никой мъж, включително и онова животно Рос Маккалъм, нямаше да я тормози отново.

Докато изкачи стълбите, почувства лек световъртеж. Тъкмо влизаше в стаята си, когато получи първия пристъп на гадене. Едва успя да изтича до банята и да се наведе над тоалетната, когато повръщането започна.

Всичко, което бе изяла, а то не беше много, напусна стомаха й. Облегна се на студената стена, после намери нещо, за което да се хване, и се изправи. Какво й имаше? Но тя знаеше. От няколко седмици част от нея се притесняваше до смърт:

— О, не…

Отново й прималя. За частица от секундата светът около нея се преобърна. Колкото и да се опитваше, не можеше да отрече истината.

— О, господи, не! — Изтича в спалнята, взе календара си и се втренчи в датите невярващо. — Моля те, не — прошепна момичето. — Не това.

Закъсняваше й.

И то не с един месец, не — почти шестдесет дни бяха изминали от последната й менструация.

— Господи, помогни ми — прошепна Шелби и за милионен път съжали, че майка й не е между живите.

Може би бе станала някаква грешка. Може би не й идваше, защото наближаваше краят на годината и тя се притесняваше за завършването си. Беше уморена, разтревожена и депресирана след изнасилването и… и…

Преглътна и се втренчи в отражението си в огледалото. Извиненията, които си измисляше през последните няколко седмици, се превърнаха в пух и прах, докато гледаше посивялото си, изпито лице.

Нямаше никакво съмнение: Шелби Коул беше бременна.