Лиза Джексън
Мълчание (8)

Глава седма

Десет години по-рано

— Чуй ме, Шелби, на него не може да му се вярва. Невада Смит носи само неприятности. Израснал е като дивак и все още е такъв, макар ти да не мислиш така. — Баща й хвърли сакото си върху дивана в гостната, отиде до барчето, отвори го и извади бутилка уиски. — Освен това, той е прекалено стар за теб.

— Аз съм на седемнадесет, не съм бебе — възрази Шелби, събу ботушите си за езда и примижа, докато сваляше ластика, с който бе вързала косата си. Зърна отражението си в огледалото в барчето — рошава коса, зачервени бузи и никакъв грим. Нищо чудно, че баща й я третираше като малко дете — та тя изглеждаше точно така.

— А той на колко е? На двадесет и четири?

— Ти си бил дванадесет години по-голям от мама.

— Нашият случай беше друг. — Той бръкна с ръце в купата с лед, взе няколко кубчета и ги пусна в чашата си. — Виж, както знаеш, Невада Смит работеше за мен и аз имах добро отношение към него, нали? Дори след като мина през подсъдимата скамейка. Беше в съда, защото той и няколко негови приятели се напили и за да се повеселят, откраднали ключовете на една катафалка. После се отправили на обиколка из града. Бях мек с тях — момчетата са си момчета — явно са искали да се направят на мъже. След известно време Смит и Маккалъм-младши бяха хванати да стрелят — отново направих компромис, но вече му нямам доверие.

Съдията отвори бутилката и си наля три пръста от питието.

— Сега обаче Невада работи за шерифа.

— Чух. — Баща й се намръщи, потри брадичката си, затвори уискито и го прибра в барчето. — Няма да е за дълго.

— Ти не знаеш, че…

— О, напротив! — Съдията кимна, като че водеше диалог сам със себе си, и за пръв път в живота си Шелби се усъмни, че баща й може да не е толкова почтен и честен, за колкото го мислеше. Всъщност той може би манипулираше другите по начина, по който го правеше със самата нея.

— Той беше в казармата. Уволни се и…

— Да, чух и за това, но човек не се променя толкова лесно, миличка, колкото и да ти се иска да вярваш в обратното. Всичко е въпрос на възпитание, а това на Невада не е блестящо. Всъщност грешката не е негова, просто така е израснал. — Съдията разклати питието си и ледът в чашата затрака.

От една страна, на Шелби й се искаше да се застъпи за Невада, но, от друга, предпочиташе да замълчи — познаваше баща си достатъчно добре, за да знае кога да си държи езика зад зъбите. Нямаше смисъл да спори. Когато ставаше въпрос за момчетата, с които се срещаше дъщеря му, Коул се превръщаше в тиранин.

— Е, уточнихме ли се? — попита съдията и се отпусна на любимия си стол. Сложен близо до камината, облицован с кафява кожа, вече протрита на места. Според Коул това беше единственият удобен стол в цялата къща.

Джъдж обичаше стаята си. От прозорците се откриваше великолепна гледка към басейна и градините. Само на няколко крачки имаше друга стая, зад чиято тъмна стъклена врата имаше билярдна маса със синьо покривало. Веднъж седмично най-близките приятели на Коул се събираха там, за да поиграят карти и билярд. В такива дни Шелби биваше пропъждана в стаята си. Там, тайно от всички, тя се приближаваше до отдушника и слушаше страховитите истории на възрастните.

— Шелби? — Гласът на баща й я върна в реалността. Той стана от стола и се втренчи в дъщеря си. — Разбрахме ли се? Повече няма да се виждаш с Невада.

— Когато стана на осемнадесет…

— Ще говорим отново, а дотогава стой надалеч от него. — Съдията застана пред камината и еленовите рога, закачени над нея, започнаха да изглеждат така, сякаш изникваха от главата му. — Не бих искал да те заключвам вкъщи, нито пък да ти взимам колата. Би било срамота.

— Няма да ти се наложи — излъга Шелби. Обичаше колата си — лимоненожълт кабриолет — но не толкова, колкото обичаше Невада. Чувствата, които хранеше към него, не можеха да бъдат описани.

Макар част от нея да знаеше, че не е правилно да се противопоставя на баща си и че Невада с неговия буен нрав съвсем не е подходящ за нея, Шелби не можеше да накара себе си да изпълни желанията на съдията. Дори и тайно, тя щеше да продължи да се среща с Невада Смит. Беше й писнало да я смятат за принцесата — разглезената дъщеря на Джъдж Коул.

Освен това, напоследък се бе държала много кротко. Невада Смит, освен че беше обект на размишление за баща й, бе известен и като нарушаващ закона местен гражданин. Макар вече почти година да работеше за шерифа, той непрекъснато беше на крачка от престъпния свят. Със стиснати юмруци Шелби се заизкачва по стълбите към стаята си.

Спря пред семейния портрет и впери поглед в образа на майка си — Жасмин Алисия Фалконър Коул. С патрициански черти, пепеляворуса коса и очи с цвят между зелено и златисто Жасмин бе умопомрачително красива жена — дъщеря на петролен магнат. Тя бе сложила край на живота си само няколко дни след двадесет и осмия си рожден ден.

— Нещата нямаше да са такива, ако ти беше тук, мамо — прошепна Шелби и тръгна към стаята си. Искаше й се да може да каже, че се мрази за това, което ще направи зад гърба на баща й, но не можеше — думите й биха били плоска лъжа. Тази вечер имаше среща с Невада Смит и дори ако трябваше да преобърне света, щеше да отиде да го види, независимо от волята на баща си.

 

 

Нощта беше гореща, въздухът трептеше от напрежение. Със свален гюрук и поглед прикован в часовника на ръката й Шелби подкара поршето си по улиците на Бед Лак. Движеше се като светкавица.

— Гледай пътя, Шелби, ще изпуснеш завоя! — изкрещя Лили от задната седалка, където се бе разположила с приятеля си Тод. Лили Ингълс — най-обикновено момиче — бе най-добрата приятелка на Шелби и единствения човек в целия клас, на когото можеше да се довери.

— Ей, ето го!

Шелби рязко извъртя кормилото, гумите на кабриолета изсвириха страховито и колата спря по средата на улицата, където живееше Лили.

— Господи, Шелби, да ни убиеш ли се опитваш? — изръмжа Тод и се наведе напред. Миришеше на евтино вино, цигари и марихуана. Вятърът бе разрошил косата му и тя стърчеше във всички посоки.

— Не. Самият ти полагаш достатъчно усилия, за да идеш на оня свят.

Лили се изкикоти и двамата с Тод смеейки се слязоха от колата. Той се опита да я прегърне, но тя му се изплъзна и момчето се блъсна в оградата. Лили отиде при Шелби:

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш у нас? — попита. Бялата й рокля изглеждаше синя на светлината на лампата, а косата й, сресана настрана, красиво блестеше.

— Не. — Шелби беше категорична. — Вече ти казах, имам други планове.

— Но…

— Шшт. Прибирай се, преди да си събудила съседите.

Тод, който вече се беше изправил на крака, се приближи и увисна на раменете на Лили. Тя едва не се огъна под тежестта му. Шелби погледна часовника си. Единадесет и тридесет и пет.

— Ако си сигурна…

— Тръгвайте — настоя Шелби.

— Добре, добре…

Тод беше опрял нос във врата на Лили и както изглежда я целуваше, докато двамата се отдалечаваха по посока на задния вход. Щом изчезнаха от погледа й, Шелби се постара да не губи повече време. Свали късата си пола и я смени с чифт дънки, които бе скрила под седалката, после, на мястото на сандалите, обу любимите си износени ботуши.

Натисна газта и потегли, тъкмо когато лампите в дома на Лили светнаха.

Превключи скоростта и подкара кабриолета по пътя, по който се излизаше от града. Пренебрегна гласчето на съвестта, което я караше да си мисли, че прави огромна грешка — поредната в упорито нарастващия списък от такива. Вече бе излъгала баща си, роднините на Лили и Невада. Прехапа устните си при спомена за това колко резервиран беше Смит, когато й предложи да се видят насаме — определено имаше задни мисли и свое виждане за отношенията си с дъщерята на Джъдж Коул.

Но вече беше прекалено късно.

И двамата се бяха хванали на хорото. А Шелби беше хлътнала, отчаяно копнееше да го види, през целия ден бе очаквала мига, в който ще се хвърли в прегръдките му и ще го целуне страстно.

Невада беше малко по-внимателен, не му харесваше, че се срещаха зад гърба на баща й. Това правеше нещата още по-лоши, защото за момента просто нямаше друг начин да се виждат.

Шелби пусна радиото, но не чу и дума от песните, които се лееха, докато градът изчезваше зад гърба й.

Двете с Лили бяха ходили на училищна забава и преживяването можеше да бъде определено като скука с главно С. Местните музиканти можеха да изпълняват само пет песни в стил „кънтри“ и „уестърн“ и непрекъснато ги въртяха, играейки по и без това изопнатите нерви на Шелби. Наистина бе опитала да се адаптира към обстановката, но уви — не можа да намери нищо романтично, нито пък вълнуващо в гимнастическия салон, вечно пропит с миризма на пот. Момчетата бяха абсолютни хлапаци, музиката бе тъпа, а атмосферата — ако изобщо можеше да се нарече така — странна смесица от прекомерно въодушевление и потиснатост.

На Шелби й беше писнало до смърт от гимназията, уморена бе от приятелите си, не я интересуваха клюките, които бяха жизненоважни за останалите. Същото се отнасяше за интригите и състезанията по надплюване след дъвкане на тютюн.

По-рано същата сутрин, докато баща й си стягаше багажа за пътуване до Далас, тя му съобщи, че смята да пренощува у Лили, а Лили излъга техните, които също щяха да отсъстват от града, че ще спи у Шелби. Планът им беше съвършен. Лили щеше да остане насаме с Тод, а Шелби получаваше възможността да се види с Невада.

Тя се усмихна и превключи светлините. Двамата с Невада се срещаха тайно вече няколко месеца. Беше го познавала през целия си живот, но още докато бе твърде малка, както казваше баща й, проклетникът отиде в казармата, благодаря ти, господи! Това е добра новина за нашия град, но твърде лоша за чичо Сам. Не й запука особено. Чувала бе, че Невада е много буен и неконтролируем, чудовище, имало късмета да се роди твърде красиво. Невада напусна града, а животът на Шелби продължи да тече в обичайното си русло.

И изведнъж той се върна. Дойде време за бунт.

Една вечер, твърде окъсняла, Шелби караше към къщи със скоростта на светлината и бе спряна за превишена скорост. От Невада Смит. Тогава го видя за пръв път, откакто се беше върнал. Абсолютно сериозен, той й поиска документите и след като внимателно ги разгледа, насочи светлината на фенерчето си право към лицето й. Шелби стисна очи.

— Ей, махни това!

— Не е ли това някаква сладка ирония на съдбата? — изрече бавно Невада. — Вие сте дъщерята на Джъдж Коул.

— И какво от това?

Едното ъгълче на устата му се повдигна в усмивка.

— Ами да кажем, че той ми е приятел.

— Едва ли.

— Какво ви кара да мислите така?

— Съдията няма приятели.

Усмивката му стана по-широка и Шелби забеляза колко добре изглежда всъщност, колко мъжествен и красив е човекът срещу нея, въпреки че беше ченге.

— Е, този път ще те пусна — каза той, — но намали малко скоростта, става ли? Иначе ще си навлечеш неприятности, Шелби.

Тогава тя видя значката с името му и осъзна кой всъщност стои срещу нея. Невада Смит. Човекът, когото баща й като че ли мразеше.

— Дочух, че си особено компетентен по отношение на неприятностите.

— Така беше.

— И при все това си станал ченге?

— Да. — Той се засмя, а в гърления му смях прозвуча онази ирония, за която бе споменал по-рано. — Кой би могъл да предположи?

— Във всеки случай не и баща ми.

— Хей, дори аз самият не бих могъл. — Невада прокара пръсти по капака на колата. — А сега, намали малко скоростта и стой настрана от неприятностите.

Никога, каза си Шелби и го проследи с поглед, докато Смит се отдалечаваше по посока на полицейската кола, паркирана от другата страна на пътя. Сърцето й заби учестено, а самата тя се почувства странно напрегната, когато продължи пътя си.

От този момент Шелби безнадеждно се влюби в Невада, а това, че непрекъснато се натъкваше на него в кафето до фонтаните или в аптеката, никак не улесняваше нещата. През деня си мечтаеше за него по цели часове. Повтаряше си, че е идиотка, но момчетата от гимназията бяха толкова незрели… и Шелби непрекъснато си намираше поводи да се мотае на местата, където знаеше, че може да срещне Невада. Беше пролет, Шелби се чувстваше неуморима, а Невада Смит — някогашното лошо момче, й въздействаше така, както никой друг. Може би причината бе, че баща й все още го мразеше, или пък това, че Невада не беше момче или може би просто Смит бе най-сексапилният мъж, когото беше срещала през живота си. Каквато и да бе причината, Шелби непрекъснато мислеше за него. Стигна се дотам, че дори издълба инициалите му върху стълба за връзване на животни пред аптеката, а когато една вечер, след като бе ходила на кино с приятели, го срещна в кафето в Купърсвил, Шелби реши, че трябва да го има.

— Здрасти — каза му, когато го видя да сяда сам на една маса с бира в ръка, облечен в протрити дънки и прилепнала чиста фланелка.

Невада вдигна глава:

— И това ако не е съвпадение! Как е баща ти?

— Както винаги. — Шелби усети, че се изчервява. Той флиртуваше с нея. Изкушаваше я. Чувството беше приятно.

— Така значи. — Смит отпи голяма глътка от бирата си и бавно я измери с поглед — тръгна от връхчетата на пръстите, които се подаваха от сандалите й, през отрязаните й на панталонки дънки, до късата блузка. — Разбирам, че все още използва ранчото си като дом за момчета ренегати, които предпочитат да работят като роби, отколкото да си губят времето.

— Е, не върви толкова добре, откакто ти замина.

Невада се засмя и усмивката му накара дъха на Шелби да секне, а сърцето й да забие лудо.

— Сигурно е така. — Той допи бирата и погледна часовника си. — И какво правиш, когато се измъкнеш от зоркото око на баща си?

Тя прикова очи в неговите.

— Всичко, което си поискам.

— Значи си палава, така ли?

Сега беше неин ред да се усмихне:

— Така казват.

Невада повдигна вежди:

— Трябва да бъдеш по-внимателна, Шелби. Подобни приказки могат да те вкарат в беля.

— Може да искам точно това — отвърна момичето и едва повярва на ушите си. Нима го бе изрекла? Та тя флиртуваше с Невада.

— В такъв случай ще си го получиш, гарантирам ти.

— Добре.

Погледът му се спря върху нея за частица от секундата и Шелби прочете в него желание — горещо, мъжко, първично. Само след миг вече го нямаше, но Шелби го бе забелязала и това беше достатъчно, за да започне главата й да пулсира.

— Внимавай какво си пожелаваш, скъпа, може и да го получиш. — Невада отмести стола си, стана и излезе, като я остави сама, обзета от чувството, че е пълна глупачка.

Никак не й помогна това, че като погледна през прозореца, забеляза Бианка Естебан да слиза от камиона, който караше брат й, и да тича към Невада. Прегърна го и го целуна звучно точно там, на средата на паркинга, пред целия свят и пред Шелби.

Смит не отговори на целувката й, само помогна на Бианка да се качи в пикапа му и потегли, оставяйки Шелби да нарича себе си с всички синоними на идиот. И въпреки всичко не й пукаше. Тя искаше Невада — силно до болка, и щеше да го преследва.

Не беше чак толкова трудно. Невада явно се интересуваше от нея не по-малко, отколкото тя от него. След като една вечер се натъкна на нея в сградата на местния закрит басейн, Смит я покани на среща, а после започнаха да се виждат тайно, зад гърба на съдията. Невада обяви, че е скъсал с Бианка, а из града се разнесе слух, че Бианка е много ядосана, а баща й — за разлика от нея — зарадван. Рамон никога не бе одобрявал връзката на дъщеря си с мъж, чиято кръв не беше испанска, който бе имал лоша репутация, а впоследствие бе станал ченге, мъж, който просто я използваше. Не биваше да се забравя обаче и това, че според клюките, Рамон по принцип не обичаше дъщеря му да се среща с когото и да било.

Що се отнасяше до Шелби, тя се влюби. Не беше трудно. Напротив. Цялото това вълнение, срещите зад гърба на баща й, тичането в тъмнината през леката пролетна мъгла, мечтите за Невада нощем, мислите за него денем направиха нещата твърде лесни.

И така, една нощ, когато бяха сами край реката, а луната ги гледаше от високо, той най-сетне я целуна. Силната му ръка обгърна раменете й, качи я върху коленете си, а устните му обладаха нейните толкова жадно, че Шелби едва успя да си поеме дъх.

Непозната топлина прониза тялото й, всички предразсъдъци изчезнаха и момичето разбра, че точно в този момент иска да се люби с него.

Но не, не стана така. Невада започна да разкопчава блузата й, без да спира да целува онова толкова чувствително местенце зад ухото й, и изведнъж спря:

— Не мога да го направя — изрече дрезгаво.

— З-защо? — Тя все още седеше в скута на Невада, опиянена от целувките му, а под себе си усещаше неговата твърдост, от която я деляха само няколко сантиметра дънки „Ливайс“ и която яростно противоречеше на думите му.

— Шелби, ти си прекалено млада, непрекъснато се крием от хората, не е правилно. О, по дяволите, има хиляди причини. Ти си още девствена, нали?

Шелби се озадачи:

— Какво значение има това?

— Отговори ми?

— Не. Аз… аз…

— Лъжкиня.

— И защо? На лицето ми ли го пише или нещо от сорта?

Той се изхили:

— Да. Нещо от сорта. Виж… — Той решително я свали от коленете си и впери поглед в тъмната повърхност на водата. — Може би някой ден, но… о, господи, не, няма да стане. Трябва да спрем да се виждаме.

— Защо?

— Има милион причини.

— Ако те притеснява баща ми…

— Той е една от основните. — Невада се изправи и изтупа дънките си.

— Той не управлява живота ми!

— Напротив. Джъдж управлява живота на всички ни.

— Няма да позволя…

— Нямаш избор. Наистина. — Невада й подаде ръка, за да се изправи, но Шелби предпочете да го направи сама, след което вирна брадичка:

— Напротив. Имам избор, както и ти.

— О, Шелби…

— Откога ти пука за мнението на съдията?

— Откакто започна да ми пука за теб. — Усмивката му беше изчезнала, а очите му се изпълниха с тъга. — Хайде, ще те закарам у вас.

— Не. — Тя обгърна врата му с ръце и го целуна страстно. — Аз… аз не мога да тръгна.

— Така е по-добре. — Невада я прегърна, привлече я плътно до себе си и я целуна по главата.

Очите на Шелби се напълниха със сълзи, но тя не се предаде, нямаше да се откаже. Невада Смит не беше приключил с нея.

И така, същата вечер тя го видя отново. Моли се, настоява и накрая той се съгласи, въпреки колебанието, което Шелби долови в гласа му. Щеше да промени мнението си по въпроса. Тя можеше да го накара. Все пак бе дъщеря на Джъдж Коул. Може би някаква част от решителността й се криеше именно в гените й.

Шелби зави прекалено бързо и гумите изсвириха.

Дежурството на Невада свършваше в полунощ. Беше й обещал да се срещнат в ранчото на баща й в един.

Тя трябваше да го чака там, освен ако нещо не се объркаше.

Шелби маневрираше с малката кола на завоите по пътя към ранчото. Вятърът рошеше косата й и охлаждаше кожата й, но въпреки това ръцете на момичето се потяха. Намали скоростта, а сърцето й запрепуска. Тук беше опасното място — можеха да я разкрият всеки момент.

Шелби бавно зави по алеята, като се молеше на бога насреща й да не се появи кола. Имаше късмет. Не срещна никого.

Луната беше високо, духаше хладен и лек априлски бриз. Шелби паркира кабриолета си зад някакви храсти на алеята, която водеше към сърцето на бащиното й ранчо. Някъде в далечината виеше койот. Побиха я тръпки, но тя потисна чувството, че нещо не е съвсем наред, и прибра ключовете в джоба си.

Естествено беше да се превърне в кълбо от нерви, предвид това, че се среща с Невада, и то зад гърба на баща си. Това трябваше да е причината.

Няколко тънки облака закриха луната, докато Шелби бързаше да изкачи хълма. Тревата миришеше свежо.

Някъде в далечината тракаше влак, а в небето над главата й проблеснаха светлините на самолет. Конете на пасбището, които не бяха прибрани в конюшните за през нощта, изцвилиха и вдигнаха глави, когато изтича покрай тях. Шелби се спусна надолу по хълма, мина по моста над потока, прескочи оградата и се приземи върху тревата. Когато стигна до помещенията на работниците, вече бе останала без дъх.

Сърцето й препускаше, главата й бучеше, пулсът й беше учестен. Тя се долепи до стената и напрегна слух.

Едно от кучетата започна да лае и Шелби прехапа устни.

Чу се скърцане на врата.

— Кой е там? — запита дълбок мъжки глас. Момичето имаше чувството, че ще умре. Глупавото куче залая още по-силно и злобно. Шелби не смееше дори да диша.

— Млъкни! — заповяда мъжкият глас. — Страхливо псе.

— Нещо не е наред ли? — долетя друг глас — писклив и изпълнен с нетърпение.

— Доколкото виждам, не.

— Проклет дог.

— Има нужда от разгонена кучка — обади се трети глас, премина в кикот, а миг по-късно — в кашлица. — Но нима това не се отнася за всички ни?

Шелби разпозна гласа и стомахът й се преобърна. Рос Маккалъм. Напоследък имаше нещо странно в него. Познаваше го от години, но отскоро бе започнал да я гледа с очи, в които се четеше жестокост.

— Хайде, Джеб. Играем. Участваш ли или не?

— Идвам, Маккалъм. Казах ти, че ще участвам. — Гласът на Джеб беше дълбок и приятен.

— Тогава влизай, по дяволите. Няма да те чакаме цяла нощ. — Маккалъм беше изнервен.

— Задръж малко…

— Влизай или се махай изобщо.

— По дяволите, Маккалъм, да нямаш таралеж в гащите? — не остана по-назад Джеб.

— Да, може и така да се каже.

— Ти си по-подъл и от змия. — Вратата шумно се затръшна. — Дали нервността ти няма нещо общо с това, че Невада Смит ще става шериф?

Шелби се смрази. Сърцето й почти спря да бие. Каква връзка имаше Рос Маккалъм с Невада?

— На Смит май му провървя — намеси се пискливият глас. — Намери си сериозна работа, има малко спестени пари — от времето, докато работеше за Чичо Сам — на всичкото отгоре се увърта около сладката дъщеря на Джъдж. Виждал ли си някога по-хубав задник от нейния, брато?

— Млъкни, Франк — изръмжа Маккалъм.

Шелби пламна. Гняв накара кръвта й да кипне. За какви се мислеха тези — тези окаяни каубои, за какви се мислеха, та се осмеляваха да говорят за нея по този начин?

— Май Руби Дий не ти дава това, от което се нуждаеш. — Това вече беше Джеб.

— Не е твоя работа.

Разнесе се силен кикот:

— Не мога да те обвинявам за това, че ти се иска от дъщерята на Джъдж. — Пискливият глас — Франк — се изхили — дяволски звук. — Човече, бих дал дясната си ръка, само и само да опитам вкуса на това сладко тяло.

— Аз също — съгласи се Джеб.

На Шелби й се прииска да побегне.

— Само че тя се бръсне за Смит — изсумтя Франк — кльощав, пъпчив каубой, когото бе виждала само няколко пъти. — При това съдията не знае.

— Достатъчно! — Гласът на Маккалъм беше твърд. — Хайде да играем.

— Добре, добре. — Франк все още се кикотеше. Напълно те разбирам, но не се опитвай да отричаш, че имаш нещо твърдо като желязо, което пазиш за принцеса Коул.

Бум! Нещо тежко се стовари върху масата. Може би юмрук.

— Затваряй си устата, Франк, или ще ти забия един в зъбите, и то толкова силен, че ще минат през гърлото и ще излетят през задника ти. Схвана ли?

— Хей, Маккалъм, той просто се шегуваше. Хайде, наистина да продължаваме играта? — Джеб влезе в ролята на арбитър. — Имаме достатъчно „Джак Даниелс“ за още един-два рунда, а после, който спечели, ще закара останалите в „Уайт хорс“, съгласни ли сте?

Възцари се напрегната тишина. Никой не продумваше. Шелби отново затаи дъх. Дланите й се изпотиха.

— Добре — каза Маккалъм с дълбокия си глас.

Изпълнена със съжаление, че не избра някакво друго място за среща, Шелби вътрешно потрепери. Отвратителният разговор още отекваше в ушите й. Ако имаше поне малко мозък, след всичко това щеше да се обърне, да се качи в колата си и да потегли към къщи. Съвсем беше забравила за петъчната игра на покер, която бе традиция за повечето от работниците в ранчото. Събираха се, пиеха, играеха карти, а после, понякога, слизаха в града.

Ако си тръгнеш сега, няма да видиш Невада.

В никакъв случай!

Тя решително изпъна рамене и бавно тръгна напред. Прокрадвайки се през сенките, избягвайки синкавата светлина на лампите, Шелби си проправяше път към конюшните, където беше кобилата. Трябваше да види Невада тази вечер. Трябваше.

Кучето тихо изръмжа и Шелби замръзна на място. Ушите й бучаха, сърцето лудо препускаше, а нервите й бяха изпънати като струни. Тя хвърли изпълнен с притеснение поглед към постройката на работниците, но вратата не се отвори повече, а кучето — о, по дяволите, къде беше кучето? Тя присви очи в стремежа си да го види, но не можа, може би заради тъмнината. Би могло да е навсякъде, готово да започне да лае и да ръмжи… а, ето къде беше — до оградата между паркираните камиони и джипове. Беше протегнало шия, а очите му, жълти на светлината, блестяха зловещо. Следеше всяко нейно движение, без да издава никакъв звук. Гърлото й се стегна от страх.

Продължавай напред, хайде! Върви, Шелби! Не бъди страхливка. Измина толкова път, не можеш да се откажеш точно сега. Невада те чака.

Прехапало устни, момичето отвори с рамо вратата на конюшнята. Потрепери, когато тя изскърца, а кучето страховито изръмжа. Сърцето на Шелби не спираше да препуска, докато влизаше в помещението, прилепила тяло плътно към стената. Не можеше да рискува да светне лампата, но тя и не й трябваше особено — добре знаеше къде е окачено седлото. Опипом го намери, свали го, после тръгна към последния бокс, където я очакваше кобилата й.

— Спокойно, миличка — прошепна Шелби, докато отваряше вратата и влизаше при животното. Мирисът на коне, сено и прах изпълниха ноздрите й. Вече беше свикнала с тъмнината, така че лесно успя да оседлае кобилата.

Дилайла — буйна по природа — изпръхтя и отметна глава назад. Дори в тъмнината обрамчените й с бяло очи се виждаха ясно.

— Шшт… Аз съм. — Шелби я потупа по врата, докато оправяше юздите. — Хайде. — Внимателно изведе коня от бокса и тръгна към задната врата. Звукът на копитата се чуваше при всяка стъпка, но въпреки това засега нито кучето, нито мъжете подаваха признаци на тревога. Когато мина покрай прозореца, Шелби видя светлината в постройката на работниците.

Май всичко щеше да се нареди.

Отвори вратата, колкото се можеше по-безшумно и яхна кобилата.

Ноздрите на Дилайла се разшириха, когато Шелби я поведе към тъмното поле. Нощта обещаваше дъжд. Пръхтейки и олюлявайки се, кобилата вървеше напред с несигурни стъпки. Като че ли също усещаше напрежението във въздуха.

— Не се притеснявай, момичето ми — прошепна Шелби, докато, придържайки се за оградата, се качваше върху широкия гръб на Дилайла.

Леко я пришпори с колене:

— Да вървим.

Дилайла се затича. Отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо, докато премина в галоп. Шелби ликуваше.

Кучето и Рос Маккалъм останаха далеч зад гърба й.

Отпред я чакаше Невада.

Адреналинът раздвижи кръвта й при тази мисъл. Вятърът рошеше косата й. Над хълмовете се разнесе гръмотевичен гръм. Нощта сякаш бе прозряла какво ще се случи. Облаците около луната се сгъстиха, закриха повечето звезди.

Шелби се наведе напред:

— Хайде, давай! — Пришпори кобилата. Не искаше да губи нито секунда. Скоро отново щеше да бъде с Невада, да го прегръща, да го докосва… о, господи, гърлото й пресъхна при мисълта за предстоящите часове.

Ако той дойдеше…

Но, разбира се, щеше да го направи. Защо да не дойде?

Макар да твърдеше, че не трябва да се виждат повече, Шелби не вярваше, че ще се откаже от нея.

Надяваше се вече да я чака. Невада беше нейната първа — и единствена — любов. Беше се срещала с няколко момчета от гимназията, но това не бе сериозно, свеждаше се само до излизане от време на време. С Невада беше различно, още от самото начало. При завръщането му в града клюкарите подлудяха. Този нехранимайко не само че бе имал наглостта да се върне в Бед Лак, но дори беше успял да стане пълномощник на шерифа. Невада вече имаше връзки с няколко жени в града, включително с Бианка Естебан, чиято репутация бе не по-малко развалена от старата каравана на Калеб Суогърт.

Но всичко това е минало, каза си Шелби. Сега тя и единствено тя бе жената в живота на Невада.

Момичето докосна с глава Дилайла и кобилата й отговори като се затича с все сила, по-бързо и по-бързо.

Галопираше волно през полетата по билото, а Шелби се бе притиснала към нея като втора кожа. Усещаше движенията на Дилайла с краката си, а буйната грива на животното галеше лицето й. Нова гръмотевица отекна над хълмовете.

Кобилата подскочи. Шелби дръпна юздите и притесненото животно започна да забавя своя бяг, докато премина в бавен ход. Бяха стигнали до потока в северния край на ранчото. Червеникавата козина на Дилайла лъщеше от пот. Наоколо шумно прелитаха прилепи. Ароматът на диви цветя във въздуха се преплиташе с мириса на прах.

Дъбове ограждаха поточето, а короните им — големи и гъсти, хвърляха зловещи сенки. Шелби присви очи, търсейки Невада в тъмнината, скръсти ръце в безмълвна молитва той да е там:

— Моля те — прошепна тя и тогава го видя — червеното пламъче от цигара — искрица светлинка в сенките на дърветата.

— Значи успя да дойдеш. — Гласът на Смит винаги разнежваше сърцето й.

— Разбира се. — Тя скочи от коня. — Казах ти, че ще го направя.

Той си дръпна за последен път от цигарата, хвърли я на земята и стъпка фаса:

— Идеята не беше добра.

— Така мислиш ти. — Шелби оправи юздите и тръгна към Невада. Дори в тъмнината различи острите му черти и надменно изражение. В избелелите си дънки и фланелка той беше не по-достъпен, отколкото когато носеше униформа. — Смятам, че грешиш.

— Сигурна ли си?

— Ммм. Какво лошо може да има в това? — запита Шелби. Стоеше плътно до него, а с ръцете си бе обгърнала врата му.

— Може да доведе до неприятности.

— Аз може и да искам неприятности — избъбри тя изкусително и бе шокирана от собствените си думи.

— Не, не искаш. Повярвай ми. — Но ръцете на Невада обгърнаха кръста й и тя със задоволство почувства силата на мускулите му.

— Ти не можеш да знаеш какво искам аз.

— Сигурна ли си?

— Ъхъ.

Поточето ромонеше, а седлото на гърба на Дилайла поскърцваше леко. Жужаха насекоми, а вятърът се усили и подгони нови облаци към луната.

— Искаш това, което искат всички жени, принцесо — отрони Невада, свеждайки глава така, че Шелби почувства дъха му в косата си, а думите му сякаш погалиха ухото й. Тя потрепери вътрешно. — Искаш мъж, който да те издържа, да се грижи за теб и да те дари с много, много бебета.

— Не и аз — отвърна Шелби и поклати глава.

— Защо да си различна?

— Ти кажи. — Тя отметна глава и се взря в очите му.

Зъбите му проблеснаха в цинична усмивка:

— Е, добре. Първо, ти си ужасно богата.

— Не, имах предвид…

— Второ си дъщеря на Джъдж Ред Коул.

— Но…

— И на всичкото отгоре си глезена, умна и сладка като сметана.

Шелби не знаеше дали да се чувства оскърбена или поласкана:

— Чакай малко…

— Ти издържаш всичките си тестове в училище, флиртуваш безмилостно с момчета, с които нямаш никакво намерение да излизаш, караш проклетия си жълт кабриолет като луда и учиш твърде усилено. Понякога се държиш като глезено дете, друг път си мъдра и зряла. — Силните му пръсти се раздвижиха в косата й и извъртяха главата й към лицето му. — Каза ми, че искаш да говориш с мен за нещо много важно и затова трябва да се срещнем. Знаех, че това е лъжа. И двамата го знаехме.

— Важно е да сме заедно. Не мислиш ли?

— Просто се опитвам да бъда разумен, що се отнася до това.

— А нима не си?

— Не. Истината е, че не знам какво да правя с теб, Шелби Коул — призна той и за пръв път, откакто се познаваха, тя долови нотка на отчаяние в гласа му.

— Лъжец. — Шелби се закачаше.

— Говоря сериозно.

О, само ако беше така! Люби ме, Невада, моля те, просто ме люби! Беше готова да му го каже в лицето, но се сдържа:

— Аз също говоря сериозно — беше всичко, което изрече на глас.

— Това ме плаши до смърт.

— Защо?

— Защото не мога да имам връзка с теб, Шелби.

— Ти вече имаш.

Някъде над главите им прелетя нощна птица, а вятърът зашумоля в листата на дъбовете. Невада я целуна по челото и Шелби усети, че той трепери:

— Ти и аз…

— Не го казвай. — Тя сложи пръст на устните му. — Не казвай, че сме от различни светове и други… други подобни клишета — прошепна Шелби. — Знам го. Това няма значение.

— Напротив, има. — Устните му докосваха пръста й, докато се движеха, езикът на Невада галеше кожата й.

Шелби потрепери. Проследи извивката на устните му и Невада изстена. С върха на пръста си девойката бавно проникна в устата му, езикът на Невада обгърна пръста й и нежно го засмука.

Шелби потръпна, кръвта й се раздвижи — буйна и гореща — превърна се в огнена течност. Копнееше да го целуне, да го докосне, да познае тайнството на любовта.

Невада се отдръпна:

— Недей — предупреди я той.

— Защо не?

— Няма нужда да обсъждаме това отново. — Той я пусна, тихо изруга и отстъпи назад.

— Невада…

Смит гневно прокара пръсти през косата си:

— Не знаеш в какво се забъркваш — изрече с равен глас. После тръгна към поточето и Шелби забеляза напрежението в стойката му.

— Разбира се, че знам.

— Откъде?

— Аз… аз знам какво се случва между мъжа и жената.

— Нима? — В гласа му прозвуча недоверчива нотка.

— Да! На практика израснах в това ранчо. Аз… аз наблюдавах биковете и кравите, и жребците, които водеха за кобилите. Аз… аз не биваше да го правя — призна Шелби, докато, вървейки зад него, обгърна с ръце кръста му, — но го правех.

Той потрепери:

— Е, при хората е малко по-различно.

Шелби притисна глава към гърба му, прегърна го, усети дишането му. Мили боже, неговото сърце ли биеше толкова бързо или нейното? Миришеше на цигарен дим и мускус, а мускулите му се напрегнаха при допира на тялото й.

— В какъв смисъл по-различно?

— Не се прави на глупачка, Шелби. Не е в стила ти.

— Невада… не ме ли искаш?

Той тихо изстена, после хвана ръката й и я премести надолу към члена си. Тя понечи да се отдръпне, но Невада беше по-силен и успя да притисне дланта й към издутината в дънките си.

— Ти как мислиш? — попита той, след което пусна Шелби.

Тя обаче не се отдръпна:

— Това… това е естествено.

— Не си играй с мен, принцесо — изръмжа глухо Невада. — Опасно е.

— Невада, мисля, че те обичам. — Думите се изплъзнаха от устата й, преди Шелби да успее да ги задържи.

— О, не, по дяволите! Ти не знаеш нищо за любовта. — Той отново се обърна към нея и този път Шелби видя в лицето му много повече от гняв. В очите му се беше появило ново чувство — груба болка, която й беше непонятна.

— Знам какво изпитваш.

— Ти си дете.

— Догодина ставам на осемнадесет.

— Както вече казах, още си дете. — Той опря челото си в нейното. — По-добре тръгвай.

— Не. — Тя се повдигна на пръсти и леко го целуна по устата. Усетила съпротивата му, го целуна отново, този път по-бавно. Устните му се разтвориха, езикът на Невада срещна този на Шелби, а ръцете му силно я прегърнаха. Момичето изгуби представа за света, когато Смит я целуна — дълго и страстно. Краката й омекнаха, кръвта й закипя и Шелби тихо изстена щом Невада сведе глава, за да проследи с устни извивката на врата й. Езикът му стигна до ключицата й и тя потрепери — искаше още, о, господи, още много.

Прегръщайки я силно, той се притисна съм нея. Твърдостта му срещна най-чувствителното й място и през панталонките си Шелби го почувства — горещ, твърд, копнеещ.

Без да се отделя от нея, Невада бавно я отмести назад, докато гърбът й се долепи до ствола на едно от дърветата. Зацелува я, ръцете му затанцуваха в косата й, устата му магически се движеше по всеки сантиметър от голата й кожа.

— Това ли искаш, Шелби? — попита той.

— Да.

Невада отново я целуна, езикът му се плъзна в устата й, дишането му стана накъсано. Гърбът й бе притиснат към дървото, краката й като че бяха залепени за неговите, а цялото й тяло затрепери от страст, когато Невада повдигна блузата й, погали корема на Шелби и придвижи ръката си нагоре. Пръстите му се промушиха в сутиена й, за да докоснат гърдите й, да намерят зърната й:

— Сигурна ли си?

— Да. — О, господи, да! Бедрата й неволно се разтвориха и тя изстена. Невада разкопча блузата й, свали презрамките на сутиена и бавно, мъчително бавно, започна да гали зърното й с език.

Дълбоко в себе си Шелби усети болка. Пулсация. Желание, граничещо с безумна нужда, каквото не беше изпитвала никога преди. Чувстваше се толкова добре, докато го прегръщаше, целуваше и правеше неща, каквито не бе опитвала никога преди. Част от нея разбираше, че е на път да влезе през врата, която завинаги ще се затвори зад гърба й. Въпреки това Шелби не можеше да устои на изкушението.

Огъна се и още по-силно притисна бедрата си към неговите, усещаше твърдостта му, копнееше да почувства гладката му кожа.

А той целуваше и смучеше. Шелби хвана главата му и го придърпа към себе си. Изпитваше удоволствие и болка, докато зъбите му нежно драскаха кожата й. Гърдите й набъбнаха болезнено, копнеещи за още ласки.

— Това е лудост — изстена той, но не спря.

Шелби отметна глава назад, докато двамата, притиснати един към друг, се свлякоха на земята. Когато гърбът й опря в тревата, Невада вдигна глава и страстно я целуна по устните. Свали блузата на Шелби, протегна се и откопча сутиена, оставяйки голите й гърди пред погледа на нощта. Устните и ръцете му бяха навсякъде — докосваха, целуваха, изследваха и я караха да трепери от желание.

Пулсът на сърцето й отекваше в ушите на Шелби. Пръстите й се бяха вкопчили в гърба му и когато Невада поспря за миг, измъкнаха фланелката му през главата и я захвърлиха настрани.

Мускулите на Смит се напрегнаха, той повдигна момичето и го сложи върху себе си. Голата кожа на Невада погали Шелбината. Опипом, тя намери зърната, скрити под космите на гърдите му. Те се втвърдиха от докосването й. Бърз като светкавица, Невада сграбчи китката на момичето:

— Пази се.

— От какво?

— От мен.

— Трябва ли да се чувствам изплашена?

— О, да!

В отговор Шелби свали ръката си по-надолу и докосна горното копче на дънките му. Дишането на Невада стана накъсано и тя почувства твърдостта му.

— Мили боже! — прошепна Смит, когато момичето дръпна ципа и износените дънки бавно се разкопчаха. Шелби се опита да ги свали и Невада стисна ръцете й. Пръстите му сякаш бяха от стомана:

— Виж, Шелби, идва момент, в който никой мъж, наистина никой мъж не е в състояние да спре.

Едва преглъщайки, тя впери поглед в замъглените му сиви очи и бавно протегна ръка напред. Дъхът на Невада секна, когато пръстите й обгърнаха члена му. Той притвори очи, а Шелби бавно започна да движи ръката си.

— Шелби, недей — предупреди я Невада. — Аз не знам… о, господи…

Смит бързо изрита ботушите и дънките си и хвана ципа на Шелбините панталонки. Съскането му сякаш отекна из хълмовете и шортите на момичето паднаха. Невада с лекота свали бикините и ботушите на Шелби и преди да успее да си поеме дъх, тя вече лежеше гола до него, с настръхнала от хладния дъх на вятъра кожа. Потокът ромонеше, в далечината се разнесоха гръмотевици.

Голата плът срещна друга гола плът. Устните се сляха с други устни. Шелби целуваше и беше целувана. Пръстите й стискаха гърба на Невада. Няма връщане назад, предупреди я съзнанието й, но Шелби не му обърна внимание, не й пукаше.

— Господи, колко си красива! — простена Невада, докато, свел очи към нея, внимателно разтваряше краката й. — Толкова невероятно красива!

Копнеж и безумно желание заиграха във вените й. Въздухът замириса на секс.

— Обичам те, Невада — прошепна Шелби пламенно.

Той затвори очи, поколеба се.

Не можеше да спре. Вече не.

Шелби го придърпа към себе си и с предрезгавял глас прошепна:

— Искам те, Невада, моля те… Люби… ме…

Ръцете му я обгърнаха, той се надигна и с един тласък проникна дълбоко в нея, разчупвайки крехката бариера на девствеността й. Притисна я към себе си, когато Шелби изплака.

Нещата никога вече нямаше да бъдат същите.