Лиза Джексън
Мълчание (7)

Глава шеста

— Проклет да си, Невада Смит. — Шелби се измъкна от леглото и изстена. Главата я болеше. Беше се въртяла между чаршафите цяла нощ, а в съзнанието й танцуваха образите на Невада, баща й, бебето, което бе загубила толкова отдавна. Имаше и други, по-мрачни картини — калейдоскоп от ужасни, грозни спомени, които се бе опитвала да забрави в продължение на години.

Тялото й беше напрегнато до болка. Докато сваляше един стар халат от закачалката на вратата на гардероба, Шелби разтри врата си. Разбираемо бе, че се притеснява за дъщеря си, но чувствата, които изпитваше към Невада, бяха неочаквани и най-определено нежелани.

Но нали беше влюбена в него преди десет години… И какво от това?

Тогава беше дете, изминало бе много време. Тя пъхна ръце в ръкавите на пеньоара, затегна колана му около кръста си, обу чифт чехли и отиде до прозореца.

Образът на Невада продължаваше да я преследва — бронзова кожа, силни мускули и изпълнен с подозрение поглед.

Забрави го! Тя насочи поглед към басейна. Слънчевата светлина, филтрирана от клоните на ореховите дървета, танцуваше по повърхността на водата.

Шелби си спомни как се бяха любили под дъжда и твърдото, мъжко тяло на Невада се сливаше с нейното. Във въздуха се носеше миризмата на буря, а Шелби бе обладана от първична, дива страст, подхранвана от наивността на младостта. Тогава не знаеше докъде ще я доведе любовната нощ с него, а и не й пукаше.

— Ти си глупачка. Тъпо дете идиотче! — Шелби се втренчи в образа си в огледалото над тоалетката и забеляза, че бузите й са зачервени, а зениците — разширени. — Забрави за това — изсъска тя на собственото си отражение и застрашително размаха четката си за коса. — То никога повече няма да се повтори. Никога.

Последното нещо, най-последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се забърка с някой местен, още повече пък — с някакъв си изпаднал каубой. Нямаше начин. Никакъв начин. Тя знаеше какво иска от живота, от какъв мъж се нуждае и той съвсем не беше парцалив бивш каубой с прашни дънки и избеляла фланелка. За нея Невада беше минало.

Когато се омъжеше и ако го направеше, то щеше да е за преуспяващ бизнесмен, който носи костюм, когато отива в офиса си, а шорти или дънки, и то чисти, облича вкъщи. Той трябваше да има собствен бизнес, да е чаровен, изискан и образован.

Тя ожесточено започна да реше косата си. Защо изобщо разсъждаваше върху това? Беше имала лоша нощ, какво толкова? Той я беше целунал, е и? За другите жени това беше ежедневие. Трябваше да го забрави. Шелби отново се загледа през прозореца.

Имаше нужда да се разсее. Навремето, още докато живееше с баща си, плуването и язденето винаги й бяха помагали в подобни случаи. В Сиатъл пък се заемаше с джогинг — тичаше в ранните сутрешни часове, независимо дали валеше, или духаше силен вятър, а след това, за да се възнагради за положените усилия, сядаше в кварталното кафене и изпиваше по едно еспресо, преди да отиде в офиса.

В Бед Лак, при тази ужасна жега, тичането напълно се изключваше, но затова пък хладният басейн я привличаше неудържимо.

Точно така!

Шелби поразрови дрехите в гардероба си и намери стар бански, който все още й ставаше. Измъкна се от пеньоара и пижамата, облече целия бански, върза косата си на опашка и накрая нахлузи халата за баня. Взе си една хавлия и забърза надолу по стълбите. Беше посрещната от приятния аромат на прясно кафе и тракането на чинии.

— Скъпа! — Лидия я поздрави с широка усмивка.

— Ще плуваш ли?

— Да. Помислих си, че е добра идея да го направя. — Шелби си наля чашка кафе от кафеника на масата.

— Ами закуска? Има гофрети със сладко от праскови и ягоди. Баща ти отиде в офиса си, но каза, че ще се върне да хапне.

— Обикновено сутрин пия само кафе — каза Шелби и поклати глава. После, забелязала разочарованието в очите на икономката, тя въздъхна и добави: — Добре де, защо не, но наистина по принцип сутрин пия само кафе. Това е нещо типично за Сиатъл.

— Сега си си у дома.

— Да, за известно време. — Шелби взе кафето си и излезе — сутрешната горещина я обля с пълна сила. Сложи чашката си върху масата, свали халата и хавлията и ги остави край басейна, после се гмурна.

Студената вода я прие в прегръдките си. Шелби заплува с плавни движения, усети как кръвта й се раздвижва, а главоболието започва да отминава. Небето над главата й бе брилянтно синьо, слънцето — ярко. Щеше да се обади на Невада, да разбере името на частния детектив, а после може би щяха да открият доктор Пичърд — предателя. Със сигурност щеше да му бъде отнето разрешението да практикува, ако все още го имаше. Все пак мотивът й да търси лекаря не бе отмъщението, а желанието да изкопчи информация.

Значи ще се наложи да се срещне с Невада отново. Е, това беше неизбежно. Та той бе баща на детето й…

Или не беше!

Не, не биваше да мисли така. Това бе невъзможно. Мах, мах, поемане на въздух.

Но все пак съществуваше възможността бащата на Елизабет да е Рос Маккалъм.

Ритъмът й се наруши. Стомахът на Шелби се преобърна и започна да й се повдига. Не! Това беше невъзможно. Не можеше да е така.

Трябва да бъдеш честна, Шелби, нали това очакваш от всички останали?

Мах, мах. Трябваше да се концентрира върху плуването.

Рос Маккалъм би могъл…

— По дяволите, не! — изкрещя тя. Беше стигнала до плитката част. Разклати глава, за да се отцеди косата й, и застана до стената на басейна.

— Не какво? — стресна я гласът на Невада, докато Шелби махаше ластика от косата си.

За част от секундата тя си помисли, че й се привижда, но не, той наистина беше там, стоеше до покритата със стъкло маса, а до нейната чашка с кафе димеше втора. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Обул бе чифт чисти дънки и риза с навити до лактите ръкави. Беше се избръснал, а косата му бе отметната назад така, че да открива лицето му, макар Шелби да се съмняваше, че ще остане задълго в това положение. Още от едно време предните му кичури имаха навика да падат над челото на Невада в момчешки безпорядък.

— Какво правиш тук?

— Ти си тръгна твърде внезапно вчера.

Това беше истина. След като чу, че Рос Маккалъм се е върнал в Бед Лак, Шелби промърмори някакво извинение, качи се в наетия кадилак и изчезна в кълбо дим и отчаяние. Едно беше да си има работа с Невада, съвсем друго — да застане лице в лице срещу Рос Маккалъм. Макар да й бе известно, че той ще бъде освободен от затвора, новината, че Рос вече е в града, я потресе.

— Притесних се — каза Шелби, подпря ръце на ръба и измъкна красивото си тяло от басейна. Изстиска косата си, после сграбчи хавлията и с присвити очи се втренчи в Невада. — Не отговори на въпроса ми. Какво правиш тук!

— Мислех, че сме партньори.

— Партньори? — За момент тя стана подозрителна; но после схвана какво е имал предвид. Докато бършеше тялото си, чувстваше погледа му върху себе си. — А, да.

— В търсенето на нашето дете.

Нашето дете.

— Идеята беше твоя.

— Знам. — Шелби изтри лицето си и реши повече да не коментира въпроса. Протегна се за късия си халат. — Имаш ли новини? И кой е частният детектив? Предполагам, че си има име.

— Бил Левинсън, и не, нямам други новини. Но ти си тръгна вчера, без да сме разработили план за действие.

Докато пъхаше ръце в ръкавите на халата, Шелби зашляпа с боси крака към масата. Невада беше почти цяла глава по-висок от нея и тя се опита да не обръща внимание на дългите му крака, широките рамене и тънкия кръст. Спомни си как я беше сграбчил предишния ден и я бе притиснал към себе си, как усети твърдостта му… Самата мисъл за това накара дъха й да секне. Миналата нощ съзнанието й бе отделило прекалено много време на тази умопомрачаваща целувка. Шелби се изкашля:

— Ти имаш ли? Имам предвид план.

— Така мисля.

Вратата се отвори и се появи Лидия.

— Донесох закуска — обяви тя с широка усмивка. — За двама.

Невада се канеше да възрази; Шелби го усети:

— Изобщо не се опитвай да се измъкнеш. Личното призвание на Лидия е да следи всеки, който се намира в радиус от десет мили, да си получава дневната дажба калории и мазнини.

— Но…

— Вярно е — потвърди Лидия и гордо се усмихна.

— Ще трябва да се примириш — отбеляза Шелби и помогна на икономката да сложи нещата от подноса на масата.

Две минути по-късно върху стъклото имаше две чинии с гофрети със сладко, плодове и бекон, портокалов сок, вода и кана с кафе.

— Лидия, изглежда чудесно — възкликна Шелби, докато икономката слагаше сребърни прибори и бродирани салфетки край чиниите. В средата на масата възрастната жена постави ваза с една жълта роза.

Невада кимна:

— Наистина изглежда страхотно.

— Gracias^[1]. — С грейнало лице Лидия се насочи към кухнята, но забеляза градинаря, който подрязваше живия плет, без да обръща внимание на увехналите клематиси. — ’Звинете ме — промърмори икономката и тръгна към градинаря, без съмнение, за да порицае бедния човек.

— По-безопасно е да не се спори с нея по отношение на храната — обясни Шелби, докато режеше гофретата си, покрита с плодове, сиропирана и ароматизирана с канела. — Нали знаеш защо се изненадах, като те видях тук? — Тя вдигна поглед към Невада. — Заради баща ми.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не съм добре дошъл?

— Нима това ще разбие сърцето ти? — влезе в играта Шелби.

Невада се поколеба.

— Нямам такова. — За момент погледите им се сплетоха. — Или поне така ми казаха някои. — Той се наведе към нея, а Шелби си спомни техния ожесточен спор и гневните думи, които бе изрекла. — Не че има голямо значение. Ние с Джъдж наистина не се разбираме особено добре, но аз дойдох, за да обсъдя някои неща с теб, не с него.

— И какви по-точно? — Изведнъж Шелби се почувства ужасно гладна.

— Да предположим, че намерим Елизабет…

— Ще я намерим. Аз ще я намеря.

— И после? Какво смяташ да правиш? — попита Невада, присвил очи.

— Да се срещна с нея.

— Искаш да кажеш — с родителите й.

— С тези, които са я осиновили — поясни Шелби и лапна парче от гофретата.

— И после? — попита Невада и забоде парче праскова с вилицата си. — Ами ако те не искат да се срещат с теб? Ами ако решат да заведат дело, за да не можеш да се виждаш с нея? Ами ако твоето присъствие по някакъв начин травматизира Елизабет или семейството й? Мислила ли си изобщо за това? — Невада си отхапа от плода.

Гофретата заседна в гърлото на Шелби. Тя се насили да я преглътне, но стомахът й се разбунтува. Та Смит бе изказал на глас собствените й страхове и съмнения:

— Разбира се.

— И въпреки това смяташ да го направиш?

— Да. — Тя остави вилицата си. — Но ти не си длъжен да участваш, Невада. Никой не те насилва.

— Нямах това предвид. Просто исках да обмислиш всичко.

— Вече съм го направила. Много пъти. Повярвай ми. Дори не мога да спя нощем. Но това е нещо, което трябва да извърша. — Шелби посочи с пръст към сърцето си и осъзна, че халатът й се е разтворил и голите й гърди се виждат. Господи! Нима не беше глупаво да закусва полугола с бившия си любовник и да разговаря за дъщеря си, която бе смятала за мъртва. Шелби се загърна по-плътно в хавлията. — Време е истината да излезе наяве и аз… аз трябва поне да я видя. — Гласът й стана по-тих, емоции заседнаха в гърлото й. — Поне да видя очите й.

— А да я прегърнеш? — попита Невада и Шелби потрепери вътрешно.

О, господи, да, искам да прегърна детето си. Да го прегърна и никога повече да не му позволя да се отдели от мен.

— Ако… ако е възможно.

Една от веждите му се повдигна над рамките на слънчевите очила, но Невада не каза нищо. Шелби се опита да хапне още малко, обаче апетитът й бе изчезнал безвъзвратно. Ще не ще, щеше да й се наложи да изтърпи справедливата критика на Лидия.

— Какво каза баща ти? — попита Невада след няколко дълги минути тишина, нарушавана само от птиците, пърхащи измежду ореховите дървета, и тракането на вилиците.

— Почти нищо. Отначало започна да отрича всичко, твърдеше, че не знае нищо за случая. Сега избягва темата.

— Искаш ли аз да поговоря с него?

— Не! — възкликна тя разпалено и в следващия момент, забелязала как жилите на врата му се напрягат, прехапа езика си. — Аз… аз мисля, че е по-добре да се справя с това сама.

— Така да бъде, но ако не успееш, ще се намеся.

— Благодаря. — Шелби се опита да симулира ентусиазъм, но беше сигурна, че що се отнася до баща й, тя щеше да постигне повече, отколкото Невада Смит — човека, когото съдията винаги бе смятал за окаян нехранимайко. Мъжът, който като тийнейджър бе работил за Коул — пасеше овцете и косеше сеното, преди да бъде уволнен, защото се е сбил с отговорника за прислугата, същият, който бе седял пред баща й на подсъдимата скамейка. — Аз ще се оправя с татко.

— Кажи ми, ако си промениш решението. — Невада се изправи, огледа се, после пъхна палеца си зад колана на дънките. — И не забравяй да ме осведомиш, ако откриеш нещо.

— Добре. Същото важи и за теб. — Шелби обу джапанките си и го поведе към вратата. Не можеше да си спомни дори кога за последен път Невада е идвал тук. А дали изобщо бе влизал в дома на съдията?

Смит се спря пред къщата, където бе паркирал пикапа си — жалко олицетворение на имущественото му състояние.

— И, Шелби — добави той, обърна се и протегна ръка, като че искаше да я докосне. Преди обаче дланта му да се допре до кожата на госпожица Коул, той я отпусна. — Ако Рос Маккалъм се опита да се свърже с теб или те притеснява…

— Няма! — прекъсна го Шелби разпалено.

— Може би, но ако го направи, обади ми се. — Невада изведнъж стисна зъби, устата му се превърна в тясна права линия.

— Мога да се справя с Рос.

— Така ли? — Очите му, скрити зад слънчевите очила, намериха нейните и Шелби усети как нежелана червенина покрива тялото й. — Преди не можеше.

— Много неща се промениха през изминалите десет години, Невада. Ти и аз — също.

— Да. Но Маккалъм ги прекара в затвора. Предполагам, че това не му е помогнало особено да усъвършенства характера си. Ако не друго, със сигурност е станал още по-злобен.

— Така ли мислиш? — промърмори Шелби, като се насили да се усмихне, а гласът й да прозвучи закачливо, макар вътрешно да беше ужасно притеснена. — Е, тогава трябва да ти съобщя една потресаваща новина, Невада: аз също съм по-злобна.

Смит се изхили и се качи в камиона си.

— О, да — добави саркастично. Запали двигателя и се показа през прозореца. — Ти си като мечка гризли, чиито деца току-що са били откраднати.

Усмивката на Шелби помръкна.

— Точно така. — Невада бе много близо до истината. Беше разделена от Елизабет близо девет години, а за нейните разбирания това бе много време.

— Нямах предвид…

— Забрави.

Шелби долови шума от двигателя на мерцедеса на баща й, едва когато колата се показа в края на улицата. Стомахът й се сви, а Невада, забелязал изражението на лицето й, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. При вида на автомобила на съдията устните му се извиха в гримаса.

— Точно него се надявах да видя.

Смит изключи двигателя.

— Не!

Шелби поклати глава. Точно сега не беше най-подходящото време за словесен дуел между Невада и баща й, но каубоят отвори вратата на колата си и скочи на земята, точно когато Ред Коул намали скоростта и свали прозореца си.

— Джъдж. — Невада кимна леко и скръсти ръце пред гърдите си.

— При мен ли си дошъл? — Ред Коул задъвка края на пурата си. Познатият мирис на тютюн се смеси с аромата на рози от градината.

Шелби забеляза как на лицето на баща й заиграва най-снизходителната му усмивка.

Невада стоеше съвсем близо до нея, тялото му почти докосваше нейното.

— Всъщност дойдох да видя Шелби, но мисля, че бих могъл да поговоря и с теб.

— Нима? — Съдията хвърли поглед към дъщеря си и усмивката му леко помръкна, когато забеляза, че тя е полуоблечена. — Струва ми се, че не ми говориш от десет години, на нея — също, а сега си се отбил за кратък разговор, така ли?

— Изборът беше мой — бързо се намеси Шелби. Очите на баща й обаче бяха втренчени в Невада, пурата все още бе в устата му и той говореше през зъби:

— Нямам какво да си кажа с теб, Смит. Никога не съм имал. Единственото, за което съжалявам, е, че бях толкова мек с теб, когато беше на подсъдимата скамейка. Тогава, когато беше още нахакано хлапе, трябваше да те пратя зад решетките, вместо да те помилвам, предвид неприятностите, които бе причинил. А да не говорим, че те взех на работа в собственото ми ранчо.

— Сигурно съм забравил да ти благодаря — отбеляза Невада провлачено и лицето на съдията пламна.

— Точно така. Ако имаше досие, никога нямаше да станеш заместник-шериф, нямаше да се опозориш и да изхвърчиш от работа и нямаше да се забъркаш с Шелби! — Той прониза дъщеря си с унищожителен поглед. — И нямаше да я има сегашната бъркотия.

— Може би нямаше да я има и ако ти беше казал истината на Шелби. Ти си излъгал, Джъдж. За внучката си. — Лицето на Невада се беше изопнало. — Чудя се само защо.

— Направих това, което сметнах за най-добро.

— Струва ми се, че ако това се разчуе, ще имаш големи неприятности. Не само що се отнася до репутацията, но и до професионалната ти етика. Има закони за фалшифицирането на документи като актове за раждане и смъртни актове.

— Вече не съм съдия и не се занимавам с право — отговори Коул, без да мигне.

— Но можеш да свършиш в затвора — върна му го Невада. — Дочух, че има празна килия, нали освободиха Рос Маккалъм.

— Ти така и не се вразуми, Смит. В толкова неприятности си се забърквал и така и не се научи кога трябва да държиш жалката си уста затворена, кога да…

— Спрете! — намеси се Шелби. — Невада се отби тази сутрин само защото… защото ще ми помага в търсенето на Елизабет.

Ноздрите на баща й се разшириха, като че бе усетил отвратителен мирис. Той премести пурата от единия край на устата си в другия:

— И двамата правите огромна грешка.

Невада кимна:

— Възможно е. Но аз мисля, че е по-добре да опитаме. Бих искал да знам, ако наистина имам дъщеря някъде.

Очите на съдията срещнаха погледа на Шелби и тя едва преглътна, борейки се със страховете, които я разкъсваха отвътре. Безмълвно се молеше съдията да не повдигне въпроса за бащата на Елизабет. Не тук. Не сега.

— Значи не си му казала, така ли? — попита Джъдж. После част от неговата самоувереност се стопи и на нейно място в очите му се появи тъга. — Какъв пропуск…

Шелби изтръпна. Не беше човек, който бяга от трудностите, но тази битка беше жестока. Много жестока.

— Какво е трябвало да ми кажеш? — попита Невада.

— Но, за бога, ти работиш само с половината информация, Смит! — Бащата на Шелби извади пурата от устата си. — Нещо повече — имаш неблагонадеждни информатори.

— Явно говориш за Калеб Суогърт.

— Дяволски прав си.

— Той е излъгал.

— И сега, когато твърди, че е приел Исус в сърцето си, казва истината или някаква нейна вариация. Разбра ли, че е продал историята си на пресата?

— За какво, по дяволите, говорите? — намеси се Шелби.

— Старият Калеб е дал интервю или някаква подобна глупост за списание „Лоун стар“, поне това дочух в кафенето тази сутрин.

— Защо ще го прави? — попита Невада.

— За пари.

— Той умира. — Смит присви очи.

— Няма значение. Все още не е мъртъв, а купчината лъжи, с които прати Маккалъм в затвора, е на път да се превърне в злато. — Коул се намръщи. — Това е още един от пропуските ти, Смит.

— Моите пропуски?

— Ти помогна да заключат Маккалъм и сега ще трябва да си платиш за това. Така става, когато си избираш предатели и проститутки за свидетели. Учудващо е, че изобщо признаха Рос Маккалъм за виновен, имайки предвид, че оръжието на убийството изобщо не беше намерено, а той караше твоя камион онази нощ.

— Пикапът беше откраднат — прекъсна го Невада.

— Така каза ти.

— Но аз бях съобщил за това предварително, беше съставен протокол с показанията ми.

— Това не е кой знае колко трудно да се направи, когато си служител на закона.

Устните на Невада се изкривиха заплашително:

— Значи мислиш, че Рос Маккалъм е невинен? — Мускулите под ризата на Смит се напрегнаха.

— Невинен? За бога, не! Той е виновен колкото грешник, но това вече няма значение, защото старият Калеб пее нова песен и се надява да мине през вратите на рая. При това, освен ако не съм забравил законите, човек не може да бъде наказван за едно и също престъпление два пъти. Така че Рос Маккалъм е свободен, дори и да не е невинен. Дяволска работа.

След тези думи той затвори прозореца и запали двигателя. Сребристата кола бавно зави, вратите на гаража изщракаха и полека започнаха да се отварят.

Невада не каза нищо, но лицето му придоби такова изражение, сякаш искаше да заскърца със зъби след мерцедеса:

— Какво имаше предвид, когато каза, че не знам цялата история? — обърна се той към Шелби.

— Просто е бесен, че Рос Маккалъм е излязъл от затвора — опита да се измъкне тя.

— Не ме баламосвай.

— Не бих си и помислила да го правя.

— Баща ти каза, че си ми спестила нещо.

— Баща ми може да каже много неща.

Невада изглеждаше решен да спори, но погледна часовника си и се намръщи още повече. Гняв изкриви чертите му.

— Ще поговорим по-късно. Междувременно помисли добре и направи списък на хората, които според теб биха могли да ти пратят писмото със снимката на Елизабет.

— Вече работя над това — кимна Шелби. Всъщност, докато пътуваше в самолета, бе мислила само за това, чудеше се кой се бе свързал с нея и защо го бе направил след толкова години и точно през седмицата, когато Рос Маккалъм трябваше да излезе от затвора. — Бих искала да поговоря с приятеля ти — частния детектив.

— Ще му кажа да ти се обади.

Шелби прогони с ръка някаква жълта буболечка, която жужеше край главата й.

— Мисля, че е по-добре аз да му звънна — настоя тя.

Невада се поколеба:

— Вече ти казах, че той ще ти се обади.

— Значи ми нямаш доверие. — Тази мисъл потресе Шелби.

— Права си, нямам ти. Освен това не мога да се сетя за нито една разумна причина, поради която бих могъл да ти вярвам. Казах ти, че ще го помоля да ти се обади, и ще го направя.

— Но…

— Както казваш ти, забрави за това.

Тя поклати глава:

— Ти наистина си чудовище, не мислиш ли?

— Да.

— И може би най-досадния мъж в целия щат.

— Може би. — Невада се качи в пикапа и запали двигателя. — Но ако това ще те успокои, бяха ми необходими доста години практика, за да стана такъв.

— Върви в ада!

— Вече съм бил там. — Той й се усмихна цинично. — И неведнъж.

След тези думи Невада натисна газта.

Шелби проследи с поглед отдалечаващия се стар форд, после със стиснати от безсилие юмруци се обърна към къщата. Той не може да те обсеби, Шелби, не и ако ти не му позволиш — крещеше съзнанието й, докато вървеше към кабинета на баща си — светилището, където преди много време бе научена да не стъпва. Е, старите правила вече не важаха.

Джъдж Ред Коул беше седнал зад бюрото си, единият му крак бе качен върху плота, а в ръката си държеше телефонната слушалка и разговаряше с някого.

— Е, не ме интересува какво трябва да направиш, просто изпрати останалите жребчета, иначе… — Той вдигна очи и видя Шелби, която беше вперила поглед в него. — Виж, ще ти се обадя по-късно. — Затвори и посочи на дъщеря си едно от кожените кресла срещу бюрото. — Седни. — Скръсти ръце пред гърдите си и запита: — Какво си намислила?

— Виж, осъзнавам, че това е нещо като да си удрям главата в стената, но реших да ти дам още един шанс. И на двама ни ще е много по-лесно, ако ми разкажеш каквото знаеш за Елизабет.

— Вече го направих.

— Къде е доктор Пичърд?

— Престана да практикува. За последно чух, че се е преместил някъде във Флорида. Раят на тропиците беше негова фикс идея.

— И той никога не ти е казвал кой е осиновил дъщеря ми?

— Не. — Съдията беше категоричен.

— Но ти и не си го питал, нали?

— Струва ми се, че вече говорихме за това — отряза я Джъдж. — Трябва да забравиш тази история и да продължиш да живееш. Току-що ме чу да говоря с управителя на ранчото за продажбата на част от стадото. Имам причина да направя това. Говорих с адвокатите си за завещанието ми и тъй като така или иначе си тук, мислех си, че може би ще искаш да знаеш какво съдържа то.

— Моля? Не. Искам да кажа… ти ще живееш още дълго време и аз дори не искам да мисля за това какво ще се случи, ако умреш.

— За съжаление, миличка, трябва да го направиш — настоя съдията, — защото няма да живея вечно. — Той отвори едно от чекмеджетата на бюрото, а Шелби скочи на крака. — Тук някъде имах копие от завещанието.

— Не искам да го виждам.

— По дяволите, къде ли се е запиляло? Може би наистина няма голямо значение. Както знаеш, има няколко души, за които бих желал да се погрижа — някои са работили за мен, други са ми помогнали да бъда избран, едно-две дарения за благотворителните дружества, в които участваше майка ти… по дяволите, къде е това проклето нещо? — Той въздъхна и стисна зъби, преди да затвори чекмеджето. — Добре де, общо взето, ти наследяваш всичко. Знам, че като мое единствено дете си очаквала това, но има едно условие.

— Не ме интересува.

— Просто ме изслушай. — Той отново започваше да се ядосва и по лицето му изби червенина. — Не искам да продаваш къщата или каквото и да било друго от имотите и… — той сведе поглед към нея — очаквам да живееш тук.

— Какво? О, татко, защо повдигаш този въпрос точно сега? — запита Шелби и видя как лицето на съдията грейна — за пръв път от десет години тя го наричаше татко.

— Защото трябва да си наясно с него.

— Но аз живея в Сиатъл…

— Имаш ли съпруг?

— Не.

— Приятел?

— Не… вече не. — Беше излизала с мъже, разбира се, имаше дори няколко сериозни връзки, но мъжът, с когото се бе срещала последно, се беше преместил в Сан Франциско.

— Нямаш ли поне домашен любимец?

— Не, но работата ми, приятелите ми…

— Би могла да работиш и тук, ако искаш, не че ще ти се налага. Освен това в Бед Лак също имаш приятели, а можеш да завържеш и нови познанства. Може би не точно тук, но в Сан Антонио или Остин. Всъщност имам покани за няколко предстоящи мероприятия — благотворителен обяд и някакво събиране в Галвестън. Искам да дойдеш с мен, за да те представя. Ще има много мъже на твоята възраст. Всичките изглеждат добре, а някои са и богати.

— Няма да остана дълго в Бед Лак — каза Шелби и почувства как устата й се изпълва с горчилка. — Тръгвам си веднага, след като открия Елизабет.

Лицето на съдията помръкна. Той опря ръце на бюрото и се наведе напред:

— Не говори така, момичето ми. Знам, че съм правил грешки, докато те отглеждах, но ти ми липсваш, скъпа. Господи, колко ми липсваш! — Той се изкашля, после, усетил, че очите му се навлажняват, извърна поглед. — Толкова приличаш на майка си… По дяволите, тя също ми липсва. Знам, че не бях най-добрият съпруг, нито най-добрият баща на света, но бог ми е свидетел, обичах майка ти както никой друг. А ти… независимо дали ми вярваш, винаги си била моята радост, дори когато ми беше обявила война.

Шелби усети как в гърлото й засяда буца, но си припомни всички лъжи, изпълвали къщата им в продължение на години, всички тайни и недомлъвки, които се шепнеха из града. Наведе се през бюрото и обгърна ръката на баща си със своята:

— Върнах се, за да намеря дъщеря си. Това е всичко. Надявах се, че ще ми помогнеш.

След тези думи Шелби стана и излезе от кабинета. Докато вървеше към коридора, осъзна, че диша на пресекулки. А когато мина край огледалото, видя, че очите й са зачервени и пълни със сълзи.

По дяволите! Бършейки глупавите сълзи, тя тихо се закле, че няма да позволи на баща си да я разчувства. Не биваше да го прави. Имаше прекалено много неща за вършене. Заизкачва се по стълбите към стаята си с намерението да се обади в офиса в Сиатъл, за да провери кои от клиентите й са я търсили и какви ангажименти й предстоят, а после да потърси в Интернет координатите на частния детектив на Невада. Когато стигна до площадката на втория етаж обаче и мина покрай семейния портрет, изработен само няколко месеца преди смъртта на майка й, когато Шелби беше само на четири, привидната й решителност се стопи. Тя почти не помнеше жената, която й бе дала живот.

Не, повечето от спомените й бяха от съвсем друга възраст. Същите образи, които толкова усилено опитваше да забрави, сега отново я обсебиха — ясни, ярки, болезнени.

Неспособна да ги прогони, Шелби влезе в спалнята и легна на леглото си — леглото, където в продължение на четири месеца бе тъгувала за Жасмин след смъртта й; леглото, в което бе мечтала да се люби с каубоя, обсебил душата и сърцето й; същото легло, в което лежеше съвсем сама и тихо плачеше от яд, болка и страх, когато на седемнадесетгодишна възраст изпадна в най-голямата беда в живота си.

Не прави това, нареди тя на съзнанието си, но вече беше прекалено късно. Спомени, от дълго време скрити някъде дълбоко, изплуваха в мислите й. Шелби видя себе си такава каквато беше тогава — жизнерадостна и дръзка, неподозираща колко жесток може да бъде животът.

Облегна се на ръчно бродираната възглавница и се вглъби в ужасните, далечни спомени. Наистина ли бяха минали толкова години? Нима бе изтекло цяло десетилетие от живота й?

От една страна, й се струваше, че всичко това е било преди цяла вечност, но, от друга — сякаш се бе случило вчера…