Лиза Джексън
Мълчание (6)

Глава пета

Невада беляза ухото на последното теле и го изпрати при стадото. Свали ръкавиците си, впери поглед в залязващото слънце и се зачуди какво прави тук, защо се опитва да живее по начин, който дори в тези тежки времена хората определяха като мизерстваме.

Не че му пукаше. Не го притесняваше това, че майка му бе наполовина индианка чероки, не — болеше го, защото тя го беше изоставила, когато беше тригодишен, и оттогава не се бе опитвала да го намери. Той така и не разбра какво се е случило с нея; но и не искаше.

Реши да остане да живее в предградията на Бед Лак. Не че това му харесваше, но не му беше и особено неприятно. Някаква част от съзнанието му винаги бе знаела, че един ден нещата ще се обърнат към по-добро.

Освен това, тук беше неговият дом. Независимо какъв. Невада извърна поглед към северния дял на ранчото. Тази земя беше купил преди две години. С нея удвои площта на имота си и се сдоби с каменоломна кариера и овощна градина с прасковени дървета. Беше изминало доста време наистина, но малко по малко парите, които бе вложил, започваха да се възвръщат.

Невада отиде до чешмата и отви крана и пъхна глава под още топлата от тръбите вода. Когато струята стана по-студена, той обля врата и раменете си, а после отпи голяма глътка. Да, това място, такова, каквото беше, бе негов дом.

Разтърси глава, за да се подсуши леко косата му, и тръгна към помещението, в което държеше трактора. Машината беше четири години по-стара от самия него, гумите й бяха напукани, а фаровете — мръсни. Боята по кабината отдавна бе изгубила блясъка си в дългите часове на работа под безпощадното тексаско слънце.

Но моторът още работеше. Невада погледна дали резервоарът е пълен, знаеше, че ще пази този трактор, докато машината съвсем откаже някъде из полето. Потри ръце при мисълта, че вече — ако можеше да се вярва на Шелби Коул — е баща. Никога не си беше дори помислял за деца. Може би защото така и не бе срещнал жена, с която би желал да прекара остатъка от живота си, а не би искал да стане причина някое дете да израсне полусираче като самия него.

Но ето че изведнъж разбра, че има дъщеря — от Шелби. Цял ден се опитваше да свикне с новината, дори се беше обадил на един стар приятел, който сега работеше като частен детектив в Хюстън.

Опитваше се да не мисли за Шелби. Тя беше неприятност, изчакваща сгоден момент да се прояви. Винаги бе било така. Но навремето той не странеше от неприятностите; дори имаше период, през който ги търсеше.

Преди много години.

Мислеше си, че вече я е забравил, че е преодолял чувствата си.

Но някои неща никога не се променяха.

Само един поглед към нея и Невада почувства същата топлина в слабините си, а старата болка се обади в душата му. Той стисна зъби и тръгна обратно към къщата. Никоя жена, дори и сексапилната дъщеря на съдията Коул, нямаше да го накара да хлътне отново, така, както бе направила Шелби преди десет години.

Свирна на Крокет и отиде на терасата. Изрита обувките си, свали полумократа си риза и я използва като кърпа. После пресуши една бира. Тъкмо се беше запътил да си вземе душ, когато чу шума на автомобилен двигател и видя облак прах през прозореца.

Нещо бяло проблесна между дъбовете на пътя и той разпозна кадилака на Шелби. Колата бавно мина покрай дърветата.

— По дяволите — измърмори Невада, дишането му се учести.

Няколко секунди по-късно той вече стоеше пред вратата.

Когато автомобилът спря, слънцето тъкмо се скриваше зад хълмовете. Крокет залая ожесточено, но само с един строг поглед Невада го накара да млъкне.

Шелби слезе от колата.

Смит стисна зъби.

Облечена в шорти и бяла блуза без ръкав, с вдигната на опашка червеникаворуса коса, тя изглеждаше не по-малко ослепителна от най-издокараните мадами. Имаше дълги, загорели крака, тънка талия, гърди, достатъчно големи да запълнят две мъжки ръце, и трябваше да използва цялата си воля, за да задържи мислите си там, където би следвало да бъдат.

Облегна се на колоната пред къщата и я изчака да влезе в двора.

— Значи дойде отново? — изрече провлачено вместо поздрав.

— Трябва да говоря с теб. — Тя не си направи труда да се усмихне, устните й бяха стиснати в решителна гримаса. Вдигна очилата си и синьо-зелените й очи блеснаха.

— Аз пък си помислих, че просто обикаляш бедните квартали с благотворителна цел.

— Нямам време за шегички — махна с ръка Шелби, изкачи се по стълбите и лицето й се озова съвсем близо до неговото. Очите й бяха почти с цвета на тюркоаз, който отразява последните лъчи на слънцето.

— Казвай тогава.

— Имам нужда от помощта ти.

Той повдигна подозрително едната си вежда и не каза нищо, изчака я да продължи.

— Трябва да намерим Елизабет.

— Така ли? — попита Невада, опитвайки се да не обръща внимание на V-образното деколте и прелъстителната извивка на гърдите й.

— Да.

— Интересно. И ти искаш моята помощ.

— Не е интересно.

— Права си — каза Невада, тонът му бе започнал да омеква.

— В такъв случай можем да седнем да поговорим сериозно и…

— Защо не ми каза, че си бременна?

Въпросът му я завари неподготвена. Тя примигна. Бузите, вратът и дори частта от кожата, която се подаваше над деколтето й, се покриха с червенина.

— Моля?

— Говоря ти за тогава. Можеше да ми кажеш.

Тя се изкашля и Невада забеляза колебанието в очите й. Лъжите — беше заради лъжите, които бе държала в себе си толкова години.

— Нямаше причина да го правя. Искам да кажа… не виждах смисъл да те притеснявам…

— Да ме притесняваш? Мислиш ли, че новината, че ще имаме дете, би ме притеснила? — Как можеше да си стои и да го гледа толкова безочливо? — Ако наистина аз съм бил бащата…

— Ти беше. Ти си.

Невада презрително изсумтя.

— Какво криеш, Шелби?

— Нищо — поклати глава тя. — Вече няма нищо за криене. Освен това, не съм дошла тук, за да споря с теб.

— Просто искам да знам защо не си ми казала. — Не можеше да я остави да се измъкне. Не и толкова лесно. Та те говореха за неговото дете.

— Мислех, че бебето е мъртво.

— Само че поне седем-осем месеца преди това би трябвало да знаеш, че ще имаш дете.

— Бях уплашена — призна му тихо, но вирна брадичка и изпъна рамене. Няколко кичура от вързаната на опашка коса се измъкнаха и затанцуваха, разлюлени от горещия вятър.

— Уплашена от какво? — настоя Невада.

Шелби се поколеба и за пръв път маската на самоувереност на лицето й се пропука.

— Не си спомням да си била особено плашлива. Беше богата и разглезена и имаше остър език, който не се страхуваше да използваш.

— Нямах предвид това.

Той наклони глава на една страна. Чакаше. Шелби се бореше със себе си. Бузите й все още пламтяха.

— Хайде, Шелби, изплюй камъчето.

— По дяволите! — По очите й Невада разбра, че е взела някакво решение. — Не дойдох тук, за да обсъждаме това.

— Кое? — Невада не се отказваше.

— По дяволите! Добре де… Страхувах се от теб, от баща ми, от това какво ще си помислят хората.

— Защо?

— Защото бях твърде млада.

— И?

Тя извърна глава за миг и Невада забеляза, че по челото й са избили капки пот.

— Добре де, страхувах се от теб, защото… — Очите й се втренчиха в неговите. — Защото те обичах, Невада — призна Шелби. Тесни линии набраздиха челото й, а Смит съжали, че я е принудил да го изрече, не искаше да чува признание отпреди десет години. — Прав си. Било е глупаво. Идиотско. Детинско. Но аз те обичах. О, господи — толкова те обичах. Повече, отколкото всяка разумна жена би могла, но… по дяволите, аз не можех да разчитам на теб, нали? Аз всъщност никога не съм знаела какво място заемам в живота ти и изведнъж… изведнъж забременях и… и… — Гласът й затрепери и Шелби прехапа устни, опитвайки се да намери сили в себе си да продължи. Потри ръце, като че замръзваше, макар навън да беше повече от горещо. — И после — прошепна тя, извличайки сили от някакви невидими дълбини, — преди да успея да се обърна, всичко се обърка и аз наистина се уплаших. Боях се от всичко.

Нямаше какво повече да добави; Невада го разбра по очите й.

— Веднъж дори се опитах да говоря с теб — призна Шелби и Смит видя как раменете й се изправят, а устните й се стягат. — Но когато спрях пред къщата ти… ти… ти беше с Бианка Естебан.

— Току-що бяха убили баща й.

— Аз… аз знам, но…

— Тя беше просто приятелка.

— Беше много повече от това; и двамата го знаем. — Шелби го изгледа с поглед, който би могъл да смрази дори огъня в ада. — Не се опитвай да ми говориш разни врели-некипели, става ли? Ти и Бианка бяхте любовници.

— Някога — съгласи се Невада.

— А аз бях само временно увлечение.

Търпението му се изчерпа. Преди да осъзнае какво прави, той я хвана през кръста и я притисна към стената. Крокет излая възмутено.

— Права си, Шелби. Ти беше увлечение, дошло от ада. А какво бях аз за теб? Начин да се противопоставиш на баща си? Някой, когото съжаляваш? Едно от онези лоши момчета, които нямат задръжки?

— Не.

— Лъжкиня!

— Ти… ти беше заместник-шериф.

— Но не за дълго. — Той се опита да не обръща внимание на усещането за нежната й кожа в ръцете му. — Освен това имах лоша репутация — опитвах се да се реабилитирам. Ти беше с мен само за да се противопоставиш на съдията.

— Не! Искам да кажа…

— О, по дяволите!

Шелби рязко си пое дъх, а той направи едно от най-глупавите неща в живота си. Целуна я. Страстно. Устните му лесно надвиха нейните, а тялото му се притисна силно към Шелби. Прашните дънки на Невада се сплетоха с голите бедра на Шелби, а твърдостта му срещна венериния й хълм. Той усети топлината на кожата й под блузата и се прокле за слабостта си.

Когато езикът му раздели устните й, Невада почувства, че Шелби е напрегната. Въпреки това тя не го спря.

Пот изби по гърба му и се спусна надолу по гръбначния стълб на Смит. Желание изпълни кръвта и заигра във вените му. Членът му се напрегна, но единственото, което Невада можеше да направи, бе да отдели устните си от Шелби и да се взре в аквамариновите очи, които го гледаха, без да мигнат.

— Недей — рече полугласно тя, а гласът й беше топъл, колкото сибирска зима. — Каквото и да се опитваше да направиш, смятай, че не се е случвало.

— Това е ад. — Той хвана лицето й с двете си ръце, но Шелби го отблъсна.

— Номерата на неандерталец не вървят при мен, Невада, нито пък тези на кроманьонец, така че зарежи това.

Той почти й повярва. Шелби изглеждаше толкова студена и равнодушна. Повярва й, но не съвсем — една жила на врата й бясно пулсираше, а ръцете й, хванали талпите, бяха силно стиснати. Невада погледна към извивката на врата й и си спомни как реагираше тя навремето, когато я целуваше там.

— Дори не си помисляй за това — предупреди го Шелби. — Вече ми показа достатъчно ясно идеята си, но аз нямам време за… за глупости като…

— Като какво?

— Като това да се забърквам по какъвто и да било начин с теб.

— Така ли? — Той скръсти ръце пред голите си гърди, а едното ъгълче на устата му се повдигна в иронична полуусмивка.

— Да. — Шелби беше категорична. — Дойдох, защото мислех, че може би ще искаш да ми помогнеш. — Гърдите й бързо се движеха нагоре и надолу, но Невада отстъпи крачка назад. — Сега слушай — продължи тя, още по-задъхана отпреди. — Или ми помагаш, или не. Достатъчно ясна ли съм? Смятам да намеря Елизабет, независимо на каква цена. Със или без теб. Аз… аз си мислех, че трябва да го знаеш. Е, какво ще кажеш?

Смит я измери с поглед. Беше станала по-зряла през годините, но въпреки това си оставаше твърдоглава както някога. Точно като баща си.

— Вече те изпреварих, Шелби.

— Съмнявам се.

— Обадих се на един частен детектив.

— Без да ме попиташ?

И тя имаше наглостта да изглежда засегната!

— Да.

— Не помисли ли, че бих искала да знам… — Думите й заглъхнаха, тя се изкашля и обърна поглед към залязващото слънце — златисторозово на цвят — очертаващо силуетите на западните хълмове. — О, разбирам…

— И аз така си помислих. Не е приятно да те изхвърлят от играта, нали? Виж — той отстъпи няколко крачки, — нека си изясним нещо. Ще я търсим заедно, значи трябва да си помагаме, а също да споделяме един с друг информацията, до която сме се добрали. Сам в полето не е воин.

Тя се поколеба.

— Прав си.

— Добре. И така, къде си отседнала? В къщата на баща си ли живееш?

— Засега.

Това малко го притесни, но не каза нищо.

— Опитай се да изкопчиш каквото можеш от съдията.

— Вече го направих, повярвай ми. — Шелби застана на вратата и насочи поглед към полето, където пасяха трите най-хубави кобили на Невада, а гривите им лъщяха на слънцето.

— И?

— Нищо.

— Значи трябва да опитаме нещо друго.

— Аз съм авантюрист.

Невада бавно извърна поглед към нея.

— Спомням си.

Сърцето на Шелби заби неистово. Какво, по дяволите, правеше той — флиртуваше с нея, целуваше я?

— В такъв случай да започваме — каза тя, преструвайки се, че не забелязва красивите мускули на раменете му, загорелите гърди и стегнатия корем, нито пък линията от тъмни косми, която тръгваше от пъпа и изчезваше в дънките, закопчани прекалено ниско на бедрата му. — И си облечи нещо.

— Притеснявам ли те? — попита Невада, а белите му зъби проблеснаха в усмивка.

— Само в сънищата ти, Смит.

— Значи доста често.

О, господи! Погледът му срещна нейния. Денят си отиваше. Мрак се спускаше между дърветата. Щурците вече бяха подхванали песента си. В очите на Невада играеше желание — силно, истинско и грубо.

— Няма нужда да ходим на терасата — каза Шелби. Искаше й се гласът й да не бе прозвучал толкова дрезгаво, а гърлото й да не е така сухо — като горещия тексаски вятър.

Устните му се извиха, докато я наблюдаваше. За момент Шелби си помисли, че ще я целуне отново. Дъхът й секна. Дробовете й изведнъж отказаха да приемат кислород.

Невада прекоси терасата и отвори вратата. Тя изскърца в знак на протест:

— Влизай, Шелби. Ще отида да купя бира и ще обсъдим въпроса.

— Ще мина и без бира. Нека просто измислим план как да намерим дъщеря ни.

— Както кажеш.

Съмняваше се, че ще стане точно така. Невада никога не бе бил човек, който се подчинява на заповеди, и точно това го правеше толкова привлекателен. Шелби влезе в къщата, а Крокет с изплезен език я последва. Последен вървеше Невада.

— Имам „Блек Велвет“ и „Джак Даниелс“ — предложи Смит, докато отваряше старинното барче до вратата.

— Забрави.

Невада извади наполовина празна бутилка уиски.

— „Перие“? „Шардоне“?

— Много смешно. Нека просто седнем да обсъдим въпроса.

— Добре. — Той прибра бутилката и се огледа из малката стая. Беше чиста, но се нуждаеше от ремонт. Мебелите бяха от осемдесета поне, а някои дори по-стари, масичката за кафе бе отрупана със списания за отглеждане на кучета и вестници. Смит се беше запътил към избелялата кафява кушетка под прозореца, когато телефонът иззвъня.

Невада отиде в кухнята, вдигна слушалката, преди третото позвъняване, и обяви кратко:

— Смит.

Шелби бавно седна на дивана. Наблюдаваше Невада. Всеки мускул по тялото му се напрегна.

— Кой остров? — попита той, а погледът му потърси нейния и спря неподвижен.

Побиха я тръпки.

— И вече не практикува, така ли? — продължаваше разговора Невада.

Сърцето й запрепуска. Нима говореше за доктор Пичърд? Шелби скочи на крака и отиде в кухнята. Имаше хиляди въпроси.

— Сигурен ли си? Да? Аха. — Гласът му стана по-тих, а на лицето на Невада се изписа раздразнение. — Разбрах. Благодаря ти.

— Какво има? — попита Шелби, след като той остави слушалката.

— Добри и лоши новини.

— Кажи първо добрите.

— Беше приятелят ми, частният детектив. Както вече ти казах, аз му звъннах с молба да направи някои проучвания. Според него докторът, който е израждал бебето ти, е някъде на Карибските острови.

— Но не е сигурен, така ли?

— Все още проучва въпроса.

— Откъде е разбрал?

— Не питай. Просто го е разбрал.

— Виж, Невада, просто искам да съм сигурна, че е сериозен.

— Зависи.

— От какво?

— Представата ти за значението на сериозен.

— Интересува ме дали е легитимен.

— Нима това има значение?

— Да!

— Защо?

— Не мога да повярвам, че спорим за това. Когато намерим Елизабет, не искам да има нищо скрито-покрито, нищо… нищо незаконно, което би ми попречило да я видя.

— Не се притеснявай. Той ми е приятел от казармата. Известно време работеше за ЦРУ, сега работи самостоятелно. Ако някой може да открие Пичърд или Елизабет, това е той. Нали такава е целта ти?

— Да, но…

— В такъв случай не задавай въпроси.

— Кой е той? Предполагам, че си има име.

Големите, грапави длани на Невада обгърнаха голите й рамене:

— Не искаш ли да научиш лошата новина? — Изведнъж той стана много сериозен, а всеки мускул по лицето му се напрегна.

— Кажи?

— Рос Маккалъм е излязъл от затвора. — Тя замръзна. Почувства как започва да й се гади. — Вече е в Бед Лак.

Сърцето й сякаш спря. Ако не бяха подкрепящите ръце на раменете й, Шелби сигурно щеше да започне да трепери. Насили се да запази самоконтрол. Маккалъм не можеше да я нарани. Нямаше да посмее.

— Приятелят ти и това ли знае?

— Не, това го разбрах сам тази сутрин. Шеп Марсън бе достатъчно любезен да ми го каже.

— Шеп Марсън никога не е любезен — каза Шелби, треперейки вътрешно. Марсън и Маккалъм — лошите новини бяха две. Тя се освободи от ръцете на Невада, не искаше да усеща докосването на нито една част от анатомията му върху себе си.

— Права си. Говори се, че смята да се кандидатира за шериф.

— Страхотно! — Шелби направи няколко крачки напред и отново седна на дивана. — Мисля, че променях решението си, бих пийнала нещо.

 

 

Значи това беше Бед Лак, Тексас!

Катрин Неделески натисна спирачките на форда Ескорт, който караше, и си помисли, че едва ли съществува друг град с толкова подходящо име. Малък, провинциален, безличен — това беше Бед Лак, а и нямаше никакви изгледи да се промени.

Две или три главни улици, една бензиностанция, шепа таверни и още толкова малки църкви, които изглеждаха остарели и изморени от слънцето. Бед Лак не беше просто на неколкостотин мили от Далас, намираше се на светлинни години разстояние.

Катрин се почувства така, сякаш се бе върнала половин век назад във времето.

— Не обръщай внимание на това — промърмори тя, докато, използвайки миниатюрно огледалце, се опитваше да изстиска малко полуразтопено червило от тубичката си. Климатикът в ескорта беше включен на най-силната степен и вече съскаше от напрежение, но тя не му обърна внимание. Щеше да използва малката кола само още няколко месеца и после мислеше да я замени с порше, БМВ или дори нещо от класа, нещо, което би означавало: „Хора, гледайте, пристига Катрин Неделески!“.

Бед Лак, Тексас, щеше да бъде билетът й към успеха. Тази малка точица на картата, забулила в мистерия датиращо отпреди десет години убийство, щеше да й донесе заслужената слава, да й помогне да излезе от дълговете си, както и да оправи някои стари сметки. И всичко това с един удар.

За съжаление не можеше да стане достатъчно бързо.

Дрехите й не приличаха на нищо — бяха омачкани и мокри заради жегата — и Катрин се молеше да намери мотел някъде наблизо. Гърлото й беше пресъхнало, а самата тя се чувстваше като парцал след продължителното шофиране. Пооправи косата си и слезе от колата. Навън вече се смрачаваше, няколко улични лампи привличаха рояци всевъзможни насекоми и обливаха булеварда с бледа светлина.

Със същия успех можеше да ги няма изобщо. Бед Лак се нуждаеше от много повече от слабо осветление, имаше крещяща необходимост от цялостна реконструкция. За градчето се говореше, че ако пътуваш с кола към него и случайно примигнеш, можеш да го пропуснеш и в това имаше повече истина, отколкото местните жители бяха склонни да признаят.

Точно зад ъгъла, до аптеката, Катрин забеляза кол за връзване на животни. Господи! Тук не бяха ли чували за милениум?

Тя прекоси улицата по посока на малък магазин за хранителни стоки и чу как две деца на велосипеди изругаха след някакъв камион с праскови. Трима тийнейджъри с лошо възпитание се мотаеха под прозорците и пушеха. Стар вентилатор се опитваше да се пребори с горещия въздух. Под звуците на испанска музика няколко купувачи оглеждаха рафтовете с храна и стоки за бита.

До една от стените стоеше старинен хладилник, пълен с дузина соди и бири в кутии. Катрина измъкна едно от нискоалкохолните питиета. Обля я мощна вълна студен въздух — може би настроението й все пак щеше да се оправи.

Продавачката беше испанка, както и всички клиенти в магазина. Изведнъж Катрин проумя. Как не го беше забелязала по-рано? Какъв късмет! Тя плати бирата си и пакетче бонбони и тръгна покрай стелажа с перилни препарати към изхода. Щом излезе се обърна да види табелката — „Магазин на Естебан“.

Като Рамон Естебан.

Като името на мъжа, който е бил убит и чийто убиец е бил освободен от отговорност.

— Благодаря ти, господи! — прошепна Катрин и реши, че поне в близките ден-два ще остане безучастна. Отвори бирата и отпи голяма глътка. Никой не знаеше коя е, нито пък каква е мисията й. За известно време това щеше да си остане тайна. Като че бе забравила нещо, тя се върна в магазина и отиде до касата.

Без да обръща внимание на вестниците от Далас и Сан Антонио, тя взе някакво списание, като се престори, че го разглежда, докато подслушваше разговора на продавачката. Някакъв дебеловрат мъж с прошарена коса, вързана на конска опашка, и само с няколко зъба си купуваше цигари и шест бири. Не каза кой знае колко, но назова момичето зад щанда — Бианка.

Катрин потисна усмивката си. Бинго! Бианка Естебан — единствената дъщеря на Рамон. С лъскава черна коса, изразителни очи, пълни устни и страхотни скули Бианка се смееше и се закачаше с клиентите, докато връщаше рестото и гледаше в огледалото за крадци.

А къде беше съпругата — майката на Бианка? Как й беше името? Елоиз — да, така се казваше. Тук нямаше по-възрастна жена, която да се разхожда между стелажите или да шумоли в задното помещение. Сигурно беше в местната католическа църква или пък се криеше у дома си. Носеше се слух, че Елоиз е станала много затворена след смъртта на мъжа си. Но не и Бианка. Умна и темпераментна, тя явно движеше семейния бизнес. Но не трябваше ли да има и още някой? Катрин се замисли. Тя нямаше ли брат? Точно така — Роберто! Но защо не беше в магазина?

Неделески прелисти един брой на „Космополитен“ от предния месец, докато се ослушваше за местните клюки, разнасяни от влизащите и излизащи клиенти. Повечето диалози се водеха на испански и тя прокле сеньор Уолтърс — учителя си по език от гимназията, защото не можеше да разбере почти нищо. Не че бе пропуснала кой знае какво. Доколкото схвана, някой от града беше родил близнаци, риболовът не вървеше, а нечия къща бе изгоряла в пожар почти до основи. Голям удар, няма що.

Тъкмо смяташе да си тръгва, когато най-сетне чу нещо, което я заинтригува. По-голямата част от разговора беше на испански, но името Рос Маккалъм прозвуча на най-чист английски. Катрин хвърли един поглед през рамо и видя реакцията, която очакваше. Очите на Бианка заблестяха, а ноздрите й се разшириха.

Неделески напрегна слух, но не можа да разбере всички думи. Характерът на емоциите обаче бе повече от ясен. Бианка никак не се зарадва, това беше очевидно. Сянка премина по красивото й лице, а останалите посетители на магазина промърмориха съчувствени думи.

Е, помисли си Катрин, вървейки към касата с няколко списания, които изобщо не й трябваха, засега диалогът свърши, но щеше да се наложи да дойде още веднъж в това жалко градче и да си поговори с някои хора. И не само заради работата й. Не. Поръчката на списание „Лоун стар“ бе само една от причините да е тук.

Катрин имаше и собствени мотиви да се интересува от престъплението.

Лични мотиви.