Лиза Джексън
Мълчание (5)

Глава четвърта

Тряс!

Вратите на затвора се захлопнаха зад гърба му. Рос Маккалъм вече беше свободен човек. Колко време мина…

Десет години от живота му — всъщност девет от тях, седя зад решетките, но целият този дълъг кошмар започна преди десет години, които никога нямаше да върне. Част от него копнееше да отиде в най-близкия бар и да намери темпераментна жена. Малко пиене и евтин мотел и тя щеше да е негова цяла нощ. Друга част обаче крещеше за отмъщение.

Дълбоко си пое въздух. Господи, колко добре се чувстваше! Хвърли един поглед през рамо и показа среден пръст на дежурния в кулата, после прати по дяволите всеки един от съкилийниците си, по дяволите всички от охраната и по дяволите шефа на затвора, който управляваше това място, като че беше крал.

— Спри с това — изръмжа той под носа си и се изплю на асфалта. Вече беше свободен. Само това имаше значение. Никога повече нямаше да се върне тук. Беше си обещавал това всяка сутрин, когато се събуждаше в килията, втренчваше се в тавана и усещаше отвратителния мирис наоколо.

Не! По-скоро би умрял.

Метна на гръб мръсната торба с оскъдното си имущество и тръгна към очуканата камионетка, спряна в сянката край оградата на затвора. Зад волана с цигара в уста и надула някаква плачлива кънтри песен седеше Мери Бет Луни — два пъти развежданата му по-малка сестра, единственият човек, на когото Рос би могъл да разчита. С пръстите на едната си ръка барабанеше по кормилото в такт с музиката, а в другата държеше цигарата. Нямаше халка. Това може би бе добра новина, предвид вкуса й към мъжете.

— Най-сетне — каза тя през отворения прозорец.

Косата й беше боядисана в сламенорусо, и то добре — отникъде не се подаваха тъмни краища. Подстригана на пластове, тя го гледаше изпод бретона си.

— Хей, властите не обичат да бързат. Как си, Мери Бет?

— Уморена.

— Изглеждаш добре.

Сянка на усмивка премина по устните с прасковено червило, докато дърпаше от цигарата си:

— Иска ми се да можех да кажа същото за теб.

Той хвърли раницата си на задната седалка, която беше отрупана с празни опаковки от „Макдоналдс“ и „Тако Бел“ — няколко пакета от кетчуп и картофки.

— Къде са децата? — попита Рос, докато сядаше отпред до сестра си.

— При бащите си.

— Мислех, че бившите ти съпрузи не се появяват много често.

— Така е. — Тя запали камионетката. — Мисля, че този път просто извадих късмет.

През ауспуха излезе кълбо дим и те потънаха в него.

Рос отвори прозореца си, почувства полъха на вятъра и заедно с него — желанието за отмъщение, което в продължение на десет години изгаряше вените му. Той подклаждаше омразата си всеки ден, кълнеше се да си го върне и ето че неговият час бе настъпил. В съзнанието му се въртяха имена — имената на тези, с които трябваше да се разплати: Руби Дий, Калеб Суогърт, Шелби Коул, съдията, Невада Смит. Особено Смит.

Рос стисна юмруци и се загледа през прозореца — наблюдаваше провинциалния тексаски пейзаж с нови очи.

Смрадликовите храсти и дивите круши, които някога бе възприемал като даденост и не бе забелязвал, сега му се видяха особено красиви. Не можеше, както някога, да остави без внимание хълмовете, покрити с изгоряла трева, от която си хапваха овце и кози, нито небето — господи, това безбрежно небе! Гърлото му се стегна и Рос стисна зъби. Нямаше причина да се разнежва и да гука от удоволствие като бебе. Беше свободен човек и никога повече нямаше да живее зад тъмни стени и прозорци с решетки, охраняван от безмълвни, намръщени мъже със защитни очила и пушки.

Не, никога!

— Накъде? — попита Мери Бет, когато навлязоха между хълмовете и подминаха река Гуаделупа.

— Бед Лак.

Мери Бет го изгледа с крайчеца на окото си:

— Не мислиш ли, че трябва да започнеш отнякъде другаде?

— Не.

— Къде ще живееш?

— В дома на родителите ни.

Тя поклати глава, а пръстите й стиснаха кормилото толкова силно, сякаш се страхуваха, че ще избяга:

— По дяволите, Рос, знаеш ли какво е там? Старата колиба на дядо е на път да се срути. Всичко е изгнило и пълно с термити.

— Ами караваната?

Мери Бет въздъхна:

— Все още е там. Изгоних наемателите, както ми каза, но вътре е ужасна кочина, повярвай ми.

— Не може да е по-лошо оттам, откъдето идвам.

Рос обаче погледна към задната седалка. Стандартите на сестра му за чистота не бяха никак високи. Всъщност, ако това, което пишеше в библията за чистотата, бе вярно, Мери Бет едва ли щеше да мине през чистилището, когато бог я извика при себе си. Не че на Рос му пукаше.

— Все трябва да започна отнякъде — промърмори той и изтръска цигарата си в пепелника, препълнен с фасове с отпечатъци от червило.

— Предполагам. Но в Бед Лак има прекалено много измет. — Тя пусна косата си напред, за да не забележи Рос, че наблюдава реакцията му. — Шелби Коул се върна.

Рос не можа да потисне усмивката на задоволство, която изгря на лицето му. Шелби? В Бед Лак? Е, нещата се нареждаха повече от добре:

— Наистина ли?

— Не мисля, че имаш работа с нея.

— Не забравяй откъде идвам.

— Виж, най-добре стой настрани от нея — предупреди го Мери Бет, после усили звука на радиото — бяха пуснали някаква кънтри балада, изпълнявана от жена с хубав глас, която Рос не беше чувал никога преди. Мери Бет започна да й приглася и то не много зле, може би съвсем малко фалшиво, но Рос не го беше грижа.

Всъщност не го беше грижа за почти нищо — освен за отмъщението.

Облегна се на седалката и докато прекосяваха хълмовете, потъна в мълчание. В съзнанието му изплуваха образи от миналото — особено ясно беше лицето на Шелби Коул. Огромни, невинни сини очи, малко чипо носле и няколко лунички върху идеален овал. Шелби беше готина. Той трябваше да я намери. Имаха да довършват някои неща.

Мери Бет намали скоростта едва след като бяха минали през половин дузина малки градчета на пътя към Бед Лак. Да, нещата щяха да се оправят.

Мери Бет извади още една цигара от кутията, сложена между двамата, и щракна запалката. Той също си взе една от нейните „Марлборо лайтс“:

— И така, къде смяташ да си търсиш работа?

Рос обърна към себе си огледалото за обратно виждане и потри наболата по лицето му брада. Някога беше красив мъж, но годините зад решетките не бяха особено благосклонни към външността му. Дълбоки бръчки се виждаха в ъгълчетата на очите и по челото му. Имаше белези от юмручни боеве, рана от нож на дясното си бедро, а когато движеше дясната си ръка, все още чувстваше лека болка, останала от времето, когато Невада Смит при последния им сблъсък беше счупил ребрата му.

Рос си дръпна от цигарата. Дим и никотин изпълниха дробовете му:

— Предполагам, че нямаш нищо за пиене, нали? — попита той. — По дяволите, от толкова време не съм близвал уиски или текила, дори и бира.

— Стой надалеч от алкохола, Рос. — Мери Бет обърна огледалото, за да може да вижда какво става на пътя. — И не смъркай, нямам намерение да правя кариера на шофьор, който прибира Маккалъм от затвора.

— Няма да ти се наложи — каза той разпалено, но в следващия момент се почувства малко потиснат — тъкмо минаваха над реката, която по това време на годината приличаше на малко поточе, и се насочваха към източните гробища. Каменни блокове, някои от които започнали да се рушат, стояха под сенките на няколко дървета. Рос се почуди колко ли още души са си отишли, откакто старият Рамон Естебан срещна Създателя. Не си направи труда да попита.

Бед Лак беше зад следващия баир. Дърпайки си за последен път от цигарата, Мери Бет погледна в огледалото за обратно виждане:

— По дяволите!

— Какво?

— Май вече си привлякъл внимание. Ченгетата.

— По дяволите! — Той се обърна и забеляза полицейска кола с включена сирена. — Няма да се върна там, Мери Бет. Каквото и да е станало, аз няма да се върна в затвора. Предпочитам да ме убият!

Адреналинът подпали кръвта му. Сърцето на Рос лудо заби.

— Дръж се! — Тя рязко изви волана и спря от едната страна на улицата, а проклетата полицейска кола ги последва.

— Какво си направила, по дяволите?

— Нищо. Нищо лошо — смотолеви Мери Бет. — О, боже, та това е Шеп Марсън.

Стомахът на Рос се сви. Той се обърна да погледне през прозореца и зърна едно от лицата, запечатани дълбоко в паметта му. Чертите на Шеп се виждаха смътно — закриваше ги периферията на шапката му.

— Какво иска?

— Скоро ще разберем.

Тя изгаси фаса си и го хвърли в пепелника, после нервно се опита да пооправи косата си с пръсти. Подаде глава през прозореца и се провикна:

— Какво има, Шеп?

Рос чу звука от стъпки на ботуши по чакъла. Усети студена пот да облива челото, а после гърба му и се помоли на господ да му прати пушка на задната седалка. Щеше да изпрати Марсън в ада.

По дяволите, не! Не биваше да разсъждава така. Главата му започна да бучи. Почувства как дланите му се изпотяват. Стегни се! Направи се на спокоен! Макар и през стиснати зъби, той успя да си дръпне от цигарата.

По лицето на Мери Бет премина сянка, а Рос се опита да надзърне през прозореца от нейната страна. Всичко, което успя да види, беше униформа и една износена риза.

— Знаеш ли, че талонът на колата ти е изтекъл? — попита Шеп и думите му достигнаха до Рос на фона на бученето в ушите му.

Марсън се наведе напред и периферията на шапката му се опря в лицето на Мери Бет.

— Не… искам да кажа, че не съм се отбивала да… — Мери Бет вдигна рамене, а на Рос му се прииска да я удуши. За какво мислеше? По дяволите, луда ли беше да дойде да го вземе с кола с изтекъл талон?

— Е, този път само те предупреждавам — каза Шеп и впери очи в спътника на Мери Бет. Рос едва успя да понесе погледа му, скрит зад проклетите тъмни слънчеви очила. Едва. — Я виж ти, кой бил с теб! — С приветливо кимване той продължи: — Бих ти казал, че се радвам да те видя отново, Рос, но и двамата знаем, че това би било лъжа.

Рос не отговори.

— Не искам да създаваш неприятности — додаде Шеп. — Предупреждението ми не се отнася само за сестра ти, нали ме разбираш? — От изкуствената усмивка на лицето му кожата на Марсън изглеждаше опъната като тъпан. — Ти, Маккалъм, искам да се държиш прилично. Това тук е моя територия.

— Спомням си — процеди Рос.

— Добре. Това е добре. И не го забравяй. — Шеп обърна периферията на шапката си към сестрата на Рос.

— А ти, Мери Бет, ти се погрижи за талона.

— Добре — отговори тя сладко, докато Марсън се отдалечаваше.

Запали двигателя и изчака някакъв камион, пълен с мексиканци, да премине. Докато натискаше газта, се обърна към брат си:

— Вече се започва, Рос. — Лицето й беше пребледняло въпреки тена, а устните й бяха изкривени в неодобрителна гримаса. — По дяволите, вече се започна!

Да, каза си Рос и изхвърли останалия от цигарата фас през прозореца.

А той не можеше да чака.

 

 

Шелби затвори портативния компютър и се сгуши на люлеещия се стол между леглото и прозореца в стаята й. Беше в мрежата от часове, търсеше сайтове, които се занимаваха с издирване на изчезнали хора, изпращаше им съобщения и се опитваше да намери начин да открие доктор Пичърд. Гърбът я болеше, врата — също, а главата й бучеше. Гневът и притеснението много бързо бяха станали нейни постоянни спътници.

На всичкото отгоре не можеше да забрави Невада. Образът му непрекъснато витаеше в съзнанието й, досаждаше й, подобно на нахално насекомо. Най-лошото бе, че тя все още го намираше привлекателен — по някакъв особен, много земен, тексаски начин. Така беше, въпреки че отново и отново си повтаряше, че вече е време да се установи, че няма да е вечно млада и че се нуждае от стабилен мъж, който работи от девет до пет, а дори и повече, от бизнесмен, с мека усмивка, но решително сърце, от човек, който иска деца и семейство и къща в предградията на Сиатъл… и че най-определено не й трябва някакъв изпаднал каубой, който не отдава особено значение на забраната да се пристъпват границите на закона само защото са били любовници, имат дете… и той е по-секси от всички останали, взети заедно.

— Престани — процеди тя през зъби и вдигна краката си на дивана. Имаше си работа. Нямаше време да се разсейва. Никой нямаше правото да я разсейва. Дори и проклетият, безумно сексапилен баща на Елизабет.

Проблемът бе, че този следобед тя беше не по-близо до намирането на дъщеря си, отколкото два дни по-рано, когато бе получила писмото.

— Стегни се, нормално е всичко това да отнеме време — обърна се тя към бледото си отражение в прозореца на спалнята. Въпреки всичко не можа да се отърси от неприятното чувство, че времето лети. Вече беше пропуснала девет години от живота на дъщеря си, колко още би могла да пожертва?

Мислеше да наеме частен детектив, но не знаеше кой от всичките, чиито адреси намери в компютъра, е добър. Благодарение на собствените си усилия бе успяла да открие няколко доктори с името Пичърд, пръснати по всички щати, но нито един от тях не беше търсеният Нед Пичърд — човекът, който беше израждал нейното бебе.

Би могъл да се скрие навсякъде. В Европа. В Южна Америка. Можеше дори да е мъртъв.

Не мисли такива неща…

Тя погледна към задния двор — към лъскавата водна повърхност на басейна. Подканваща. Хладна. Не си беше взела бански, но може би щеше да намери нещо подходящо, ако се поровеше в старите си дрехи.

Беше се запътила към гардероба, когато чу колата на баща си. Погледна часовника — минаваше три. Съдията беше зает човек. Миналия ден се беше прибрал късно през нощта и макар да не бе чукал на вратата, Шелби го чу. Още с пукването на зората беше излязъл отново.

Шелби изпита облекчение, че не се наложи да разговаря с него, но не можеше да отлага това вечно, нито пък искаше. Беше дошла в Бед Лак с определена цел, а баща й криеше тайни от нея.

Тя обу чифт сандали, върза косата си на опашка с гумено ластиче и се отправи към кухнята.

— Скъпа! — Лидия, твърдо решена да й помогне да качи някой килограм, нареждаше поднос с плодове и солени бисквити. — Тъкмо наливам едно питие за баща ти. — Тя широко се усмихна и предният златен зъб проблесна между устните й. — Ти какво ще искаш?

— Чаша студен чай — каза Шелби и сандалите й зашляпаха по теракота към хладилника.

— Чакай да ти отрежа лимон…

— Благодаря ти, Лидия. Оценявам загрижеността ти, но мога да направя това и сама.

Шелби много обичаше жената, която я беше отгледала след смъртта на майка й, но също толкова ненавиждаше навика й да се отнася с нея като с безпомощно дете, или дори нещо по-лошо: галена принцеса — дъщеря на богат татко. От дълго време беше независима, живееше сама и се бе научила да се грижи за себе си. Без да обръща внимание на обидата в очите на икономката, тя хвърли няколко кубчета лед във висока чаша, наля си чай и отряза парче лимон. После тръгна след Лидия към задната тераса, където баща й вече пиеше мартини.

— Значи реши да останеш — каза той, видимо доволен, докато Шелби сядаше на стола срещу него зад покритата със стъкло маса.

— Реших, че така ще ми е по-лесно да поговоря с теб. — Тя разклати питието си.

Лидия се засуети около саксиите с цветя, вдигна няколко опадали листенца и побърза да се върне в кухнята.

— Мислех, че не желаеш да разговаряш с мен.

— Така беше. — Тя отпи глътка от питието си. Беше доста по-силно и по-прозрачно от мътната течност, която й беше предложил Невада предния ден. — Промених си решението. — Шелби изгледа съдията и отпи още една ободряваща глътка. Въпреки че не беше срамежливо дете, пред баща си винаги се смущаваше. Някои неща не се бяха променили с годините. — Надявам се, че ще можеш да ми помогнеш.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Той извади една от пластмасовите бъркалки в чашата си и изяде забодената на нея маслина.

— Добре. В такъв случай ще трябва да ми разкажеш за Елизабет. — Този следобед тя беше по-спокойна, макар и не по-малко решителна.

— Не знам нищо за детето ти.

— Не ме лъжи, татко. Иначе ще трябва да се обърна към полицията.

Той сдъвка маслината, после преглътна.

— С какви доказателства? Снимка на дете, което прилича на теб? Анонимно писмо?

— Да.

— Това е все едно да отвориш консерва с червеи.

— Тя вече е отворена.

Той поклати глава.

— Ще ти зададат доста въпроси. Много от тях няма да ти харесат.

— Това не ме притеснява. Разбери го. Вече не съм малкото, уплашено, седемнадесетгодишно момиченце, което се срамува от това, че е бременно, без да е омъжено. Не съм!

— Бед Лак е малък.

— Амин.

— Не е като големите градове, където можеш да скриеш всичко.

— Аз не крия нищо, а искам истината. Ти знаеш какво се е случило в нощта, когато се роди бебето. Ти си организирал всичко. Никой, включително доктор Пичърд, не би имал куража да извърши подобно нещо сам. Ти или си ги подкупил, или си намерил някакъв друг начин да ги принудиш.

— Подкуп и изнудване — констатира съдията. — Сериозни обвинения.

Тя не се смути от сарказма му.

— Виж, или ще ми кажеш каквото знаеш по въпроса и ще спестиш на двама ни доста време, или аз ще продължа търсенето сама и всяка кирлива риза, която излезе от биографията на семейство Коул, ще бъде извадена на показ.

— Помисли още веднъж, преди да го направиш.

— Вече го направих — дори три, четири, стотици пъти.

Той лапна още една маслина.

— Чух, че вчера си се видяла с Невада Смит.

— Сблъсках се с него на улицата.

Посивяващите гъсти вежди се повдигнаха скептично:

— Странно е, че първият човек, когото си срещнала, е този, когото би трябвало да избягваш.

— Той е баща на детето ми.

— Може би.

Шелби почувства как бузите й пламват, докато погледът й следи полета на пчелите и пеперудите от цвят на цвят.

— В това е уловката, момичето ми. Ами ако детето не е на Смит? Достатъчно лошо е да е от Невада, но би могло да бъде и още по-зле.

Тя бавно се наведе през масата. Нямаше да позволи на баща си да я унижава:

— Важното е, че детето е мое. Това е единственото, което има значение. Затова се върнах тук. Що се отнася до теб — в момента имаш избор — или ще ми помогнеш, или няма. Но и в двата случая аз смятам да намеря дъщеря си.

— И после? — Третата маслина бавно изчезна в устата му, а той не отделяше поглед от Шелби, така, както правеше с хилядите хора на подсъдимата скамейка.

— Ако момичето е живо, ако е твое и ако го намериш, тогава какво? Ще го вземеш от тези, които е смятало за свои родители в продължение на девет години? Ще я откъснеш от майка й, баща й, близките, които обича, за да ти олекне? Това ли мислиш, че е най-добро за нея? — Той отпи голяма глътка от мартинито, а Шелби почувства, че започва да й се повдига. Същите неща, които той току-що бе произнесъл на глас, тревожеха съзнанието й, откакто бе получила плика от Сан Антонио.

— Доим кравата, преди да сме я купили — каза Шелби, твърдо решена да не се смути от строгия му поглед.

— Първо трябва да я намеря.

— Играеш си с огъня, Шелби.

— Ти винаги си го правил. — Тя се насили да запази спокойствие. — Е, ще ми помогнеш ли, или да се занимая с това сама? Повярвай ми, няма да се откажа. — Шелби допи чая си и остави чашата настрана. — Кой ми изпрати снимката?

— Не знам.

Очите му не се отделяха от нейните. Косата му беше гладко сресана. Костюмът, ризата и вратовръзката на съдията изглеждаха безупречни — като че току-що се бе облякъл. В същото време Шелби — само по шорти и фланелка — се обливаше в пот. Бастунът му лежеше както винаги в скута на съдията, но приличаше повече на скъпо удоволствие, отколкото на нещо, предназначено да служи на болен човек.

— Добре, в такъв случай кой осинови бебето ми? — Тя нямаше намерения да се отказва.

— Също не знам.

— Как можеш да си седиш и да ме лъжеш в лицето? Трябва да знаеш.

Съвсем бавно, буква по буква, съдията каза:

— Не знам какво е станало с бебето. Не съм питал.

— Но си знаел, че тя е жива.

— Не. Знаех, че е мъртвородена и не виждах никаква причина да задавам повече въпроси.

— Но тя е твоя внучка! — Макар да очакваше истината, Шелби изпита болка, когато я чу.

— А ти си моя дъщеря. Винаги съм правил това, което съм смятал за най-добро за теб.

Тя не можеше да повярва на ушите си. Почуди се защо ли изобщо се опитва да намери общ език с него. Баща й винаги бе бил човек, който играе по свои собствени правила и изкривява закона, така че да служи на собствените му цели и желания.

— О, господи, не мога да повярвам на ушите си! — Тя рязко се облегна на стола си. — Ти си луд!

— Практичен.

— Манипулатор. О, господи. — Шелби сграбчи чашата си и притисна студеното стъкло с топящ се лед към потното си чело. Как бе възможно този мъж, този самовлюбен човек да е неин баща?

— Какво стана със Смит? Каза ли му за бебето?

— Нямах избор.

— Човек винаги има избор.

— Не и когато някой, на когото вярваш, се опитва да те манипулира.

Тя остави чашата си на масата.

Чертите на съдията омекнаха. Неочаквана тъга заблестя в очите му, докато гледаше как ято скорци се вдига от високия кипарис до басейна.

— О, Шелби — въздъхна той и прокара своите големи, костеливи ръце през косата си. Бръчките, минаващи през челото и край устата му, се задълбочиха и изведнъж съдията заприлича на старец. — Нямаш никаква представа какво точно си направила.

— Напротив — отвърна тя категорично. — Направих точно това, което трябваше.

— Откри ли нещо днес?

— Не достатъчно. Но ще открия.

След тези думи тя отмести стола си и изведнъж, сякаш получила просветление, Шелби разбра откъде трябва да започне.