Лиза Джексън
Мълчание (20)

Глава деветнадесета

— Това е безумие! — възкликна Шелби и сърдито изгледа баща си. Двамата бяха в стаята за билярд в дома им. — Видях как Шеп слага белезници на Невада и го отвежда!

Сърцето й препускаше, кръвта й кипеше. Все още й се искаше да ритне Шеп Марсън в огромния му корем. На мазното му лице бе изписано задоволство, докато слагаше белезниците на Невада и го блъскаше към задната врата на патрулната кола.

— Смит никога не е бил стока, Шелби — промърмори Джъдж. — Трябва да приемеш това.

— Не можеш ли да направиш нещо?

Джъдж тъжно се засмя:

— Значи искаш от мен да му помогна, така ли?

— Да! — каза тя и сниши глас. Дъщеря й и Мария бяха на горния етаж, почиваха си след хладното, формално посрещане на Джъдж.

— Вече предложих да се обадя на Стаханчик.

— Но Невада не е убил Рамон Естебан! И ти, и аз го знаем.

— Такива са доказателствата. Всички улики сочат него.

— Ами свидетелите? Никой не го е виждал с Рамон онази нощ.

— Бианка е променила показанията си.

— Значи е долна лъжкиня! Ами Руби Дий? Нали е видяла Маккалъм и Рамон заедно в нощта на убийството?

Обърна се и забеляза Лидия, която включваше чайника. Икономката бе не по-малко уморена от самата Шелби, но въпреки това беше успяла да се преоблече в обичайната си униформа — чиста черна рокля и снежнобяла престилка. Беше вдигнала косата си и тихо си тананикаше, докато приготвяше пържолите за първия семеен обяд.

— Не мога да понеса това! — възкликна Шелби.

Също толкова отчаяно, колкото искаше да намери дъщеря си, сега копнееше да помогне на Невада; независимо дали беше или не биологичният баща на Елизабет, Шелби го обичаше! С цялото си наивно сърце! Обичаше го!

— Не мога да стоя със скръстени ръце, докато Невада лежи в затвора заради престъпление, което не е извършил. — Тя излезе от стаята и когато мина през кухнята, каза на Лидия: — Моля те, виж дали Мария и Елизабет са добре. Аз ще се върна скоро.

— Не се притеснявай — отговори икономката с усмивка.

— Опасявам се, че това е единственото, което съм в състояние да правя — измърмори Шелби. — А ти — извика тя на баща си — защо не опиташ да опознаеш внучката си? — После сграбчи портмонето си и излезе.

Катрин изключи телевизора в мръсната мотелска стая. Надушваше сензация. Много по-голяма от освобождаването на Маккалъм. В новините бяха съобщили, че Невада Смит е арестуван по обвинение в убийството на Рамон Естебан.

Катрин нямаше намерения да плаща на Маккалъм. Е, беше й подхвърлил една идея, но какво от това? Тя сама се докопа до информацията, че оръжието на убийството е било намерено в земите на Смит, и то благодарение на анонимно обаждане, а не на усърдието на местната полиция. Всичко изглеждаше, миришеше, звучеше като нагласено и според Катрин си беше нагласено. Но от кого? И защо?

Кой би имал най-голяма изгода от арестуването на Невада? Кой би получил пари, удовлетворение или отмъщение? Кой е искал Смит да си плати за нещо или да поеме чужда вина?

Лежеше на леглото само по черни памучни бикини и сутиен. Прелистваше записките си и барабанеше с пръст по нощното шкафче. Прехвърляше имената на хората, свързани с убийството — първо Естебанови, разбира се. Елоиз, Роберто, Бианка, а също и съпругата на Роберто. Рос Маккалъм, който вече бе осъждан, макар да се кълнеше, че не е извършил престъплението. Невада Смит — той е ходил с Бианка, но госпожица Естебан е излизала и с други мъже. Роберто — синът, който не се разбирал с баща си. Джъдж Коул — скъпото татенце — също не харесваше жалкия мексиканец. И не само той. Повечето англоезични жители на града са завиждали на Рамон заради парите му.

Но кой от всички го е мразел достатъчно или би получил толкова голяма изгода от смъртта му, че да се реши на убийство. Кой би отнел живота му, а после, десет години по-късно, би се обадил на заместник-шерифа, за да каже къде е оръжието? А може би дори собственоръчно го е занесъл там?

Катрин все още не знаеше, но възнамеряваше да разбере. Стана. Облече фланелка и къси панталонки. Протегна се и си обу сандалите. После си сложи малко гел, намокри ръце и ги прокара през косата си. Получиха се красиви, модерни кичури. Не че някой в Бед Лак щеше да ги оцени. Господи, колко беше горещо! Намокри врата и челото си и остави водата да изсъхне, вместо да я изтрие. Взе портмонето си и тръгна към вратата. Изведнъж се спря, отвори чантичката си и надникна вътре.

Пистолетът си беше на мястото. Добре.

Закопча чантата и излезе. Смрачаваше се. Въздухът беше тежък, горещ. Колите по улицата се движеха бавно, като че жегата мъчеше и тях. По небето плуваха буреносни облаци, а заедно с тях идваше тъмнината — по-рано от обикновено. Катрин заключи вратата. Надяваше се дъждът да донесе малко прохлада.

Обречена бе на разочарование.

 

 

Първите дъждовни капки зачаткаха по прозореца на кадилака и размиха праха. Шелби пусна чистачките, но те само още повече зацапаха стъклото. Не се виждаше нищо. Шелби включи климатика и отвори прозореца. Потеше се непрекъснато, беше бясна заради арестуването на Невада, а сърцето й се разкъсваше между нуждата да бъде с дъщеря си и желанието да намери доказателства за невинността на Смит.

Караше през града. Имаше чувството, че някой я следи, но си каза, че отново я гони параноята — типична за цялото семейство Коул черта.

Уморена, стресирана, разтревожена за Невада и Елизабет, сигурно си внушаваше, че вижда светлините на фарове зад кадилака. И въпреки това… продължи да поглежда в страничните огледала и огледалото за обратно виждане.

През последните два часа бе търсила Шеп и Невада, опитвайки се да спре колелата на правосъдието. Не биваше да прегазят невинен човек. Беше проверила в затвора, в полицейския участък, дори позвъни в дома на Марсън. Не ги намери. Отиде и у Руби Дий, за да я попита.

— Аз също не вярвам, че Невада го е убил — каза нервно Руби Дий, застанала на вратата на апартамента си в Купърсвил. — Но с нищо не мога да го докажа. — Тя сложи ръка върху рамото на Шелби. — Само бъди внимателна. Рос Маккалъм е в града и… — Тя се вгледа в очите на Шелби. Излъчваше страх. — Ако трябва да съм честна, изкара ми акъла. С него шега не бива. Стой надалеч от Маккалъм.

— Така и смятам да направя — избъбри Шелби, но ако искаше да докаже невинността на Невада, трябваше да се срещне с Маккалъм.

Част от нея потрепери, по гърба й пробягаха тръпки, но въпреки това нямаше да се откаже. Не можеше. Пръстите й стиснаха волана с все сила. Кокалчетата на ръцете й побеляха.

Обичаше Невада. Такава бе простата истина. Инициалите, които беше издълбала някога на стълба пред аптеката, днес бяха не по-малко актуални, отколкото преди десет години.

Стигна до магазина на Естебан и видя брата на Мария — Енрике. Разтоварваше стока. Мина покрай Уайт хорс, откъдето се носеше силна музика, после край офиса на баща си, в който преди по-малко от двадесет и четири часа бе научила истината за Елизабет.

— Този не престава — каза тя на глас, когато отново видя фаровете в огледалото за обратно виждане. Зави и камионът я последва. Стисна зъби, сама не знаеше дали от яд или от страх. Отби в една странична уличка и преследвачът й изчезна. Глупачка, каза си тя и пусна радиото. Заслуша се в кънтри балада, докато обикаляше из града.

Но ето че някой отново се появи зад нея. Шелби не му обърна никакво внимание. Караше с една ръка. Другата бе опряла на прозореца и дъждовните капки падаха направо върху голата й кожа.

Подмина няколко къщи и се озова пред бунгалото на Естебанови. Вътре светеше. Макар с Бианка да не се обичаха, Шелби беше толкова отчаяна, че реши да поговори с нея. Може би дъщерята на Рамон щеше да знае нещо повече за убийството. Паркира пред къщата и слезе от колата. Някъде надолу по улицата залая куче, а щом се качи по стълбите, от нищото изскочи котка и се стрелна покрай нея. Дъждовни капки се стичаха по покрива.

Шелби почука на вратата и тя се отвори почти веднага. От Бианка:

— Да? — попита тя с нацупени от раздразнение устни.

— Бих искала да поговоря с теб. За Невада.

— Арестували са го. Нямам какво повече да ти кажа.

— Напротив — възрази Шелби, докато Бианка, която беше по-ниска от нея, се надигна на пръсти и надникна над рамото й. Присви очи и проследи с поглед бавно преминаващ камион.

— Довела си и дявола със себе си — измърмори испанката с недоволство.

Шелби се обърна и кръвта й замръзна. Старият пикап на Рос Маккалъм спря до тротоара.

— О, господи, не…

— Влизай. — Бианка широко отвори вратата и Шелби не чака втора покана.

Чу как Рос Маккалъм изключи двигателя на камиона си.

— Dios! — Бианка затвори вратата, както и мрежата пред нея и превъртя ключа. Обърна се към Шелби, която стоеше в средата на стаята. — За какво е всичко това? — попита тя, след което ядосано заговори на испански.

Майката на Бианка лежеше на един диван, а краката й бяха завити с губер:

— Недей да ругаеш — промълви Елоиз. — И не споменавай името божие без причина.

— Не го правя, Madre.

Колкото неочаквано се намеси, толкова неочаквано старата Естебан изгуби интерес и впери поглед в телевизионния екран.

— Какво искаш? — попита Бианка и отново се обърна към Шелби.

— Помощта ти.

— Моята помощ? — Бианка отиде до масичката за кафе и си взе една цигара.

— Невада не е убил баща ти.

Бам! Бам! Бам! Рос Маккалъм блъскаше по входната врата.

Бианка остави цигарата си:

— Какво иска този?

— Не знам. Не съм забелязала, че ме следи.

— Тръгвай си — провикна се Бианка през вратата.

— Ей, слушай, искам да говоря с Шелби. Ние сме стари приятели — изкрещя в отговор Рос.

Шелби се приближи до вратата:

— Остави ме на мира, Маккалъм. Нямам какво да ти кажа. — Тя затвори съзнанието си за всички картини от нощта на изнасилването, които се опитваха да го обсебят.

— Ще извикам полицията — предупреди Бианка.

— Давай. Но запомни, че не съм убил твоя старец.

— Рамон? — запита Елоиз, обърна се и се втренчи в малката масичка със снимки на съпруга й, пет или шест свещи и изображение на Исус Христос.

Бианка все пак успя да запали цигарата си:

— Трябва да си тръгваш, Шелби. Madre е болна, а аз не мога да ти помогна…

— Само ми кажи каквото си спомняш за нощта на убийството.

— Нищо. Не помня нищо. Беше много отдавна.

— Рамон? — Елоиз обърна тъмните си, обезумели очи към Шелби. — Рамон? — повтори отново.

— Той не е тук, Madre. Не си ли спомняш? — Бианка нервно си дръпна от цигарата, после изпусна облак дим. — Понякога е много объркана.

— Излез, Шелби — провикна се Рос и заудря по вратата. — Хей, не можем ли да бъдем приятели?

— Той е пиян — процеди Бианка, след което извика: — Не се шегувам. Ще извикам полицията, ако не се махнеш. Веднага.

— Няма начин, Джоузи — каза Рос и сам се захили на шегата си.

Бианка изруга на испански, докато Шелби разглеждаше малката къща.

— Ей, какво имаш против мен, Бианка! Не съм го направил, не разбра ли? Вече съм свободен човек.

— Свободен човек, който влиза в чужда собственост. О, господи! — Бианка отиде до вратата и я отвори. През мрежата Шелби видя изкривените от яд, груби черти на мъжа, който я беше изнасилил.

— Махай се, Рос — изсъска тя и направи крачка напред. — Не искам да те виждам. Нито днес, нито когато и да било.

— И защо не? Знаеш ли, Шелби, чаках те цели десет години.

Стомахът й се сви. Вътрешно трепереше, но някак успя да запази гласа си спокоен:

— Тръгвай си и не безпокой повече нито мен, нито тези хора.

— Тези хора! Да не би да мислиш, че са ти приятели? — Той зловещо се разсмя. — Не знаеш ли, че те не признават никой друг, освен себе си? А ти, Бианка, трябва да ми обясниш някои неща. Видях те онази нощ. Бях пиян. Наистина откраднах камиона на онова чудовище, но и ти беше там… — Рос присви очи, а Бианка изведнъж пребледня. — Бях забравил за това — продължи Маккалъм. Изражението на лицето му стана свирепо. — Ти беше в камиона. По дяволите! Може би ти си убила твоя старец? Така ли е? Писнало ти е от грубото му държание, нали?

— Достатъчно!

— Ти няма да извикаш полицията — изръмжа Рос. Вече не крещеше. — Защото мога да им кажа някои неща, които ще те компрометират. Този път натопихте Невада… Ти, кучко, ти си го направила!

— Вярно ли е? — попита Шелби шокирана. Зави й се свят, а във всекидневната Елоиз отново започна да бълнува — монолог на испански, в който най-често повтаряше името на съпруга си.

— Това са глупости. Лъжи — сопна се Бианка.

Рос се приближи към мрежата на вратата:

— Нима? Не мисля така. А ти, Шелби? Ти на кого вярваш? Ти също ли ме чакаше?

— Върви в ада, Маккалъм!

Въздухът натежа от напрежение:

— Може и да отида — провлече Рос и се усмихна. — Но помисли! Нима вече не съм бил там? Сега обаче дойде ред на друг. Невада най-сетне ще си получи неговото.

— Защото ти си го накиснал, нали? — върна му го Шелби.

Изведнъж спря да се страхува от този мъж. Приближи се още повече към вратата. От мъжа, който я бе изнасилил, я делеше само паянтовата мрежа против комари.

— Не ми пука, че не можеш да бъдеш осъждан два пъти за едно и също престъпление. Ако си натопил Невада, кълна се, че ще те преследвам, докато не си получиш каквото заслужаваш.

— Е, давай, момичето ми — ухили се Маккалъм.

— Хайде да те видим! Доколкото си спомням, ти беше най-страхотното парче, което някога съм имал. А дъщеря ти… дали не съществува възможност тя да е мое дете?

— Не я намесвай в това! — Страх, какъвто не бе изпитвала никога преди, премина през тялото й.

Най-сетне схванала смисъла на разговора, Бианка бързо се прекръсти. Лицето й все още беше смъртнобледо.

Елоиз отново започна да бълнува на испански.

— Хайде, Шелби, какво чакаш? Още ли тъгуваш за Невада? Позволи ми да те докосна, момичето ми, той няма да се върне.

— Махай се! — кресна Бианка.

Телевизорът присвяткаше. Дъждът барабанеше по покрива. Елоиз повтаряше името на мъртвия си съпруг.

— Няма да се върне, скъпа. Ще си плати за това, че е пратил куршум в главата на стария Рамон.

— Той не го е направил!

— Е, някой със сигурност го е направил, иначе Елоиз нямаше да е вдовица, а Бианка още щеше да има баща, да я пребива всеки ден и да я нарича блудница, каквато впрочем си е.

— Не! — изплака старата дама. — Не! Не! Рамон, недей!

— Млъкни! — подвикна Бианка на майка си, не на Маккалъм.

Но какво ставаше тук? Нима Бианка наистина е имала възможност да вземе пистолета, с който е бил убит Рамон?

— Не си ли правим шоуто, а? — измуча Рос.

— Ти си чудовище — избъбри с отвращение Шелби. С крайчеца на окото си забеляза, че Елоиз е станала от леглото. — Заслужаваш си до един дните, прекарани в затвора.

— Madre, не!

— Рамон! — изкрещя Елоиз, като че виждаше съпруга си да прави нещо жестоко. — О, Dios, не, Рамон, не! Недей!

— Шшшт! Madre, моля те… — Бианка вдигна телефона, като че смяташе да изпълни заплахите си.

— Децата! Не наранявай децата! — хлипаше Елоиз и говореше на испански.

Бианка остави телефона и изтича към майка си:

— Не говори. Стига вече. Стига!

За част от секундата Шелби погледна към старата жена. Рос използва момента и разкъса мрежата.

Тряс!

Вратата се отвори. Бианка изпищя.

— Разкарай се! — кресна Шелби.

Уви, прекалено късно. Той вече беше в стаята.

— Разкарай се оттук, Маккалъм — повтори Шелби.

— Вземи ме, Шелби. Просто ме вземи. — Вонящ на алкохол, той тръгна към нея. Шелби се отдръпна, но Рос хвана китката й и я завъртя към себе си.

— Пусни ме.

— Няма начин, скъпа. Чаках този момент толкова дълго! А ти… — Той прониза Бианка със студените си очи — … не прави глупости, иначе и ти, и майка ти ще свършите в затвора заради убийството на Рамон.

— Спри веднага — изпищя Шелби и се опита да измъкне китката си.

Напразно.

Понечи да го удари със свободната си ръка, но Маккалъм само се облиза и хвана и втората й китка:

— Това беше грешка.

— Не прави това! — изплака Бианка. — Остави ни на мира, por favor!

— Ти ще почакаш, блуднице — изръмжа Рос. — И твоят ред ще дойде. Всички, които ме натопихте, ще си платите за това.

Шелби се бореше, но Маккалъм бе по-силен. Придърпа я към себе си. Тя го ритна. Силно. В слабините. Рос се преви, но не я пусна.

— Проклета кучка!

Някъде навън зави сирена, но беше прекалено късно. Силните ръце на Рос стиснаха Шелби. Тя риташе, дращеше, хапеше, но той не я пусна.

Елоиз се строполи на земята. Бианка коленичи до нея. Плачеше и хлипаше истерично:

— Madre, о, Madre!

— Не можеш да направиш това, Маккалъм — изхърка задавено Шелби. — Веднага ще те върнат в затвора. Имам свидетели.

— Заради това си струва да отида в пандиза. А и ти не би пратила бащата на детето си в затвора.

— Ти не си баща на Елизабет. — Шелби го ритна и се олюля. Удари се в стената. Болка прониза рамото й. Свещите паднаха. Восък се разля върху покривката и платът бавно започна да гори.

Шелби се строполи. Рос силно удари главата й в земята. През тъмната завеса, която се спусна пред очите й, Шелби чу как Елоиз започна да се моли и да плаче, пълзейки към съборения иконостас. Бианка, също през сълзи, се опитваше да я измъкне от къщата.

— Tia? — изплака уплашено гласче и Шелби, която се бореше да се измъкне изпод тежкото туловище на Рос, видя малко бузесто момченце в коридора.

— Рамон, бягай оттук. О, мили боже! — Бианка говореше истерично. Скочи на крака и взе детето на ръце. Пламъците вече бяха стигнали до пердетата. Гладният огън бързо се изкачваше към тавана.

— Хайде, Шелби — каза Рос и я изправи на крака. Тя се обърна и се опита да го удари, но не уцели.

Дим изпълни носа и дробовете й. Започна да кашля. Въпреки това не спря да се дърпа. Рос я вдигна на гръб:

— Ти и аз трябва да се махнем оттук и да си намерим по-закътано местенце.

— Не! — изкрещя Шелби. В същия миг силна болка прониза тила й и тя изгуби съзнание.

 

 

— По дяволите! — Шеп чу рапорта по радиостанцията, обърна колата и настъпи газта.

Невада, вързан с белезници на задната седалка, се търкаляше от единия ъгъл на купето към другия.

— Малка промяна в плановете — осведоми го Шеп. Светлините на Бед Лак вече се виждаха.

Невада беше благодарен за това. Бяха го регистрирали, разпитали и Марсън тъкмо го караше към областния затвор, когато по радиостанцията дойде съобщение за пожар и заместник-шерифът обърна посоката.

Чуваше се воят и на други сирени — пожарната, една линейка и полицейска кола се движеха към мястото на произшествието.

Стомахът на Невада се разбунтува, защото Шеп караше по разбитите задни улички, без да намалява скоростта на многобройните завои. Въздухът се изпълни с дим. Пламъци се издигаха към небето от някаква къща в източната част на Бед Лак.

Силният дъжд почти не влияеше на пожара. Стомахът на Невада се сви. Той изведнъж разбра къде отиват, досети се чия е горящата къща.

— Какво е станало? — попита.

— Дявол да ме вземе, ако знам — призна Шеп, — но твоят приятел Маккалъм е бил забелязан наоколо.

Марсън направи последен завой и спря.

Невада се втренчи в ужасната сцена. В градината, притиснала към себе си малко дете, стоеше Бианка. Двама санитари водеха Елоиз — майка й — към линейката. Изражението на лицето на старата дама беше спокойно. Тя сякаш не осъзнаваше какво става.

Пожарникарите се опитваха да потушат пламъците, докато група полицаи с кучета разгонваха тълпата. Всичко изглеждаше като нощен кошмар. И тогава Невада видя кадилака — бялата кола, взета под наем от Шелби. Беше паркиран до тротоара, недалеч от раздрънкания пикап на Маккалъм.

Стомахът му се преобърна:

— Пусни ме да изляза — каза той на Шеп, който слизаше от патрулната кола.

— Няма начин.

— Говоря сериозно, Шеп. Шелби е някъде тук. Маккалъм също.

Обзе го притеснение. Макар и с белезници, той се опита да отвори вратата. Безуспешно.

Шеп поклати глава:

— Дори не си помисляй за това.

Обезумял от притеснение, Невада с ужас гледаше какво става. Пожарникарите бяха протегнали гигантските си маркучи през улицата. Гейзери от вода се изливаха в нощта и се бореха с пламъците.

Невада присви очи и на светлината на огъня започна да оглежда близките къщи и улици. Беше се събрала огромна тълпа. Полицаите контролираха зяпачите да не приближават горящата къща. Санитарите се грижеха за Елоиз Естебан.

Но къде, по дяволите, беше Шелби? О, господи, нима бе с Маккалъм? В гърлото му заседна буца. Беше на път да експлодира:

— Пусни ме да изляза, Марсън.

— Забрави за това, синко.

Шеп тръгна да затваря вратата си.

— Ще получиш признания.

Заместник-шерифът спря:

— Какво?

— Пусни ме да изляза, махни белезниците и ще получиш, каквото искаш.

Невада беше отчаян, не му пукаше за последиците.

Шеп се замисли, погледна към Бианка, която, прегърнала племенника си, го гледаше с изпълнени с притеснение обезумели очи. Мъжете наоколо викаха. Жените пищяха.

— Направи го, Марсън.

— Добре. Ще те пусна. Но с белезници. И ако ме измамиш, Смит, кълна се, първо ще стрелям, а после ще задавам въпроси. Съгласен ли си?

— Да. — Невада не спори. Не му пукаше за нищо. Искаше само да намери Шелби.

Шеп му отвори вратата и Смит скочи от колата. Затича се през тълпата. Не му пукаше, че хората сами се отдръпваха и го зяпаха. Прескачаше маркучите, кръвта му кипеше, главата му бучеше. Изтича покрай оградата към задния двор, без да обръща внимание на крещящите мъже, които се опитваха да го спрат. В сенките пред себе си забеляза някакво движение. Гонен от страха за Шелби, той хукна натам. Беше сигурен, че му се е мярнал силуетът на Рос Маккалъм. Врагът му си проправяше път между дърветата, метнал на гръб тялото на някаква жена.

Шелби.

О, скъпа, не може да си мъртва. Не може! Обичам те, Шелби, и не мога, няма да те загубя отново.

 

 

Шелби отвори очи и веднага почувства, че й се гади. Някакъв мъж я носеше на гръб и се опитваше да прескочи нечия ограда. Валеше. Закашля се. Усети, че мирише на дим. Беше замаяна, но въпреки това започна да крещи, когато пламъците на пожара осветиха нощта и видя, че е в ръцете на Рос Маккалъм.

— Млъкни! — Той дишаше тежко, а Шелби риташе и хапеше, докато Рос прескачаше оградата, без да пуска двете й китки. Тя ожесточено се извиваше. Адреналинът разпалваше кръвта й:

— Ще те убия — изкрещя Шелби, докато Маккалъм се катереше по оградата.

Главата й се удари в някакъв клон. Отново й се зави свят, но тя не смяташе да се предава. Не и без бой. Имаше прекалено много неща, заради които си струва да живее, прекалено много неща трябваше да направи. За Елизабет и Невада… О, господи, тя трябваше да помогне на Невада!

Шелби започна да се бори с всички сили.

— Божичко! — Рос все пак успя да се прехвърли през оградата. И двамата паднаха на земята. Той я притисна с тялото си. — А сега ме слушай внимателно. Ако искаш да живееш и дъщеря ти да порасне и да стане жена, ще правиш, каквото ти кажа.

— Не намесвай Елизабет в това!

— Само ако ме слушаш, Шелби. Иначе ще я нараня — процеди Рос и Шелби знаеше, че говори сериозно. Изпотен, с очи отразяващи страховитите светлини на пожара, той я стисна за гърлото с едната си ръка. — Нали не искаш да й причиня това, нали? Нали не искаш да й сторя това, което направих с теб някога?

Шелби потисна парализиращия страх, който се надигна в гърлото й. После процеди през зъби:

— Виж, Маккалъм, кълна се, че ако падне и косъм от главата й, ще те убия с голи ръце.

— Опитай, Шелби — присмя й се той. В ъгълчетата на устата му се беше събрала слюнка. — Просто опитай.

Тя вдигна глава към лицето му и прочете в очите на Маккалъм, че се забавлява. Видя обаче и нещо друго — точно зад него, върху оградата имаше някакъв мъж. Сърцето й радостно трепна. Невада!

Той скочи върху Маккалъм. Издрънчаха вериги.

Опа!

— Какво, по дяволите… — изруга Рос.

Шелби успя да се измъкне изпод тялото му. Невада вдигна ръце и с веригата на белезниците затисна гърлото на Рос.

— Разкарай се от мен! — изкрещя Маккалъм.

— Никога. — Невада го придърпа към себе си. Веригата се стегна още повече около врата му.

Маккалъм изквича от болка и ужас.

Лицето на Невада се превърна в маска от напрежение. Той отново дръпна рязко.

Рос обърна очи. Вкопчи се във веригата, която му спираше въздуха. Слюнките му се разхвърчаха на всички страни.

Шелби скочи на крака тъкмо когато двамата мъже, вкопчени един в друг, се изтърколиха на тревата под дърветата. О, господи, Невада, бъди внимателен, мислено се помоли тя. Чу жалостивите стенания на Рос и се огледа за оръжие.

— Умри, кучи сине — извика нечий глас с тексаски акцент. Над оградата се показа Шеп Марсън и насочи оръжието си към двамата мъже.

— Не! — изкрещя Шелби, сигурна, че ще застреля Невада.

Бум!

Пистолетът гръмна.

Борещите се останаха неподвижни на земята. Онемяла, обезумяла, Шелби изпищя и се втурна към двете сплетени тела. В средата на челото на Маккалъм зееше дупка. Очите му бяха мъртви. До него лежеше Невада. Той обаче се надигна, прехвърли ръце над главата на мъртвия, за да освободи врата му, и веригите издрънчаха. Шелби се отпусна в прегръдките му и заплака. Не можеше да спре. Беше точно като някаква си слаба женица.

— Шшшт, скъпа — прошепна Невада и внимателно я издърпа по-далеч от безжизненото тяло на Маккалъм. — Всичко свърши. Най-сетне.

— Обещаваш ли? — попита тя, а Шеп се обърна с гръб, за да не ги притеснява.

— О, да. Обещавам.

— Ти си лъжец, Невада Смит — изхлипа Шелби и се притисна към него. — Най-лошият. И… и… и, по дяволите, аз те обичам.

— Още ли? — осведоми се той провлачено. — Колко странно — докосна драскотината на главата й, — аз тъкмо си мислех, че те обичам, и се чудех какво бих могъл да направя по въпроса.

Тя не можа да се сдържи и се усмихна:

— Аз имам няколко идеи, каубой.

— Бас държа, че е така — отговори Невада, прегърна я и звучно я целуна. — И след като изясня някои подробности, смятам много сериозно да разгледам всяка от тях.

— Аз ще чакам — обеща Шелби.

— Знам. — Очите му станаха сериозни. — О, скъпа, знам.