Лиза Джексън
Мълчание (17)

Глава шестнадесета

— Не ме интересува какво трябва да направиш, Левинсън, само ми помогни да намеря детето си — изръмжа Невада в телефонната слушалка.

Беше уморен, ядосан и изтощен от жега. Две от кобилите му отказваха да ядат, тракторът се развали, а на всичкото отгоре му се стори, че видя камиона на Шеп Марсън предния ден следобед да излиза от някогашното ранчо на Адамс, сега негово. Все пак не беше сигурен. Слънцето бе много коварно. Ниско, силно заслепяващо. Докато обърна стария си камион, пикапът вече беше точица в далечината.

Невада бе обзет от предчувствието, че ще се случи нещо лошо. Нещо повече — притесняваше се до смърт за Шелби. Тя сто процента щеше да се забърка в неприятности. Дори докато говореше с Лидия, тази мисъл не спря да го тормози.

— Трябва да има начин да я намерим.

— Правя всичко, което е по силите ми — отговори детективът с равен глас. Звучеше доста уклончиво.

— Аз също.

Невада беше ходил до болницата, където бе родена Елизабет. Накара служителката от администрацията да провери кой е бил на смяна в родилното през онази седмица. Разговаря с всички лекари, сестри и акушерки, които бяха в болницата, но никой от тях не беше от дежурните в нощта на раждането на дъщеря му. Или поне не си признаваха.

— Ще продължа да работя по случая.

— Добре. И провери тези хора. — Невада изброи имената на служителите от болницата, които не успя да открие — същите, които може би бяха на работа в нощта на раждането на Елизабет.

— Добре.

— И не забравяй Рос Маккалъм.

— О, няма — каза Левинсън. По гласа му личеше, че се усмихва. — Имам намерение да изровя всичко, каквото мога за него.

— Добре.

Последва пауза. После частният детектив подхвърли:

— Между другото, мога да се опитам да открия и майка ти.

Невада стисна зъби:

— Не си прави труда.

— Просто си помислих, че след като търсиш дъщеря си, може би моментът е подходящ за…

— Остави това. — Смит беше категоричен.

Жената, която го бе родила, беше напуснала живота му още когато той бе бил толкова малък, че дори не я помнеше. При все това Невада знаеше, че поради някаква причина тя не го е искала. Като дете се беше опитвал да разбере мотивите й да го изостави.

Подсъзнанието му го убеждаваше, че не е бил достатъчно добър, макар разумът му да знаеше, че тя е имала далеч по-основателни причини да го напусне. Била е млада. Омъжена за пияница. Просто е търсела начин да оцелее. И го беше изоставила!

Доколкото знаеше, впоследствие така и не си бе направила труда да го потърси. Може би вече беше мъртва. Или пък се мъчеше в някой старчески дом. Може би живееше в богата вила в Средиземноморието. Всъщност какво значение имаше? Тя не беше част от живота му, но пък бе една от основните причини Невада да иска да открие детето си и да се срещне с него, ако, разбира се, самата Елизабет и родителите й му позволяха да го стори.

И ако изобщо я откриеше. Невада сви в юмрук едната си ръка, а с другата още по-здраво се вкопчи в слушалката.

— Обади ми се, ако промениш решението си.

— Няма.

Невада затвори. Чувстваше се неспокоен — като жребец, усетил присъствието на хищник наблизо. Прокара пръсти през косата си, каза си, че си внушава, но въпреки това не можа да се отърси от предчувствието, че ще се случи нещо лошо. И че не може да направи нищо, за да го предотврати.

— По дяволите — измърмори ядно той. Прииска му се цигара „Марлборо“, макар да ги беше спрял отдавна.

Имаше нужда от нещо, което да го успокои. Това че Шелби бе в града — близо до него, притеснението за нея, фактът, че Маккалъм излезе от затвора и това че не можеше да намери дъщеря си затормозяваха съзнанието му.

Телефонът иззвъня и Невада се напрегна. Сигурно пак беше онзи с анонимните обаждания. Вдигна слушалката и изръмжа:

— Ало?

— Смит?

Разпозна гласа и напрежението му се засили. Съсредоточи цялото си внимание върху телефонния разговор:

— Джъдж Коул?

— Мисля, че трябва да се срещнем — каза бащата на Шелби без предисловия.

— За какво?

— Ще разбереш, когато дойдеш.

— Къде?

Последва секунда мълчание и Невада се зачуди какво ли си бе наумил Ред Коул. Загледа се през прозореца към задния двор, където на окъсаното чердже с наострени уши лежеше Крокет.

— В офиса ми в центъра — взе решение Джъдж. — В десет часа тази вечер.

Невада погледна часовника си. Беше осем без малко.

— Защо просто не ми кажеш какво искаш по телефона?

— Не задавай въпроси. Просто ела.

— Не виждам защо да го правя.

— Има връзка с Шелби и Рос Маккалъм.

Невада настръхна, но после си спомни с кого си има работа. Нямаше да позволи на Ред Коул да го накара да отиде в офиса му с тези мелодраматични приказки.

— И не можем да обсъдим това по телефона?

— Не.

— Виж, Джъдж, не смятам да се ровя из боклука на миналото, така че ако ще ми казваш нещо, просто го направи.

— Ще го сторя. В десет.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

Невада затвори и погледна часовника си. Трябваше да уплътни с нещо двата часа, които му оставаха до срещата с дявола.

 

 

— Трябва да говоря с теб. — Гласът на Бианка бе твърд.

Макар че беше в управлението, Шеп се изчерви до уши, убеден, че всички наоколо чуват с кого говори. Нервно огледа стаята с някога зелени стени. Навремето тя представляваше широко помещение с много писалища. Сега бе разделена на кабинки със звукоизолаторни стени.

— Става дума за… за убийството на баща ми — додаде Бианка и Марсън долови колебанието й.

— Идвам веднага.

Само звукът на гласа й беше достатъчен, за да повдигне настроението му. Докладът, върху който работеше, тутакси бе забравен.

— Не! Още съм в болницата. Елате по-късно. Вкъщи.

Колкото и глупаво да беше, пулсът му се ускори.

— След малко трябва да ида да поработя в магазина, после да се погрижа за Madre. Днес я изписват.

Поласканото му его оклюма. Значи старата дама щеше да си е вкъщи. Нямаше да може да остане с Бианка насаме.

Въпреки това обаждането й го поддържаше ведро настроен през целия ден. Не напусна съзнанието му дори когато Шеп отиде в лабораторията, нито докато преглеждаше папките със записки по случая Естебан.

И ето че паркираше на тротоара срещу бунгалото на Естебанови. Вътрешно се усмихна. Май щеше да му излезе късметът — по един или друг начин. Усещаше го във въздуха.

Намери време да се обръсне, дори си изми зъбите и облече чиста риза, преди, борейки се със съвестта си, да потегли към дома на Бианка. Отиваше там по работа. Така беше! Дори ако Бианка не се бе обадила, той трябваше да разпита всички членове на семейство Естебан отново. Причината обаче обувките му да блестят, дъхът му да е свеж и дори да е напръскан с парфюм не беше работата му. Не! Шеп просто искаше Бианка да забележи какъв страхотен мъж е.

Хвърли поглед към отражението си в огледалото за обратно виждане и приглади мустаците си. Намръщи се, когато забеляза колко много е станало сивото по тях. По дяволите! Гонеше петдесетте, шкембето му висеше над панталоните, косата му оредяваше, а освен това никога през живота си не беше изневерявал на Пеги Сю. Дори не бе допускал, че ще го направи — та тя беше толкова красива и… всичко останало. Но ето че сега отново се чувстваше като ученик. Заради Бианка.

Ако трябваше да бъде честен, Пеги Сю се беше променила. Изгубила бе интерес към него. Винаги беше прекалено изморена за едно бързо в сеното и през петнадесетте години съвместен живот бе забравила какво е смях.

Шеп въздъхна и се почуди дали не е на път да обърка живота си. В работата му се носеше славата на подъл кучи син и в интерес на истината беше напълно заслужена. Някога дори се гордееше с това. Беше спукал достатъчно глави, разпрал достатъчно кореми и счупил немалко престъпни гръбнаци. Нещо повече, създаваше улики, когато трябваше да бъде обвинен определен човек, и унищожаваше такива, ако се случеше негов приятел да наруши закона.

Имаше си собствени правила, и то доста гъвкави. Срещу добра цена, разбира се. Не намираше нищо лошо в това да направи услуга на приятел срещу заплащане. По дяволите, ако не беше оправил онзи случай с хлапето на Джонсън, което препило и блъснало бика — шампиона на стария Коуън, то щеше да отиде в затвора и сигурно никога нямаше да завърши колеж. Шеп го смъмри, даже го понаби, обясни му, че е абсолютно лайно и толкова. После си получи благодарностите от баща му. В крайна сметка всичко свърши добре. Бикът на Коуън беше застрахован. Хлапето на Джонсън стана счетоводител, дори се ожени за момиче — методистка, и сега имаха близнаци. А пък на най-големия син на Шеп — Тими, му сложиха шините, от които имаше нужда.

Номерът с Джонсън мина. Не беше ли това подкуп? На кого му пукаше? Според Шеп справедливостта бе въдворена, не беше ощетил данъкоплатците, а и Коуън си получи пая.

Шеп не беше нечестен. Не! Просто практичен. Гледаше на нещата рационално.

Никога обаче не беше изневерявал на Пеги Сю. Не че не бе имал възможност. Много жени се интересуваха от него. Много. Но той не искаше да рискува да загуби жената и децата си.

Досега.

Докато не се появи Бианка.

Забарабани с пръсти по волана и проследи с очи някакво бездомно куче, което бързаше надолу по улицата с подвита опашка. Отвори вратата и слезе от камиона. Настроението му беше приповдигнато, но не само заради Бианка. Не. Сутринта бе звънял в лабораторията да провери резултатите от балистичните тестове. Оказа се, че пистолетът наистина е този, с който е бил убит Рамон Естебан. Както и очакваше, оръжието тридесет и осми калибър бе регистрирано на името на Невада и единствените отпечатъци по него бяха на Смит. Нямаше дори петънце от пръстите на друг човек.

Бяха изследвали и найлоновия плик, в който бе намерено оръжието, но не откриха нито отпечатъци, нито косми, нито пък нещо друго, което би могло да послужи за следа. Предстоеше им да разберат от колко време пистолетът е бил в кариерата, но не беше сигурно, че ще успеят. Засега Невада Смит беше най-вероятният заподозрян по случая. И това притесняваше Шеп. През главата му бяха минавали доста лоши неща за Смит. Дори подозираше, че е подкупил Калеб Суогърт и Руби Дий да свидетелстват срещу Рос Маккалъм. Та нали между двамата съществуваше смъртна вражда! Но убийство? Не. По-скоро работата беше нагласена. По свой собствен начин Шеп харесваше Невада.

Да, но се оказа, че навремето е сбъркал, а сега, когато подозираше, че Смит е замесен, излезе прав.

Изкачи стълбите, обсебен от мисълта, че още някой е знаел за пистолета — анонимното обаждане си имаше автор. Дали Невада се беше раздрънкал? За да се изфука? Или просто е бил пиян и се е изпуснал къде е оръжието? Не, това беше малко вероятно.

Щом Марсън стигна до вратата, котката скочи от обичайното си място на перваза и се скри зад саксия цъфтяща бугенвилия.

Шеп почука на вратата и надникна през прозореца. Телевизорът беше включен на някаква испанска програма.

— Momento — провикна се Бианка и само при звука на гласа й сърцето му лудо заби.

Младата жена се показа на вратата. Очите й бяха влажни:

— Благодаря, че дойдохте.

— Няма проблеми. — Той се опита да свали фуражката си и започна да мачка козирката й с потните си пръсти.

— Чакайте, дайте на мен. — Докато махаше шапката, пръстите на Бианка докоснаха неговите и през тялото на Шеп премина тръпка. Мирисът на подправки и цигарен дим от къщата се смесваше с аромата на парфюма й.

— Искате ли нещо за пиене? Сода или кафе, или…

— Не, благодаря — излъга Шеп, макар устните му да бяха пресъхнали. Косата на Бианка беше тъмна и лъскава. Тежки къдрици обрамчваха сърцевидното й лице. Блестящи очи, прав, малък нос и най-пълните устни, които някога бе виждал — това беше Бианка. Носеше прилепнали бели дънки, широк черен колан със сребърна катарама и розова блуза, която очертаваше гърдите й. — Каза, че имаш информация, свързана със смъртта на баща ти.

— Да. Само за минутка. Трябва да видя как е Madre. Моля ви, седнете. — И му посочи с ръка към дивана в стаята, където беше телевизорът.

Смутен, чувстващ се стар и грозен, той мина покрай импровизиран олтар между антрето и всекидневната. Спря се пред картина с изображението на Исус. Сърцето на божия син се виждаше. Пред иконата имаше малка масичка, покрита с копринено парче плат. Върху нея бяха наредени запалени свещи и няколко снимки в рамки на стария Рамон Естебан. Шеп го побиха тръпки. Беше роден и отгледан като методист, не вярваше на католиците… е, не приемаше също лутеранското, нито мормонското течение. Нямаше добро мнение и за баптистите, но за това си траеше, защото роднините на Пеги Сю изповядваха тъкмо това учение.

Седна на дивана, който беше виждал далеч по-добри дни, и проследи с поглед Бианка. Дънките му отесняха и той си представи как я обладава или поне прокарва езика си по сексапилната извивка на задника й.

Тя влезе в малка спалня и Шеп успя да зърне единия крак на двойно легло, застлано с ръчно изплетено покривало, под което се очертаваха петите на Елоиз. Явно старата дама си почиваше.

Бианка се върна само след няколко секунди. Докато безшумно затваряше вратата зад гърба си, съвсем леко се усмихна на Шеп:

— Ами… — започна неуверено тя и седна до него. Сплете ръце между коленете си. — Има нещо, което трябва да ви кажа. — Усмивката й помръкна, а матовата й кожа леко пребледня.

— Какво?

— Отнася се за Невада Смит.

Шеп застана нащрек. Някога Невада и Бианка бяха гаджета. Тя така и не успя да преодолее болката, че той я заряза заради Шелби Коул.

Бианка си пое въздух:

— Навремето излъгах заради него. Не исках да го забърквам в неприятности. О, Dios! — Тя нервно облиза устни и Шеп изпита чувството, че ще полудее. Членът му стана твърд като скала. — Видях го онази нощ. Когато беше убит баща ми. В магазина.

— Да, ти спомена това в показанията си. Той е минал по-рано. С братовчед си — Джо Хоук.

— Обаче по-късно Невада се върна. Сам. — Гласът й стана толкова тих, че едва се чуваше. Неимоверно красивите й устни нашепваха нещо, а очите й се напълниха със сълзи. — Аз, ъъъ… бях влюбена в него. Не исках нищо да му се случи. Не можех да повярвам… — Гласът й затрепери и тя закри устни с малката си ръка.

— Нищо. Нищо. Кажи ми какво си видяла.

— Бяхме сами в магазина. Ние тримата. Padre, аз и Невада. Започна спор. Баща ми… той не харесваше Невада. Те… те си размениха много обидни думи и Невада си тръгна.

— Искаш да кажеш, че е излязъл от магазина.

— Si. — Тя се протегна за кутията с цигари на масата и си взе една. Пръстите й трепереха, докато боравеше със запалката.

Шеп изпита желание да й помогне, но не го направи. Изчака я да се поуспокои, докато си дърпа от цигарата.

— Той с камиона си ли беше?

— Не видях. Бях прекалено притеснена. — Тя потри ръце, като че изведнъж й беше станало студено, и бързо запримига, за да сдържи сълзите си.

— Какво стана после?

Тя преглътна и извърна поглед. Очите й се спряха на образа на Исус, а ръцете на Бианка оставиха цигарата върху пепелника.

— Малко по-късно баща ми излезе от магазина и повече никога не се върна.

Гласът й изтъня и тя заплака. Шеп не можа да се сдържи. Обгърна раменете й с ръка с намерението само да я успокои, но когато повдигна глава, предлагайки му сластните си, червени устни, той я целуна — отначало съвсем леко, колкото да изрази съпричастието си. Но щом тя отвърна на целувката му, щом устните й се разтвориха за него, а езикът на Бианка нетърпеливо се плъзна между зъбите му, гърдите й — о, господи, невероятните й гърди — се притиснаха към него, той не можа да се сдържи. Бианка миришеше божествено. Такава беше и на вкус.

Езикът му намери нейния. Затанцува, заигра. Тя тихо изстена, страстно го целуна и не се възпротиви, когато Шеп повдигна блузата й, а нервните му пръсти се изкачиха по ребрата й. Дишането й се учести, когато Марсън докосна сутиена й, и за момент той си помисли, че Бианка ще го отблъсне. Вместо това тя сложи малката си ръка върху ципа на панталона му.

По дяволите! Шеп имаше чувството, че ще полудее:

— А… ами майка ти? — изграчи той, докато Бианка сваляше ципа на панталона му.

— Тя спи.

— Може да се събуди.

Беше възбуден. Искаше я повече от всяка друга жена в живота си, но това бе опасно. Старата дама можеше всеки момент да влезе при тях.

— Не. Няма. — Бианка вдигна глава и задържа погледа си върху него. В очите й Шеп прочете желание и още нещо, някаква пресметливост, която обаче изчезна толкова бързо, че той реши, че му се е сторило. — Приспивателни — поясни Бианка, откопча панталоните му и сложи ръка в слиповете на Шеп.

Той изстена при докосването й, макар за част от секундата да си помисли, че трябва да спре тази лудост. Тогава обаче тя се наведе и го целуна. Сладострастните й, влажни устни погалиха члена му.

Бианка започна да прави вълшебства с езика си и заместник-шерифът Марсън се отказа от съпротивата си. Пръстите му потънаха в косата й и той леко задържа главата на Бианка, защото не искаше този невероятен момент да свършва. Усещаше, че е на път да пресече бариера, за която дори не си бе помислял. Нещо повече, не само щеше да изневери на Пеги Сю, оттук нататък смяташе да го прави толкова често и дотогава, докато можеше.

 

 

Шелби изцеди косата си, излезе от басейна и се загърна с хавлията. Луната тъкмо изгряваше.

Няколко часа по-рано Лидия си беше тръгнала, като й каза, че Джъдж щял да се прибере много късно или чак сутринта, защото имал среща в Сан Антонио. Градинарят също си бе заминал, но Шелби реши да изчака спускането на нощта, преди да отиде в офиса на баща си. Изтри лицето си, качи се по стълбите в спалнята и докато затваряше вратата, вече бе свалила презрамките на банския си. Бързо го съблече, закачи го в банята и си сложи сутиен и бикини. Върза косата си с ластик на конска опашка, обу любимите си черни дънки и подходяща фланелка и си сложи маратонките. Взе комплекта ключове, който бе направила в Купърсвил, часовника си и малък фенер. Заедно с портмонето ги пъхна в малък плик и слезе по стълбите.

Беше обхваната от необяснимо нетърпение. Сякаш възможността, която имаше сега, никога повече нямаше да се повтори. Излезе през задната врата и отиде до кадилака. Две минути по-късно вече беше в колата и караше към центъра.

Изминалите няколко дни бяха истинско мъчение. Непрекъснато се чудеше кога ли ще й се удаде възможност да използва ключовете, какво да прави с новооткритата си сестра, на която нямаше нито капчица доверие, и как да преодолее това, че отново се влюбва в Невада Смит.

— Ти си идиот — измърмори тя под носа си и пусна радиото.

Гласът на Лайл Лавит изпълни купето: „Точно така, ти не си от Тексас, точно така, ти не си от Тексас…“.

— Прав си, Лайл. Вече не съм.

Все още обаче част от нея отричаше този ужасен факт. Тя беше от Тексас, винаги щеше да бъде. Макар да се бе преселила на северозапад, тук имаше наследство, което не би могла да пренебрегне.

Ядосана, Шелби изключи радиото. Беше прекалено нервна, за да слуша каквато и да било музика точно сега — особено пък лирична, и то такава, която сякаш се надсмива над толкова трудно извоюваната й независимост.

През изминалите четиридесет и осем часа Шелби имаше чувството, че бавно полудява. Ядосана, изморена, изнурена от жегата и ужасена от мисълта, че въпреки всичките си усилия не знае за Елизабет повече, отколкото в деня на пристигането си в Бед Лак, Шелби беше готова да реализира заплахата си към Джъдж и Катрин. Ако не научеше нищо в близките дни, щеше да се обърне към вестниците, радиото и телевизията, към дузина частни детективи, към всеки и навсякъде. Без значение на каква цена, тя трябваше да намери Елизабет и то скоро.

Натисна бутона за отваряне на стъклото. Топлият нощен вятър изпълни купето тъкмо когато се появиха синкавите светлини на централната част на града.

Докато чакаше баща й да напусне града за няколко дни, Шелби се бе обадила в Сиатъл, изпрати няколко факса на агента, който бе поел работата й, и отново опита да се свърже с Финдли.

И ето че най-сетне Джъдж замина. Напоследък бе започнал да прекарва все повече и повече време в офиса си. Веднъж дори забеляза мерцедеса му на паркинга през нощта. Друг път, минавайки с колата покрай офиса, го видя да стои пред сградата, облегнат на бастуна си. Говореше със същите двама мъже, с които го бе заварила, когато пристигна в града.

Молеше се да не я е видял, но уви, Джъдж беше забелязал кадилака. Попита я по-късно какво е правила в града и Шелби излъга, че е търсила Катрин. Не беше сигурна, че съдията й повярва, но поне не направи никакъв коментар.

Сега, когато стигна до търговската част на града, стомахът й се сви. Покрай нея минаха няколко коли, но нито един от шофьорите не й беше познат. Нито пък тя на тях. От „Уайт хорс“ долиташе музика, а към вратата вървеше Рос Маккалъм.

Не…

Кръвта й се смрази.

Той спря да си запали цигара, като с месестата си ръка предпазваше пламъка от вятъра. Докато минаваше покрай него, Шелби извърна глава. Може би не я бе видял, може би не беше разпознал колата… Ала когато погледна в огледалото за обратно виждане, той стоеше втренчен в кадилака. На лицето му се появи изражение, което я накара да потрепери. Целият ужас, болка и унижение от миналото отново се надигнаха в душата й. Обля я студена пот.

Не му позволявай да ти причинява това, каза си тя. Нямаше да му се остави да я победи, нито пък да я отклони от задачата й. Рос нямаше да го направи отново. Никога! Беше сигурна.

Тръгна в посока към края на града, като че смяташе да напуска Бед Лак — в случай че му дойдеше идиотската идея да я последва. Когато обаче светлините зад гърба й изчезнаха, тя зави по една странична улица и отново се върна в центъра.

Ръцете й здраво стискаха кормилото, докато се движеше по малките задни улички. Ето че в крайна сметка стигна до офиса, в който баща й прекарваше по-голямата част от времето си.

Паркингът беше празен. Нямаше следа от Ета Парсънз — секретарката на съдията, нито от колата й — ако все още беше същата. Не се виждаше и мерцедесът на Джъдж. В офиса беше тъмно. Тихо.

Чудесно.

По задните улички Шелби заобиколи сградата още веднъж. Не, нямаше никой.

— Направи го — измърмори тя.

След като се убеди, че е съвсем сама, паркира през четири сгради в една странична уличка зад химическото чистене, съвсем близо до бившата клиника на Пичърд. За съжаление рискът някой да види колата й и да спомене това на вечеря, в магазина или дори в „Уайт хорс“ на следващия ден си оставаше. Клюките в това малко градче се разпространяваха за два дни. Имаше вероятност цял Бед Лак да разбере, че е била в центъра през нощта, но нямаше как, трябваше да рискува.

Тя бързо заключи колата и се затича в задушната нощ. Въздухът беше тежък и сякаш я притискаше — изобщо не приличаше на свежия климат в Сиатъл. Струваше й се, че бяха изминали години, откакто дойде в Бед Лак, а всъщност бяха само две седмици.

Времето лети, когато се забавляваш, помисли си тя, докато се прокрадваше по задните улички, за да не се натъкне на познати и да не привлече нечие внимание. Никога през живота си не бе нарушавала закона по собствено желание. Имаш право да го сториш, каза си сега.

Колко хора без толкова основателни причини като нейните проникваха насилствено в чужди офиси и къщи всяка нощ!

Когато се озова точно зад офиса на баща си, Шелби се поколеба, огледа се. През изминалите десет минути никой не беше спрял на паркинга, нито пък се бе появил около сградата. Сега или никога!

Избягвайки светлините на уличните лампи, тя бързо изтича към задния вход на сградата. Усети, че пръстите й са потни, докато пробваше два ключа, които не станаха. Третият влезе лесно.

Щрак.

Превъртя го. Със следващия отвори горната ключалка. Открехна вратата.

За част от секундата алармата се включи и напомни на Шелби, че трябва възможно най-бързо да я спре, иначе проклетото нещо щеше да завие с пълна сила и да събуди дори мъртвите. Или пък нещо по-лошо — безшумно да извести полицията и куп коли с виещи сирени да се наредят пред сградата.

О, господи, къде е копчето? Тя направи две крачки, блъсна се в някакво бюро и тихо изруга.

Бийп! Бийп! Бийп!

Обляна в пот, Шелби включи фенера си и лъчът заигра по стените, попадна върху календара, копчето за лампата и най-сетне освети контролния панел, закрепен до шкафа. Мълвейки тиха молитва, Шелби мина край бюрото на Ета, за да спре алармата.

Какъв беше кодът? Рождената дата на баща й? Тя набра числата и натисна enter.

Бийп. Бийп. Бийп.

По дяволите! Ами сега?

Шелби трескаво опита с рождената дата на майка си. Все пак Джъдж се грижеше винаги да има цветя на масата и на гроба й.

Бийп… бийп…

О, по дяволите! Тя трескаво запрехвърля вероятните възможности в главата си. Отчаяна, набра числата на собствената си рождена дата и алармата изведнъж спря.

Сърцето й препускаше. Благодаря ти, господи! Пулсът й стана по-равномерен, но потта продължи да се стича по носа й, а коленете й бяха омекнали. Като си повтаряше, че трябва да се вземе в ръце, Шелби бързо се отправи към кабинета на баща си и отвори вратата. Стаята леко миришеше на пури. Шелби бързо спусна щорите. В единия ъгъл имаше поставка за шапки. На една от дървените закачалки висеше черен Стетсън, а на друга кукичка бе окачен забравен пуловер за голф. Бюрото му беше функционално, с метално покритие. В единия му край имаше табакера с пури, пепелник и телефон. В другия Шелби видя снимки — сватбата на Джъдж и Жасмин, Шелби на осем години и Шелби на абитуриентския й бал.

Може би баща й все пак я обичаше — дори използваше рождената й дата като код на алармата. Никога не би предположила, че е така. Взира се в снимките в продължение на няколко секунди, после си напомни, че не може, не трябва да се отдава на безполезна носталгия. Изхвърли нежеланите емоции от съзнанието си и се захвана с работа.

Чекмеджетата на бюрото бяха заключени, но тя откри на връзката малък ключ, с който ги отвори. Химикали, кламери, кибритени клечки, нож за отваряне на писма и други подобни — това беше съдържанието на първото чекмедже. Страхотно попадение! Във второто шкафче намери скорошен доклад за ранчото и сметна, че не представлява интерес. В третото имаше отворена бутилка „Джак Даниелс“ и друга кутия с пури. Вече бяха изминали десет минути, а тя не бе открила нищо. Изтри потта от челото си и отиде до бюфета. Отвори се лесно. Тук, както и в къщата, всичко беше акуратно подредено и, което не я изненада, някои от имената, чийто папки вече бе разгледала у дома си, се повтаряха.

Бинго!

Откри папка с надпис „Доктор Нед Пичърд“ и я отвори нетърпеливо. Беше тънка. Вътре имаше само няколко листа, нищо важно, освен последния адрес на лекаря, който вече й бе известен, и датата на смъртта му. Значи Джъдж знаеше, че Пичърд е мъртъв, и въпреки това я бе оставил да си губи времето, като го търси.

— О, татко, ти си змия — промърмори Шелби, макар да знаеше, че е била наивна.

Баща й беше и винаги щеше да си остане голям манипулатор. По някакви свои причини той не искаше Шелби да намери Елизабет и щеше да направи всичко възможно, за да й попречи. Човекът, който се бе отрекъл от своето незаконно дете, щеше да направи същото с внучката си.

— По дяволите, татко! — прошепна Шелби и продължи да търси.

Следващата папка беше на Невада.

Шелби я отвори и бързо я запрелиства. Имаше много документи, свързани с буйната младост на Смит. Няколко листа съдържаха коментари, направени от самия Джъдж за хулигана, който бил ад на колела като малък и въпреки това съдията го взел на работа. На едно място Шелби прочете, че Коул подозира, че дъщеря му е бременна и че кучият син Смит най-вероятно е баща на детето й.

— Е, кой е чудовището в случая? — изрече на глас тя.

Затвори папката и се протегна за своята. Погледна часовника си. Девет и четиридесет и пет. Беше тук вече двадесет минути и с всяка следваща ставаше все по-нервна. Върху шкафа тиктакаше часовник. Колите по улицата бавно се движеха. В тъмния офис беше толкова тихо, че я побиваха тръпки. Колко ли още нечестни сделки бяха сключени в таза стая? И колко живота бяха променени завинаги?

Потискайки напрежението си, Шелби отвори дебелата папка със своето име. Вътре беше целият й живот. Копия от акта за раждане, медицинският й картон, документите, свързани с образованието й — същите, които вече бе видяла у дома си. Тук обаче имаше и още нещо. В края на папката Шелби откри писан на ръка дневник — бяха изброени най-важните събития в живота й, като баща й бе писал свои забележки за всяко от тях. Едва преглъщаше, докато четеше. Дневникът започваше с раждането й, началното училище, гимназията, смъртта на майка й, бременността й и не само това! Изнасилването също беше отразено, вмъкнато на отделен лист, тъй като Джъдж беше научил за него по-късно, след като вече знаеше за бременността й.

Очите на Шелби се напълниха със сълзи, но тя се сдържа, не се разплака и продължи нататък. Слепнаха записки за обучението и работата й. Най-интересна беше една забележка, която гласеше: виж папката на Лидия Васкез. Защо?

Защото Лидия й беше като майка? Защото тя я бе научила да шие, готви, аранжира цветя и й беше донесла библията си? Защото превързваше коленете й, когато ги одереше, даваше й съвети, които Шелби никога не слушаше и предизвикваше смях в къщата, разказвайки комични истории за семейството й?

Да, двете наистина бяха свързани, но Шелби подозираше, че зад забележката на баща й се крие нещо повече. Трябваше да разбере какво. Може би нищо. Но по-нататък отново…

Шелби остави своята папка на бюрото и потърси досието на Лидия. Намери я и без да губи време да я изважда от чекмеджето, направо я отвори.

Беше доста дебела — та Лидия работеше за баща й от години. Личните й документи бяха преснимани и закрепени с кламер. Имаше също данни за роднините й, включително за Карла и Пабло Рамирез и децата им. Информацията за децата беше особено подробна. Споменаваше се дори семейство Естебан, които бяха далечни сродници на икономката.

Шелби се замисли. Защо баща й бе събрал толкова подробности за тези хора? Някъде в съзнанието й бавно започна да се оформя прозрение. Тук имаше нещо… нещо грозно.

Тя отново прочете имената на децата — Енрике, Хуан, Диего и Мария — общо четири. Три момчета и едно момиче. Шелби ги познаваше всичките. Мария беше най-голяма, след нея идваха момчетата. Израснаха заедно, но на Шелби не й позволяваха да играе с дъщерята на Рамирез. Джъдж нямаше нищо против Лидия да отгледа детето му, но що се отнасяше до приятелството на Шелби с децата на испанците, той бе наложил категорична забрана. Не че Шелби я спазваше…

Спомняше си Мария — лъчезарно, красиво момиче, което прекъсна училище. Шелби не си спомняше защо. Тъкмо смяташе да обръща страницата, когато се спря и още веднъж погледна името на Мария. Не беше ли споменала Лидия, че дъщеря й й създава неприятности? Деветгодишната й дъщеря! Сърцето на Шелби сякаш спря. Нима Лидия не плачеше по телефона, докато говореше с Мария? И какво от това? Не си прави прибързани заключения, каза си Шелби. Сигурно е просто съвпадение.

Въпреки това бързо се обърна, взе фенера и започна да рови из чекмеджето, докато не намери папката на Мария. Беше по-дебела от тези на братята й.

Със затаен дъх Шелби я извади. Отвори я и светлината на фенера падна върху цветна снимка на дете — според Шелби правена за документи за записване в училище.

— Елизабет! — възкликна Шелби и очите й се напълниха със сълзи, докато гледаше момичето с прекалено големи за малкото му личице зъби, синя панделка, вплетена в къдравата кафява коса, трапчинки, загоряла кожа и тюркоазни очи. Сърцето я заболя заради всичките години, през които бяха разделени, но въпреки това Шелби успя да се усмихне. — Мили боже! — прошепна тя и облекчено изхлипа. След десет години лъжи и измами най-сетне бе успяла да намери дъщеря си.