Лиза Джексън
Мълчание (14)

Глава тринадесета

— Мисля, че трябва да поговорим — каза Шелби и изтича надолу по стълбите.

Баща й стоеше до вратата и тъкмо обличаше сакото си, докато самата тя беше още рошава и по пижама.

Джъдж тъжно се подсмихна:

— И откога имаш какво да ми кажеш?

Мускулите на врата й се напрегнаха:

— Откакто нямам други възможности.

— Разговорът не може ли да почака? — Съдията погледна часовника си и се намръщи. — Трябва да отскоча до офиса, после до ранчото, а за закуска имам среща в Купърсвил с едни инвеститори.

— Мисля, че ти знаеш къде е Елизабет.

Джъдж закопча сакото си и се протегна за бастуна от слонова кост, подпрян на портмантото до вратата:

— Вече говорихме за това.

— Знам, но мисля, че лъжеш. Тя е жива и на теб ти е известно къде е.

— Остави това, Шелби.

— Не мога! — Тя го хвана за ръкава. Пръстите й се впиха във фината материя на сакото. — Не разбираш ли, татко? Това е важно. Най-важното нещо в живота ми. Трябва да намеря Елизабет и ще направя всичко — абсолютно всичко, за да я намеря. Моля те, помогни ми! — Шелби беше на ръба на отчаянието. Джъдж бе единствената й връзка с детето. — Моля те… — Гласът й секна. — Моля те, татко.

Той въздъхна:

— Нищо не мога да направя, Шелби. — Раменете му се отпуснаха и изведнъж съдията придоби изморен, старчески вид. — Успокой се. Ти си млада. Ще се омъжиш за някой подходящ човек и ще си имате деца. Казах ти, че искам да те запозная с няколко мъже. Единият е адвокат в Сан Антонио. Неженен. Изглежда добре и е много умен. Според мен той ще се захване с политика и…

— Не! — Тя пусна ръкава му и отстъпи крачка назад. Гърбът й се опря в перилата на стълбите. — Ти не разбираш, нали? — Шелби се втренчи в баща си, като че виждаше непознат. — Не проумяваш какво е да знаеш, че детето ти е някъде, и да не можеше да го намериш.

— Знам обаче какво е да имаш дете и да го обичаш толкова, че да искаш само най-доброто за него.

— Дори ако неговите желания не съвпадат с твоите?

— Дори ако ме мрази заради това. — Джъдж взе куфарчето си и отвори вратата. — Когато дойде Лидия, кажи й, че няма да се върна за обяд. Не знам кога ще се прибера. Сигурно късно.

Той излезе, а Шелби го проследи с поглед, убедена, че никога няма да й помогне. Трябваше сама да открие дъщеря си.

Не съвсем сама. Имаш Невада Смит. Той е на твоя страна.

Дали? Можеше ли наистина да му вярва?

Започна да я боли главата. Беше спала съвсем малко. Многобройните грижи не й даваха мира цяла нощ. Защо си позволи да флиртува с Невада? Какво я накара да го целуне? И, о, господи, защо прави любов с него? Всичко между тях беше свършило много отдавна. И двамата го знаеха. Въпреки това не успя да се сдържи.

Отиде в кухнята и си наля чаша портокалов сок. Да, Невада изглежда наистина искаше да й помогне да намери дъщеря си. А после какво? Какво ако я откриеха?

Нали самият той бе казал, че може да е по-добре за Елизабет да остане да живее при осиновителите си!

Стомахът й се сви. Всъщност не беше мислила за това. Първо трябваше да намери дъщеря си, после щеше да мисли какво да прави.

Телефонът силно иззвъня. Шелби сграбчи слушалката:

— Ало?

— О, скъпа — прозвуча гласът на Лидия. — Мислех, че баща ти ще вдигне.

— Той вече излезе. Отида на среща. Каза, че сигурно няма да се прибере за обяд.

— Работи прекалено много. Преуморява си. Ако не внимава… — Гласът й заглъхна и тя се закашля. — Обаждам се да кажа, че ще закъснея тази сутрин. Елоиз е в болницата.

— Елоиз Естебан? — попита Шелби изненадана. Беше мислила, че само бог е в състояние да откъсне Лидия от задълженията й, при това с доста усилия.

— Si. Si.

— Добре ли е?

— Не знам. Изпила е прекалено много хапчета.

— Какви хапчета?

— И това не знам, но Бианка ми се обади и ме помоли да гледам малкия Рамон няколко часа, докато тя и Роберто са в болницата, за да поговорят с докторите, а…

— Добре. — Шелби отпи от сока си.

— Ако имате нужда от мен, ще дойда. Ще взема и детето.

— О, не… тук всичко е наред — прекъсна я Шелби и издърпа кабела на телефона, за да отиде до прозореца. Огледа басейна. Водната повърхност беше като стъклена, отразяваше утринната синева. — Върши си работата. — Шелби затвори. Тъй като беше сама в къщата, съблече пижамата и скочи в басейна.

Студената вода я обгърна.

Тласък с крака и Шелби се показа на повърхността. Пое си въздух и заплува към другия край. Докато се бореше с водата, не мислеше за плуването, а за живота си, за това колко се бе променил. Дъщеря й беше жива, беше някъде. Но къде? Наблизо? Или далеч? Или може би всичко това беше само шега? О, господи, кой би могъл да бъде толкова жесток и защо?

Стигна до края на басейна, направи кълбо под водата и заплува обратно. По-бързо и по-бързо. Беше се разсънила съвсем и разсъждаваше трезво. Снимката на Елизабет, единствената, която бе виждала, изпълни съзнанието й. В края на дължината на нейно място се появи образът на Невада и Шелби си припомни с каква лекота му се бе отдала миналата нощ. Това й изглеждаше толкова естествено, толкова правилно… О, не, не биваше да си спомня как се любиха. Не сега. Имаше по-важни въпроси за разрешаване.

Мисли, Шелби, мисли! Ти си умна жена. Как ще намериш детето си? Не може да няма начин. Трябва само да разбереш какъв е.

Отново беше до стената. Обърна се и започна да плува по гръб. Загледа се в небето. Няма съмнение, че Джъдж знае къде е дъщеря ти.

„Старият Джъдж Коул

имаше злобен характер

и противна душа.

Винаги носеше ласо,

винаги ходеше с пушка,

винаги го заобикаляха

трима верни подлизурковци.“

Телефонът иззвъня и Шелби пропусна едно загребване. Дали не беше някой с новини за Елизабет?

Бързо излезе от басейна и без да се изтрие, затича към кухнята. Вдигна слушалката:

— Ало?

Чу се изщракване.

— Ало? — повтори отново, макар да знаеше, че който и да бе звънял, вече беше затворил. — Ало!

Притесни се. Мълчаливите обаждания бяха станали прекалено много. При все това отново прие, че е станала грешка. Абонатът в другия край на линията би следвало да се извини, но…

— По дяволите! — промърмори тя и тръгна към стаята си.

За петнадесет минути си взе душ. Облече шорти и фланелка, сложи си малко червило и спирала и отново слезе в кухнята. Изтри водата от пода — нали бе изтичала да вдигне телефона мокра — а после, съобразила, че няма да е сама задълго, включи кафеварката и отиде в кабинета на баща си. Днес щеше да прегледа всичките му папки и ако в къщата имаше нещо свързано с дъщеря й, щеше да го намери.

 

 

— Идиот! — Ако можеше, Невада би си дръпнал един бой. Мислеше ли изобщо? Да се люби с Шелби Коул! — Глупак! Получи точно това, което заслужаваш.

Хвърли една вила сено в яслите и се загледа в кобилите, които се хранеха. Защо не можеше да устои на Шелби Коул? Преди години си внушаваше, че е така, защото тя бе единствената дъщеря на Джъдж — забранен плод, табу.

Но сега?

— По дяволите! — измърмори под носа си.

Свирна на Крокет и излезе на двора. Господи, колко бе горещо! Въздухът трептеше от мараня. Край главата му жужаха конски мухи. Беше твърде прашно и въпреки това Невада обичаше това място. Беше чувал от много хора, че роденият в Тексас винаги си остава тексасец. Явно, че това правило важеше и за него, макар Смит да не разбираше защо. Цяла сутрин го преследваха мислите за Шелби, за целувките, тялото, кожата й — мека и блестяща от пот, когато я докосваше. Не можа да се сдържи да прави любов с нея снощи и — по дяволите — съмняваше се, че някога ще може.

С една от работните ръкавици, които носеше, изтри потта от челото си и отиде в гаража. Като че ли там горещината не се усещаше чак толкова. Чуваше се жуженето на оси, а миризмата на машинно масло се опитваше да надделее над вечния мирис на прах. Отвън някаква кобила изцвили тихо. Невада клекна и огледа спадналата гума на ремаркето си. Намери гаечния ключ и започна да отвива болтовете.

Мислите му продължаваха да се въртят около Шелби и дъщеря им. Или може би дъщерята на Рос Маккалъм? Стомахът му се сви. Получи киселини и започна да върти гаечния ключ с такова ожесточение, че кокалчетата на ръката му побеляха. Маккалъм никога не трябваше да излиза от затвора. Никога!

Извади един от болтовете и го задържа в лявата си ръка. Премести гаечния ключ върху следващия. В Бед Лак ставаше нещо. Маккалъм излезе от затвора. Шелби се върна, и то за да търси детето си, което бе смятала за мъртво. Калеб също беше мъртъв — евентуално убит, а Елоиз влезе в болница — заради прекалено голяма доза хапчета — поне така му бяха казали в магазина за машинни части по-рано същата сутрин. Между тези събития трябваше да има някаква връзка. За градче като Бед Лак, където почти нищо не се случваше, те бяха прекалено много. Невъзможно бе да не са свързани.

Невада свали гумата, отиде до пикапа и я хвърли в каросерията.

Кой беше изпратил на Шелби снимката? Кой?

Този въпрос продължи да го измъчва, докато вървеше към къщата, за да вземе портфейла и ключовете си. Само ако можеше да разбере това, всичко щеше да си дойде на мястото. Беше сигурен.

Влезе в кухнята, изми си ръцете, после мина през спалнята, за да вземе каквото търсеше от бюрото си. Хвърли поглед към леглото — вече оправено — и усети как мъжествеността му се втвърдява. По дяволите!

Образът на Шелби изплува в съзнанието му — гола, тя лежеше до него, кожата й бе бяла и чиста, очите — сини като небето над Тексас, косата — рошава, а нощта — изпълнена с обещания.

Дънките му отесняха, а ароматът на Шелбиния парфюм изведнъж изпълни стаята.

Не можеше да се отърси от чувството, че тя е в опасност, че снимката на Елизабет е била някаква примамка. Но каква?

Мислите му веднага се насочиха към Рос Маккалъм. Той ли стоеше зад всичко това? Бившият затворник, който я изнасили; човекът, чието място беше в затвора?

Невада си облече чиста риза и прибра портфейла в задния джоб на дънките си. Излезе от къщата, като си повтаряше, че отива в града, за да оправи спуканата гума. Имаше обаче и други причини. Причини, свързани с Шелби Коул — дъщерята на Джъдж, принцесата, майката на детето му.

 

 

Фургонът наистина приличаше на кочина. Рос изгаси цигарата си и се огледа. Следобедната топлина изпълни дома му.

Живееше в тази консервена кутия откакто излезе от затвора. Опита се да я пооправи малко, след като добрата му сестричка Мери Бет отказа да го приюти. Може би си търсеше друг толкова добър като нея за нов съпруг. Рос изчисти, каквото можа, но въпреки това фургонът беше не по-хубаво жилище от килията му в затвора. Ламперията по стените се лющеше, килимът бе съвсем стар, а кранчетата на чешмите — ръждясали. По прозорците висяха паяжини с умрели насекоми в тях. Мебелите бяха стари, изпочупени и подбрани безразборно. Някак си успя да оправи електричеството, но с водопровода имаше проблеми — водата бе по-гореща и от най-жарките часове на деня, а и доста често спираше. Излезе от затвора, но това беше само билетът му към щастието. Трябваше да оправи много неща в живота си.

Калеб Суогърт беше мъртъв и вече нямаше кой да обяснява на репортерката какво се бе случило в нощта на убийството на Рамон. Тя би могла да получи информация само от първоизточника — човека, който бе осъден и пратен в затвора за убийството.

Е, щеше да се обади на тази журналистка. Той беше, който има право да сключи сделка с нея и да получи парите.

А имаше и някои стари дългове за плащане. Трябваше да си разчисти сметките с Невада. Този ден наближаваше, и то бързо. Като експресен влак.

Все още не бе звънял на Шелби Коул, но моментът не беше подходящ. Малко по-нататък щеше да направи и това.

Рос се усмихна и излезе от фургона.

Някой беше разсипал кофата с боклук миналата нощ и Маккалъм реши, че е крайно време да се снабди с пушка и да се погрижи за койотите или каквото върлуваше край дома му нощем.

Освен това щеше да се чувства добре с оръжие в ръка. Мъж без пушка не е мъж. Рос обходи с поглед пейзажа — няколко изсъхнали дървета, изгоряла трева, суха почва. Как, по дяволите, прадядо му бе съумял да обработва това ранчо, и то така, че да издържа себе си, жената и петте си деца?

Трябваше да се сдобие с пушка, и то скоро. Не би било зле да си вземе и куче — питбул или ротвайлер. Трябваше му пазач. Напоследък в Бед Лак се случваха доста странни неща.

Рос се почеса по врата, долови жуженето на пчела и я смачка. Със сърдито бръмчене насекомото падна на стълбите. Маккалъм беше бърз. Затисна го с ботуша си и го смачка. Изпита задоволство.

Да, каза си той, странни неща ставаха в Бед Лак и освен ако не беше изгубил интуицията си, те не бяха свършили. Щеше да има и още.

 

 

Шелби прибра последната папка в чекмеджето и мислено се порица. Беше прочела всичките. Взимаше по няколко наведнъж и ги носеше в стаята си. За съжаление, така и не намери нищо, което би могло да й бъде от полза. Тайните на Джъдж, каквито и да бяха, си оставаха неразкрити.

Лидия пристигна в ранния следобед. Предложи на Шелби да направи обяд, обясни й, че Елоиз е взела твърде много хапчета, но нищо повече. Очите й бяха зачервени, обикновено приветливото й лице сега бе замислено и на Шелби й се стори, че икономката дори тихо хлипа.

С една дума, сутринта се оказа безплодна и потискаща. Беше почти два и половина, когато Шелби заключи шкафа в кабинета на Джъдж и прибра връзката ключове в джоба си. Със сигурност един от всичките щеше да е от офиса в града. Може би там би могла да открие нещо, което да й помогне да намери Елизабет. Щеше да отиде до Купърсвил, да се възползва от услугите на някой ключар, който няма да я разпознае, и после щеше да върне ключовете обратно във вазичката.

С надеждата чувството за вина да не е изписано по лицето й Шелби влезе в кухнята. Ключовете тихо дрънчаха в джоба й. Лидия отново плачеше, триеше очи с ъгълчето на престилката си и тихо говореше на испански, докато вървеше към всекидневната с кофа и парцал в ръка.

— Нещо не е наред ли, Лидия? — попита Шелби и си наля чашка кафе.

— Какво? О, скъпа, не. — Икономката се изкашля и изчезна в съседната стая.

Шелби я последва:

— Но ти плачеш! Виж, не че любопитствам, но не съм нито сляпа, нито глуха. Нещо те притеснява, Лидия, нещо сериозно.

Икономката леко се усмихна и остави кофата на земята. Цветята, сложени на масата миналата седмица, бяха започнали да вехнат:

— Просто се разстроих заради Елоиз. Тя е… ами моя приятелка и роднина.

Това вече беше новина!

— Роднини ли сте със семейство Естебан?

— Si, не по линия на Рамон. — Устните й се изкривиха в гримаса като че бе изяла нещо кисело. — Той… той беше… tirano. — Икономката бързо се прекръсти.

— Тиранин?

— Si. Дори по-лошо. Смяташе се за господар. Винаги искаше да става, каквото той каже. Иначе Рамон… reventar като вулкан, крещеше и беснееше. — Тя сплете ръце, като че се молеше. — Рамон не беше добър човек, но… — Лидия наклони глава и слънчевите лъчи, влизащи през прозореца, заиграха в косата й. — Е, той бе съпруг на Елоиз, а тя е братовчедка на Пабло — девера ми.

— Пабло градинаря ли? — запита Шелби и отпи от кафето си. Как така беше пропуснала този детайл? Защо не му бе обърнала внимание?

— Si. — Лидия махна вазата с увехналите цветя.

Обмисляйки думите й, Шелби реши, че най-вероятно лоялността на Лидия към баща й се дължи не толкова на любов, колкото на признателност.

— Елоиз и аз израснахме в едно село в Мексико, недалеч от Мазетлан — чувала си за този курорт. Край морето е.

— Да.

— Впоследствие всички семейства се преместиха по-близо до границата — продължи Лидия. — Но това беше много отдавна. И двете бяхме деца.

— А после и двете сте дошли в Бед Лак, така ли?

Докато оправяше вазата, Лидия кимна, но в ъгълчетата на устните й видимо пролича напрежение:

— Si. Семействата ни се преместиха. — Тя сипа лимоново масло върху масата и ожесточено се зае да я трие.

— А Пабло е баща на Мария, нали!

Защо не бе знаела това като дете?

Лидия отново кимна. Този път раменете й се напрегнаха, а очите й избягваха погледа на Шелби:

— Тя е единствената му дъщеря, но Пабло има и трима сина — Енрике, Хуан и Диего.

— Лидия, какво става? Онзи ден беше разтревожена заради проблемите на Мария с дъщеря й. Днес плачеш, защото Елоиз Естебан едва не се е самоубила, а аз дори не знам, че сте роднини. — Преди икономката да успее да й отговори, Шелби добави: — Не съм забравила и разговора ви с Джъдж. Онзи за тайните, които би следвало да знам.

Лидия продължи да избягва очите на Шелби:

— Вече ти казах да говориш за това с баща си.

— Опитах се. Няколко пъти. — Шелби остави чашката си. — Той няма да ми каже нищо.

— Ще го направи. Когато му дойде времето.

— Аз нямам време.

— Никой от нас няма — призна икономката и примигна.

Шелби реши, че най-сетне е успяла да стигне до сърцето на жената, която я бе отгледала. Нежно докосна рамото й:

— Виж, Лидия, трябва да ми кажеш какво крие баща ми. Тайните в тази къща засягат всички ни.

— О, скъпа — прошепна Лидия и тъмните й очи се напълниха със сълзи. — Моля те, не ме питай за това. Не мога да ти кажа нищо.

— По-точно не искаш.

— Това е едно и също. — Лидия отново се зае да лъска масата с такова усърдие, като че животът й зависеше от това. По челото й изби пот.

— Баща ми няма да ми каже нищо. — Шелби беше толкова ядосана, че й се искаше да хване икономката и да я разтърси. Когато видя болката в тъмните очи на Лидия обаче — не, беше повече от болка, беше нещо като страх — само каза: — Ако знаеш нещо за Елизабет, моля те, кажи ми. Ти си майка, Лидия. Знаеш колко е важно за една майка да бъде с детето си.

— Si, но не мога.

— За бога, Лидия! Та тя е моя дъщеря! Единственото ми дете. Моля те…

На вратата се позвъни.

— Извини ме — стресна се икономката и остави парцала. Изтри ръце в престилката си и забърза към фоайето.

— Разговорът ни не е приключил — настоя Шелби и тръгна след нея като куче, надушило следата на избягал престъпник.

Когато икономката отвори вратата, Шелби помръкна. На прага, точно както беше обещала, стоеше Катрин Неделески. На лицето й грееше дежурната усмивка. Журналистката махна слънчевите си очила.

Когато сините й очи се спряха върху икономката, Лидия ахна и лицето й пребледня:

— Espirity Santo!^[1] — Тя се прекръсти.

Шелби попита:

— Какво има? — Но изобщо не беше сигурна, че иска да разбере. Усети напрежението във въздуха. Видя страха в очите на Лидия. — Познавате ли се?

— Не. — Икономката дълбоко си пое въздух и прокара пръсти през косата си. — Не!

Журналистката присви очи, а усмивката й стана по-изкуствена от всякога:

— Аз съм Катрин Неделески — представи се тя и протегна ръка. — И наистина не сме се срещали преди.

— Това е Лидия Васкез. Мислех, че ще се обадите, преди да дойдете.

— А, да. — Катрин направи физиономия. — Забравила съм.

Шелби изобщо не й повярва. Можеше да се обзаложи, че Катрин не забравя често.

Лидия промърмори нещо като:

— Приятно ми е…

Стисна ръката на журналистката и тутакси я пусна, като че се бе опарила.

Катрин насочи ослепителната си усмивка към Шелби.

— Знаете ли, откакто се преместих да живея в тази част на Тексас, всички ми казват, че им напомням за някого.

— Така ли? — изгледа я Шелби. — И кого по-точно?

— Не — обади се Лидия. — Глупости…

Но Катрин впери невероятно сините си очи в Шелби:

— Не можете ли да познаете?

Шелби усети как я побиват тръпки. Интуицията й подсказваше, че това, което ще каже Катрин, няма да й хареса.

— Наистина ли не се сещаш? — Катрин изразително завъртя очи и театрално въздъхна. — Е, аз ненавиждам цялата тази мелодрама, така че смятам да я приключа. Аз съм ти сестра, Шелби. Всъщност — полусестра. Джъдж е и мой баща.