Лиза Джексън
Мълчание (13)

Глава дванадесета

— Убит? Но… искам да кажа… нали беше в болницата и умираше и… това не води ли до някои заключения? — заекна Шелби.

Позвъняването й беше подействало като студен душ, а при това тя лежеше почти гола в леглото на Невада и се бе любила с него, макар че си беше обещала да не го прави.

— Не знам. — Смит се протегна за дънките си и ги обу. — Но явно е важно, след като Шеп смята да дойде дотук.

Това изобщо не й хареса. С Шеп бяха далечни роднини, по линия на някаква братовчедка. Винаги го бе намирала за груб и прекалено недодялан.

— Да видим какво ще каже. — Тя закопча роклята си и погледна в огледалото. Опита да приглади с ръка косата си. Не се получи. Грабна някаква четка от бюрото и се среса.

— Ако искаш, можеш да си тръгнеш.

— Защо? — попита тя. Погледът й срещна неговия в огледалото. — Не виждам причина да бягам.

— Може да стане деликатно. — Изражението му беше мрачно.

— За кого? За теб ли? — попита тя.

— За всички.

— Това не ме притеснява. — Шелби се обърна и опря четката в гърдите му. — Има ли нещо, което криеш от мен, Невада? — запита и пристъпи към леглото. — Защото ако е така, подбрал си най-подходящия момент да ми го кажеш.

— Просто не искам да се забъркваш в нещо, за което не си подготвена.

— Увърташ. Ако не си спомняш, Смит, току-що правихме любов тук. — Тя посочи с четката към леглото. — И освен това двамата заедно търсим дъщеря си. На едно мнение сме, че едва ли е просто съвпадение освобождаването на Маккалъм да съвпадне по време с новината, че детето ми — нашето дете — е живо. Нима не си съгласен, че имам право да искам да бъда част от всичко това? По някакъв начин освобождаването на Маккалъм, убийството на Рамон Естебан и снимката на Елизабет са свързани. А сега човекът, който промени показанията си, този, който стана причина за освобождаването на Маккалъм, е мъртъв — вероятно убит. И ти ме питаш дали съм подготвена да се забъркам в това. — Тя скръсти ръце пред гърдите си и игличките на четката я убодоха. — Как мислиш?

Усмивката му беше не по-ярка от светлината на изгаряща двадесет и петватова крушка:

— Достатъчно, Шелби. Оставаш.

— Благодаря ти — изсумтя тя иронично. Остави четката на бюрото и пооправи роклята си с надеждата Невада да не усети, че част от нея — страхливата част, която винаги се беше опитвала да потиска — копнее да избяга. Никога не бе харесвала Шеп Марсън. Не желаеше да го вижда и сега, но ако искаше да намери детето си, трябваше да го направи. А Елизабет беше над всичко. Шелби бе твърдо решена да я открие.

Десет минути по-късно между дърветата проблеснаха фарове. Крокет започна да лае, но Невада бързо го усмири. Двамата с Шелби излязоха пред къщата.

Шеп слезе от пикапа си и Шелби въздъхна облекчена — поне не бе дошъл с полицейската кола. Дори не беше с униформа. Когато обаче лампите осветиха лицето му, младата жена забеляза, че изражението на шерифа е сурово, а очите му — дълбоко хлътнали. Беше си пуснал мустаци. Когато погледът му срещна очите на Шелби, ъгълчетата на устните му леко се повдигнаха в подобие на напрегната усмивка.

— Добър вечер — произнесе той провлачено и козирува. Дъвчеше тютюн. — Шелби, чух, че си се върнала. Колко време стана вече? Около седмица? — Очите му пробягаха по тялото и измачканата й рокля. Невада дори не бе запасал ризата си, а беше и бос. Беше обаче твърдо решен да не коментира въпроса и Шеп би следвало да го е прочел по лицето му.

— Още няма седмица — изрече Шелби напрегнато. Никога не бе имала доверие на Шеп и това едва ли щеше да се промени таза вечер.

— Разбрах, че си отседнала при баща си.

— Да.

— Какво е станало с Калеб? — намеси се Невада. Стоеше до Шелби, ръката му почти докосваше нейната. Беше напрегнат като куче боксер, готово да защитава територията си.

— Намерен е мъртъв от старшата сестра. Само половин час преди това е пиел сок и обяснявал на една от сестрите, че ще си отиде от този свят богат. И изведнъж умира. Много вероятно е някой да му е помогнал да отиде при Всевишния, когото напоследък толкова почиташе.

— Но той и без това беше на смъртно легло — отбеляза Невада. — Защо ще му е на някого да го убива?

— Хубав въпрос. Работя върху отговора му. Калеб имаше много повече врагове, отколкото приятели.

— Защо мислите, че не е умрял от естествена смърт? — попита Шелби.

— Заради докторите. Те не са очаквали такъв обрат на нещата. Давали са му поне още няколко седмици. Но ще видим. Може и да няма за какво да се суетим. Може би Калеб просто е предал богу дух. Ще бъдем сигурни обаче едва след като бъде направена аутопсията. Ще проверим и болничните записи, за да видим кой го е посещавал същия следобед. Но нали знаете как е в Купърсвил, охраната на болницата май липсва през повечето време.

Шеп изплю струйка сдъвкан тютюн върху някакъв изсъхнал храст и леко повдигна панталоните си.

— Какъв може да е мотивът? — попита Невада.

— Кой знае! Може би на някого не му се е понравило, че Калеб се е раздрънкал. — Шеп се втренчи в Невада. Беше абсолютно сериозен. — Може би на някого не му е харесало, че се е разпял като птичка пред онази журналистка.

— На кого?

— Е, надявах се ти да можеш да ми кажеш. Маккалъм вече е свободен, но само защото Калеб се отказа от показанията си. Не ми се вижда вероятно при това положение той да е убил стареца. Калеб няма други роднини, освен дъщеря си, а Селест не е напускала Ел Пасо повече от месец. Вече проверихме. — Той се наведе и погали Крокет между ушите. После се изправи и продължи: — И така, в момента проверявам всички, които са посещавали Суогърт в последните две седмици. Ти си един от тях. — Очите му безкомпромисно се втренчиха в Невада.

— Наистина ходих в болницата.

— Защо?

— Просто ми беше интересно да разбера защо е променил показанията си — отговори Невада. Тялото му бе напрегнато до последния мускул. — Явно го е сторил за пари. Не е искал да умре, без да остави наследство на дъщеря си. — Той се вгледа в лицето на Шеп. — Посещението ти служебно ли е?

— По дяволите, не. Исках просто да поговорим като стари приятели, които са работили заедно. — Лъжите се сипеха с лекота измежду стиснатите му зъби.

Шелби не повярва на нито една негова дума.

— Просто се чудя кой би могъл да убие стареца?

— Все още съм на мнение, че е Маккалъм.

— В такъв случай ти трябва да си следващият, нали? — Шеп отново се изплю, после замислено прехапа долната си устна. — Както вече казах, според мен Рос би трябвало да целува земята под краката на Калеб. Ако старият не бе решил да става набожен и да пречиства душата си, Маккалъм щеше да си излежи присъдата и още да е в затвора.

— Да, но ако не бяха показанията на Суогърт, Маккалъм изобщо нямаше да стигне до затвора.

— Да не забравяме и твоето усърдие. — Очите на Шеп заблестяха, приличаха на дяволски пламъчета на огромното му лице. — Е, ако се сетиш за нещо, обади ми се. — Той козирува в посока на Шелби. — Радвам се, че се видяхме, Шелби. Поздрави Джъдж.

И си тръгна.

Качи се в пикапа и запали двигателя. Мирисът на прах и изгорели газове изпълни въздуха. Някъде изцвили кон.

— Той мисли, че ти си убил Калеб — промълви Шелби.

— И защо ми е да го правя?

— Не знам, но Шеп изглежда абсолютно сигурен, че ти си го направил.

— Удавникът се хваща и за сламка. — Невада се обърна към къщата. — Влизай, ще ти сипя нещо за пиене.

— Мисля, че е по-добре да си вървя — каза Шелби и поклати глава. Нощта бе достатъчно наситена с емоции и тя имаше нужда да се отдели от Невада, трябваше й малко време, за да подреди мислите си.

— Можеш да останеш.

Думите му увиснаха във въздуха, сякаш бяха окачени на невидими нишки.

— Не… не мисля. — О, господи! Изкушаваше се да го направи. Да полежи в силните му прегръдки, да се люби с него отново, да се събуди до Невада и да гледа как ранните слънчеви лъчи играят по лицето и голата му кожа.

Гърлото й пресъхна.

— Аз не хапя.

— Сигурен ли си? — пошегува се Шелби и многозначително повдигна вежди. — Имам други спомени.

— Много си злопаметна, скъпа.

— Така ли?

Толкова бързо, че Шелби не успя да се отдръпне, Невада я сграбчи с неимоверно силните си ръце и я притисна към себе си:

— Определено. — Пръстите му обхванаха раменете й, а устните на Невада покриха Шелбините. Страстни. Горещи. Обещаващи. Тя затвори очи за момент. Имаше чувството, че ще се разтопи. — Съвсем определено — повтори Невада и вдигна глава.

Очите му бяха тъмни като нощта, а на устните му играеше онази негова насмешлива усмивка, която Шелби помнеше от юношеските си години.

И изведнъж той я пусна. Младата жена дори залитна — толкова неочаквано беше. Някак успя да вземе нещата си и да изтича до кадилака. Запали двигателя и потегли. Очите й не се отделяха от огледалото за обратно виждане, от Невада, който стоеше на вратата с широко разтворени крака. Краищата на ризата му се развяваха от лекия вятър, а профилът му бе мъжествен, както винаги.

Господи! В какво се забъркваше? Губеше самоконтрол, позволяваше си отново да се влюби в него — не! Пръстите й се вкопчиха в кормилото с все сила. Влюбваше се. Глупости! Просто се бе поддала на усещанията на мига. Емоциите бяха надделели над разума и тя се озова в леглото с Невада. Това, което правиха, едва ли би могло да се нарече любов. Е, беше я довел до оргазъм. Беше й доставил удоволствие. Успокои я. Каза й, че всичко ще бъде наред. И какво от това? Такива неща се случваха всеки ден.

Да, но на теб ти се случва за пръв път!

Шелби стисна зъби. Припомни си, че това не трябва да се повтаря, не биваше да се поддава на чара му отново. Тя имаше една-единствена цел — да намери детето си.

Докато караше към Бед Лак, продължаваше да поглежда в огледалото за обратно виждане. И ето че зад нея се появиха светлините на кола. Нещо повече, би се заклела, че ако намали скоростта или дори спре, фаровете на втория автомобил ще си останат на същото разстояние.

Внушаваш си, каза си Шелби и опита да си припомни кога точно забеляза, че я следят. Дали беше веднага, след като излезе на шосето от ранчото на Невада, или натрапникът я бе причаквал в някоя от отбивките?

— Няма нищо подобно — произнесе тя на глас, но очите й не се отделиха от огледалото.

Когато намали скоростта, преди да влезе в Бед Лак, очакваше колата зад нея да приближи. Но не! Преди да успее да различи модела или номера, преследвачът зави — може би просто пътят му дотук съвпадаше с нейния.

Престани, заповяда си Шелби. Обикновено не беше толкова страхлива и не обръщаше внимание на подобни глупости. Сега просто се бе притеснила от срещата с Невада, новината за смъртта на Калеб и безплодните усилия да открият Елизабет. Трябваше да си изработят нов план за действие, да намерят друга следа, по която да тръгнат.

Ето че навлезе в Бед Лак — прашното малко градче, в което беше израснала, градчето пълно с лъжи и тайни, малко приятели и много врагове. Мина покрай аптеката и бакалията. Зави надясно и забеляза, че магазинът на Естебан още е отворен. Тиха испанска музика се лееше през вратата. Ето че се показа и Бианка. Излезе и си запали цигара. После проследи с поглед колата на Шелби. Магазинът на Естебан не се беше променил кой знае колко и Шелби опита да си представи какво се беше случило преди десет години.

Доколкото бе разбрала, Рамон беше останал да работи сам онази нощ. Синът му Роберто е трябвало да дойде да го смени по-късно. Бианка бе работила с Естебан по-рано същата вечер, после се прибрала да види майка си, но пак се върнала в магазина малко преди да пристигне Роберто. Говорила с баща си и Рамон излязъл да изпуши една цигара. Цели три часа след това никой не го е виждал. Намерили тялото му на четвърт миля разстояние, в една канавка зад магазина за части на Уолт Сойър. Куршум тридесет и осми калибър бил пронизал главата му. Оръжието на убийството така и не бе намерено. Според Джъдж, който разказа на Шелби какво се е случило, десетки заподозрени и свидетели били разпитани. Рамон, макар да бе виден и проспериращ испанец, далеч не беше обичан. Напротив, говореше се, че е ужасно стиснат, че враговете му са не по-малко от приятелите и че има отвратителен характер. Малко хора биха дръзнали да излязат на глава с него. Англоезичните в града смятаха, че не е стока. Не им се нравеше, че Рамон и семейството му, които работеха по цял ден, просперираха, докато самите те — не толкова трудолюбиви като Естебанови — западаха. Испанецът имаше много завистници.

Рос Маккалъм не криеше неприязънта си към сополивия паралия. Баджър Колинс беше счупил един от прозорците на магазина преди години, а Нел Харт — сервитьорка в местния ресторант — беше избягала от града, защото се виждаше с Рамон. Не че й пукаше от жена му, причината бе, че Естебан е мексиканец.

Какъв позор! Пълен срам за едно бяло момиче.

Хората в Бед Лак бяха изпълнени с предразсъдъци. Дори бащата на Шелби — съдията, човекът, който би следвало да бъде справедлив към всички, независимо от цвета, расата или религията, не одобряваше поведението на Нел.

Това, разбира се, беше много отдавна. Шелби още бе малка, а майка й беше жива. Оттогава разбиранията малко се бяха променили. Дори и днес обаче, скрити зад фасадата на лицемерна доброжелателност, старите предразсъдъци и нетолерантност още живееха в малкия градец.

На следващия знак стоп Шелби зави надясно, подмина офиса на електротехниците и намали газта щом стигна до гигантска двуетажна постройка на улица „Либърти стрийт“. В тази стара колкото самия Бед Лак сграда се намираха офисите на баща й. Шелби паркира и докато изключваше двигателя, се зачуди какви ли тайни пази древната постройка. Подозирайки, че няма да й се удаде да влезе, Шелби слезе и се опита да отвори вратите на главния и задния вход. Безуспешно. И двете бяха заключени. На прозорците имаше малки лепенки, предупреждаващи, че обектът се охранява. Щеше да се наложи да почака. Въпреки това не смяташе да се предава. Не още. Шелби отново се качи в кадилака и се върна в магазина на Естебан — всичко останало бе затворено. Поиска чаша кафе. На касата беше Бианка.

— Нещо друго? — попита тя без особен ентусиазъм.

Алените й устни бяха здраво стиснати, а ако погледът й можеше да убива, Шелби вече щеше да е в ковчег. Бианка подаде на госпожица Коул празна пластмасова чашка — магазинът работеше на самообслужване.

— Благодаря… Не, почакай… — Не беше яла от часове, но съзнанието й бе обсебено от толкова събития, че съвсем беше забравила за глада. Сега обаче стомахът й се обади и тя не можа да се сдържи да не си купи нещо сладичко. Взе пакетче шоколадови бонбони с лешници от стелажа и каза: — И това също.

— Si. — Пръстите с перфектен маникюр бавно пробягаха по клавишите на касата. Изразителните очи на Бианка избягваха Шелбините. — Един и осемдесет и девет — каза Естебан.

Шелби подаде петдоларова банкнота и отиде до барплота, където бяха сложени три кафеника. Пред всеки имаше бележка с марката на кафето. Шелби избра един и напълни чашата си. Добави и пакетче сметана на прах.

Вратата се отвори, но Шелби, която разбъркваше кафето си, не забеляза кой влиза. Доближи чашката до устните си и докато отпиваше от горещата течност, се замисли как би могла да влезе в офиса на баща си. Можеше да опита с взлом или да открадне ключовете, или просто да посети Джъдж, а после да се скрие в чакалнята и…

— Вие сте Шелби Коул!

Тя трепна при звука на женския глас, произнесъл името й. Кафето се разля и изгори пръстите й. Шелби вдигна глава и се озова очи в очи с дребничка, симпатична млада жена, която не познаваше.

— Катрин Неделески. — Жената протегна ръка.

— Журналистката.

— Точно така. От списание „Лоун стар“. — Непознатата бързо хвана ръката на Шелби с малките си силни пръсти и я стисна по навик. — Бих искала да поговорим.

Шелби вдигна поглед към кривите огледала на тавана. Забеляза, че Бианка ги наблюдава:

— За какво?

— За много неща. Може би сте чула, че подготвях материал с Калеб Суогърт, но той почина тази сутрин.

Шелби се взря в сините очи на журналистката. Макар да не я бе виждала никога преди, в нея имаше нещо познато, нещо, скрито в тайните ъгълчета на паметта й, което се опитваше да изплува, но също като образа й в огледалото засега беше безформено и неясно.

Когато Катрин най-сетне схвана, че мястото не е подходящо да се обсъжда смъртта на Естебан, тя каза:

— Ще ви се обадя. Вие живеете при баща си, нали?

— Засега.

— А докога?

— Всъщност не знам. — Шелби отпи от кафето си и усети как по челото й избива пот.

— В такъв случай ще ви се обадя.

Вратата се отвори и влезе Роберто — братът на Бианка. Заговори на испански толкова бързо, че Шелби успя да разбере само няколко думи. Лицето му бе почервеняло, а ръцете му трепереха, докато нервно ги прокарваше през косата си. Най-често повтаряше Madre. Шелби не схвана смисъла на целия разговор, но имената Суогърт и Маккалъм не можеха да бъдат сбъркани. Роберто каза нещо за cabron, но Бианка го прекъсна и многозначително погледна по посока на Шелби. Роберто не схвана намека и продължи да сипе ругатни на испански, между които споменаваше имената Маккалъм, Суогърт, Смит.

Бианка пребледня. Заговори гневно, преметна презрамката на кожената си чанта през рамо и излетя навън. Роберто продължи да си мърмори ядосано на испански.

Катрин наблюдаваше всичко това с повдигнати вежди:

— Чудя се какво ли е станало — каза тя, а в погледа й се четеше интерес.

През прозореца Шелби видя госпожица Естебан да се качва в колата си и да потегля:

— Нямам представа.

— Аз обаче мога да предположа.

Майка й не беше ли… е, меко казано, мръднала?

— Не на себе си.

— Точно така.

— Никога не съм я виждала.

— Е, аз говорих с няколко души в Бед Лак. Казват, че Елоиз — нали така се казваше? Майката?

— Мисля, че да.

— Че е смахната.

— Както вече казах, не познавам семейство Естебан — отговори Шелби и Катрин втренчи настойчивите си сини очи в нея.

— Какво ще кажете за утре? — попита Катрин. — Бихме могли да се видим в ранния следобед.

— Наистина мисля, че нямам какво да ви кажа.

Катрин се усмихна.

— Може аз да ви изненадам — възрази тя, а очите й сякаш искаха да кажат: Аз знам нещо, което ти не знаеш. Нещо много важно. — Е, ще се видим ли?

— Обадете ми се.

— О, задължително. — Катрин се обърна и тръгна към касата, а Шелби остана с чувството, че журналистката ще й донесе лоши новини.

В къщата на семейство Естебан цареше суматоха. Отпред бяха паркирани линейка и полицейска кола. Светлините им прорязваха нощта. Единият офицер стоеше на улицата и говореше по радиостанцията. Партньорът му най-вероятно беше в къщата.

Чуваха се детски плач и безразборни крясъци. Шеп паркира пикапа си. Бяха изминали няколко часа от почивния му ден. Беше седнал в „Уайт хорс“, отпиваше от питието си и слушаше как Люси флиртува с един от постоянните клиенти. Откъм бара долиташе кънтри музика. Заместник-шерифът продължи да си измисля извинения, за да не се прибере вкъщи — при раздразнителната си бременна жена. Пеги Сю наистина си го изкарваше на него. Непрекъснато му опяваше да си направи вазектомия и да кандидатства за шериф. На всичкото отгоре имаше хиляда и един довода защо не бива да я докосва.

— Не и докато не си направиш вазектомия — настояваше тя през зъби. — И като стана дума за това, вземи и Скип със себе си. Побърква ме като лае и се опитва да избяга ’щот кучката на Фентънови пак се е разгонила.

Колкото и да мърмореше, Пеги Сю все не беше доволна. Беше бременна по вина на Шеп и заради това всички мъже — включително мъжките кучета — трябваше да бъдат кастрирани. Е, никой не можеше да накара Шепърд Белмънт Марсън да пее сопран. Поне засега.

Тъкмо си запроправя път през тълпата събрали се пред къщата съседи, и Бианка се появи на стълбите с малкия Рамон на ръце. От красивите й очи се стичаха сълзи. Опитваше се да успокои плачещото дете, макар самата тя да изглеждаше така, сякаш е на път да припадне.

— Какво става? — запита Шеп.

Докато пътуваше към дома си, чу по радиостанцията, че на този адрес е изпратена линейка. Тъй като много добре знаеше чий е адресът, веднага обърна посоката.

— Madre, oh poor^[1], poor, Madre. Тя е… — Бианка избухна в сълзи, тъкмо когато двама санитари излязоха от къщата с носилка.

В нея беше Елоиз Естебан. Лицето й бе бяло като тебешир. В костеливите си пръсти държеше молитвена броеница, а устните й се движеха, мълвейки тиха молитва. Бианка хукна след санитарите.

Сърцето на Шеп се късаше заради нея. Притискайки детето към себе си, тя опита да хване ръката на майка си, докато санитарите пъхаха носилката в линейката. Зяпачите шепнеха помежду си.

— Madre, oh, Dios… Madre.

Вратите на линейката се затвориха. Санитарите се качиха вътре. Сирената зави и червено-бялата кола потегли.

— Ще те закарам — каза Шеп на Бианка и прегърна слабите й рамене, за да я успокои. Господи, какво приятно усещане! Кожата й беше толкова гладка. — Има ли кой да се грижи за детето?

— Не…

— Аз ще го гледам — обади се една по-възрастна жена по халат и чехли. — Живея през три къщи и…

— Не! — прекъсна я Бианка. Изражението на лицето й стана каменно. — Рамон остава с мен.

— Това може да се проточи — каза Шеп.

— Роберто ще дойде да го вземе. — Бианка беше категорична. — Ще затвори магазина и ще дойде в болницата.

— Но…

— Ние сме семейство. Нима не разбирате?

Малкият Рамон се беше вкопчил в леля си. Опрял глава в извивката на врата й, той стискаше Бианка с пухкавите си пръстчета.

— Достатъчно — каза Шеп, осъзнал, че Бианка няма да отстъпи.

Обърна се към зяпачите и вдигна ръце, за да привлече вниманието им:

— Можете да тръгвате, всичко е под контрол.

Без да изчака да се разотидат, поведе Бианка към камиона си и й помогна да се качи. Тя седна и намести малкия Рамон до себе си. Шеп изпита чувство на вина.

Би трябвало да си е вкъщи, при семейството. Пеги Сю със сигурност се беше изморила след цял ден тичане край Дони и Кендис. Винаги се изтощаваше и ставаше раздразнителна по време на бременност, а сега, освен че носеше петото им дете, трябваше да се грижи и за другите четири.

Тими и Роби бяха истински хулигани. Тими вечно се забъркваше в неприятности; Шеп го беше хванал да пуши опиум с приятели вече на два пъти, но макар да бе опердашил хлапаците, не каза на Пеги Сю. Роби пък винаги се влачеше с проклетниците на Доубър. Според Шеп на Роби нещо не му беше наред по рождение. Не че би го признал пред някой друг. Кендис беше сладурана, а Дони — ревльо. А сега на път беше още едно. По дяволите! Не можеше да мисли за децата си точно сега. Не искаше.

Парфюмът на Бианка изпълни купето и Шеп я погледна с крайчеца на окото си. По бузата й бавно се стичаше сълза. Как му се искаше да я изтрие с целувка:

— Как стана? — попита Марсън, докато превключваше скоростта и заобикаляше няколко от разотиващите се съседи.

— Madre, тя… тя е изпила прекалено много хапчета.

— Хапчета?

— Si. Приспивателни.

— Умишлено ли? — попита Шеп.

— Не. — Красивите устни на Бианка се нацупиха. — Тя… тя просто се е объркала. Понякога, когато не съм вкъщи, тя забравя да си вземе лекарствата… а сега… е изпила повече. Този път… — Гласът й затрепери и Бианка се прекръсти.

Шеп се опита да не гледа към гърдите й. Нямаше смисъл. В този момент дори твърдостта в панталоните не би му помогнала. Не. Трябваше да пренасочи мислите си. Знаеше го, но въпреки това през целия път до Купърсвил не спря да се чуди какво ли носи Бианка под черната си фланелка и дънките.

Дали пак е с онзи червен сутиен?

Или може би черен?

По дяволите, старият му член се изправи! Шеп се втренчи в светлините на идващата насреща кола. После почти двадесет мили кара с превишена скорост, като не спираше да си повтаря, че е женен.

Дали му харесваше или не, но Пеги Сю — някога най-доброто парче в целия окръг Бланко — беше негова съпруга.