Лиза Джексън
Мълчание (11)

Глава десета

— Заминаваш ли за някъде? — запита Невада и кимна с глава към малката пътна чанта на рамото й.

Шелби предчувстваше, че им предстои нова конфронтация.

— За Сан Антонио. Писна ми да си седя тук и да чакам твоя приятел Левинсън да намери информация за Пичърд. Реших да отида при адвоката на баща ми и да видя какво ще каже той. Вероятно знае нещо за случая.

— Ще дойда с теб.

Шелби се стъписа.

— Не мисля, че е необходимо.

— Може би искам да го направя. — Думите му увиснаха във въздуха, отекнаха в съзнанието й, докато ножиците на градинаря щракаха някъде зад гърба й.

— Не си ли зает?

Той сви рамене и Шелби видя решимостта в очите му.

— Случи се нещо — каза Невада и сърцето й подскочи.

Може би беше открил Елизабет! Не, не, ако беше така, щеше да й каже веднага.

Шелби забеляза как нещо от дясната й страна се раздвижи и осъзна, че са само на една крачка от градинаря. Невада разбра реакцията й, хвана я под ръка и я поведе към пейката край басейна. Над главата им прелетя колибри и се насочи към цъфтящите яркорозови и пурпурни петунии.

— Какво има? — попита Шелби, когато седнаха. Облеченото му в дънки бедро допря нейното и топлината на неговото тяло я погали.

— Може би нищо. Преди да дойда, получих обаждане. Вдигнах телефона, но човекът отсреща отказа да разговаря с мен. Чуваше се само някаква музика и нито дума. — Устата му се изви в умислена гримаса.

— На Лидия също са й мълчали на няколко пъти — рече Шелби притеснена.

Невада рязко вдигна глава.

— Кога?

— За последно преди малко. Не знам кога са звънели за пръв път.

— По дяволите! — Жилите на врата му се изпънаха. — Това не ми харесва. Никак не ми харесва.

— Нито пък на мен — призна Шелби. — Как мислиш, кой може да е?

— Маккалъм. — Невада буквално излая името.

— И защо ще мълчи?

— Не знам, а и не съм сигурен, че е Маккалъм — добави той. — Това беше първото, което ми дойде наум. А и най-смисленото. — Смит впери поглед в гладката водна повърхност. Очите му гневно се присвиха. — Явно не се различавам от останалите в града.

— Какво имаш предвид?

— Всички говорят, че щом Маккалъм се е върнал, значи ще има неприятности.

— Това не е нещо необичайно.

— Но след като е звънял и на теб…

— Ей, чакай малко, някой звъня в къщата. Не на мен. А и не се знае дали е бил Маккалъм.

Невада стисна зъби:

— Има и още нещо.

— Какво? — запита Шелби.

— Някаква репортерка обикаля из града и задава въпроси. Казва се Катрин Неделески. Работи в списание „Лоун стар“ и се носи слух, че смята да пише поредица от статии за убийството на Естебан и освобождаването на Маккалъм.

— Значи отново се отваря старата рана.

— Не само. — Жилата на врата му отново затрептя. — Все още имам приятел, който работи за шерифа. Каза ми, че смятат да преразглеждат случая „Естебан“.

— За да намерят истинския убиец?

Бръчките около устата на Невада се изостриха, а едната му ръка се сви в юмрук.

— Намерихме истинския убиец още преди десет години, Шелби. Проблемът е, че сега той е на свобода.

— Помисли пак. Ако Калеб Суогърт е излъгал, значи е възможно Рос да не е убил Рамон Естебан.

Лицето на Невада се превърна в гранит:

— Маккалъм го е направил, Шелби. Мога да заложа живота си, че е така.

Той рязко се изправи и отиде до басейна. Дънките му бяха протрити на задника, който Шелби си спомняше прекалено добре. Фланелката очертаваше широките рамене и гърба му — същия, който пръстите й галеха, докато се любеше с него. По тялото й се разля неочаквана топлина и Шелби отмести погледа си. Безмълвно се порица. Глупаво беше да мечтае за това, още повече пък сега, когато трябваше да посветят всичките си усилия на намирането на Елизабет.

— Някакви новини от Левинсън? — попита Шелби и прочисти гърлото си.

— Не.

Младата жена се страхуваше точно от това. Изправи се и отиде при Невада. Листата на дърветата зашумоляха над главите им. Катеричка се мерна между клоните.

— А какво знаеш за другите, намесени в тази история? — Невада размишляваше на глас. — Адвокатът? Как е името му?

— Финдли. Орин Финдли.

— Това все пак е някакъв старт. Би трябвало обаче да има и други, които са знаели за бебето. Кои са те?

Самата Шелби се питаше същото:

— През по-голямата част от бременността бях в Остин — при лелята на баща ми. Всички мислеха, че съм заминала да уча, но аз всъщност усъвършенствах уменията си да водя кореспонденция, като се борех с баща ми с писма. Той искаше да дам детето за осиновяване, но аз бях твърдо решена да го оставя при себе си. С други думи, онази леля беше наясно с нещата, но тя почина преди три години.

Невада се намръщи:

— Някой друг?

— Разбира се. Всички, които работеха в къщата, биха могли да чуят пререканията ми с Джъдж. Лидия също знаеше, но тя знае всичко.

Повече, отколкото самата ти, докачи я съзнанието й.

— Някой от приятелите ти?

Шелби поклати глава:

— Доколкото ми е известно, не. Не съм казвала на никого, а и напуснах града, преди да започне да ми личи. Не мисля, че някой е подозирал. Всички смятаха, че просто ще почвам училище по-рано. Впоследствие може да са разбрали от слуховете, но аз не бих могла да знам това. — Шелби следеше емоциите, изписани на лицето му, и изведнъж се засрами от това, че не му се бе доверила и не му бе казала, че ще става баща. И всичко това заради гордостта и ревността й от Бианка. И изнасилването, разбира се. Не би могла да му признае и това.

— Виж, съжалявам, че не ти казах нищо.

Устните му се изкривиха в гримаса, той пъхна ръце в задните джобове на дънките си:

— След дъжд качулка.

— Но аз трябваше…

— Да, трябваше. Но вече е прекалено късно за извинения, Шелби.

Той се обърна и впери в нея изпепеляващите си очи:

— Да се върнем на въпроса. Не можем ли да намерим хората, които са работили с Пичърд — сестрите от болницата или някой, който е присъствал на раждането?

— Звънях в болницата. Попитах дали има нещо в регистрите, но откриха само акта за раждане и смъртния акт.

— Не може никой друг да не е присъствал на раждането. Най-малкото анестезиологът ти, някоя сестра или акушерка трябва да са били там.

— Знам, но засега не мога да открия никого.

— Коя е болницата?

Шелби очакваше този въпрос.

— „Our Lady of Sorrows“ в Купърсвил.

— Същата, в която е Калеб Суогърт? — попита Невада и Шелби разбра по изражението му, че се опитва да намери някаква логика в нещата.

— Да. Но преди девет години тя беше по-малка. Много по-малка. Имам предвид, преди баща ми да направи дарение в памет на майка.

Невада вдигна глава:

— Кога е било това?

— Веднага след като родих — призна Шелби. — Разбрах това този следобед — прерових част от книжата му.

Хвърли поглед към къщата и видя, че Лидия ги наблюдава през отворения прозорец на кухнята. После осъзна, че Пабло също е наблизо и ожесточено прекопава цветната леха на отсрещната страна на басейна. Дали от стратегическото си място Лидия наблюдаваше тях двамата, или просто наглеждаше девера си?

— Каква е била сумата на дарението?

— Не знам. Намерих само благодарствени писма от борда на директорите и управителя. Засега не съм говорила за това с баща ми.

Невада разтвори юмрук, после отново го стисна:

— И ти мислиш, че това може да е вид разплащане за участието на болницата в цялата история?

— Да. — Мисълта я отвращаваше, но най-вероятно беше истина.

— По дяволите! — Невада нервно прокара пръсти през косата си. — Защо баща ти е бил толкова против да задържиш бебето?

— Смяташе, че е позорно — въздъхна Шелби. — Беше на мнение, че съм на път да съсипя живота си.

— А така ли беше?

Тя впери поглед в очите, които някога обичаше толкова силно, в мъжа, заради когото навремето бе готова да мине през ада:

— Може би. Кой знае? Бях още дете. Но според мен той е този, който съсипа живота ми.

— И живота на дъщеря ни. — В гласа му прозвуча обвинителна нотка.

— Нека си изясним нещо, Невада — натърти Шелби. — Никога не бих направила нещо, което да нарани детето ми.

— Само дето не си казала на бащата за съществуването му.

Шелби се почувства така, сякаш я бе ударил:

— Мислех… мислех, че сме приключили с този въпрос, но явно не сме.

За нея разговорът бе свършил. Тя тръгна към колата, а Невада хукна след нея. Хвана я за китката и я завъртя към себе си толкова рязко, че Шелби направо се блъсна в него.

— Добре де! Това беше удар под кръста, но искам да съм сигурен, че оттук нататък ще бъдеш искрена с мен и ще ми казваш всичко, което трябва да знам, става ли?

— Да.

Като изключим изнасилването. Не можеш да му кажеш за изнасилването, Шелби.

— Добре. — Известно време той не каза нищо, но Шелби усети топлината на пръстите му върху китката си. Пулсът й се ускори и докато гледаше лицето на Невада, й се прииска да е където и да било другаде, само не тук — до него. Присъствието му прекалено силно въздействаше на нервите, на чувствата й. Беше толкова изкусително!

— Трябва да тръгвам.

— И аз.

Въпреки думите си, той не помръдна и макар да си даваше сметка за присъствието на градинаря и чуруликането на птичките, докато го гледаше, Шелби изведнъж се почувства отново на седемнадесет, отново млада, невинна и непокорна. Беше толкова отдавна — преди цяла вечност! Тя едва успя да преглътне и очите му пробягаха по шията й.

— Бъди внимателна.

— Добре.

— Ако последват още телефонни обаждания или се случи някоя неприятност… По дяволите, по-добре да дойда с теб.

— Не се притеснявай. Погрижи се за нещата тук. Говори с Левинсън. Намери Пичърд.

— Шелби…

О, господи, нима щеше да я целуне отново? Тя измъкна ръката си.

— Говоря сериозно, не предприемай нищо рисковано.

Да се забъркам с теб бе най-рискованото, което съм правила през живота си.

— Казах ти вече, че ще внимавам. Ти също се пази, Невада.

След тези думи тя тръгна към колата. Не се сбогува, нито пък се обърна. Щом се качи в кадилака, намести огледалото за обратно виждане и забеляза, че бузите й са зачервени, а погледът — блестящ.

— О, да, ти си глупачка — упрекна себе си. — Абсолютна глупачка…

Трябваше да се стегне. Не можеше, нямаше да си позволи да се влюби в Невада Смит отново!

 

 

Шеп Марсън не можеше да се отърси от гадното чувство, което го измъчваше през последните няколко дни — откакто беше спрял Мери Бет Луни и Рос Маккалъм. Преследваше го като лоша миризма и сега, когато паркираше пред къщата на Естебан, отново беше с него. Шеп изключи двигателя.

Официално не беше на работа, но все още не му се прибираше вкъщи — Пеги със сигурност щеше да побеснее, че е закъснял, но какво от това? Нека чака. Това беше важно.

Къщата на Естебан — тухлено бунгало — бе добре поддържана, а дворът — спретнат. На площадката пред вратата имаше наредени саксии с петунии и невен. На перваза на прозореца се беше изтегнала котка, но щом видя Шеп, скочи и се скри зад ъгъла.

Докато се качваше по стълбите, Марсън чу женски глас, пеещ на фона на течаща вода. Пикантният аромат на нещо, приготвено с чили, долиташе през вратата. Стомахът му къркореше, той извади пакетче дъвки от джоба си и лапна една, после почука.

Пеенето секна. Водата продължи да тече. Шеп надникна през прозореца. Телевизорът в единия ъгъл на стаята работеше, но звукът му беше намален. Бианка, с увита около главата кърпа и капки, стичащи се по раменете й, премина през стаята:

— Кой е — запита тя, долепила око до шпионката. Нямаше нужда от много обяснения, бяха се срещали и преди.

Шеп свали фуражката си:

— Отбих се да видя как сте с майка ти — каза той, а после добави: — Това не е официална визита, минавам като приятел. Загрижен съм, нали знаете, че Рос Маккалъм излезе от затвора.

— Cabron! — избухна тя и очите й заблестяха от яд. Шеп не каза нищо. Повечето хора в Бед Лак смятаха Рос за чудовище, че дори и по-лошо.

Бианка се намръщи, излезе и посочи пластмасовите столове, наредени пред вратата:

— Madre^[1] не го прие никак добре.

— Представям си — Шеп се отпусна на един прашен стол до Бианка и започна да си играе с козирката на фуражката. Обикновено беше доста самоуверен, но Бианка бе от хората, които можеха да го притеснят. Притежаваше вроден сексапил — някаква невинност прозираше зад перверзната й външност. Беше дяволски привлекателна. Говореше се, че е леко момиче, и Шеп осъзна, че му се иска слухът да е верен.

— Madre не е добре.

Марсън кимна. Беше дочул, че след убийството на съпруга й Елоиз Естебан се е умопобъркала. Ходела на литургия по два пъти дневно. В къщата, където живееше с дъщеря си и внука си, направила нещо като олтар в памет на мъжа си, дори водела диалози с покойния, като че е жив.

Бианка кръстоса стройните си крака и Шеп се опита да не гледа красивите й бедра, едва закрити от белите шорти на момичето. Почуди се дали има бикини отдолу и какъв цвят са. Мисълта го накара да задъвче ожесточено и той се насили да вдигне очи и да срещне погледа на Бианка.

— Съжалявам. Знам, че й беше трудно да го понесе, а също, че няма да й стане по-леко в следващите няколко седмици. Съдът ще преразглежда делото по смъртта на Рамон, така че най-вероятно ще си имате работа със следователите и може би с пресата.

— Mierda^[2]! Баща ми е мъртъв, Senor, ъ… заместник-шериф Марсън. Muerto^[3]. Никой не може да го върне. И, si, добре би било чудовището, което го уби, да бъде наказано от правосъдието, но… — Тя вдигна рамене и кърпата на главата й леко се изхлузи. Бианка впери черните си като нощта и горещи като въглен очи в Шеп. — Е, това няма да го върне сред живите.

— Такава ни е работата — смънка Марсън. — Реших, че би било добре да знаеш тези неща.

Бианка нацупи устни и Шеп осъзна, че се чуди какво би било усещането, ако я целуне или дори нещо повече. Не по-малко темпераментна от самия него, тя щеше да е като дива котка в леглото. Господи, изглеждаше страхотно! Започваше да се възбужда само като я гледаше. Бианка оправи кърпата, а погледът й проследи един камион надолу по улицата. Докато вдигаше ръце, за да увие хавлията, деколтето й се смъкна и Шеп успя да зърне част от гърдите й — топла, медена плът над червен копринен сутиен. Червен — почти ален. Не беше виждал такъв от години. Напоследък Пеги Сю носеше бяло, спортно бельо, което беше станало сивкаво след няколко изпирания. А това… Не можа да се сдържи и впери поглед в Бианка. Гърлото му пресъхна.

— Gracias^[4]. — Гласът й беше студен, рязък.

Шеп бързо вдигна глава и видя, че тя го гледа. Строго. С онези нейни пронизващи черни очи.

Срещна погледа й. Нямаше нужда да крие, че я намира много секси. Бианка не се смути.

Шеп се изкашля:

— Знам, че си била в магазина в нощта, когато баща ти беше убит.

— Si.

— И си видяла Рос Маккалъм.

Мълчаливо кимване.

— Кого още?

— Повтаряла съм това хиляди пъти — отговори Бианка. — На следователите.

Някъде надолу по улицата се разлая куче.

— Знам, но те моля да опресниш паметта ми.

Тя се поколеба. Бръчки набраздиха челото й:

— Сестра му също беше там — Мери Бет. И проститутката, разбира се.

— Руби Дий.

— Si. — Устните й се извиха в презрителна гримаса. — Руби и Джо Хоук, но той намина по-рано, заедно с… Невада Смит.

Тя извърна поглед.

Бинго! Шеп подозираше, че Невада и братовчед му са били там, но не беше сигурен. Смяташе да прегледа показанията по случая Маккалъм.

— Баджър Колинз, Ета Парсънз… Селест — дъщерята на пияницата Калеб… — Бианка забарабани с пръсти, опитвайки да си спомни второто й име.

— Суогърт — помогна й Шеп. — Сега — Хернандес.

— Да, тя също беше там. И Мани Доубър, и Люси… — жената, която сега работи в „Уайт хорс“. — Бианка си зашепна нещо на испански, опитвайки да опресни паметта си.

— Люси Прайд — отново я подсети Шеп. Тя имаше досие в полицията и беше сменила няколко различни имена. Напоследък обаче бе започнала да спазва закона.

— Si. Прайд — съгласи се Бианка. Прехапала долната си устна, тя се опитваше да възстанови миналото. — Много бяха. Мария Рамирез и Джоан Падила, дори жена ви.

Шеп стисна зъби. Срамно беше името на Пеги Сю да се споменава във връзка с това.

— Просто е купувала тиленол за едно от децата — вметна Марсън бързо, обзет от чувството, че е длъжен да се застъпи за жената, която бе избрал за своя булка преди толкова много години. — Тими го болеше главата. Мисля, че беше настинал.

Бианка му направи знак да престане с обясненията. По дяволите, беше права! Половината град се бе изсипал в магазина в онази нощ, а предвид това, че не беше известен мотивът на убийството, нито пък бе намерено оръжието, разследването най-вероятно нямаше да доведе доникъде.

Името, което непрекъснато се въртеше в главата на Шеп, беше Невада Смит. Той бе работил неуморно по случая Естебан навремето и настояваше, че Рос Маккалъм е очистил Рамон, защото е бил пиян, а двамата са спорили за изплащането на някакъв дълг. Тази версия изглеждаше много правдоподобна, особено при наличието на свидетели, които бяха видели Рамон и Рос да се карат на паркинга пред магазина за две хиляди долара. Невада положи твърде много усилия, за да бъде признат Маккалъм за виновен. Безспорно, причината за това бе личната им вражда. Може би в това се криеше загадката — трябваше да разбере защо Смит и Маккалъм се мразят толкова.

Подозираше, че беше заради жена — заради принцесата. Шелби Коул бе в основата на всичко, би могъл да заложи златото на дядо си, че е така.

— Бианка — изплака писклив гласец. Някъде в къщата хлопна врата. Нечии стъпки заситниха към коридора. Бианка скочи на крака. Вратата се отвори и момченце на около четири години излезе от къщата.

— Tia, Tia — изплака то и се втурна към Бианка.

Тя го вдигна на ръце и го завъртя във въздуха. Детето се засмя щастливо. Кърпата се смъкна от главата й и буйните черни къдрици обгърнаха раменете на Бианка.

— Ей, Рамон, ти си малко дяволче — каза тя, целуна го по бузките, а после вдигна хавлията от земята и я преметна върху стола, на който седеше допреди малко. — Ти си моето малко, скъпо diablo. — Обърна се към Шеп и обясни: — Това е синът на брат ми Роберто — светлината на моя живот.

Бианка го погъделичка и малкият Рамон избухна в смях.

В същия момент вратата се отвори отново и се появи Елоиз Естебан — прегърбена жена с посивяла коса. Погледът й беше бездушен, налудничав. Някога прекрасната й кожа сега бе набръчкана и състарена. Потрепвайки с бастуна си, тя тръгна към Шеп, но не можа да го познае. Вероятно дори не го помнеше. Бианка й каза нещо, но уви, Елоиз не й обърна внимание и продължи да си мърмори нещо. Щастливото изражение на дъщеря й бързо се смени с отчаяние:

— Не, Madre, той не е тук. Не помниш ли? Padre^[5]… той… той замина.

Обърна се и многозначително изгледа Шеп.

— Време е да си тръгвам — каза шерифът, изведнъж обзет от желанието да пийне една бира.

Елоиз продължи да говори, лицето й остана безизразно, а погледът й бе втренчен в някакъв свят, който само тя можеше да види. Котката отново дотича отнякъде и малкият Рамон се втурна да я преследва.

Шеп си сложи фуражката:

— Някой друг ден ще дойда да си поговорим.

— Si — кимна Бианка.

Изпрати го със срамежлива усмивка, която го следваше до дома му и до студеното легло.

 

 

Пътуването на Шелби до Сан Антонио се оказа напълно безполезно. Не успя да говори с Орин Финдли. Прекара два дни в опити да си уреди среща с него, но така и не можа да се пребори с добермана, който си бе наел за секретарка. И сега, докато седеше в едно кафене на открито и гледаше как яхта, пълна с туристи, плава надолу по реката в Сан Антонио, през главата й преминаваха извиненията, които бе изслушала:

— Господин Финдли не е в града.

— Господин Финдли е в съда.

— Господин Финдли не е в офиса.

— Господин Финдли има среща.

Истината беше, че господин Финдли я мотаеше. И сега, облегната на стола, тя пиеше лимонада и се опитваше да възвърне изчерпаното си търпение. Дори елементът на изненада не й помогна, явно Финдли бе подготвен за всякакви ситуации.

Все пак, междувременно, Шелби не бе бездействала. Обади се в офиса в Сиатъл, за да се убеди, че клиентите й не са били ощетени. Колегата, когото беше помолила да я замества, се справяше чудесно, а и бе доста отзивчив.

— Върши си работата и не се притеснявай. Тук всичко е под контрол — бяха думите му към Шелби, а тя му имаше доверие.

Позвъни на Лидия. Бен Левинсън най-сетне беше телефонирал, но когато набра номера му, й отговори телефонен секретар. Ядосана, Шелби изрецитира координатите си в хотела и отиде в библиотеката. Прерови вестниците, търсейки статии за Рос Маккалъм. Поради някаква причина си мислеше, че между освобождаването му от затвора и полученото от нея анонимно писмо има връзка. Кой ли й бе изпратил снимката на Елизабет? И защо? И къде, за бога, беше детето? Стомахът й се сви, както всеки път, когато мислеше за дъщеря си и за това, че не е стигнала доникъде в търсенето й.

В отчаянието си дори бе позвънила на Невада. Надяваше се, че е успял да се свърже с Левинсън и е научил нещо, но уви — той също беше излязъл. Не му остави съобщение, защото планираше скоро да се връща в Бед Лак. Тогава щеше направо да го посети.

Реши да прибегне до недотам честни средства, за да се види с адвоката на баща си. Беше чула секретарката да му прави резервация за обяд в един ресторант на улица „Ривър уолк“, съвсем близо до кафенето, в което седеше сега. Твърдо решена да се срещне с Финдли, бе заела такова място, че да вижда входа на ресторанта. Адвокатът трябваше вече да обядва с клиента си. Докато чакаше, Шелби изпи три лимонади.

Срещата на Финдли беше в един часа. Вече минаваше три. Тя отново погледна часовника си. Разклати чашата си и пак се взря във вратата на ресторанта. Изминаха още десет минути. Имаше чувството, че ще полудее. На съседната маса се настани влюбена двойка — съдейки по това, че се държаха за ръце и се настъпваха под масата. Няколко гълъба и гарвани се разхождаха под масите, търсейки трохи.

Хайде, хайде, повтаряше си Шелби наум. Огледа се. Надяваше се никой да не я е разпознал. Откакто Невада й бе споменал за странните телефонни обаждания, беше станала още по-нервна и напрегната.

Най-сетне го видя — човекът, чиято снимка красеше приемната в офиса му, излезе от ресторанта. Висок, с прошарена коса, мургав тен и тънки бели мустаци, облечен в модерен костюм, с раирана вратовръзка. Той и клиентът му, все още погълнати от разговора си, минаха покрай реката и продължиха към главната улица. Шелби остави чашата си и няколко долара на масата и ги последва, като се стараеше да не привлича внимание. Двамата се разделиха до лъскавия, черен ягуар на съдията.

Шелби реши да не губи повече време:

— Господин Финдли?

Той се обърна и на лицето му грейна широка усмивка:

— Мога ли да направя нещо за вас, госпожице?

— Надявам се. Аз съм…

— Шелби Коул — изпревари я той и усмивката му помръкна, щом се сети коя е. — Бих ви познал навсякъде. Изглеждате точно като Жасмин.

— Избягвате ме — обвини го момичето и той поне имаше достойнството да не го отрече. — Трябва да говоря с вас за бебето ми.

— Не знам нищо.

— Напротив, знаете. Първо, вие сте адвокатът на баща ми, и второ — фирмите ви се занимават с осиновяване.

— Законно осиновяване.

— Е, какво стана с бебето ми?

— Не знам. Дори не знаех, че сте имала дете.

— Със сигурност сте знаел, господин Финдли — настоя Шелби. — Убедена съм, че баща ми е споделил с вас.

— Дори и да е така, това е поверителна информация и не смятам да обсъждам въпроса нито с вас, нито с когото и да било друг.

— Но детето е мое, а на мен ми казаха, че е мъртвородено. — Шелби се облегна на вратата на ягуара, твърдо решена да не се предава. Не забелязваше нито пешеходците, нито колите, минаващи покрай тях. Очите й зад тъмните очила не се отделяха от хитрия адвокат, чиято усмивка бе по-змийска дори от кожата на скъпите му обувки. — Аз също имам права. Права, които навремето са били забравени или просто пренебрегнати.

Финдли бързо се огледа, след което процеди през зъби:

— Нека ви кажа нещо, госпожице Коул. Не говоря за бизнес на средата на улицата.

— Но вие не искахте да разговаряте с мен в офиса си!

— Защото нямам какво да ви кажа. — Адвокатът многозначително повдигна вежди. — Нищо. — Искаше му се тя най-сетне да млъкне, да запази благоприличие, но Шелби явно не смяташе да отстъпи нито пред авторитета, нито пред чара му.

— Мисля, че имате. Знаете за бебето, знаете и за дарението, което баща ми е направил на болница „Our Lady of Sorrows“. Може би дори ви е известно защо Джъдж си мисли, че има право да управлява живота ми.

— Не. Това, което знам, е, че трябва да прекратите разследването си. Ако сте имала бебе, то сега е дете, живее с родители, които го обичат…

— И откъде знаете това? — запита Шелби и скръсти ръце пред гърдите си.

— Моля?

— Ако не знаете къде е Елизабет, как можете да твърдите, че живее с двама родители, които се грижат за нея и щастието й? Освен ако не сте запознат с историята на дъщеря ми — къде е сега и кой я е осиновил — всичко, което казвате, са само предположения. Мисля, че съм права, не, дяволски сигурна съм, че имам моралното, законно и етично право да разбера дали дъщеря ми е жива, дали е в безопасност и дали е щастлива!

Очите на адвоката станаха ледени:

— В такъв случай, госпожице Коул, говорете с баща си — процеди той с намерението да й покаже, че разговорът е приключен.

— Опитах. Не се получи. Явно единственият начин да разбера истината е аз да си наема адвокат и да поставя въпроса в съда. Тогава ще получите призовка.

Лицето на Финдли беше каменно:

— Трудничко ще го постигнете, госпожице Коул. Доколкото разбрах, бебето ви е починало още при раждането. Мисля, че дори съм виждал смъртния акт сред документите на баща ви. Приятен ден!

Той лъжеше. Шелби би могла да заложи живота си, че е така. Но беше твърде обигран в изкуството на измамата. Докато гледаше как крачи към шофьорското място и отключва вратата, Шелби се почувства ядосана и безпомощна.

Да, каза си тя, докато луксозната кола потегляше, цялото това пътешествие беше напразно губене на време.

— Сигурна ли си — попита Рос, вперил подозрителния си поглед в русата барманка.

Беше следобед и шепа добри стари момчета — постоянни посетители, ако се съди по външния им вид, се бяха изсипали в „Уайт хорс“ след работа. Трябваше да обърнат по една-две бирички, преди да се върнат при уморените си, мърморещи жени, сополиви деца и жалко съществуване. Докато надигаше бутилка „Будуайзър“^[6] Рос си мислеше, че не би могъл да завиди на никого от тях. Според него всеки от тези мъже живееше в свой собствен затвор.

Люси отви капачката на бутилка бира с дълго гърло и огледа отражението си в огледалото над бара. Махна черната точица спирала от ъгълчето на окото си, преди да му подаде втората бутилка:

— Със собствените си уши чух Шелби да го каза на Невада. Преди няколко дни. Двамата бяха седнали ето там… — Тя кимна към едно сепаре, където две жени с дълги руси коси, големи обеци и тесни дънки пушеха цигари и се оглеждаха. И тя му каза съвсем ясно, че имат дете. — Люси се подпря с лакти на бара и се наведе към Рос. — Да, и после Невада бързо я помъкна към задната врата. Не чух нищо повече. — Тя бутна купичка с пуканки към Рос.

— Е, това ли е всичко?

— Мислех, че би искал да знаеш. — Люси започна да трие барплота с мокра кърпа.

Рос наистина искаше да знае. Искаше да знае всичко, свързано с Шелби Коул и копелето Невада Смит. Люси беше единственият човек в града, на когото можеше да разчита. Всички останали се отнасяха с него като с чумав или дори по-лошо.

Рос допи бирата си на екс, остави на Люси мизерен бакшиш и напусна бара. Беше напрегнат — готов за борба, или по-добре — за жена като за начало. Всяка би свършила работа, но мисълта да е Шелби Коул му доставяше особено удоволствие. Беше спал с нея само веднъж, и то, защото я изнасили, но с радост би го направил отново.

По дяволите, моментът, когато я обладаваше, беше най-хубавият в живота му. Дори когато заби джобното си ножче в окото на Смит, не изпита удоволствието, заляло го, докато чукаше Шелби. Никога не се бе чувствал толкова мъжествен, както когато я притисна към седалката на камиона и влезе в нея — в принцесата, в дъщерята на Джъдж. Беше уплашен до смърт, но рискът си струваше. Усещането за първична сила не го напусна цели четири месеца след това. Дори когато Невада Смит дойде да се бие с него, Рос не се разкая. Ни най-малко. Да. В крайна сметка попадна в болницата — Невада го победи, но и той внесе своята лепта — зрението на Смит вече никога нямаше да е същото.

Рос се качи в камиона на дядо си. Двигателят на старинния додж страховито изръмжа. Спирачките изскърцаха, гумите бяха меки, предното стъкло — счупено, но Маккалъм нямаше кой знае какъв избор, що се отнася до транспорта. Само този жалък пикап беше в движение.

Рос погледна часовника си. Според един от местните Руби Дий свършваше работа в осем. Беше питал няколко от мъжете, които ползваха услугите й от години. Казаха му, че е започнала работа в един магазин в съседния град, и Маккалъм инвестира тридесет и пет цента, за да се обади в бакалията и да провери коя смяна е Руби.

А сега имаше предостатъчно време да отиде до Купърсвил — град пет пъти по-голям от Бед Лак, който се намираше на двадесет и пет мили разстояние.

Запали цигара. Провери в огледалото за обратно виждане дали не го следва представител на закона или някой друг и излезе от града. Не превиши скоростта нито веднъж. Нямаше смисъл да привлича вниманието.

След по-малко от час вече беше паркирал пред магазина, където работеше Руби Дий, и чакаше. Купувачи и доставчици щъкаха напред-назад, а откакто бе спрял, паркираха още половин дузина коли. Врани кръжаха в търсене на плячка, а някакво бездомно куче, след като доста време се лута между автомобилите, най-сетне вдигна крак до гумата на хубава спортна кола.

Добър избор.

Пушеше трета цигара „Марлборо“, когато забеляза Руби Дий. Тя се готвеше да си тръгва. Говореше с няколко от другите касиери, докато развързваше престилката си. После махна с ръка на нещастниците, които оставаха да работят, и излезе.

Рос бавно се усмихна. Хвърли фаса си на земята.

Руби все още бе хубава, а и страхотна в леглото. Поне навремето, когато Рос я чукаше, беше така. Спомняше си много добре. Тя бе същински огън. Зачуди се дали все още е толкова добра. Само при мисълта за това членът му започна да се втвърдява.

Беше отрязала косата си и сега тя се спускаше на вълнисти махагонови пластове около сладкото личице с огромни кафяви очи. Някои я оприличаваха на Одри Хепбърн, но Руби Дий беше доста по-едра.

Ерекцията му го накара да потръпне. От години не беше пипвал жена. От години. Непрекъснато потискаше желанието си, докато беше в затвора. Откакто излезе, всяка жена му изглеждаше страхотно парче. Толкова се беше разгонил, че му се струваше, че ще полудее.

Изчака докато Руби извади връзка ключове от портмонето си и започна да отключва ескорта, който караше. Бързо скочи от камиона. От момичето го деляха само няколко колички със стока и стара зелена кола с надпис: „Продава се“.

— Руби — подвикна й Рос и тя трепна.

Обърна се. Държеше ключовете пред себе си, като че те можеха да й осигурят някаква защита.

Промърмори нещо под носа си. Нещо, което много приличаше на:

— Господи, помогни ми! — Малко по-високо додаде: — Рос. Чух, че си излязъл.

Изглеждаше като животно, хванато в капан.

— Във всеки случай, не благодарение на теб.

— Аз… аз не разбирам какво искаш да кажеш.

Но огромните й очи бяха изпълнени със страх.

Рос се облегна на вратата на ескорта, за да е сигурен, че тя няма да може да я отключи:

— Напротив, скъпа. Много добре разбираш. Твоите показания ме изпратиха в затвора.

— Не, Рос, не е така. Аз, ъъъ, аз просто казах в съда какво съм видяла. Това е всичко.

— Сигурна ли си? — Рос знаеше, че погледът му е заплашителен. Протегна се и хвана една от къдриците й. Уви я около пръста си.

Руби се дръпна като опарена:

— Да, господине, сигурна съм. Бяхте в пикапа на Невада Смит. Пиян като прасе. Видях ви, когато излязох от „Уайт хорс“. Тъкмо влизахте на паркинга пред магазина на Естебан. — Тя изведнъж млъкна. — Виж, Рос, не искам неприятности. Не виждам причина да обсъждаме този въпрос. Вече не си в затвора. Какво ти пука?

— Какво ти пука? — повтори Маккалъм. — Какво ми пука? — Гняв заигра във вените му. — Изгубих десет години от живота си, защото ти излъга, Руби. Десет години! Две в следственото и осем в затвора. Имаш ли някаква представа колко време е това? Имаш ли? — Тя не отговори и Рос я изгледа свирепо. — Затова ми пука.

— Аз… аз не съм лъгала.

— Може да си видяла камиона на Смит онази нощ, но не аз съм бил зад волана. Според мен Естебан се е скарал със Смит и ще ти кажа защо — защото Невада трампи Бианка с Шелби Коул. Рамон имаше лош нрав, всички го знаят. Най-вероятно се е нахвърлил върху Смит с нож или пушка, или каквото му е било подръка и Невада го е очистил.

— Ти си луд! — ахна Руби. — Невада не е убивал никого.

— Нито пък аз, но аз си платих, нали? — Рос присви очи и се втренчи в младата жена. Тя потрепери.

Маккалъм усети прилив на сила. Хареса му, че Руби пребледня още като го видя. Протегна ръка към нея, но тя се дръпна:

— Не ме докосвай, Рос, или ще извикам полицията. Това че Калеб отрече показанията си и сега прави пари, продавайки историята на онази журналистка, не означава нищо. Аз казах истината за онази нощ.

Рос напълно игнорира тази проява на находчивост. Сграбчи я за китката. Пръстите му обгърнаха костта, която беше толкова малка, че му се стори, че би могъл да я счупи само ако я извие.

— Каква журналистка? За какво говориш?

— Репортерката от „Лоун стар“ — Катрин Еди-каква-си. Тя е сключила сделка с Калеб.

— Този лъжлив кучи син смята да прави пари от моята история? Това вече надминава всякакви граници. Първо ме праща в затвора, а после забогатява за моя сметка. И за какво? Той умира, нали?

— Не… не знам. — Руби сви рамене, но Рос не смяташе да я пуска.

— Това наистина ме вбеси. — Той я разтърси и младата жена изплака.

— Ще извикам ченгетата, кълна се — предупреди тя.

— Нима? — присмя й се Рос и се приближи на един дъх разстояние от бузата на Руби. Усещаше страха й и той му действаше като афродизиак. Мъжествеността му стана твърда като скала. — Струва ми се, че ще е по-добре да си извикаш адвокат. Ти излъга в съда, Руби.

— Не съм. Казах, че съм те видяла да караш камиона на Невада, и наистина беше така.

Със сила, на каквато Рос не предполагаше, че е способна, Руби издърпа ръката си от неговата. После пъхна ключа и се опита да отвори вратата на колата. Не се получи. Рос не помръдна. Вместо това отново сграбчи ръката й.

Тя едва успя да преглътне.

— Разкарай се от пътя ми, Рос — изсъска в лицето му, — и никога повече не ме притеснявай!

— Това ли правя? Притеснявам ли те?

Мисълта му се понрави и той се усмихна вътрешно, забелязал пребледнялото й лице. Въпреки смелите си думи тя беше на път да си умре от страх и това бе чудесно. Опияняващо. На Рос му харесваше. Може би трябваше да метне Руби в каросерията на камиона си, да я притисне и…

Полицейска кола премина по улицата и Рос пусна младата жена — толкова рязко, че тя едва не падна. Не, не му беше нито времето, нито мястото. Трябваше да се поуспокои, да прояви търпение. Не биваше да си създава неприятности с ченгетата. Още не. Руби можеше да почака.

Освен това Рос имаше по-едра риба за пържене.