Кори Макфаден
Среднощна заблуда (6)

Шеста глава

Мод се пробуди бавно. Беше топла и отпусната и изобщо не искаше да се разделя с хубавия си сън, в който бе препускала лудо върху своя жребец. С усмивка се обърна по гръб и отвори очи. Изведнъж осъзна две неща — главата я болеше силно и нямаше ни най-малка представа къде се намира. Бързо скочи и се озърна наоколо. А, да, на един пирон висяха дрехите на Джо и шалът, в който държеше отрязаната си коса, а в едно порцеланово легенче се виждаше водата за къпане, останала от предната вечер. В съзнанието й изплува неприятната случка от вчерашния ден и тя прималя от страх. Бягството й се бе оказало най-лесното нещо. Сега й предстоеше да направи най-трудното.

Съдейки по бледата светлина, която проникваше през чистите и колосани бели памучни пердета, Мод предположи, че е рано призори. Мълчаливо седна на леглото и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум, но ако не се лъжеше, слугите трябваше да станат всеки момент, за да се заемат със задълженията си в господарската къща.

Предпазливо извади краката си изпод завивките и стъпи на студения под. Главата й още бучеше, но сега болката беше поносима и от нея не й се виеше свят. Придържайки с ръка хавлията, която стягаше бюста й, Мод понечи да стане, но изведнъж страшно й се прииска да се мушне обратно под завивките и да повика някой от прислугата. Все пак тя безшумно се измъкна от леглото и на пръсти се приближи до пироните на стената, служещи за закачалки. С облекчение установи, че дрехите на Джо са сухи, макар и леко втвърдени от изсъхналата кал. След като излезеше от къщата, можеше да изчетка най-мръсните места, но не хранеше никакви илюзии, че в кантората на адвокатите Бут и Паркс щяха да погледнат на нея сериозно. Изправи рамене и се облече набързо, пъхайки шала с косата си отзад в панталона. Въпреки облеклото й на прислужник, те трябваше да повярват в твърдението й, че е мис Мод Ромни.

Безшумно се приближи до вратата и се ослуша. В къщата цареше тишина. Мод с усмивка си помисли колко пъти й се бе налагало да бъде нащрек след спокойната й вечеря на предния ден. При мисълта за ядене коремът й закъркори, но Мод се надяваше, че господата Бут и Паркс ще й предложат солидна закуска.

Тихомълком излезе в тъмния коридор и се запъти към задното стълбище, което, доколкото си спомняше, водеше към кухнята. По пътя не срещна нито един слуга. Това я зарадва, тъй като в противен случай трябваше да измисли някаква история за произхода си и за среднощната си „разходка“. Освен това, в интерес на истината, въобще не гореше от желание да се среща с графа. Имаше опасност той да познае вече чистото й лице, а това щеше да я постави в доста затруднено положение — щеше да й се наложи да му обясни причината за своята измама.

Голямата задна врата беше залостена с масивно желязно резе. Затаила дъх от вълнение, Мод силно натисна резето и облекчено въздъхна, когато то безшумно се вдигна. Благослови мисис Формби за манията й всичко в къщата да е добре смазано. Подсмихвайки се, излезе навън, където я лъхна влажният утринен въздух. Тичешком прекоси хубавата градинка зад кухнята и хукна към конюшнята, като внимаваше да не вдига много шум, имайки предвид, че конярите може да станат всеки момент. До конюшнята се намираше малката алея за коли, която излизаше на уличката зад къщата. След като зави покрай тухлената стена на постройката за колите, която се намираше откъм пътя, Мод незабелязано излезе на задната алея.

Когато стигна до края на алеята и се огледа в двете посоки, тя видя една улица отдясно. Затича се към нея, но изведнъж се стресна от трополенето на приближаващ файтон. Почти инстинктивно Мод навреме се скри под стълбището на винарската изба. Една голяма карета, теглена от два дорести коня — най-хубавите, които някога бе виждала — зави в алеята към къщата. Забелязвайки герба на граф Радфорд, изобразен на вратата на каретата, Мод ахна от изумление. Тя зърна и самия граф, който се беше облегнал назад със затворени очи — явно се връщаше от някоя пиянска оргия. Изгледа го неодобрително, но с известно самодоволство — той беше същият мръсник като братовчед й Джон. Искрено се надяваше адвокатите на семейството й да я успокоят, че не е нужно да бъде финансово зависима от съпруг.

Тази мисъл я отрезви и я върна към най-важния й проблем в момента. Щом излезе на улицата, Мод объркало се огледа. Никога не бе идвала в Лондон и изобщо не познаваше разположението на улиците. Но това надали би й помогнало много, тъй като не знаеше къде се намира. Но защо стоеше, застинала като мумия! Бързо разтърси глава и тръгна наляво, следвайки посоката, от която беше дошъл графът. В съзнанието й имената на адвокатите Бут и Паркс се свързваха с думите „Чансъри Лейн“. Сигурно ги бе прочела в адреса на някое писмо. В края на краищата това беше единственият й шанс да ги открие.

Не й оставаше нищо друго, освен да попита някой минувач за „Чансъри Лейн“. Искрено се надяваше това място да не е много далеч, тъй като се съмняваше, че някой хубав файтон ще я вземе в нейния окаян вид, независимо от няколкото шилинга в завързаната й кърпичка.

Едва след няколко пресечки Мод срещна едно момче. То вървеше срещу нея и в ръцете си носеше някакъв увит пакет.

— Извинявай — започна Мод с типичния за провинцията диалект, търсейки безуспешно най-подходящата форма на обръщение, тъй като „младежо“ би прозвучало прекалено превзето за слуга като Майк, — трябва да отида до една кантора на „Чансъри Лейн“. Мисля, че се намира близо до Кралския съд. Случайно да знаеш как мога да стигна дотам? — попита Мод, почти убедена, че момчето не може да й помогне.

— Не се сещам къде точно се намира „Чансъри Лейн“, но Кралският съд е до реката. На изток оттук е.

Момчето внимателно изгледа Мод, но в очите му не се четеше прекомерна подозрителност или враждебност.

— А реката далеч ли е?

— Не много — дружелюбно отвърна момчето. — Тръгни надолу по улицата. Малко след това ще видиш реката.

— Благодаря, много съм ти задължен — отвърна Мод и хукна надолу, доволна, че и този слуга я бе взел за момче.

— Хей, ти! Почакай малко! — извика хлапакът.

Мод се закова на място. Дали се беше издала? Обърна се и внимателно изгледа момчето.

— Нашият Еди ходи на пазар всеки ден по това време. Купуваме риба от пазара до реката. Може да те вземе дотам, макар Еди никога да не прави услуги за тоя, дето духа. Надявам се, разбираш какво имам предвид.

Момчето се ухили и Мод също се засмя.

— Разбирам те прекрасно и предполагам, че бих могъл да намеря нещо и за теб, но трябва да знаеш, че не разполагам с много. — Мод не знаеше дали да се довери на този хитрец, но дори и да я измамеше, тя щеше да изгуби само някакви си жалки шилинги.

— Е, не съм си и помислил, че си принц — засмя се момчето. Двамата свиха в една тясна уличка, доста по-различна от тази, на която живееше графът. — Почакай тук. Ще проверя какво прави Еди. — Момчето изчезна в алеята за коли.

Мод седна и се облегна на една тухлена стена, доволна от развоя на нещата до момента. Чувстваше се странно, но все пак се забавляваше. Ето че тя — мис Мод Ромни — стоеше в прахоляка на една лондонска уличка, без никой да подозира за това. Протегна крака и одобрително изгледа мръсните си панталони, които й бяха страшно удобни. Кой ли бе измислил роклите? С тъга си помисли, че никога не се бе чувствала толкова свободна и това усещане надали щеше да се повтори някога. Жалко, че имаше толкова малко пари и изобщо не познаваше Лондон. Нямаше нищо против да поскита няколко дни по улиците като безпризорно дете. Извади шилинга и пенито от кърпичката си и ги пъхна в джоба. Но като размисли, бързо извади кърпичката, озърна се наоколо, за да се увери, че никой не я наблюдава, и я мушна в ризата си. Не искаше Еди да види цялото й „богатство“.

Силното трополене на колела предупреди Мод за приближаването на кола. Тя пъргаво скочи и видя, че на капрата до нейния познат седеше едно по-голямо момче — това явно беше Еди. Той дръпна поводите на коня.

— Лил Роб ми каза, че си искал да стигнеш до реката. — Той млъкна и зачака отговора.

— Да, мисля, че „Чансъри Лейн“ е някъде там — отвърна Мод.

— Мисля, че знам къде се намира, но не е много близо до пазара. Ще трябва да продължим на север, а това доста ще ме отклони от пътя.

Еди отново млъкна и изгледа Мод, която явно се колебаеше. Тя съжали, че не познаваше по-добре законите на улицата.

— Не мога да ти предложа много — отговори тя.

— Колко имаш? — попита Еди.

Мод извади единствения си шилинг, но преди да обърне джоба си, за да покаже, че е празен, тя скри пенито в дланта си.

— Хмм, това хич не е много — измърмори Еди, но все пак взе шилинга. — Хайде, скачай.

Мод се усмихна на Роб, когато той слезе на земята. При допира на ръцете им Роб се озадачи за миг, след което на мръсното му лице се появи широка усмивка. Мод му намигна съзаклятнически и доволно се качи в двуколката.

Мод се настани до Еди и колата затрополи надолу по улицата.

— Харесва ли ти Лондон, Майк? — снизходително попита Еди. — Обзалагам се, че никога не си виждал нещо толкова голямо, нали?

— Извън градовете къщите са малко и са отдалечени една от друга. — Мод не знаеше дали е добре да се представя за селско момче, но със сигурност гледаше в захлас забележителностите на големия град, когато излязоха от аристократичния квартал.

Зората току-що бе пукнала, но търговията беше оживена — по пътя трополяха коли, уличните търговци се приготвяха за работа, а и магазините отваряха вратите си.

Колкото повече се приближаваха до реката, толкова повече Мод се удивляваше от разнообразието от стоки, което можеше да се купи само за няколко монети. Когато минаха покрай един продавач на копринени шалове от Далечния изток, Мод така се извърна да разгледа красивите шалове, че едва не падна от двуколката.

— Трябва да събираш надниците си от една година, за да купиш такъв шал на любимата си, Майк. Няма смисъл да се пулиш така на неща, които не можеш да си позволиш. — Той изгледа Мод подозрително. — Нали не си човек, който краде това, което не може да си купи? Това не върви в Лондон. Тук не е като на село. Едно от конярчетата ни го качиха на каторжнически кораб за Америка, задето сви една кърпа от уличен търговец.

Мод не възнамеряваше да краде шалове. С подобаваща за случая сериозност тя се извърна към Еди, осъзнавайки, че той харесваше ролята си на мъдър наставник.

— Не се бой — успокои го тя. — Моята… господарка изгони една прислужница, без да й даде препоръки, защото липсваха чифт детски ръкавици. След време ги намерихме, но момичето вече си бе отишло.

Мод с горчивина си спомни, че ръкавиците се появиха няколко месеца след това. Бяха паднали зад едно от чекмеджетата в скрина на Амелия, пълен догоре с красивите й премени. Нито братовчедка й, нито леля й Клер се смилиха над четиринадесетгодишната Моли, която изгониха само с дрехите на гърба й и с един жалък вързоп с личните й вещи. Когато намериха изгубените ръкавици, Мод тайничко потърси Моли в околността, но не откри никаква следа от нея.

— На господарите хич не им пука за нас. Затова е по-добре да не им се мотаем много-много в краката. Херцог Сомсби, моят господар, налита да ме бие още щом ме види. Понякога си мисля, че това му харесва. Ето я и „Чансъри Лейн“. Между другото какво ще правиш тук?

— Моята господарка ще остане в Лондон няколко дни. Изпрати ме да взема едни документи от кантората на нейния адвокат. — Мод усещаше как при всяка нова лъжа сърцето й щеше да изхвръкне от вълнение. Надяваше се този маскарад да свърши по-скоро, тъй като не й беше лесно да лъже, при това на диалект!

— Можела е да ти даде повече пари за файтон. — Еди й смигна, намеквайки за отколешната сплотеност на слугите срещу господарите им.

— А, тя не е много богата. Страшно съм ти задължен, Еди, иначе доста трябваше да походя.

Мод скочи на земята, удивена от невероятното удобство на панталона. Значително по-трудно й беше да слиза от файтони с поли и фустанели, които бяха страшно неудобни.

— Можеш да се обадиш, ако искаш да си побъбриш с някой или ти се играе на карти. Намини някой път, но гледай да е по-късно вечерта. Херцогът излиза почти всяка вечер и се връща в малките часове. Дотогава обикновено сме свободни.

— Сигурно ще се обадя, Еди, благодаря за поканата.

Мод се усмихна за довиждане. Когато двуколката потегли, тя искрено съжали, че нямаше да може да се възползва от поканата на този младеж. Започваше да си мисли, че беше загубила много, като се бе родила дребна аристократка!

Мод уплашено огледа широката улица. На повечето врати висяха някакви надписи. Реши бавно да се разходи по улицата, докато зърне табелата на адвокатската кантора „Бут и Паркс“. Така или иначе нито един от магазините не беше отворен. Работният ден още не бе започнал.

Мод тръгна бавно, почти разсеяно, любувайки се на големия град и на красивите фасади на малките, но изящни сгради. Изведнъж зърна табелата на кантората „Бут и Паркс“. Беше изминала само няколко пресечки. Обърна се с лице към сградата и внимателно я разгледа. Намираше се пред една хубава къща с фасада в джорджийски стил и широки каменни стълби. Както бе предположила, прозорците не светеха. Въпреки това тя се качи по стъпалата и удари голямото и лъскаво метално чукало по вратата. Никой не й отговори.

Мод се обърна и седна на стълбите. Беше страшно гладна, а на амбулантните колички до реката бе видяла съблазнителни сладкиши. Нямаше защо да бърза, след като кантората още не беше отворена. Едва успяваше да сподави радостта си в този момент. Знаеше, че е глупаво, имайки предвид опасното си положение, но се чувстваше прекрасно сама в Лондон, освободена от задръжките, наложени от обществото към младите дами като нея.

Засмя се с глас, когато съвсем по момчешки скочи от стълбите, използвайки железния парапет за опора. Без изобщо да съзнава, тя отлично играеше ролята си и отстрани човек наистина би я взел за едно най-обикновено безпризорно момче.

С наперена походка Мод тръгна обратно към реката с намерението да закуси. Знаеше, че най-късно до обяд господата Бут и Паркс щяха да й нахлузят някоя набързо закупена рокля с корсет и щяха да я накарат да стои мирно в приемната на кантората, докато адвокатите разнищват под носа си нейната тъжна история. Тази сутрин обаче тя беше Майк и щеше да се възползва максимално от това!

 

 

След около час Мод се запъти обратно към „Чансъри Лейн“. Вървеше натам с неохота, сякаш вече усещаше стегнатия корсет около талията си. Бе се разхождала дълго по улиците, любувайки се на красотата, шума и апетитните миризми, с които се срещаше на всяка крачка на това вълшебно място. Улиците се бяха оживили през последния час. Тесните пресечки се задръстваха от файтони и двуколки, а кочияшите се блъскаха с конете си, за да се изпреварят. Наоколо тичаха момчета с кожени кесии в ръце, които несъмнено бяха куриери между адвокатите и търговците в тази административна част на града. Мод никога не беше виждала толкова много хора, събрани на едно място, затова се вълнуваше силно от важността на цялата тази суетня.

Колкото и бавно да вървеше, мис Ромни скоро се озова на няколко крачки от кантората „Бут и Паркс“. Вниманието й бе привлечено от някакво раздвижване пред входната врата и тя се закова на място от ужас при гледката, която се откри пред очите й. Със строг и надменен израз на лицето по стълбите слизаше не друг, а леля й Клер, следвана от Джон, който пухтеше зад нея в пастелните си сатенени панталони и се мъчеше да я настигне. Едната страна на лицето му беше подута и почервеняла от жестокия белег, който се спускаше от окото до устата. До Клер вървеше един джентълмен, който от време на време посещаваше Ромни Манор по семейни въпроси.

Ужасена, Мод свърна по стълбището между сградата на кантората и съседната къща, чиито стъпала водеха към една изба. Тя се спусна по стълбите и се спотаи до входа за килера, където никой не можеше да я забележи. „Дано си помислят, че съм разносвач!“ Надничайки между перилата, тя видя как подгъвът на роклята на леля й се сурна по последните няколко стъпала, точно до мястото, където се криеше. Сигурно са тръгнали, преди да съмне, щом са пристигнали толкова рано, помисли си тя, затаила дъх от страх да не се издаде. Щеше да изчака да се махнат. Предположи, че сега щеше да й бъде по-лесно да убеди адвокатите, че е Мод Ромни, след като знаеха за бягството й.

Тримата се спряха на тротоара, където Мод спокойно можеше да ги наблюдава, надзъртайки през перилата на стълбището. Джентълменът махна с ръка и една карета, която чакаше отстрани, потегли към тях. Той се обърна към Клер и се усмихна:

— Успокой се, скъпа. Вече ти казах, че ако тая хлапачка се появи тук, веднага ще я изпратят при мен и аз ще й обясня подробно за тъжното състояние на нейните финанси. Ще й дам да разбере, че ако не се омъжи за Джон, ще трябва да продадем Ромни Манор, за да изплати дълговете си към теб. Имай ми доверие — успокои я.

Мод забеляза, че той бавно плъзна ръка под талията й и неприлично я ощипа.

Клер се извърна към него и за голямо изумление на Мод, любезно се усмихна на господина. Джон изглеждаше напълно безразличен.

— Сигурна съм, че ще се споразумеем приятелски, мистър Парсънс. — Клер направо мъркаше под носа му. Мод никога не я бе чувала да говори така нежно. — Но все още не мога да проумея защо не можем да съдим момичето за побой над сина ми. За непредизвикано нападение. Сам виждате, че тя се е опитала да го убие и сега той ще остане белязан за цял живот само защото най-любезно е поискал ръката й! Сега вече разбирате с какъв човек трябваше да се съобразявам през изминалите години. Тя е безотговорна и необуздана и се боя, че ще убие всички ни, докато спим! Чудя се защо Джон още настоява да се ожени за нея. — Клер извади копринена кърпичка и избърса очите си.

— Хайде, хайде, мисис Ромни, нима искате името на семейството да се разнася из съдилищата? Знаете, че това е много унизително и клюкарските страници във вестниците на драго сърце ще раздуят тази история. Не трябва да позволим това. Джон е прав, като настоява да потулим тази неприятна история. А що се отнася до брак между тях двамата, мисля, че той ще се окаже изгоден за всички. Всички — наблегна той на последната дума. Парсънс отново погали Клер по ханша. В отговор тя се усмихна с престорена любезност. — Ето я и вашата карета. Трябва да се върнете в имението, както се разбрахме. Без съмнение момичето е сърдито и се крие някъде в къщата или около нея. — Той помогна на Клер да се качи в каретата. — Скъпа, не се безпокойте. Щом я намерите, веднага ще дойда в Ромни Манор, за да й обясня в какво окаяно положение е изпаднала. — Двамата се подсмихнаха съзаклятнически. — А ако дойде тук, ще бъде още по-лесно. Но трябва да ми обещаете, че ще запазите в тайна тази история, скъпа. Няма да ни бъде от полза, ако разгласите, че е имало физическо насилие. Много е… старомодно и никой няма да ви обърне внимание. — Парсънс я потупа по ръката, когато Джон се настани в седалката срещу нея. — Добре ще бъде да измислите някаква правдоподобна история за раната си, Джон. Предполагам, че когато заздравее, ще изглеждате много шик.

Джон го изгледа намръщено и затръшна вратата под носа му.

Мод чу тежките стъпки на мистър Парсънс, който се качваше по стълбите. Чувстваше се така, сякаш някой я бе ритнал в корема. Сгушена в стълбите към избата, тя трепереше от страх и имаше усещането, че всеки момент ще припадне. Значи Джон не я бе излъгал. По думите на адвоката наистина нямаше пукната пара и беше оставена на благоволението на проклетата си леля и на извратения си братовчед. За съжаление адвокатът, когото бе считала за свой спасител, всъщност се оказа неин враг, твърдо решен да я изпрати в Ромни Манор като съпруга на Джон. Мод не можеше да изтрие от съзнанието си момента, в който пръстите на мистър Парсънс с изящните им маникюри милваха ханша на Клер насред улицата. Очевидно не можеше да разчита на неговата помощ. Не беше в състояние да проумее как в рамките на дванайсет часа безгрижният й живот се бе превърнал в кошмар, от който никога нямаше да се събуди.

Ето че вече няма към кого да се обърна, помисли си Мод. Подпряла брадичката си с ръка, тя наблюдаваше файтоните, които минаваха по улицата. Нямаше си никого на този свят. Беше останала сама в Лондон, без никакви пари, и предпочиташе да умре, отколкото да се върне вкъщи.

Мод въздъхна дълбоко няколко пъти и се облегна на парапета на стълбите. Изведнъж вратата на избата под нея се отвори и на прага се появи набито кривокрако момче, което заплашително размаха метла.

— Хей, ти, за какъв се мислиш, че топуркаш по нашите стълби! Изчезвай, преди да съм извикал полицая! — Мод побърза да стане, но метлата я забърса по лицето, след което се стовари върху гърба й, докато тя се опитваше да избяга нагоре по стълбите. — Само да си посмял да се върнеш, туй да не ти е боклукчийска кофа! — Момчето я последва до тротоара и застана заплашително, подобно на Цербер^[1], който варди портите на подземния свят.

Мод хукна стремглаво по улицата, без да знае накъде я отнасят краката й. Бягаше така, сякаш беше подгонена от демони, и не забелязваше минувачите, които й правеха път. Шашардисана и запъхтяна, Мод се спря едва до реката. Какво й беше станало? Та той беше просто едно момче с метла! Все пак реши, че е по-добре да се махне от това място. Не й се искаше този малък грубиян да привлече вниманието на хората към нея — и то под носа на омразния мистър Парсънс! Отметна падналата върху изпотеното й чело коса и оправи шапката си. Дрезгаво въздъхна и се вторачи в спокойната сива Темза, която лениво течеше покрай нея.

Преди малко й се искаше да скита на воля из лондонските улици и да прави каквото пожелае. Сега си мечтаеше за същото, но вече смяташе, че би било добре да има чисто легло и осигурено ядене. Тя се обърна и тръгна безцелно по широката улица, успоредна на реката. Предполагаше, че би могла да си намери някаква работа, ако знаеше към кого да се обърне или ако имаше препоръки и съответни умения. „Ако имах криле, щях да стана ангел“ — тъжно си помисли тя. Вдигаше ужасен прах с краката си. От нея би станало страхотно момче. Още никой не беше разбрал, че е момиче!

— Хей, Майк! Ела тук!

Мод стреснато вдигна глава, сякаш да се убеди, че именно тя е въпросният „Майк“. Седнал наперено в двуколката си, Еди й се хилеше насреща и махаше с ръка. Каква радост беше той за тъжните й очи!

— Еди! Почакай!

Мод се затича към двуколката, както удавник би плувал към малък остров сред океана. Метна се на седалката до Еди и лъчезарно му се усмихна. В момента той беше най-добрият й приятел.

— Сигурно желаете да ви закарам обратно, Ваша Светлост. Свърши ли работата?

Мод се засмя с глас.

— Много съм ти задължен, но нямам пукнат грош.

— В такъв случай ще ми бъдеш длъжник. За твой късмет съм тръгнал към къщи, натоварен догоре с най-различни стоки и с риба, и предполагам, че бих могъл да взема и теб.

Мод разгледа жално пълната кола. Бе огладняла малко, но се опита да не мисли за това. Не знаеше кога отново щеше да има възможност да хапне и нямаше смисъл да си мисли сега за това. Първо трябваше да реши какво да излъже Еди и къде да отиде.

Двамата пътуваха мълчаливо до момента, в който Мод забеляза, че магазините и амбулантните търговци бяха останали зад гърба им. Бяха навлезли в богаташки квартал, който й се стори страшно познат.

— Ъ-ъ, Еди, чудех се дали… Искам да кажа, че не съм много доволен от сегашната си работа. Как мислиш, ще мога ли да си намеря някаква работа в този квартал?

— За какво те бива, селянче — само да зяпаш по къщите ли? Това не се счита за голямо умение. — Еди се засмя. — Какъв е проблемът? Толкова ли е лоша?

— Тя е ужасна, не те лъжа. Иска ми се да остана в Лондон. На село е доста скучно.

— Не се и съмнявам. Самият аз съм лондончанин — роден съм и съм израсъл тук. Никога не съм ходил на село, а и не виждам причина да го правя. Какво работиш при твоята лошотия?

— Занимавам се с конете. Работя в конюшнята. Много разбирам от коне.

— Това е чудесно. Богаташите в Лондон непрекъснато търсят коняри. Това е работа точно за селяни. Твоята господарка ще ти даде ли препоръчителни писма?

Мод помръкна, макар да знаеше, че този въпрос е неизбежен.

— Тя мрази някой от прислугата да я напуска. Смята, че ще злословим по неин адрес, когато се преместим при друг господар. Има право. Доколкото знам, на никого не е дала препоръчителни писма. Според нея всеки трябва да се оправя сам. — На Мод й беше много лесно да измисли това, тъй като имаше жив пример в лицето на леля си Клер.

— О, познавам тоя тип хора. Не те виня, че искаш да се махнеш от нейната къща. Лошото е, че нямаш препоръки, но това не е болка за умиране. И колко време ще остане тя в Лондон?

— Още няколко дни. Хич не ми се иска да се връщам при нея. Снощи така ме цапардоса по главата…

Мод намести шапката си и се извърна към Еди. Изпита угризение, че го беше излъгала, без да й мигне окото, но в края на краищата именно Джон беше причината тя да се озове под колелата на каретата на графа. Малко приятелско съчувствие от страна на Еди нямаше да й се отрази зле.

— Но това е ужасно! Ако господарката ти не е омъжена, трябва да я запознаем с моя херцог. Двамата ще са си лика-прилика. Сигурно още в медения си месец ще започнат да се бият. Тогава слугите ще си отдъхнат.

Мод и Еди се засмяха. Изобщо не забелязаха лакея в ливрея, който заканително вървеше към тях.

— Хей, Майк, веднага слизай оттам. Цялата къща е вдигната на крака, за да те търси. Мисис Формби не е на себе си. Притеснява се, че си бълнувал, като си тръгнал. Според мен по-вероятно е да си избягал със сребърните сервизи на семейството. А сега слизай долу и тръгвай с мен!

Мод уплашено погледна Еди, сякаш го молеше да й помогне. Но Еди, видял в лакея по-висшестоящ слуга, безпомощно сви рамене.

С тежка въздишка Мод слезе долу.

— Съжалявам, Мартин, не исках да ви безпокоя. Просто се разхождах. — После се обърна към Еди: — Благодаря, че ме докара. — Отново го погледна умолително.

— Винаги си добре дошъл, Майк. Обади се някой път. Знаеш къде да ни намериш, ако се нуждаеш от нас.

Мод беше трогната от загрижеността му.

Ядосаният Мартин подкара Мод към задния вход на къщата на графа.

— Само като си помисля, че трябва да се занимавам с такава паплач… — изсумтя Мартин.

— Наистина съжалявам. Не исках да ви създавам проблеми. Не можах да заспя от болка и тъй като за пръв път съм в Лондон, реших да се поразходя… — виновно обясни Мод, удивена от лекотата, с която лъжите идваха на езика й. Отново въздъхна и последва Мартин в „бърлогата на лъва“.

 

 

— Изглежда, че момчето не се е ударило сериозно, Ваша Светлост. Вече е на крака и твърди, че се чувства добре.

Мисис Формби стоеше почтително пред писалището на графа в неговия малък, но луксозно обзаведен кабинет в задната част на къщата. Беше късен следобед, но Радфорд все още не можеше да се оправи от бурната нощ, прекарана с красивата Бела.

— Слава богу! Карахме много бързо в това лошо време и вината е изцяло моя. Разбрахте ли откъде е? Трябва по-скоро да го върнем вкъщи.

— Точно това е проблемът, милорд. Не иска да ни каже откъде е. Твърди, че е бил коняр в едно имение в околностите на града, но не казва точно къде, тъй като господарката му често го е биела. Също така твърди, че е тръгнал пеша към Лондон, за да си намери работа като коняр. Проблемът е, че не носи препоръчителни писма. Освен това мисля, че няма повече от четиринайсет години. Висок е, но още няма набола брада. Възнамерява да обиколи къщите в квартала за работа и изгаря от нетърпение да се махне оттук. Казва, че никой няма да се притеснява за него, тъй като е сирак. Задържах го, защото исках да обсъдя положението с вас.

— Възможно е да бяга и по други причини, мисис Формби. Кражба например.

— Имате право, милорд. Ние не знаем нищо за него.

— Все пак той беше толкова зле облечен — умислено продължи графът. — Изглежда, идва от семейство, което не държи на изрядния външен вид на прислугата. Макар да не претърсих джобовете му, струва ми се, че не носеше нищо в себе си. Със сигурност не беше взел свещниците на господарката си.

Мисис Формби се усмихна любезно на шегата на графа.

— В момента имаме ли нужда от коняр, мисис Формби?

— Не, милорд. Но ми се струва, че ония двама млади нехранимайковци ще уморят стария Фредерик. Прекалено буйни и невнимателни са, милорд.

— Да-а, май скоро ще се наложи да го изпратя в имението извън града. Само че той няма никакво намерение да се оттегли. Освен това е най-добрият коняр, който някога съм срещал. Момчетата биха научили много неща от него, стига да стояха мирни и да го слушаха.

— Хмм — изсумтя мисис Формби, с което изрази окончателното си мнение по въпроса.

— Все пак се чувствам виновен за момчето. Как мислите, след като няма никакви изгледи да си намери работа без препоръки, не бихме ли могли да го наемем в къщата — само за пробен период, разбира се, за да го опознаем по-добре? Естествено, оставям на вас да решите, мисис Формби. Както знаете, никога не се меся в домакинството. Истината е, че никога не се е налагало да го правя.

— Милорд. — Мисис Формби кимна едва забележимо, за да покаже, че оценява заслужения комплимент на графа. — Мисля, че мога да наема момчето за пробен период. Майк е много мил между другото. Тази сутрин сам предложи да помогне в кухнята. Изглежда доста подреден, а това е необичайно за едно момче… Освен това не ми прилича на клюкар, милорд. Наложи се доста да полюбопитствам, за да науча някои неща за него. Наистина мисля, че не е доносник. С това не бихме могли да се примирим.

От време на време мисис Формби говореше за себе си на „Вие“ и графът смяташе, че това обръщение напълно й приляга.

— В такъв случай въпросът е уреден, мисис Формби. Не смятам, че е нужно да говоря лично с момчето. Сигурен съм, че вие ще направите необходимите приготовления. Все пак ме уведомете, в случай че Майк ви създава проблеми. Ако е лъжец или крадец, може да се наложи да поразпитаме по-подробно за причините за бягството му от предишните му господари. Но засега ще повярваме на честната му дума. Надявам се, че не ни е излъгал.

— Да, милорд. Приятен следобед.

Мисис Формби излезе гордо от стаята, при което графът сякаш си отдъхна. След толкова много години в съзнанието му все още отекваха нейните думи: „Мастър Едуард, трябва да пазите нещата си. Това, че имате прислужник, не означава, че трябва да се отнасяте немарливо към скъпите си ботуши“. Беше убеден, че мисис Формби също си спомняше за този случай.

Граф Радфорд с въздишка се зае с книжата на писалището, но разписките и сметките не успяха да ангажират вниманието му. Играта на карти от предната вечер беше много необичайна. Нарочно беше седнал на масата на херцог Сомсби, но нищо особено не се случи. Херцогът и този път игра привидно нехайно и се държа контешки, а в края на вечерта беше изгубил само незначителна сума.

Радфорд не бе успял да хване херцога в измама, нито беше забелязал нещо необичайно. Но предната вечер в салона нямаше сополиви богаташи. Нямаше го и младия Бромптън. Носеше се слух, че тази сутрин младежът се е върнал в имението си с доста разклатени финанси. Радфорд не харесваше тази история. Не и след нещастието, което се бе случило с Адърли. Той също беше изчезнал, след като бе изгубил доста пари на комар. Скоро след това обаче го бяха намерили мъртъв — беше се застрелял в главата.