Кори Макфаден
Среднощна заблуда (3)

Трета глава

Мод седеше сама в кухнята и с охота ядеше изстиналата си вечеря. Беше прекарала чудесен ден, яздейки на воля из хълмовете на юг от къщата на имението. Даже сивите облаци, покрили небето, не успяха да развалят разходката й и тя се прибра едва когато премръзналият, мокър и мръсен Джо я потърси, за да впрегне коня във файтона. После Мод помогна на слугата да се оправи с конете, тъй като й беше по-приятно да прекарва времето си в конюшнята, отколкото в къщата. Пламъкът на приятелството й с Джо не бе угаснал с течение на времето. Той беше най-старият спомен от детството й и макар вече да не можеха да се боричкат като кученца по поляните, нито възрастта им, нито различното им обществено положение можеха да помрачат взаимната им привързаност. С обичайното дяволито пламъче в очите Мод беше предложила на Джо да се промъкне вечерта в обора при него, за да поиграят на карти. За съжаление Джо трябваше да влезе в ролята си на кочияш същата вечер, но това не разочарова Мод много, защото иначе горкият й чичо Джеймс трябваше да кара сам тежкия и стар файтон в дъжда навън, а състоянието му на връщане нямаше да бъде много добро.

Докато вечеряше, Мод чуваше равномерното барабанене на дъждовните капки по кухненската стряха — приятен приспивен звук, който я караше да си мисли, че даже без компанията на Джо вечерта ще бъде хубава. След като Клер и Джеймс бяха на гости, на нея не й се налагаше да прекара още една скучна вечер във всекидневната в компанията на препилия й чичо и заядливата й леля.

За радост на Мод, Амелия най-после се бе махнала от къщата. Последните две седмици на изминалия бален сезон бяха станали непоносими заради непрестанните планове и кроежи на Амелия и майка й, и злъчните им препирни. Кратките им пребивавания в Лондон във връзка с различни приеми дадоха на Мод възможността да си поотдъхне от тях, но за съжаление те оставаха за малко там, тъй като не можеха да си позволят стаи в хотел и трябваше да отсядат у познати. Мод се зарадва, когато братовчедка й си намери съпруг в края на сезона, но се срамуваше заради прибързаната им сватба, състояла се само след шест седмици. Все още не беше сигурна дали Амелия е бременна или не, а и не смееше да пита.

Мод съзнаваше, че няма да може да погледне никой в очите, ако Амелия стане майка по-рано. Независимо че във вените на братовчедка й не течеше благородническа кръв, тя носеше името на рода Ромни, а аристократите се възползваха от всяка възможност да злословят по нечий адрес. Но поне добрият и наивен Джефри Талбот бе помогнал на Мод. Трябваше да мине доста време, преди раните на гърба й да заздравеят след боя, който беше изяла за намесата си във флирта на Амелия с граф Радфорд. В крайна сметка предложението на Талбот за женитба бе накарало леля й и братовчедка й да престанат да я тормозят.

Мод се надяваше това да успокои атмосферата в Ромни Манор, тъй като Клер вероятно щеше да се оплаква по-малко, ако нямаше много проблеми. Душата на Мод се изпълваше с горчивина винаги щом се сетеше за времето, когато в дома й цареше щастие и разбирателство. Тя отдавна бе престанала да очаква прояви на обич от своята свадлива и злобна леля, чиято тежка ръка се стоварваше върху нея при най-незначителния повод и която носеше със себе си колан, който влизаше често в употреба. Странно защо Клер никога не смяташе, че Амелия и Джон заслужават да бъдат наложени с него — единствено Мод го бе изпитвала на гърба си, и то винаги в отсъствието на чичо й Джеймс. Сега Мод беше твърде голяма, за да я бият с ремък, но Клер компенсираше това с щипане, шамари и грозни обиди.

Мод бързо привърши с вечерята си, тъй като искаше на всяка цена да избегне Джон. Той сигурно щеше да излезе скоро, за да се срещне със своите приятели. Тя не си спомняше кога за последен път братовчед й бе прекарал вечерта вкъщи. Потрепери при мисълта за Джон. Беше се държал странно на закуска. Прекалено фамилиарно, помисли си Мод. Бе я целунал по бузата, както правеше винаги, но после беше обвил с ръка талията й, стрелкайки я дяволито с поглед, сякаш криеше някаква забавна тайна.

Мод се надяваше да не го види тази вечер. Както винаги, вечерята му беше сервирана в трапезарията, където щеше да се храни сам. Мод бързо почисти чиниите от остатъците и ги сложи в кофата със сапунената вода, оставена на плота на мивката. Бе изпратила двете млади прислужници да си легнат, тъй като имаха много уморен и отпуснат вид. Рядко им се случваше да им дадат повече от един свободен час и затова се качиха горе, доволни от дадената им почивка.

Мод леко открехна покритата със зелено сукно врата, която водеше към коридора, после бързо се мушна в библиотеката. Ако успееше да си вземе нещата за писане и да се промъкне незабелязано в стаята си на горния етаж, можеше да прекара една приятна и спокойна вечер, пишейки на Елизабет — единствената й приятелка от съседите, която наскоро се бе омъжила и преместила в Йоркшир, а в последното си писмо молеше за повече информация за неочакваната сватба на Амелия. Но надеждите на Мод се разбиха на пух и прах, когато чу зад гърба си скърцащите ботуши на Джон.

— Мод! — извика той и влетя в стаята.

Веселият му тон я накара да изтръпне, но тя все пак се надяваше тази вечер братовчед й да не е прекалено словоохотлив.

— За бога, защо на масата в трапезарията са сложени прибори само за един човек? Нима не искаш да вечеряш с мен?

Мод го погледна и с мъка прикри раздразнението си. Тъмнокафявите му очи играеха дяволито на светлината на лампата. Неговите пълни и чувствени устни се разтеглиха в широка усмивка. Нездравият цвят на подпухналото му лице издаваше, че прекалява с храната и пиенето. Мод потрепери леко. Мразеше да остава насаме с него.

— Ами аз… аз съм доста уморена тази вечер, Джон. Тъй като останах сама, реших да вечерям набързо, след което да си легна. — Това не беше съвсем вярно, но тя искаше да му избие от главата мисълта, че може да прекарат вечерта заедно.

— Ами в такъв случай и аз ще сторя същото. Между другото къде е кухненската прислуга? Май няма никой друг, освен нас двамата.

— Момичетата имаха много уморен вид, затова ги пратих да си легнат. Реших сама да измия малкото чинии, останали от вечеря.

Мод отново долови странния блясък в очите му. Полазиха я тръпки. Трябваше да се качи горе. Само в своята заключена стая щеше да бъде в безопасност. Извърна се към писалището и започна да рови из него, за да открие кутията с принадлежностите си за писане.

Джон си наля пълна чаша с бренди от гарафата. Доколкото си спомняше, майка му го бе предупредила, че ще сипе приспивателното в гарафата във всекидневната, а не тук. Можеше и да не му се наложи да прибегне до него. Вероятно чистото бренди щеше да свърши същата работа.

— Проявила си голямо разбиране, Мод, като си предложила сама да разтребиш след вечеря. Седни, къде си се разбързала! Защо не пийнеш малко бренди? Ще се почувстваш прекрасно!

Мод го зяпна учудено и взе чашата, макар да не възнамеряваше да я изпие. Седна на ръба на малката бродирана възглавничка на най-близкия стол и се зачуди колко дълго можеше да се извинява, без да изглежда груба. Откакто Джон живееше в тази къща, двамата не бяха провели нито един приятен разговор и мис Ромни нямаше намерение да го прави точно сега.

— Да си призная, Мод, никога не съм те смятал за домошарка. Мислила ли си вече да се омъжиш и да създадеш семейство?

Това наистина изглеждаше най-безобиден разговор между братовчеди! Защо тогава имаше усещането, че е някакъв капан? Май въображението й беше доста развинтено. Мод си пое дълбоко дъх и спокойно го погледна в очите.

— Не съвсем, Джон. Не мога да си представя, че някога ще напусна имението. Освен това още никой не е пленил сърцето ми. — Усмихна му се приятелски. В крайна сметка той се държеше добре с нея!

„Идеално!“ — помисли си Джон. Всичко можеше да се окаже по-лесно, отколкото бе предположила майка му, но той очакваше с нетърпение да наближи моментът за по-съществената част от плана за тази вечер.

— Ами деца? — попита той. — Сигурно не възнамеряваш да останеш тук и да правиш компания на родителите ми до края на живота си, вместо да се омъжиш? — Джон остана доволен, когато забеляза смущението на братовчедка си.

Мод искаше да има деца, но просто не можеше да си се представи в ролята на съпруга. Това би означавало цял живот да се прави на дама — да се движи наконтена през целия ден, да се усмихва превзето по балове и приеми, да клюкарства и да ходи на гости всеки божи ден. Изключено!

— Нямам нищо против брака, Джон. Просто не виждам как ще успея да си намеря съпруг. Дори и да се омъжа, ще трябва да изпълнявам всички задължения на една съпруга. Знаеш за какво става въпрос — побърза да добави тя, — да забавлявам гостите и да организирам светски събирания, с една дума — всичките глупости, които са нужни, за да бъдеш приет от обществото. Трябва да признаеш, че нямам търпението, необходимо за този род неща!

— Напълно те разбирам, Мод. — Всичко вървеше като по мед и масло. Тя отговаряше точно това, което му се искаше да чуе. Реши да се възползва от момента и стана по-настоятелен: — Ти никога не харесваше глупостите, които другите момичета намираха за забавни. Смея да кажа, че през изминалите десет години Амелия мислеше само как да се облече и за кого ще се омъжи. От всичките ми познати ти винаги си била най-разумната.

Джон току-що й бе направил комплимент! Е, нещо подобно на комплимент. При това най-неочаквано. Винаги се бе отнасял с презрение към братовчедка си, която според майка му беше мъжкарана. Освен това години наред се бе възхищавал от младите дами, по чийто адрес сега злословеше. Мод се облегна в стола си и отпи глътка от чашата с бренди, силно озадачена от внезапното разнежване на Джон. В продължение на десет години не й беше казал нито една мила дума. Когато бяха деца, той я тормозеше и измъчваше, а сега я щипеше при всеки удобен случай. Въпреки това Мод се насили да му се усмихне.

Джон също се усмихна на братовчедка си, тъй като усети желанието й да избяга от стаята. Майка му беше истински гений за някои неща, но изобщо не разбираше от красиви лица! Джон забеляза, че усмивката бе озарила смарагдовозелените очи на Мод, заливайки овалното й лице с руменина. Червеникавата коса, за която едно време Джон обичаше да я тормози, се бе сгъстила и придобила великолепен кестеняв оттенък. Дългите кичури падаха на прелестни къдрици, някои от които се изхлузваха от фибите и подчертаваха хубавото й лице. И макар да беше облечена в един стар и износен костюм за езда на Амелия, преправен по нейна мярка, тя го бе поизпълнила малко и сега платът обгръщаше съблазнителните й форми, събуждайки у Джон похотливи мисли.

Мод изглеждаше прелестна на фона на светлината от лампата. С връхчето на езика Джон навлажни месестите си устни и си представи как съвсем скоро ще обладае съблазнителното й тяло, задоволявайки похотливите си желания. Обзе го силна възбуда при мисълта за сладострастните преживявания, които обещаваше стегнатият й корсет, очертаващ нейните малки, но без съмнение хубави гърди. Никога не му се бе налагало да обладае жена насила, затова мисълта за предстоящото изнасилване го възбуждаше. Трябваше да изчака още малко — не биваше да я плаши.

— Не знам, Моди, макар да не можеш да си представиш, че някога ще бъдеш длъжна да обикаляш по приеми, то аз не те виждам като стара мома. Би било много жалко. Искам да кажа, че от теб би излязла чудесна майка, а и децата са голяма радост.

Това вече надминаваше очакванията на Мод. Братовчед й беше последният човек, от когото можеше да очаква да говори с уважение за радостите на брака, защото самият той не бе никакъв домошар. Пред дома и семейството Джон предпочиташе комара и бог знае още какви непристойни развлечения. Тя не си спомняше някога да го бе виждала да се занимава с деца, камо ли да играе с тях.

— Е, може и да се омъжа някой ден, Джон, но точно сега не ми се мисли за това — заяви тя, като успя да прикрие изненадата си.

— Мод — нежно започна Джон, — чудя се дали си се замисляла за финансовото си положение. Къщата ти е хубава, но имаш ли представа колко струва поддържането на домакинството й? Опасявам се, че наследството ти не е достатъчно за покриването на всички разходи по нея.

Мод го изгледа смаяно.

— Нищо не разбирам — бавно изрече тя. — Вярно е, че не проявявам никакъв интерес към домакинството и вината за това си е изцяло моя… — Всъщност няколко пъти бе питала най-невинно защо не можеха да си позволят нов файтон или друг кон, както и дали не можеха да й купят нов костюм за езда, вместо да износва този на Амелия. Но леля й винаги я срязваше. — Смятах, че наследството е достатъчно. Искам да кажа… справяхме се някак…

— Всичко това е вярно — отвърна той. — Няма съмнение, че мама е добра и пестелива стопанка. — Джон се засмя с глас.

Мод можеше да поспори по този въпрос, имайки предвид множеството рокли, аксесоари и бижута, закупени за представянето на Амелия в обществото и за чеиза й.

— Но — продължи Джон — тя едва смогваше да свърже двата края. Наложи се да използва голяма част от собствените си пари, за да ни храни и облича, както и за да поддържа имението в добро състояние. — Той млъкна и кротко сведе очи в очакване.

Мод го зяпна изумено. Наистина ли бе задлъжняла на Клер? Наистина ли й дължеше пари? Не виждаше смисъл в думите му. Леля й беше жена, която не би пропуснала да й натякне всичко това през изминалите години, а тя дори не беше намекнала за това. Но каква полза имаше Джон да я лъже?

— Опитвам се да ти кажа — наново подхвана той, окуражен от явното й стъписване, — че ако искаш да имаш покрив над главата, трябва да се омъжиш. Виждаш ли, мама се охарчи доста за въвеждането на Амелия, както и за зестрата й, а ще трябва да задели солидна сума и за мен. — Говорете тихо и спокойно, сякаш срещу себе си имаше дете.

— Не разбирам защо никой не ме е предупредил за това — неуверено подхвърли Мод. — Нямах ни най-малка представа. Чичо Джеймс никога не е споменавал, че парите не стигат.

Мод явно се уплаши — страхът беше изписан на лицето й.

— Много добре знаеш, че това хич не го интересува. Съмнявам се, че изобщо знае за паричните проблеми. Мама се грижи за всички сметки.

— Наистина не знам какво да правя — разстроено обясни Мод. — Сигурно трябва да го обсъдя с леля Клер. Не мога цял живот да й дължа пари. Не бих понесла тази мисъл. Но наистина ли трябва да се омъжа сега! Съмнявам се, че някой ще ми предложи брак, след като имам само имението. Нямам нито пари, нито зестра. Това е ужасно! Трябва да си помисля добре. — Силно развълнувана, Мод се изправи, остави чашата на подноса с гарафата и понечи да излезе.

— Почакай, моля те! — извика Джон, уплашен, че тя ще избяга, тъкмо когато почти се бе хванала в капана. — Искам да кажа, остани за малко, ако обичаш. — Подканващо потупа мястото до себе си.

Мод спря и замислено се облегна назад.

Джон се изненада от бързината, с която бе успял да я убеди. Тя му се подчиняваше безпрекословно. Дори си помисли с известно разочарование, че вероятно няма да му се наложи да я изнасили.

— Напоследък самият аз си мислех доста за женитба, Мод. Истината е, че се чудех дали двамата не бихме си паснали. Ти не обичаш нито Лондон, нито светския живот… — Джон млъкна, доловил озадаченото изражение на Мод. — А аз се нуждая точно от такъв човек. — Това беше лъжа, разбира се, но изглеждаше добър ход. — Мама ще ми даде достатъчно пари, за да поддържаме имението и да водим сносен живот. Всичко може да си остане постарому и няма да има нужда да се занимаваш с неподходящи кандидати за женитба. Сами ще избираме светските събирания, които ще посещаваме. Ще имаме деца… — Джон млъкна, тъй като забеляза ужасения й поглед, след като бе проумяла за какво става въпрос. — Какво има? — попита той с остра нотка в гласа.

Мод преглътна трудно. Струваше й се, че стомахът й се бе преобърнал. Да се омъжи! За Джон! Финансова необходимост! Не й се мислеше за този кошмар. Но докато Джон говореше, тя долови известен смисъл в думите му. Беше отвратително, но страшно практично. Цялата история й изглеждаше абсурдна.

— Просто нямам думи. Смаяна съм… — промълви тя.

— Значи ще си помислиш за предложението ми? — нетърпеливо попита той.

Може би ако й нашепне нежни думи и й даде да пийне още малко…

— Не! Не мога да се омъжа за теб, Джон! Все пак сме братовчеди…

— Само на документи, за бога! Нямаме кръвна връзка — прекъсна я той.

— Знам, но нямам предвид това. Искам да кажа, че не гледам на теб по този начин. За мен ти си мой братовчед, двамата сме отгледани като брат и сестра. Не бих могла… да погледна на теб като на съпруг. Избий си тази мисъл от главата! — Мод почервеня от гняв.

— Нима искаш да кажеш, че не те привличам като мъж, така ли?

Тонът му беше престорено благ. Мод кимна бавно, вперила поглед в очите му, и изтръпна от злобата, която се четеше в тях.

Джон скочи с изненадваща за пълното си тяло пъргавина и само с две големи крачки прекоси разстоянието между тях.

— Навярно не знаеш какво означава да изгаряш от страст. Може би трябва да проникна между твоите дълги хубави бедра, за да те накарам да изпиташ истинско удоволствие!

Джон я сграбчи грубо и насила я изправи на крака. Здраво хванал ръцете й, той се наведе над нея и впи своите месести влажни устни в нейните. Мод се почувства така, сякаш той изпиваше дъха й. Изведнъж Джон захапа долната й устна.

Уплашената девойка понечи да си поеме дъх, но той пъхна език в устата й, предизвиквайки неописуемо отвращение у нея. Докато лявата му ръка я държеше здраво, за да не мърда, другата се плъзна към гърдите й и съдра тънката атлазена рокля. Мод се гърчеше в обятията му и правеше отчаяни опити да се отскубне от тях.

Не можеше да извика, тъй като устата й беше запушена. Усети как Джон пъхна едното си коляно между краката й. Нима възнамеряваше да я изнасили! Да я опозори! Както се съпротивляваше, тя почувства как краката й започват да омекват. Джон я събори на пода, катурвайки малката масичка до тях. Гарафата и чашите паднаха на килима. Главата й лежеше близо до разсипаното бренди.

Притискайки братовчедка си под масивното си тяло, Джон освободи лявата си ръка и запуши устата й с нея. Никога не се бе чувствал тъй възбуден! Колкото повече Мод се съпротивляваше, толкова повече го настървяваше. Това надхвърляше очакванията му! Тя понечи да го ухапе за ръката, но Джон бързо стисна челюстта й. От гърдите на Мод се изтръгна болезнен вик, при който братовчед й изтръпна от задоволство.

— Ще се омъжиш за мен! — изсъска той в ухото й. — Няма да имаш друг избор, когато свърша с теб! — Коляното му се вряза по-силно между краката й, за да придаде по-голяма убедителност на думите му.

Скована от ужас, Мод отчаяно затърси начини да го надвие. Нямаше смисъл да го моли да я пусне. Бе обезумял от страст и не можеше да се владее. Джон силно дръпна полите на роклята й и платът шумно се раздра. Явно най-накрая бе постигнал целта си. Заопипва я между бедрата. Докосването му я изпълваше с неприязън и погнуса.

Когато Джон се дръпна назад, за да я огледа по-добре, Мод рязко вдигна коляното си и го ритна между краката. Той извика от болка и се сгърчи на пода, точно когато ръката й стисна гърлото на гарафата, която лежеше на килима до нея.

Разярен, Джон се пресегна да я хване за гушата. Но Мод вдигна гарафата и с все сила я стовари върху главата му. Из стаята полетяха кристални парченца, някои от тях се врязаха в лицето и ръцете й. Както беше присвила очи, Мод забеляза противната червена струйка кръв, която се стичаше от крайчеца на едното му око до устните и попиваше в тънкото шалче около врата му. За миг той се втренчи в нея с невиждащ поглед, след което се отпусна на пода в несвяст.

На Мод й се струваше, че сънува — сякаш всичко се случваше прекалено бавно. Изведнъж усети, че хлипа — от гърлото й се изтръгваха накъсани стонове на болка и уплаха, които сякаш идваха от дълбините на душата й. Бавно се изправи и механично посегна към скъсаното си деколте в напразен опит да прикрие голотата си. Джон лежеше неподвижно на пода, а обюсонският килим бе изцапан с кръв. Имаше смътното усещане, че трябва да направи нещо, но вместо това, мълчаливо седна и втренчи невиждащ поглед в братовчед си.

Постепенно Мод се съвзе, стряскайки се от собственото си безразличие. Изцапан с кръв и с напоена с бренди коса, до нея лежеше нейният похитител и мъчител. Едва сега осъзна колко наивно беше постъпила, като бе останала да му прави компания и бе взела на сериозно предложението му за женитба, убедена, че той говори от сърце.

Какво точно й бе казал? Отнасяше се за пари. Според думите му Клер я бе издържала през изминалите години, тъй като бе останала без пукната пара. Мод тръсна глава, сякаш искаше да проясни мисълта си. Все още беше в пълно недоумение. Знаеше, че не е богата, но не предполагаше, че е длъжница на прага на немотията.

Смътно си спомни за един разговор между вече покойните й родители. Те бяха споменали, че Клер няма никакви пари. Според баща й тя бе бедна авантюристка, оплела в мрежите си наивния и нещастен Джеймс. Да, нещо не беше наред и тя трябваше да разбере какво точно.

Мод отново погледна към Джон, който не бе помръднал. Дали го беше убила? С ужас се взря в гръдния му кош, за да разбере дали се движи. Той дишаше.

Постепенно ужасът й отстъпи място на силна уплаха. Бе станала жертва на развратния си братовчед и на проклетата си леля. Трябваше да избяга оттук още тази вечер, иначе бог знае какво щяха да направят с нея. Но къде можеше да отиде? Наблизо нямаше никакви истински приятели — никой, на когото би могла да разчита за помощ. По-добре би било да попадне в ръцете на леля си, отколкото да се довери на равнодушен съсед.

Точно сега Мод се нуждаеше от истинска юридическа помощ. Трябваше да избяга в Лондон при адвокатите на семейството. Време беше да се поинтересува от финансовото си положение. Бог да й е на помощ, ако е останала без пукната пара. В едно нещо беше сигурна обаче — предпочиташе да скита гладна по улиците, отколкото да позволи на своя подъл и развратен братовчед да я нападне отново.

Мод се изправи бавно и с изненада установи, че краката й все още трепереха от преживения шок. Нямаше ни най-малка представа колко време Джон ще остане в безсъзнание, но съзнаваше, че не трябва да рискува да стои повече при него. Той можеше да се свести и да я свари тук. Затова излезе в коридора и бавно започна да изкачва стълбите. Цялото тяло я болеше, но точно сега нямаше време да се притеснява за това.

Какво да прави? Как да се измъкне? Всичко беше против нея. Рязко отвори вратата и побърза да я затвори зад гърба си. Пусна резето, което Джо беше сложил по нейна молба след деня, в който Джон… Не! Не биваше да мисли за това сега! Още не можеше да се отърси от изгарящия му поглед…

Джо! За съжаление той беше отишъл да закара чичо й и Клер на приема. Следователно не можеше да й помогне. Мод се сгуши в малкото кресло в стаята си. „Не бива да се бавя — с ужас си помисли тя. — Нямам никакво време! Но какво мога да сторя!“ Изведнъж я обзе силно отчаяние, желание да умре и да изпрати всичко по дяволите.

Дълбоко в сърцето й обаче пламна искрица смелост. „Нищо няма да се оправи от само себе си, а и ти няма да умреш!“ Не трябваше да стои тук като някоя глупачка и да чака Джон да дойде, за да довърши злонамереното си деяние.

Мод наостри слух. На етажа цареше тишина. Но в крайна сметка Джон едва ли щеше да вдига шум, ако се качваше по стълбите. Не! Тя опита да се отърси от мисълта за него и хвърли бегъл поглед към резето на вратата. „Мога да избягам още сега и да тръгна към Лондон.“ Мрачно се извърна към огледалото. Лицето й беше изподрано и изцапано с кръв, а роклята й беше скъсана. Не можеше да тръгне така! Каретата я нямаше, а с нея бяха и единствените два коня на имението. Налагаше се да тръгне пеш в дъждовното и кално време. За жалост нямаше почти никакви пари, освен няколко дребни монети.

Изведнъж й хрумна една идея — да се преоблече като момче и да обяснява, че е слуга, изпратен да изпълни някаква поръчка. Пътищата криеха куп опасности за сама жена, докато окъсан прислужник щеше да бъде подминат с насмешка. Джо беше камериер на Джеймс и на Джон, затова живееше в една малка таванска стаичка. Беше съблякъл дрехите, с които работеше в обора, за да закара господарите си на приема. Трябваше да намери дрехите му. Но за тази цел се налагаше да излезе от стаята си, затова набързо се помоли Джон да не се е свестил.

Мод отново наостри слух. В къщата продължаваше да цари пълна тишина. Бавно вдигна резето и внимателно отвори вратата. Предпазливо се озърна и с облекчение установи, че коридорът е празен. Тихомълком излезе от стаята и затвори вратата след себе си, след което пипнешком се запъти към задното стълбище. Стълбите бяха добре заковани и смазани, и Мод вътрешно благодари на леля си за непрекъснатото й мърморене по повод занемареното домакинство. Клер беснееше, когато рано сутрин или късно вечер скърцащите стъпки на слугите я будеха.

Мод се шмугна в стаичката на Джо и затвори вратата. Слугите в къщата не можеха да се заключват. Огледа се, за да разбере къде са дрехите на Джо. С тъжна усмивка осъзна, че вероятно нещата, които виждаше пръснати из стаята, съставляваха целия му гардероб. Нямаше нито скрин, нито шкаф, а само няколко пирона, забити в стената. Мод осъзна, че каквото и да вземеше от оскъдния избор, който имаше, липсата му щеше да бъде осезаемо почувствана от нейния приятел. Все пак предположи, че Джо няма да има нищо против, ако знаеше за какво й трябват дрехите. Девойката искрено се надяваше той да си държи езика зад зъбите, когато проумее какво се е случило. Трябваше да убеди адвокатите да му купят нови дрехи, след като тази бъркотия се оправи.

Мод откачи една риза и чифт панталони от пироните на стената — това бяха мръсните и износени дрехи, с които Джо работеше в обора, но поне все още бяха здрави и годни за употреба. Обувки не й трябваха, тъй като изтърканите й ботуши щяха да свършат идеална работа. Напосоки грабна някакъв жакет и с радост откри, че това е един от старите жакети на Джон, следователно беше плътен и здрав. Мод открехна вратата и безшумно се измъкна от стаята, след което бавно се спусна по стълбите.

Щом се озова отново в стаята си, Мод бързо пусна резето и с облекчение се облегна на вратата. Трепереше от вълнение. Досега не бе осъзнала колко голяма беше уплахата й. Бързо почисти драскотините по лицето и ръцете си, после свали съдраната си рокля и чевръсто нахлузи дрехите на Джо. Изведнъж осъзна, че нещо не е наред. Макар да не изглеждаше много съблазнителна в това облекло, бялата риза подчертаваше нейните малки заоблени гърди. Далеч по-опасно бе да пътува, облечена в тези дрехи, които я издаваха повече от обичайните пристегнати корсети.

Мод се озърна неспокойно и спря погледа си върху хавлията, която висеше до мивката. Само след миг тя вече връзваше кърпата около гърдите си, за да пристегне бюста и да изглежда по-широка в кръста. Ризата, закопчана догоре, скриваше изцяло както хавлията, така и женствените й форми.

Мод грабна роклята, която беше захвърлила на пода, и отиде до гардероба. Внимателно я закачи така, че скъсаният корсаж да не се вижда. Поне за известно време щеше да ги заблуди, че се крие някъде в имението и щеше да потули паническото си бягство.

Нахлузи ботушите си, изправи се и със задоволство се погледна в огледалото. Изведнъж ахна и посегна към главата си. Косата й беше дълга — не защото така се харесваше, а защото баща й обожаваше червеникавите й къдрици и мърмореше винаги когато майка й ги подстригваше. Какво да прави с толкова много коса? Явно трябваше да я отреже.

Заканвайки се да отмъсти на Джон за това, Мод се спусна към кутията с принадлежностите за шиене и измъкна голяма ножица от нея. Набързо отряза къдриците си, оставяйки само два-три сантиметра коса, след което с ужас се вторачи в отражението си в огледалото. Изглеждаше странно… съвсем като момче!

Мод затършува из шкафа, за да открие малката лакирана кутийка, в която държеше парите си — няколко шилинга, които изобщо нямаше да й стигнат. Все пак може би щеше да й се наложи да си купи пирог с месо по пътя, а някой и друг шилинг щяха да й свършат добра работа. Зави монетите в кърпичка, която пъхна в джоба на панталона. За последен път огледа стаята, за да се убеди, че всичко е наред и нищо не издава бягството й. Трябваше да спечели възможно най-много време.

Сега й предстоеше най-трудната част. Долепи ухо до вратата, но не долови никакъв шум. Макар да съзнаваше, че откакто бе стоварила гарафата върху главата на Джон, са изтекли едва десетина минути, а вероятно и по-малко, струваше й се, че е изминала цяла вечност. Ако се беше съвзел вече, нямаше да я остави да напусне къщата жива след това, което му бе сторила.

Мод отново вдигна внимателно резето и открехна вратата. Коридорът беше тъмен и празен. „Добре — дано цял живот лежи в безсъзнание!“ Бързо слезе по стълбите и се спря. Не се чуваше никакъв шум. Затича се към кухнята, тъй като смяташе да се измъкне през задната врата. Спря се, колкото да откачи старата шапка на Джо от пирона до вратата, и бързо излезе в студената и дъждовна нощ.