Кори Макфаден
Среднощна заблуда (14)

Четиринадесета глава

Радфорд вкара каретата в конюшнята, заслепен от ярката светлина на газените лампи, които в негово отсъствие винаги стояха запалени. Разчорлени и сънени, двете конярчета се появиха на вратата, но стъписано се заковаха на място, щом видяха, че графът държи поводите на конете, а Хобс се е облегнал безчувствено на техния господар.

— Единият от вас да извика Фредерик, а другият да отиде за мисис Формби — лаконично нареди Радфорд. — Претърпяхме злополука. А сега си отваряйте очите и се постарайте да не шумите. Не искам да вдигна цялата къща на крак.

След като момчетата хукнаха към къщата, Радфорд внимателно сложи Хобс на капрата и облекчено си отдъхна, когато кочияшът изстена. Графът бързо скочи на земята. Отваряйки вратата на каретата, той с изненада откри, че девойката е в съзнание, а в очите й се чете болка.

— Не мърдай. Мисис Формби ще се погрижи за теб. Всичко ще се оправи. — Едуард не искаше да й казва, че е открил измамата й, а от друга страна, не знаеше дали не се е досетила за това.

— Милорд? — Тихият и спокоен глас на Фредерик прекъсна обърканите мисли на графа. — Какво се е случило?

Радфорд се зарадва на бързата поява на своя верен главен коняр.

— Нападнаха ни, Фредерик. Хобс е ранен — ударен е от камък или от нещо подобно. Мисля, че е добре, но се нуждая от помощта ти, за да го сваля долу.

Фредерик кимна и се приближи до предната част на каретата, а Радфорд се качи обратно на капрата и много внимателно подаде ранения кочияш в ръцете на прислужника. За щастие Хобс не тежеше много и не създаде никакви проблеми на възрастния Фредерик.

— Сложи го върху сеното. Точно така, полека — напъти го графът и слезе да помогне на стареца.

Грижливо сложиха Хобс да легне върху сеното и Едуард се наведе, за да разгледа по-добре раната на лицето на кочияша. Фредерик държеше фенер в едната си ръка, за да освети главата на ранения.

— Освен раната, има голяма цицина — обясни графът. — Ще поръчам на мисис Формби да повика доктора.

Хобс отново изстена и за миг отвори очи.

— Намокри със студена вода една кърпа и изтрий лицето му, Фредерик. Кръвта ми пречи да разбера дали раната е дълбока или не.

Откъм вратата се чуха стъпки и мисис Формби влетя в конюшнята. Икономката отново бе проявила благоразумие, като вместо да си губи времето в обличане, набързо бе надянала един дебел халат, закопчан от горе до долу, спазвайки необходимото благоприличие.

— Милорд — задъхано поздрави тя, — какво се е случило?

Мисис Формби коленичи до Хобс, взе кърпата, която Фредерик тъкмо беше потопил в едно корито с вода, и я изстиска. После внимателно избърса кръвта от раната.

— Нападнаха каретата. Предполагам, че искаха да ни оберат. За нещастие удариха Хобс с камък, за да спрат каретата. Но най-лошото е, че… — Радфорд се подвоуми кое име да използва. — Майк лежи ранен в каретата. Един куршум одраска ребрата му. Не мисля, че е нещо сериозно, но все пак мистър Мейтс трябва да го прегледа. — Радфорд си пое дълбоко дъх. Най-трудната част предстоеше.

Мисис Формби седна на сламата, а изражението й стана сериозно и замислено.

— Ще се погрижа за момчето, милорд. Струва ми се, че Хобс идва на себе си. — Тя с мъка се изправи на крака.

— Почакайте! Мисис Формби, ако обичате. Искам да ви кажа още нещо.

Графът махна на двамата ратаи в конюшнята, които уплашено стояха настрани и с недоумение гледаха групичката, надвесена над Хобс.

— А вие, момчета, изтичайте да повикате доктора. Знаете ли къде живее мистър Мейтс?

Конярчетата мълчаливо кимнаха.

— Вземете двуколката с понито и побързайте!

Момчетата се затичаха да впрегнат понито. Рядко получаваха заповеди директно от графа, а и тази вечер се случваха прекалено важни неща, за да пускат обичайните си шегички.

— Мисис Формби, знаете ли дали някой от къщата е буден? — прошепна Радфорд, за да не го чуят ратаите в другия край на конюшнята.

— Мартин е буден, тъй като очаква Ваша Светлост да се прибере. Всички останали спят.

— Добре. Аз… Имаме проблем, но засега бих искал това да си остане между нас тримата. Знам, че мога да разчитам на вашата дискретност. — Графът направи знак на Фредерик да се присъедини към тях. — Много ми е трудно да го обясня, тъй като самият аз съм смутен. — Той долови озадачените им погледи. — Исках да проверя дали раната на… Майк е сериозна. Затова свалих ризата и жакета му. — Мисис Формби и Фредерик продължаваха да го гледат с недоумение. Струваше им се, че той е пострадалият. — Вижте, проблемът е в това, че Майк ни е излъгал. Той не е момче, а момиче… — Получи се по-лошо, отколкото бе предполагал. Силно се изчерви, когато забеляза, че тези почтени възрастни слуги го гледаха така, сякаш беше полудял. — Истина е. Опасявам се, че съм прав… — Едуард постепенно замлъкна при вида на възмущението, изписано на лицето на мисис Формби. — Мисис Формби, искам да знаете, че той… тя спаси живота ми. Нападателят се целеше в мен, но тя скочи между нас. Независимо от измамата, ние сме длъжни да й дадем възможността да обясни всичко.

Мисис Формби си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои.

— Разбира се, Ваша Светлост — обади се икономката. — Трябва да си призная обаче, че тази млада жена успя да ни заблуди добре. Не мога да проумея защо го е направила. Ужасно се боя тази чудата измама да не е свързана с някакво престъпление.

— Да си призная, мисис Формби, самият аз съм доста притеснен, макар че тя вече два месеца работи при нас, без да ни създава никакви проблеми. — Графът замълча, ужасен от спомените, които нахлуха в съзнанието му: как тази девойка го беше бърсала след баня, как му бе помагала да се облича… — Дори проявяваше изключителна дискретност. Освен това тази вечер ми направи голяма услуга. — Всъщност две, помисли си Радфорд. В този момент до него долетя трополенето на потеглящата двуколка. — Възнамерявам да изслушам нейната история, преди да предприема нещо — добави той. — Хич не ми се ще това да се разтръби наляво и надясно. Честно казано, във висшето общество ще се пуснат груби шегички, ако се разбере, че няколко седмици съм имал жена за камериер, без да знам за това. — Графът можеше да си представи на какви закачливи подмятания щеше да бъде подложен от празноглавите богаташи. Месеци, дори години наред щеше да бъде посмешището на светското общество. При тази мисъл Радфорд се намръщи. Това девойче трябваше да представи доста убедително обяснение за нелепото положение, в което го бе насадило. — Предлагам да я занесем в моята стая. Ще помолим мистър Мейтс да я прегледа тази вечер, но никой друг не трябва да знае, че тя е там. Може да пуснете слуха, че съм понастинал малко и Майк се грижи за мен. Ще обясните, че тъй като не желаем да се повтори историята с грипа, никой няма да има право да влиза при мен, докато не оздравея. Първо нека се оправи и после ще реша какво да правя с нея в зависимост от обяснението и за този странен маскарад. Очевидно не може да започне работа при нас като прислужница. Със сигурност ще я познаят. Няма да може да отиде и в имението. Двете прислуги общуват доста често. — Графът мислеше почти на глас. — Ако сметна, че е имала важна причина за тази заблуда, може да убедя някой от приятелите си да я вземе на работа. В края на краищата добре изпълнява задълженията си. — За свое най-голямо учудване, при мисълта, че тя може да работи за друг, той изпита известно огорчение. Въпреки това тя не можеше да остане при него…

Мисис Формби и Фредерик мълчаха. Радфорд долови неодобрението им, че ставаше съучастник в тази измама, но сърце не му даваше да изхвърли девойката на улицата.

— Да съобщя ли на прислугата за нападението, милорд? Боя се, че нямам друг избор, след като двамата калпазани от конюшнята разбраха за това.

— Налага се да им кажете. Освен това Хобс ще е на легло поне няколко дни. Все пак не споменавайте, че е имало стрелба. Не мисля, че Хобс я е усетил. Сигурно вече е бил в безсъзнание. Ще обясним, че Хобс е бил цапардосан по главата, но аз съм изплашил бандита. Няма нужда да правим от мухата слон. Фредерик, ще успееш ли сам да занесеш момичето в стаята ми? Слабичка е, няма да тежи много.

— Да, милорд. Ще успея.

— Добре. През това време аз ще вляза в къщата и ще повикам Мартин в библиотеката. Ще му разкажа за грабежа и ще му поръчам да разучи какви слухове се носят за тази случка. Добре е мисис Формби да върви пред теб, за да сте сигурни, че никой от прислугата не е буден. Мартин ще види, че не съм пострадал като Хобс. Така никой няма да се разтревожи или заподозре нещо нередно, ако утре се разбере, че съм настинал. Фредерик, щом Мартин се оттегли да спи, възможно най-бързо иди в задната част на къщата. И когато докторът свърши с раната на Хобс, можеш да го пуснеш в къщата през задната врата.

Графът изглеждаше доволен от себе си. Ако успееше да потули случилото се, злите езици в Лондон нямаше да го вземат на подбив.

— Е, след като всеки от нас получи задачата си, нека да действаме. Не знам обаче кога онези двама калпазани ще доведат мистър Мейтс. Сега отивам да поговоря с Мартин. Фредерик, изчакайте три минути с мисис Формби, след което занесете момичето в стаята ми. — Графът стана и се запъти към вратата.

Когато графът се скри в тъмнината, мисис Формби и Фредерик се изгледаха, а на лицата им се четяха загриженост и недоумение.

Радфорд заблъска с юмрук по задната врата. Докато повечето благородници настояваха да влизат само през главния вход, той никога не държеше на официалностите късно вечер. Мартин веднага отвори вратата. Лицето му излъчваше загриженост. Без съмнение беше усетил създалата се суматоха, но чакаше лично да го потърсят.

— Опитаха се да ни ограбят, Мартин. Бих искал да си поговорим в библиотеката, но преди това ми налей едно бренди. — Графът влезе вътре, запазвайки пълно самообладание.

— Разбира се, милорд.

Двамата мълчаливо прекосиха стаите на долния етаж, но после Мартин изпревари малко господаря си, за да му отвори вратата на библиотеката. Радфорд изчака Мартин да налее бренди в чашата. Искаше му се най-сетне да пийне нещо хубаво и тъжно се усмихна, като си спомни колко умело „момчето“ беше разреждало питиетата му през цялата вечер. Мартин му поднесе чашата на малък сребърен поднос. Радфорд я взе и се отпусна в любимия си стол. Прислужникът застана пред него в очакване, неподвижен като сфинкс, докато Радфорд замислено отпи няколко глътки.

— Нападнаха ни в една малка уличка и похитителят беше въоръжен с голям пистолет. За да спре каретата, той е замерил Хобс с нещо, най-вероятно с камък. Хобс ще се оправи, но все пак изпратих да доведат мистър Мейтс.

Графът замълча и отпи още няколко глътки. Никога не му се бе налагало да черпи кураж от бутилката, но брендито определено му помагаше.

— Това нападение ме притеснява, тъй като похитителят не приличаше на уличен разбойник. В тъмното не можах да видя с какво беше облечен, но си личеше, че дрехите му са скъпи. Освен това пищовът, който държеше, беше много по-хубав, отколкото на един бандит. Той дори не поиска парите и скъпоценностите ми, а направо стреля в мен. Това ми се стори доста странно. Не съм сигурен, че това беше обикновен опит за грабеж. Затова искам дискретно да поразпиташ какво се говори в града за случката. Може да се натъкнеш на нещо.

Едуард отново надигна чашата си, заслушвайки се в почти недоловимия шум, идващ от коридора, който му подсказваше, че Фредерик минава с „товара си“.

— Знаеш ли дали нещо подобно не се е случило напоследък? — попита Радфорд и невъзмутимо протегна напред краката си.

— Не, милорд, но веднага ще се поинтересувам. Ваша Светлост желае ли да уведомим властите?

— Засега не. Най-вероятно ще се окаже, че търсим игла в копа сено и ако наистина е единичен случай, не смятам да предизвикам следствие. — Радфорд успя да запази самообладание.

Единственото му желание беше да залови мръсника, който се бе опитал да го убие и бе ранил двама души от прислугата му, но засега не можеше да си позволи да замеси и властите. Освен това не искаше да призоват собствения му „камериер“ като жертва и свидетел в съда.

— В такъв случай ще разпитам по-заобиколно, милорд.

— Е, често този начин се оказва най-резултатен, а, Мартин?

— Така е, милорд.

По лицето на Мартин пробягна лека усмивка. Той се стараеше да подражава изцяло на сериозното държане на Фарнсуърт, а това само по себе си беше професионална заплаха за един домакин.

— Можеш да се оттеглиш, Мартин. — Радфорд прецени, че Фредерик бе имал достатъчно време, за да качи девойката в стаята му. — Заключи входната врата, а задната остави отворена. Мисис Формби и Фредерик са в конюшнята при Хобс, а и аз може да поискам да поговоря с доктора за състоянието на кочияша.

— Да, милорд. Радвам се, че Ваша Светлост не е пострадал при това подло нападение.

— Благодаря ти, макар че имам ужасно главоболие и гърлото подозрително ме дразни. Ще полудея, ако отново се разболея. — Радфорд говореше унило, радвайки се, че му се бе удала възможността да подготви почвата за утрешната си „болест“.

Мартин пожела лека нощ на господаря си и излезе от стаята. Радфорд остана още малко в библиотеката, наслаждавайки се на последните глътки, които отпи от чашата. Блазнеше го мисълта да си налее още бренди, но осъзна, че просто се опитва да отложи неизбежното. Трябваше да се качи горе при момичето и по възможност да говори с него още тази вечер. С нежелание стана и се запъти към вратата. Искрено се надяваше да получи приемливо обяснение за измамата, в която бяха въвлечени той и прислугата му. Докато се изкачваше по стълбите, графът се почуди защо отдаваше толкова голямо значение на една слугиня, която беше измъкнал от калта.

Радфорд безшумно открехна вратата на спалнята си. Фредерик стоеше до писалището, изглеждайки съвсем не на място в спалнята на графа, както и вероятно се чувстваше. Мисис Формби държеше единствената свещ, която оставаше запалена в отсъствието на графа, за да запали няколко от свещите в спалнята. Девойката лежеше в голямото легло, но през тъмните завеси, които се диплеха над масивния креват, тя приличаше на безформена купчина.

Когато току-що запалените свещи осветиха стаята, силуетът на момичето се очерта по-ясно. Беше се извърнала към Радфорд. Тя впери в него изпълнените си с болка очи, а лицето й изглеждаше малко и бледо на фона на тъмносинята сатенена завивка на леглото. Някой — най-вероятно мисис Формби — бе сложил голяма хавлия под прогизналите й от кръв дрехи. Жакетът й беше закопчан на гърдите и парчетата от разкъсаната й „опаковка“ личаха отдолу. Фредерик се покашля. Радфорд се обърна лице в лице с двамата си верни слуги, осъзнавайки, че изискваше прекалено много от тях тази вечер.

— Благодаря и на двама ви. Мисля, че Мартин не ви чу. Вече може да се върнете в конюшнята, за да почакате мистър Мейтс. Мисис Формби, бихте ли го придружили дотук, когато приключи с Хобс? Обясненията оставете на мен, ако обичате. Той не трябва да знае много за тази неприятна история.

— Разбира се, милорд. Веднага ще слезем при Хобс. Не ми се ще да се опита да стане в наше отсъствие. — Икономката се поколеба за миг. — Ваша Светлост желае ли да слезе долу? Ще се радвам да остана при момичето.

Безспорно порядъчната мисис Формби се стремеше да спази благоприличието. Това обаче изглеждаше нелепо, при положение че седмици наред момичето бе спало тук всяка нощ. Графът нервно присви рамене, подразнен, че тази девойка го злепоставяше пред собствената му прислуга.

— Не, благодаря ви. Ще остана тук — тихо, но властно рече графът.

Икономката кимна и излезе от стаята, хвърляйки загрижен поглед към дребната фигура в леглото. Доволен, че може да се оттегли, Фредерик се затътри след нея и затвори вратата след себе си.

Радфорд ги изпрати с поглед. В главата му беше голяма бъркотия. Усещаше проницателния поглед на девойката в гърба си, но не можеше да събере смелост да се обърне към нея. Като изсумтя недоволно, Едуард отиде до писалището и рязко издърпа стола до него, след което ядосано го премести до леглото. Свали сакото си и нервно дръпна шала си, след което ги захвърли на пода, преди да съобрази, че не е сам в стаята. После седна, опъна краката си и скръсти ръце пред гърдите. Отразената светлина от свещта на тоалетката трептеше в зелените очи на момичето. Но графът я гледаше строго, мрачно присвил устни.

— Няма да ти задавам никакви въпроси, докато докторът не те прегледа. Надявам се след това да чуя истината от теб. Не искам никакви лъжи и недомлъвки. Ясно ли е?

Гласът на Радфорд звучеше сурово, а думите му сякаш я шибаха като камшик. Тя тъжно кимна и извърна очи от него. Не можеше да понесе гневния му поглед.

Радфорд мълчаливо огледа профила й. На фона на мъждукащата слаба светлина съвсем ясно личеше, че е момиче. Мислено се наруга, задето не бе успял да види това по-рано. Червеникавокестенявите й къдрици подчертаваха нейните високи скули и пълните й меки устни. Малкият й нос беше съвсем леко вирнат в края. А очите… В момента тя бе извърнала поглед от Радфорд, но той не можеше да забрави болката в зелените й очи, които молеха за прошка. Изведнъж му хрумна, че ако косата й беше малко по-дълга и облечеше прилична рокля, тя щеше да се превърне в истинска красавица. По дяволите! Та тя го бе направила за смях!

Едуард отново изсумтя, стана и отиде до бюрото, за да си налее едно голямо бренди. После се приближи до незапалената камина, отпусна се в тапицираното кресло до нея и се замисли за измамната природа на жените, докато чакаше доктора.

След малко графът дочу леко шумолене в коридора пред стаята. Той тъкмо скочи на крака, когато на вратата се почука леко. Бързо прекоси стаята и безшумно отвори вратата, пред която чакаха мисис Формби и докторът. Радфорд им направи път да влязат. Икономката изглеждаше напрегната и строга, а мистър Мейтс беше леко притеснен. Радфорд затвори вратата след тях и покани доктора да седне.

— Как е Хобс, мистър Мейтс? Сериозни ли са нараняванията? — попита Радфорд.

— Раната изглежда повърхностна, милорд. Той е в съзнание, което означава, че за седмица ще се възстанови напълно, но лицето му ще остане леко белязано и няколко дни ще има ужасно главоболие. Разбрах, че сте били нападнати от някакъв разбойник.

— Да, при това въоръжен. Но ще ви помоля да запазите това в тайна. Пътувах заедно с една млада дама. Тя се беше… маскирала като мъж. Бяхме на един малък прием… — Радфорд се мразеше заради тази нелепа измама, но се налагаше да излъже, за да запази репутацията си, при все че не можеше да разчита на дискретността на мистър Мейтс в тази деликатна история. Все пак той лекуваше половината благородници в Лондон. — Много ще съм ви благодарен да прегледате младата дама сега, но после бих искал да забравите напълно за тази визита.

Графът съзнаваше, че само титлата му е достатъчна, за да накара този мъж да мълчи. Мистър Мейтс нямаше да посмее да изложи на риск лекарската си репутация с един толкова влиятелен представител на висшето общество.

— Милорд, можете да разчитате на моята дискретност. Младата дама не трябва да се бои, че ще се разприказвам. — В гласа на доктора се чувстваше лека обида. Смяташе се за дискретен мъж и никой от пациентите му не се бе оплаквал за злоупотреба с доверието му.

— Разбира се. Как можах да си помисля такова нещо! Простете ми. Но случилото се тази вечер ме разстрои. А сега ще прегледате ли момичето?

Радфорд стана и посочи към леглото. Мистър Мейтс се приближи до нея и се наведе, за да я прегледа. Едуард застана до стола на доктора, за да може да наблюдава, като се ядосваше, че едва не обиди един добър човек заради собствената си репутация.

— Мисис Формби, ще бъдете ли така любезна да ми светите със свещта? Така е добре — каза докторът, когато тя вдигна свещта тъй, че светлината от нея да пада върху гърдите на девойката.

Радфорд следеше с поглед ръцете на мистър Мейтс, които вещо опипваха раната. Графът забеляза как гърдите на момичето, гладки и розови на светлината от свещта, настръхнаха, сякаш му се присмиваха.

Едуард изсумтя, обърна се и седна с гръб към леглото. Зад него се чуваха шепнещи гласове. Усети, когато мисис Формби наля вода в легенчето, след което докторът започна да чисти раната. Момичето не изхленчи нито веднъж, при все че болката несъмнено беше силна.

След малко докторът се приближи до Радфорд. Графът му направи знак да седне. Мистър Мейтс се настани в стола, бършейки ръцете си във влажна кърпа.

— Мисля, че ще се оправи, милорд, но се боя, че може да се получи инфекция. Раната е повърхностна, но е възпалена. Куршумът само я е одраскал. Имала е голям късмет. Още няколко сантиметра встрани и белият дроб можеше да се окаже засегнат… — Мистър Мейтс замълча и въздъхна. — Потресен съм от жестокостта, проявена към толкова прекрасна млада дама. Наистина е лошо, когато мъжете се нахвърлят един върху друг без причина, но не мога да си представя какво е сторило това невинно дете, за да предизвика гнева на съдбата.

Погълнат от мрачните си мисли, Радфорд се вторачи в студената камина. С какво беше заслужила това? Благодарение на нейните всеотдайни грижи той и болните слуги се бяха излекували от коварния грип. Седмици наред безропотно му бе прислужвала. Беше му помогнала да разкрие едно престъпление, проявявайки голяма смелост и преданост. Беше спряла с тялото си куршума, предназначен за него. Той беше неин длъжник, а не тя. Графът погледна доктора с лице, на което се четяха обърканост и разкаяние.

— Трябва да я заведа здрава и читава в семейството й, но не искам да навредя на възстановяването й. Кога най-рано може да понесе неколкочасово пътуване с карета, сър? — промълви Радфорд с известна тъга и съжаление.

Не знаеше какво да прави с тази девойка в леглото си. Разкъсваше се от противоречиви чувства, но най-много от всичко жадуваше да се пъхне в кревата и да заспи. Но засега това бе невъзможно, тъй като леглото му беше заето.

— Раната трябва да се промива няколко пъти на ден. В момента изглежда доста добре, но както казах, има опасност от инфекция или треска. За предпочитане е да остане тук още няколко дни, но ако семейството й настоява, може да я преместите веднага, при положение че я поставите в легнало положение в каретата и не се друса много. И все пак има риск.

Мистър Мейтс почти шепнеше, за да не го чуе момичето. Не му се искаше да я притеснява допълнително — болезнената рана й стигаше. Тези богати младежи изобщо не мислят за доброто си име, каза си той. Твърде късно ще осъзнаят, че след смъртта си човек оставя само своята репутация — добра или лоша. Но в крайна сметка от него се искаше само да я излекува и успокои, а не да й бъде съдник.

Радфорд погледна доктора с известно неудобство, убеден, че възрастният мъж го обвинява за нещастието, сполетяло младата дама. Гордостта пречеше на графа да сподели с доктора истината, а ако се опиташе да обясни, че не е имал никакви неприлични намерения, извиненията му щяха да прозвучат фалшиво. Оплетен в мрежа от лъжи, Радфорд се чувстваше задушен, разстроен и смешен. Колкото по-скоро се избавеше от това нелепо положение, толкова по-добре за него.

— Благодаря за посещението ви, сър. Беше много мило от ваша страна да се отзовете на повикването ми в този късен час. — Графът изгаряше от желание докторът да си отиде, за да остане сам и да потърси бързо разрешение на проблемите си.

— Е, аз ще тръгвам. — Мистър Мейтс стана и оправи сакото си. — Обясних на мисис Формби какво да прави с двамата пациенти. Дадох малко лауданум на момичето. Ще й помогне да заспи спокойно, без да се мята от болки. Оставих още малко в една стъкленица на тоалетката. Мисис Формби знае дозата. Не е голяма, тъй като девойката не е свикнала с това успокоително.

— Разбирам ви. Ще направим всичко необходимо, за да се чувства добре. — Радфорд изпрати доктора до вратата. — Мисис Формби, бихте ли изпроводили мистър Мейтс до каретата? — Той им направи път и икономката поведе доктора към тъмния коридор.

Радфорд безшумно затвори вратата, след което се облегна на нея и се взря във фигурата на леглото. Чувстваше се изтощен. Беше прекарал необичайна вечер.

Тихомълком отиде до леглото с надеждата, че тя е заспала, тъй като не гореше от желание да я разпитва точно сега. Но когато се надвеси над нея, зелените й очи, които блестяха на светлината от свещта, го гледаха ококорено. С дълбока въздишка графът се отпусна в стола до кревата. Нямаше как да отлага. Унило свали ботушите си, захвърляйки ги върху сакото и шала си.

Мод беше почувствала сянката му върху себе си, затова се насили да го погледне в очите. Графът имаше уморен и умислен вид, но враждебността и строгостта му бяха изчезнали. В главата й беше голяма бъркотия. Какво трябваше да му каже? Дали да го излъже отново, измисляйки друга измама? Щом не бе успял да познае Мод Ромни в лицето на Майк, можеше без проблеми да се представи за Моли. Беше й писнало да лъже и да се страхува, но в настоящия кошмар в съзнанието й най-ярко изпъкваше образът на братовчед й Джон, притиснал тялото си в нейното, докато, потен и ехиден, й причинява болка. Не искаше да излъже благодетеля си отново, но в никакъв случай не желаеше да се върне при Джон. Омотана в тази мрежа от измами, тя виждаше пред себе си само един изход, който все повече и повече я оплиташе в лъжи.

— Коя си ти? — нежно попита той. — Защо ни излъга? — Едуард зачака. Големите й очи блестяха, а лицето й издаваше нерешителност и боязън. — Налага се да ми кажеш. Трябва да знам истината, каквато и да е тя. Постави ме в дяволски неудобно положение. Ако желаеш да се отнасям с уважение към теб, трябва да ми кажеш защо измами по този начин всички в дома ми.

Ръцете на Мод се вкопчиха в завивката. Тя захапа долната си устна. Тъмните очи на графа я гледаха проницателно и тя се страхуваше, че той може с лекота да прочете цялата истина в душата й. За неин късмет точно в този момент на вратата се почука.

Изругавайки под носа си, Радфорд се изправи и отиде да отвори, като строго изгледа Мод. Нарамила купчина бельо, мисис Формби стоеше в тъмния коридор. Тя бързо влезе в стаята и графът затвори вратата след нея. Не беше съобразил, че момичето трябва да се преоблече. Това забавяше разговора му с нея още малко.

— Няма да се бавя много, милорд. Донесох няколко от моите нощници, чисти долни дрехи и бинт за подмяна. Не исках сутринта някой да види, че нося тези неща във вашата стая. — Икономката бързо отиде до леглото и остави купчината на стола.

— Много сте съобразителна, мисис Формби. Признавам, че напълно бях изключил за тези подробности. — Радфорд отново седна и извърна поглед от кревата. Изглежда, не му беше писано да спи тази вечер.

— Ваша Светлост, искате ли да преместя момичето на нейното легло в гардеробиерната? Ако не, ще ви постеля в друга стая.

— Няма нужда, мисис Формби. В големия креват ще й бъде по-удобно, а и за предпочитане е да не я местим. Тази вечер ще спя в нейното легло. Знаете, че съм спал и при по-лоши условия. — Графът се засмя, когато икономката недоволно изсумтя. — Предпочитам да не разхвърляме още една стая. Така или иначе нощта напредва, а и не ми се ще сутринта да се промъквам незабелязано по коридора. В никакъв случай не бива да остава сама.

Радфорд се намести по-удобно, протягайки се в широкото кресло, за да провери дали всъщност то не беше за предпочитане пред твърдото легло в гардеробиерната. Но когато облегна главата си на възглавницата, в голямото огледало, окачено в позлатена рамка над тоалетката, видя отражението на девойката. Кожата й изглеждаше млечнобяла на мъждукащия пламък от свещта. Младата жена, която беше взел за върлинесто и буйно момче, се оказа стройна дългокрака красавица с нежна кожа. Лявата й половина, където беше раната, не се виждаше на огледалото, затова никаква превръзка не загрозяваше бялата й кожа. Когато тя седна в леглото, Едуард забеляза, че гърдите й са малки, но закръглени, а тъмните им зърна — порозовели. Омагьосан от тази гледка, Радфорд затаи дъх, а мисис Формби се наведе напред и мушна бялата ленена нощница през главата на Мод. После внимателно я смъкна надолу по тялото, покривайки сантиметър по сантиметър нейното изящно прелестно тяло. Как не бе забелязал тази красота? Как е могъл да бъде толкова сляп?

Изведнъж деловият глас на мисис Формби го сепна, изваждайки го от транса, в който неусетно беше изпаднал.

— Готова съм, милорд. — Радфорд видя как икономката облегна девойката на възглавниците и я покри с копринения чаршаф. После събра останалото бельо и грижливо го остави на малката масичка до стената. — Ако не се нуждаете повече от мен, ще се оттегля в стаята си. — Мисис Формби стана, горда и благопристойна в подплатения си халат, и сключи длани пред корема си. — Не мисля, че момичето ще се нуждае от още нещо тази вечер, но позвънете в стаята ми, ако ви потрябвам.

Системата за повикване на прислугата в къщата — чрез дърпане на шнура на звънеца — беше сложна и съвременна, с което графът беше спечелил завистта на приятелите си.

— Надали ще ми потрябвате тази нощ, мисис Формби — отвърна графът, събирайки мислите си. — Идете да поспите. И помнете, сутринта ще бъда неразположен. В зависимост от историята на момичето и състоянието й, утре вечерта може да се опитаме да я измъкнем незабелязано оттук. Сетих се, че може да остане в ловната ми хижа, докато оздравее… — Тази идея току-що му беше хрумнала. Хижата не беше препълнена по това време на годината — само пазачът и съпругата му живееха в една къщурка наблизо. Това място беше изключително подходящо…

— Добре, милорд. Желая ви лека нощ.

— Боя се, че е „добро утро“.

Двамата се усмихнаха учтиво, след което икономката се обърна и излезе от стаята, затваряйки безшумно вратата след себе си.

Радфорд въздъхна дълбоко. Сърцето му щеше да изхвръкне от вълнение. С неудобство усети стягане в слабините си. Струваше му се абсурдно. Беше спал със стотици красиви жени, а ето че една млада прислужница го възбуждаше тъй силно и го караше да я гледа скришом като ученик! С досада се отърси от мисълта за нейните дълги елегантни крака и решително се запъти към леглото. Щом толкова му се искаше да спи с жена, без никакви проблеми можеше да отиде при Бела.

Мод не спеше. Погледът й не се откъсваше от графа, докато той се приближи до кревата. Радфорд беше поразен от игривите пламъчета в дълбоките й зелени очи. Той седна до нея. Сякаш по собствено желание, едната му ръка улови нейните дълги студени пръсти, а погледът му направо я изгаряше.

Мод веднага почувства промяната, настъпила у него. Понечи да дръпне ръката си, но Едуард я държеше здраво, макар и нежно.

— Няма да те бия, нито ще те изхвърля на улицата — нежно я успокои той, но в думите му се усещаше известно напрежение. — Искам да ми кажеш незабавно коя си и от какво бягаш.

Едва сподави желанието си да погали меките й пръсти, тъй като се опасяваше да не я уплаши. Припомни си, че тя беше под негова закрила. Никога не си бе падал по прислужничките. Нямаше намерение да се възползва от безпомощността на девойката, която беше оставена на неговото благоволение.

Нейният тих, но ясен глас прекъсна мислите му:

— Казвам се Моли Рамзи, милорд, и много се срамувам, че ви излъгах. — Ето че Мод отново се оплете в друга лъжа, представяйки се с името на слугинята, която леля й Клер беше изгонила, но поне Джон Ромни нямаше да грухти върху й като прасе.

— Добре, Моли, това е добро начало. И така, от какво бягаше, когато каретата ми връхлетя върху теб? — Трябваше да прояви търпение. Усещаше как пулсът й бие лудо. Очевидно беше адски уплашена.

— От моята господарка и сина й. — Мод с мъка преглътна. Стараеше се да се придържа възможно най-близо до истината, за да не се обърка по-късно. — Той ме преследваше непрекъснато с мръсни цели и тя ме мразеше заради това. Не можех да остана повече при тях.

— Добре. Звучи правдоподобно, Моли. А би ли ми казала къде живеят господарите ти?

Мод беше подготвена за този въпрос.

— В Сафълк, милорд. Притежават малко имение там.

Графът изпитателно присви очи, за да долови поне някаква следа от двуличие.

— Трябва да си извървяла доста път пеша, когато те намерихме. Как успя да стигнеш толкова далеч?

— Не вървях пеша, милорд. Господарите ми бяха на гости на едни свои приятели в Бедфордшиър. — Това беше името на областта, в която се намираше имението на графа. — Успях да избягам едва когато се отдалечихме от тяхното имение, тъй като в дома им не ме изпускаха от очи, а и съседите щяха да ме познаят. Облякох дрехите на едно конярче и избягах. Съжалявам, че трябваше да ги открадна, милорд.

— Беше бита, преди да те срещна, нали?

Очите на Едуард я гледаха топло. Явно й беше повярвал.

— Да, милорд. Това преля чашата. — Мод ставаше все по-уверена. Смяташе, че това обяснение ще го задоволи.

— Но защо се преоблече като момче? Без съмнение много по-лесно щяха да те приютят някъде като момиче.

— Жените са беззащитни, милорд. — В гласа й прозвуча горчива нотка. — Щяха да ме задяват по пътя. Нямах никакви пари и препоръки, докато никой не закача конярите, милорд. А и тези ужасни поли са толкова неудобни.

Устните на графа се извиха насмешливо.

— Напълно си права, Моли, жените са незаслужено онеправдани. Но какво работеше в дома на господарката ти? Теб те бива за мъжката работа. Дочух, че си добър коняр. Това не е обичайно за една слугиня.

Графът задаваше прекалено много въпроси. По дяволите! Защо просто не приемеше за чиста монета нейната сърцераздирателна история и не я оставеше да поспи малко?

— Прислугата там беше недостатъчна и не бе така добре организирана — обясни тя. — Не беше като вашата. Налагаше се да върша много неща. Така открих, че предпочитам да се занимавам с конете, отколкото с кухненската работа. Е, кой не би предпочел това — самоуверено попита тя.

Този път Радфорд не можа да сподави смеха си.

— Ти си много странна девойка, Моли. Нима предпочиташ оборския тор пред домакинската работа?

Мод си пое дълбоко дъх. Защо този мъж не си лягаше?

— Преди да умре, баща ми беше главен коняр, милорд. Прекарах детството си сред конете. Естествено, че ще предпочета седлото пред тенджерата! — Мод започваше да се отдалечава прекалено много от истината, затова горещо пожела графът да се откаже от този кръстосан разпит и да я остави на мира.

— Баща ти да не е бил и добър картоиграч, Моли? Кой беше „любезният учител“, който те научи на шмекериите с тях? Предполагам, не е бил разгулният син на господарката ти?

Трябваше да му отговори. Графът все улучваше болното й място. От него би станал един проклет адвокат!

— Баща ми, милорд. — Мод нарочно притвори очи. Реши да се престори, че й се спи.

— Разбирам, Моли. Недей да заспиваш. Още не съм свършил. Може и да повярвам на историята ти, но все пак има едно нещо, което винаги ме е озадачавало. Речта ти. Съжалявам, че не послушах инстинкта си по-рано. Не съм срещал прислужница, която да говори като теб — нито в Лондон, нито в провинцията. Говориш като аристократка — ясно и просто. Как ще ми обясниш това?

Мод отново затвори очи, за да спечели малко време. Беше уморена и изплашена. Въпросите му нямаха край и той се хващаше за най-малката дреболия. Вместо това, отдавна трябваше да я погали по главата и да я остави да спи, за да няма нужда да му казва толкова лъжи. Отвори очи и се взря в него. Дано повярва и на тази лъжа, мислено се помоли тя.

— Аз… аз съм добра имитаторка, милорд. Често забавлявах прислугата, като имитирах благородниците. Имам добър слух. Баща ми обичаше да казва, че сме много по… — Тя замлъкна. Тази лъжа не беше така убедителна, но трябваше да свърши работа. Въображението й се бе изчерпало. А и раната я болеше.

— Мисля, че мога да ти вярвам, Моли.

Пламъкът на свещта трепна. Очите на Мод излъчваха топлина. Малката й длан лежеше в голямата му ръка. Тя въздъхна — спеше й се и искаше графът да я остави на мира.

— Какво да те правя? Не можеш да останеш тук. Всеки ще ми се присмива, а и прислугата няма да погледне с добро око на твоя маскарад. Трябва да те отпратя за доброто и на двама ни. — В категоричния му тон се прокрадна нотка на съжаление.

Мод се ококори. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави?

— Аз… аз не искам да ме гоните. Моля ви, нека остана при вас! Моля ви!

Реакцията й се дължеше на лауданума, на болката, породена от мисълта, че той и прислугата му са единственият дом, който я приема от сърце. Пръстите й се вкопчиха в ръцете му. Думите заседнаха на гърлото й. В зелените й очи се появи страх.

— Лудетино! Успокой се! Чуй ме! — Едуард улови треперещите й студени пръсти и се опита да я утеши. — Ще се погрижа за теб. Повярвай ми.

Мод дишаше учестено. Графът видя как една сълза се появи в окото й и се стече по зачервената й буза. Не можа да се сдържи и я избърса с палеца си, който изглеждаше груб на фона на нежните й скули. Тя доверчиво зарови лице в неговата длан, търсейки утеха.

Едуард се наведе към нея и отърка своята груба и брадясала буза в мекото й лице.

— Не плачи, лудетино. Няма да позволя на никой да те нарани — нежно прошепна в ухото й, — обещавам ти.

Мод обви ръце около врата му и силно го дръпна към себе си, сякаш се страхуваше, че той ще си тръгне. Цялата трепереше и Радфорд я притисна в обятията си. Уплашена е от нещо, помисли си той, в тази история има нещо нередно и трябва да разбера истината. Графът усещаше топлия й дъх в ухото си и настръхна от възбуда. Сърцето й щеше да изскочи от вълнение. Той утешително я погали по гърба.

— Шшт. Шшт. — Радфорд я помилва по бузата, след което без никакво предупреждение устните му докоснаха нейните — меки, податливи… и тъй непорочни.

Мод не се съпротивляваше. Едуард нежно ги разтвори с език и страстно впи устни в сочната й уста. Той изпъшка от удоволствие и се намести на леглото, като внимаваше да не закачи раната й.

Мод се понесе във вихъра на един непознат за нея свят — свят, изпълнен с трепетно вълнение и пулсираща, настойчива и неописуема потребност, без която не можеше да живее. Усещаше как езикът му разтваря устните й, завладявайки територия, която бе смятала за непокътната, но въпреки това се чувстваше чудесно. Леглото се огъна, когато графът се премести на него. Мод усещаше близостта на твърдото му тяло, притиснато плътно до нея.

Жадно впил устни в нейните, Едуард плъзна ръка надолу по тялото й, милвайки лицето, брадичката и шията й, докато — най-накрая се спря на нейните нежни и прелестни гърди. Мод изстена от удоволствие при докосването му и отметна глава назад, извивайки гърба си нагоре, за да насърчи ласките му.

В дълбините на съзнанието си тя долови слабия звън на предупредителен звънец. Слабо, но настойчиво звънене, което й подсказваше, че трябва да се овладее. И без това нещата бяха достатъчно зле. Но желанието бе по-силно от предупредителния звън. Пулсиращата страст, насъбрана през изминалите няколко седмици, заглушаваше този тревожен сигнал. Мод изстена блажено и пламенно притисна тялото си до неговото.

Смътно усети как Едуард разкопча панталона си с една ръка и рязко го смъкна, след което със замах свали ризата и чорапите си. Остана чисто гол. Дъхът й секна, когато той се намести върху нея, напомняйки й за гръцки бог — загорял от слънцето, мускулест и едър.

Възбуден до краен предел, Радфорд не можеше да се сдържа повече. Отначало бавно и нежно, но после със силен тласък той проникна в Мод, чийто неочакван писък прониза съзнанието му като с нож. Графът се смрази на място и на лицето му се изписаха смущение и огорчение. Тя беше девствена. Изглежда, господарят, от когото се боеше тъй силно, не бе успял да я обезчести. Сега той беше сторил това, без да се замисля изобщо дали няма да й причини болка. Едуард дочу риданията й.

— Не плачи, скъпа. Съжалявам. Не знаех. Скоро всичко ще свърши.

Неспособен да обуздае силната си страст, Радфорд се задвижи в неудържим ритъм, достигайки до мига на върховно блаженство, при все че Мод се беше стегнала.

С вик на облекчение граф Радфорд се отпусна върху дясната половина на тялото й, за да не закачи раната й. Усещаше нейното тежко и учестено дишане. Започна да изпитва угризения. Той беше толкова напорист в желанието си, толкова сигурен, че постъпката й е съзнателна, че не се бе замислил дали не е девствена. От години не беше спал с девствена жена, но никога не бе смятал това за важно. Болката намаляваше удоволствието му. Освен това не беше съобразил, че й бяха дали лауданум — опиат, който в малки количества можеше да помрачи разсъдъка на човек и да засили физическата му активност.

Дишането й се поуспокои. Едуард разглеждаше профила й, а ръката му нежно милваше късите къдрици върху възглавницата. С другата си ръка той погали устните й.

— Лудетино, нараних ли те?

Гласът му преливаше от нежност и Мод се извърна към него, все още замаяна от болката и желанието, които бе изпитала. Трогната от загрижеността му, тя се усмихна:

— Нищо ми няма, милорд. Съжалявам, че се разстроих. Нямах ни най-малка представа какво ме очаква.

Радфорд се засмя.

— Щях да бъда по-внимателен, ако знаех. Или може би — намръщено добави той — щях да се откажа, както би постъпил един джентълмен.

Едуард беше поразен от блясъка в очите й, които го примамваха към зелените си дълбини и го омагьосваха.

— Не си спомням да съм ви молила за въздържание, милорд.

Те се спогледаха, без да отделят все още преплетените си тела, изпотени от изживяната страст.

Радфорд притиска Мод в обятията си и започна да обсипва шията й с целувки.

— Моли, ти си много красива. Само да знаех какво да те правя… — прошепна той в косите й.

Това прозвуча като фалшива нота в една иначе съвършена симфония.