Кори Макфаден
Среднощна заблуда (10)

Десета глава

— Ха! Паднахте ли ми! — Мод хвърли картата върху масата и прибра последната ръка, след което със самодоволна усмивка се облегна на таблата на леглото. — Май трябва да признаете, милорд, че наистина съм първокласен картоиграч, не мислите ли?

Мод зачака отговора на графа, който я гледаше изпод полупритворените си клепачи. Нито за миг девойката не се заблуди, че му се спи. Радфорд приличаше повече на котка, дебнеща пред миша дупка.

— Просто се чудя къде си се научил да играеш карти толкова добре, момче. Разбъркваш ги като някоя циганка.

При тези думи Мод събра картите в тесте и започна да ги разбърква бързо и прецизно като професионален играч. После усмихнато добави:

— Това ли имате предвид, милорд?

— Да, точно това. Много си бърз. Никой от моите познати не е проявявал такава сръчност, макар че, като се замисля, един от тях е доста добър. Е, не е толкова сръчен.

Лорд Радфорд се облегна на възглавниците на своето легло. Стори му се странно, че начинът, по който момчето размесваше картите, му напомняше за херцог Сомсби. Един неприятен и затормозяващ спомен. Разбира се, двамата бяха коренно различни — единият беше лъчезарен, весел, хитър и мил, а другият — кисел, надменен и подъл. Дълбоко замислен, графът вторачи невиждащия си поглед в момчето.

— Сърдите ли ми се, милорд? — Изведнъж самоувереността на Мод изчезна и тя придоби сериозен вид. После се загледа в картите, които все още държеше в ръцете си. — Никога не лъжа на карти, милорд — промълви тя. — Умолявам ви да не си мислите лоши неща за мен заради сръчността ми. Правя го за удоволствие. Моят… моят господар ме научи да играя карти. Той беше истински джентълмен, но признавам, че е научил тези номера от мъже с твърде съмнителна репутация. Поне така твърдеше. Следобед често играехме с него за развлечение.

Мод погледна графа в очите, тъй като се опасяваше, че победата й го бе обидила. На нея просто й бяха дошли добри карти. Не й бе хрумнало, че Радфорд може да е от хората, които не обичат да губят дори когато играят за удоволствие със свой слуга.

Радфорд впери очи в прислужника си, сякаш не проумяваше за какво говори той, но изведнъж на лицето му се появи широка усмивка.

— Въобще не се сърдя. Всъщност много съм заинтригуван. Освен това съм сигурен, че не ме лъжеш. В противен случай щях да те хвана и да те налагам с камшик оттук до Стафордшър. Не е нужно да си джентълмен, за да играеш честно.

— Точно това казваше и моят чи… господар. Но вие никога няма да ме хванете, ако лъжа на карти. Той ме научи да жонглирам с тях и да правя няколко фокуса. Никога няма да ги разберете, освен ако не знаете къде да гледате.

— Разбирам. — Радфорд го изгледа сериозно. — Бих искал да науча тези номера. Ще ми ги покажеш ли?

— Ами… — Мод се двоумеше, тъй като не искаше да наруши обещанието си. — Добре… но виждате ли, дадох дума на моя предишен господар, че ще показвам тези номера само на хора, които се закълнат никога да не ги използват за измама. Разбира се — побърза да добави тя, за да не го обиди, — вие никога не бихте сторили това. Номерата са много приятни и забавни, но ако попаднат в лоши ръце, могат да бъдат използвани нечестно. Нямам предвид вас! Не съм си и помислил за вас! Но аз обещах… Дявол да го вземе! — Очаквайки всеки момент да й издърпа ухото, Мод му хвърли отчаян поглед, в който се четеше известно предизвикателство.

Противно на очакванията й, графът се разсмя.

— Това трябваше да обиди знатната ми особа, хитрецо, но виждам, че си прав. Обещанието си е обещание, независимо от обстоятелствата. Но твоят господар ми допада. — Графът отново стана сериозен. — Тези фокуси наистина могат да бъдат опасни, ако попаднат в лоши ръце. Добре… — Той вдигна дясната си ръка. — Аз, Едуард, деветият граф Радфорд, се заклевам тържествено да използвам безкористно номерата, които ще ми покажат сега. — После свали ръката си. — Е, момче, това задоволява ли те? Нямам Библия подръка, но можеш да разчиташ на благородническата ми дума, уверявам те. Мисля, че така са се заклевали още по времето на крал Артур или някъде там, не си спомням точно…

Мод се подсмихна. Картите започнаха своя вихрен танц в ръцете й.

— Добре, милорд, гледайте внимателно…

 

 

Мод седеше мълчаливо на стола пред писалището на мисис Формби и слушаше отегчителните обяснения на добрата жена за религиозните задължения и нормите на поведение, които трябва да се спазват от камериера на граф Радфорд. Икономката си позволи да отбележи, че двамата с графа са изключително доволни от работата й по време на грипната епидемия. Освен това тя се надяваше Майк да съзнава добре честта и благоволението, оказани му от господаря, като наема едно неопитно момче като него да замести Брукс до завръщането му. От него щеше да се изисква голяма дискретност. Макар да не беше напълно сигурна във възрастта на Майк, мисис Формби се опасяваше, че той няма да се справи със задачата. Все пак при създалото се тежко положение отсъствието на Брукс се чувстваше осезаемо и мисис Формби се надяваше Майк да използва тази блестяща възможност, за да се издигне в работата.

Икономката започна да обяснява надълго и нашироко колко безукорни трябва да бъдат шалчетата на графа. Мод изобщо не я слушаше. Камериер на лорд Радфорд! Звучеше толкова абсурдно, направо невъзможно! Не трябваше да се сближава много с графа. Не можеше да проумее как изобщо щеше да се справи със задълженията си по обслужването на господаря. Щеше да е принудена да присъства в най-интимни за графа моменти, да изслушва търпеливо най-съкровените му мисли, а може би и да го къпе. В съзнанието й изплува споменът за голото тяло на Радфорд, заличаващ дори отегчителните обяснения на икономката. Затаила дъх, Мод с изненада почувства топлата вълна, която обля слабините й.

Най-интимните му моменти… По устните й пробягна лека усмивка при мисълта за веселите мигове, които двамата бяха изживели заедно. Но те нямаше да свършат. Щяха да имат възможност да играят карти, да разговарят за приемите и за клубовете, в които графът членуваше. Като негов камериер щеше да има възможността да се радва на компанията му, непритеснявана от обичайните задръжки, налагани на мъжа и жената в обществото, които правеха всеки смешен в очите на отсрещния. Можеше да бъде с него необезпокоявана от никого. Почти като съпруга. Не, не като съпруга — никога като съпруга. За граф Радфорд тя щеше да си остане просто един прислужник, който щеше да изхвръква от мислите му още със затварянето на вратата зад гърба му.

Изведнъж Мод осъзна, че фантазира като малка наивница. С всеки изминат ден тя затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в лъжите си, а това правеше измъкването й още по-трудно. Очевидно не можеше да съобщи на мисис Формби, че изведнъж се е превърнала в момиче и би предпочела да работи като прислужница.

Нито пък можеше да сподели истината с Радфорд, тъй като законът го задължаваше да я предаде на настойника й и без съмнение, графът щеше да бъде много ядосан, че е въвлечен в тази грозна семейна кавга. Нелепо беше да се надява, че той ще я защити и ще й позволи да остане при него. Не беше навършила пълнолетие. Чичо й Джеймс бе неин законен настойник. Нито един безпристрастен съд нямаше да уважи нежеланието й да се омъжи за доведения й братовчед като причина да се анулира настойничеството над нея. Радфорд можеше да бъде обвинен в отвличане или дори в разврат с малолетна. Нямаше да има право да я задържи в дома си, независимо от желанието й. Английските закони защитаваха правата и облагите на мъжките наследници, докато на жените се гледаше като на робини, от които трябваше да се отърват без много шум. А един роб не си заслужаваше да бъде обсъждан.

На Мод й оставаше само една възможност, която отдавна се въртеше в главата й — да каже истината на Еди. При все че нямаше препоръки, той щеше да успее да й намери работа като прислужница. Ако я наемеха в някой порядъчен дом, след време можеше да се издигне на отговорна длъжност. Нямаше да бъде животът, отреден й като мис Мод Ромни от Ромни Манор, но не виждаше друг изход. Сега трябваше да слуша внимателно и да играе ролята на грижовен камериер, но при първа възможност щеше да отиде при Еди. Мод насочи цялото си внимание към мисис Формби.

— Не забравяй, че Негова Светлост държи много на състоянието на ботушите си…