Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (9)

Осма глава

Хати изпрати съобщение на Майк да ги чака в офиса на стадиона.

— Всемогъщи боже! — Той прокара ръка върху лицето си и поклати глава. — Изглеждаш така, сякаш си прегазен от карнавална платформа.

— Чувствам се като прегазен от цял карнавал.

— Знаеш ли кой те би?

— Не. Но според скромното ми мнение не беше група доброжелатели.

Майк погледна замислено.

— Ако наистина са искали да те убият…

— Не, искаха само да им предам Дариа.

— И ти, разбира се, си отказал.

— Разбира се.

Окото, което не се бе подуло бързо и бе отворено, отправи към Майк предизвикателен поглед.

— Браво на теб! — Майк го погледна продължително и критично. — Трябва да те заведем в болница.

— Не. Ще се оправя. Наистина — настояваше Рурк, като видя как през лицето на брат му премина сянка от съмнение. Лице, приличащо на това, към което той гледаше всяка сутрин в огледалото, докато се бръснеше, но по-грубо изсечено.

— Нямам нищо счупено. Само няколко дни ще ме боли. Майк, те бяха ченгета. Ако отида в болница, ще ме намерят. И, повярвай ми, не горя от желание това да стане.

Майк притеснено въздъхна, но по изражението му личеше, че не бе очаквал друг отговор.

— Трябва за няколко дни с Дариа да напуснете града. Нека възстанови паметта си. Тогава поне ще знаем кои са тези типове. И защо я преследват. Междувременно ще ти изпратя по електронната поща малко служебни материали, за да видиш дали ще разпознаеш някои ченгета.

Рурк повдигна вежди.

— Не е ли противозаконно да се влиза във файловете на полицията?

— Противозаконно е полицаи да бият граждани, които се подчиняват на законите — отвърна Майк. — И това е само началото. Ако следата от трупа в „Уитфийлд Палас“ отведе към участъка, този град направо ще гръмне.

— И преди си имал работа с „мръсни“ ченгета.

— Така е. Дори с няколко убиеца. Но ликвидирането на федерален прокурор надхвърля всякакви граници. Дори за Ню Орлийнс. — Той отново разтърка квадратната си челюст. — Може би ще ме проследят. Ще намеря някой да те откара до къщата.

Рурк се съгласи, като още повече се разтревожи за Дариа. След десет минути в офиса на стадиона дойде един огромен гологлав афроамериканец с бял кожен тренчкот.

— Рурк, това е Шугър. Шугър, моят прочут брат — телевизионната звезда Рурк О’Мали.

— Шугър?

Застрашителният поглед на гиганта можеше да разсече стоманените вериги на Хюи Пи Лонг Бридж.

— Името ли ви смущава?

След като вече лицето му бе използвано като боксова круша, Рурк нямаше намерение да повтаря експеримента.

— Никак.

— Не мисля така. — Шугър погледна Майк, който полагаше максимални усилия да не се изхили и да се изложи. — Братчето бързо схваща.

— Винаги е бил много възприемчив.

— Много лошо, че не се е научил да не си навира носа там, където не трябва.

— Всички грешим — напомни му Майк. — С изключение на теб, разбира се.

— О, и аз сбърках — измърмори Шугър. — Затова реших да напусна зоопарка и да дойда на работа при теб.

— Ако предпочиташ пак по цели дни да снимаш новородени лъвчета в зоологическата градина, можеш да напуснеш и при мен.

Шугър показа бързо един дълъг черен среден пръст, след това се обърна и излезе, като се наведе, за да не удари главата си в рамката на вратата.

Рурк го изгледа, след това се обърна към брат си.

— Доколкото разбирам, би трябвало да го последвам?

— Съветвам те да го направиш. Освен ако не искаш да се прибереш пеша. Шугър не е от онези, които мелят празни приказки. Но това, което му липсва в умението да води разговор, с пълна сила го наваксва с лоялността си.

— И с размерите си — промърмори Рурк.

— Те не са пречка, когато „лошите“ те преследват.

— Още повече, когато са с полицейски пистолети. — Рурк бързо се сбогува с брат си. — Отново благодаря. — Той се обърна към спасителката си. — Още преди да заздравеят раните ми, ще напиша на машина началото на материала. А след като приключа този, върху който работя сега, ще се заема с темата за ченгетата, малтретиращи граждани.

Хати Лонг кимна с оловносивата си глава.

— Ще ти бъда благодарна.

— Задължен съм ви. Всичко хубаво.

Той избърса устата си, за да се увери, че вече не кърви, и я целуна по бузата. След това последва Шугър до един червен пикап с надпис със зелени букви „Акадски рибен пазар Трику“. В пикапа миришеше на варени раци.

Майк беше абсолютно прав, че Шугър не е смайващ събеседник. От махването с едрата му ръка Рурк разбра, че трябва да легне в задната част на пикапа. Това не бе голяма жертва от негова страна, тъй като му се виеше свят и реши, че е по-добре да умре на място, отколкото да прояви слабост, като припадне пред този мъж. Спряха при поршето и Шугър извади неговия багаж и багажа на Дариа.

— Твоите приятелчета те чакат — съобщи Шугър, като излезе с колата от паркинга на стадиона.

Рурк не се изненада.

— Колко са?

— Полицейска кола. Без надпис. — Шугър погледна в огледалото за обратно виждане. — Стоят си. Май ги преметнахме.

Рурк подозираше, че в тази част Шафт стрийт е под наблюдение, но не искаше да предизвиква Шугър. Вместо това подхвърли:

— Струва ми се, че отнякъде те познавам.

— Някои казват, че наглед всички сме еднакви.

— Хитро — промърмори Рурк. Не му се играеше на гатанки. Но нещо го глождеше още откакто Шугър влезе в стаята.

Шугър отговори единствено с присвиване на масивните си рамене.

Именно раменете изостриха вниманието на Рурк. Той знаеше, че ги бе виждал и преди, но тогава с подплънки на футболна фланелка изглеждаха още по-широки.

— Ти игра защитник в отбора на Луизиана — си спомни изведнъж.

От предната седалка не дойде отговор.

— Играх във „Вандербилт“. Бихте ни четири години подред.

— Всички биеха „Вандербилт“ — каза провлачено Шугър. — И да, спомням си как наложих кльощавия ти задник. Искаше да подадеш топката назад. Но се забави с една крачка.

— С повече от една — измърмори Рурк, като си спомни безславната си спортна кариера в колежа. — Счупи ми ключицата.

— Тичаше към голлинията. Не можех да допусна да вкараш гол.

Той беше прав, призна си Рурк.

— Не четох ли някъде, че си станал професионален борец?

— Откъде да знам какво си чел? — отвърна Шугър.

Рурк реши, че е навлязъл в деликатна област и не отговори. Но с удоволствие прие предизвикателството, защото отклоняваше вниманието му от болката. Спомни си, че огромният мъж в пикапа за риба, бившият защитник, който сега работеше при брат му, преди беше в Световната Асоциация по борба. С прякора Черният отмъстител, Шугър веднага стана звезда сред запалянковците. Според слуховете от спортните страници, кариерата му секнала, когато не можел да проумее, че само привидно трябва да прави на пух и прах противника си.

Като реши, че при създадените обстоятелства е попаднал в най-сигурните ръце, Рурк затвори очи. Той приложи техниката на визуализация, която усвои, след като в началото на войната в Сараево бе прострелян от снайперист, и остави съзнанието си да се понесе към по-приятни теми.

Представи си как лежи с Дариа пред камина с пращящ огън в хижа някъде из Френските Алпи. На масичка до тях имаше тумбести чаши с коняк. Захвърлените им дрехи образуваха пътека от вратата до кожата с дълги косми. Той тъкмо бе навел глава, за да поеме с устните си изпъкналото розово зърно на една от гърдите й, когато плътен глас разби еротичните му фантазии.

— Трябва ми кодът на вратата — нетърпеливият тон на Шугър му подсказа, че не го пита за първи път.

— Добре.

Рурк се пренесе от хижата към реалността. Първата поредица числа бе погрешна.

— Не се ослушвай цяла нощ — каза Шугър. — За да стигна до Айбървил, ще трябва да мина през иглено ухо.

— Дай ми една минута.

Вторият опит не бе по-успешен. Кратката ругатня на Шугър намекваше, че паметта на Рурк е толкова лоша, колкото и умението му на футболното игрище.

— Може би ако започна да натискам бутоните… — предложи Рурк. — Колкото повече мисля, толкова по-малко си спомням.

Макар че по изражението на Шугър личеше, че това изобщо не му допадна, той се премести на мястото до шофьора, а Рурк мина на неговото.

Рурк затвори очи. Освободи ума си. След това отвори очи и отново опита. За щастие, пръстите си спомниха това, което умът бе забравил. Вратата послушно се отвори и Рурк влезе. Той приложи същата техника и на гаражната врата.

— Ще кажа на брат ти, че си се прибрал жив и здрав — каза Шугър. Изражението му остана непроницаемо като на сфинкс, но на Рурк му се стори, че долови лек проблясък ако не на топлота, то поне на уважение, когато гологлавият гигант спомена брат му. — Сега внимавай.

— Ще внимавам. — Рурк протегна ръка и видя как тя изчезна в огромната черна лапа на Шугър. — И много благодаря. Направо спаси живота ми.

— Това ми е работата — каза провлачено Шугър. — Вместо да налагам „белите“ по задниците, аз ги спасявам.

Мисълта сякаш му се стори много забавна и той все още се кикотеше, когато излизаше на заден ход от гаража, като остави Рурк лице с лице с Дариа.

— Боже мой! — Тя се хвана за главата, като го видя. — Какво, за бога, се е случило?

— Ако според теб изглеждам зле, ще трябва да видиш и другите — заяви Рурк, като възнамеряваше да обяви едва ли не равен резултат с онези гангстери. Той остави куфарите до вратата.

— В къщата ми ли чакаха?

— Вероятно. — Рурк се ядосваше на себе си, че не ги бе забелязал да дебнат около дома й, когато отиде там с Майк. — Опасявам се, че нося лоша новина.

Той се сети за хубавата дантелена възглавничка, която бе разкъсана на леглото, за гоблените, изтръгнати от рамките, за счупените шишенца парфюм. И най-лошото — за разкъсаното бельо.

— Обърнали са къщата ти с главата надолу.

— Това не ме е тревожи. — Дариа бързо махна с ръка. — Вещи. — Тя се пресегна нагоре и постави длан на бузата му, която вече ставаше по-тъмночервена от нейната. — Мъжете, които са те пребили, преследваха мен, нали?

Рурк не беше толкова глупав, че да лъже.

— Да. Но аз няма да допусна да те хванат, Дариа.

— Знам.

На Рурк му харесваше да го докосва. Харесваше му и как тя изглежда. Синината по лицето й вече избледняваше. Бе преровила шкафовете и бе обула мъжки боксерки, чорапи и фланелка, която, макар че й беше голяма, прилепваше по тялото й навсякъде, където трябваше.

— Чудя се какво са търсели — промърмори Дариа.

— Надявах се, че можеш да ми кажеш. Споменаха, че си откраднала нещо, което било тяхно. Явно, че щом преследват мен, за да се доберат до теб, не са го намерили в къщата.

Макар че не му беше приятно да мисли за това, на връщане от къщата той бе принуден да допусне, че тя през цялото време лъжеше. Но с каква цел?

— Чувствам се толкова виновна… — Откакто бе излязъл, Дариа непрекъснато се опитваше да проумее защо някой се бе опитал да я убие и не бе успял. — Ти каза, че си преровил чантичката ми?

— Не намерих нищо, заради което да бъде убит човек.

— Нищо чудно този, който ме простреля и който те е пребил, да е изпаднал в заблуда. Може би не притежавам това, което търсят. Може би то никога не е било у мен.

— Винаги има такава възможност. — Самият той бе мислил по въпроса. След това си спомни как тя се бе вкопчила в чантичката, когато излезе от хотела.

Разстроена, Дариа насочи вниманието си към по-неотложните проблеми.

— Трябва да те сложа да си легнеш.

Той се усмихна. Бавно, вбесяващо.

— Въпреки че това е най-хубавото предложение, което чувам през целия ден, скъпа, мисля, че е по-добре да не го приема. Не съм сигурен, че точно сега съм способен да се представя така шеметно, както обикновено.

Дариа не се съмняваше, че думите, които бяха изпълнени със сарказъм, целяха да полеят студена вода върху пламъците, които лумнаха между тях, преди той да излезе от къщата, за да се срещне с брат си. Не желаейки да допусне Рурк да види колко силно я заболя, тя му отвърна със студена усмивка.

— Обичам мъжете, които знаят докъде се простират възможностите им. — Леденият тон бе в контраст с руменината по бузите й, но Рурк оцени куража й, че бе направила опит да отвърне.

— Има моменти, при които ако успееш да разграничиш желанието от възможностите си, може да останеш жив. Освен това — добави той, — ако легна с теб, може би ще направя най-голямата грешка в живота си. А повярвай ми, мила, правил съм ги нееднократно.

Въпреки че тя твърдеше, че няма намерение да се люби с него, отказът му я засегна.

— Не ме ли желаеш?

Отговорът му бе дрезгав смях.

— А ти как мислиш?

— Не знам — призна си тя. — Както съм объркана за всичко — коя съм, как съм се въвлякла в тези неща, защо някой ще иска да ме убива, още повече ме притеснява това, което става между теб и мен.

— Нищо друго не става, освен химия на секса. Чиста и проста. Ето защо, макар че вероятно ще ми бъде ужасно трудно, ще се възпротивя да направя това, което исках още от момента, в който ти ме целуна.

„Чудо целувка“ — спомни си тя отново.

— Значи ме искаш?

Този път в смеха му изобщо нямаше хумор.

— Защо не ме попиташ дали искам да дишам? Да, за бога, искам те! Повече от която и да е жена през живота си. Но моментът е съвсем неподходящ.

Рурк имаше право. И все пак…

— А когато всичко свърши? — попита Дариа и се почувства по-уязвима, отколкото когато се събуди в болницата и не знаеше коя е.

Рурк изруга.

— В случай че си забравила, ти си сгодена.

— Годежите се развалят.

— Вярно. И ако искаш мнението ми, за теб е по-добре да се разделиш с Джеймс Будро. Той е стопроцентов двуличник, който толкова е обсебен от себе си и от амбициите си, че няма да осъзнае какво съкровище получава, когато се оженва за теб.

Рурк я бе нарекъл съкровище! Дариа се почувства така, сякаш сияеше отвътре.

Рурк видя удоволствието, което озари лицето й и вътрешно изстена като разбра, че в опита си да я разколебае, той — а и тя — бяха затънали още по-дълбоко. Той щеше да направи абсолютно всичко, за да запази живота й, но се опасяваше, че няма как да не я засегне, преди всичко да приключи.

— Ти заслужаваш повече от това, което Будро иска да ти даде — каза той. — И ужасно много повече, отколкото аз мога да ти дам.

— Значи си наясно с това какво искам? И от какво имам нужда?

Той прокара ръка през косата си.

— За бога, има толкова неща, които не знаеш за мен.

— Тогава ми ги кажи.

Той въздъхна тежко и усети болка в натъртените си ребра.

— Явно си родена за следовател, скъпа. Защото се чувствам като на кръстосан разпит. Много ми приличаш на Майкъл. — Рурк мислеше за приликите между брат си, когото винаги е обичал, и жената, която започна да харесва твърде много. — Всъщност вие двамата бихте били чудесна двойка. Може би когато всичко това свърши и ония типове отидат зад решетките, ще можете с Майк да увенчаете това с щастлив край.

— Колкото и симпатичен да ми е брат ти, не искам него. Искам теб. — Дариа бе сигурна, че никога през живота си не се бе молила на мъж. Тя не можеше да повярва, че всъщност се молеше на Рурк. — Не сега, когато си в това състояние. Не съм изпитвала такова чувство към друг мъж.

— Откъде знаеш? — отвърна той, като все повече се разстройваше. — Ти си загубила паметта си.

— Това го знам. — Тя наклони брадичката си сякаш в знак на потвърждение и така разпали желанието му да я целуне. — Знам също, че в края на живота си не бива да съжаляваме за това, което сме направили, а за това, което не сме направили.

Без да обръща внимание на петната засъхнала кръв по пуловера, тя нежно докосна гърдите му.

— Не искам да съжалявам, че не съм се любила с теб.

Той хвана ръката й.

— Това е точната дума, скъпа. Любов. Ти трябва да се ориентираш към мъж, способен да те обича така както заслужаваш да бъдеш обичана.

— И този мъж не си ти.

— Не.

Способността му да обича бе „взривена“ при експлозията в Москва.

— И след като уточнихме това, трябва набързо да заснимам нещо за една приятелка.

— Можеш и по-късно да го направиш.

— Трябва да стане веднага. Хати ми спаси живота, като дойде в най-критичния момент. Длъжник съм й.

Мисълта, че заради нея са могли да го убият, бе прекалено ужасяваща, за я задържа в съзнанието си. Дариа пак натисна с длан гърдите му и забеляза, че дори от това леко докосване той започваше да се задъхва.

— Имаш ли нужда от помощ?

Това, от което имаше нужда, за бога, бе тя.

— За какво?

— За опора. Ако искаш някой да държи камерата…

— Не. — Той сви рамене, после се сепна. — Мога да се справя. Искам само да документирам това, което са ми направили онези, докато все още имам вид на пребит. А друг път ще подготвя материала.

Като си даде сметка, че той бе вироглав като нея, Дариа реши, че няма смисъл да спори. Рурк щеше да направи точно това, което искаше, и нищо, което кажеше тя, нямаше да го промени.

— Да ти донеса ли питие? И от онези обезболяващи таблетки, които снощи обеща да ми дадеш?

— Ще мина без таблетките. — Той се съмняваше, че престъпниците ще успеят да намерят това място, но не искаше да замъглява съзнанието си с лекарства, в случай че се наложи да избягат бързо с Дариа. — Но със сигурност няма да откажа питието.

— Веднага ще донеса. — Беше й приятно, че има възможност да се грижи за него. — В библиотеката видях гарафи. Искаш ли уиски? Или може би бренди?

— Уиски е добре.

— Отивам да взема. Ще се срещнем горе.

— Звучи страхотно.

Той видя как стройните бедра на Дариа се полюшват, като излизаше от стаята и въпреки че знаеше, че дори ако допусне да си помечтае, ще прояви мазохизъм, Рурк си представи как взима с нея горещ душ.

Само заради това си струваше човек да изяде боя.

За няколко минути нагласи миникамерата и засне началото. И като реши, че лекарят би предписал именно продължителен горещ душ, той тръгна нагоре.

Дариа го чакаше в банята, облицована с плочки. Тя му бе приготвила вана и навсякъде хвърчаха мехурчета пяна.

— Приготвила си вана с мехурчетата?

Неодобрението в тона му наглед не й направи впечатление.

— Нарича се аромотерапия. Би трябвало да успокоява.

— Ще ухая като госпожица — оплака се той, когато го обви ароматен облак от жасмин и гардения.

— Не се безпокой, Рурк. — Тя се пресегна и разкопча трите копчета при яката на блузата му. — Никой няма да сгреши да те вземе за жена. — Тя хвана края на блузата и с негова помощ я измъкна през главата му. — Боже мой!

Когато погледна голите му гърди, Дариа се ужаси.

— Не е чак толкова зле — каза Рурк. — Ще се оправя. Винаги се оправям.

Дариа не можа да възпре сълзите си.

— Аз съм виновна. Ако не бях дошла при теб в „Блу Байу“, ако не те бях въвлякла в проблемите си…

— Щях да изпусна страхотна история.

Рурк взе чашата, която тя бе сложила на мраморния плот и отпи голяма глътка с желанието уискито да облекчи болките на тялото му.

— Аз съм възрастен човек, Дариа. Способен съм сам да взимам решения.

— Но ако знаеше, че като излезеш с мен от салона, ще ти нанесат такъв жесток побой…

— Щях развълнуван да дойда с теб.

Отговорът му бе толкова бърз, толкова сигурен, че Дариа не можеше да не му повярва.

— Защо? — прошепна тя.

Още от началото Рурк си задаваше този въпрос. Отговорът дойде като гръм от ясно небе, когато лежеше в задната част на пикапа на Шугър.

— Защото нямах избор.

— Всеки има избор.

Дариа осъзна, че от устата й излизат точно тези думи, с които някой адвокат-защитник се опитва да обясни, че не дотам доброто възпитание е лишило подсъдимия или подсъдимата от възможността за избор.

— И аз мислех така. — Разцепените му устни се разшириха в лека самоиронична усмивка, когато си спомни как на времето се гордееше със способността си сам да избира пътя в живота си. — Но вече не мисля така.

Дариа като че ли бе склонна да спори. После, когато Рурк започна да разкопчава металните копчета на джинсите си, явно промени намерението си.

— Май трябва да те оставя да вземеш вана — промълви тя.

— Ако искаш, остани. — Последва още едно копче. — Може да обсъдим случая. Да видим дали ще успеем да пораздвижим паметта ти.

Дариа знаеше, че това е проверка. Такава, каквато нямаше да издържи. Защото не можеше стои в тази топла и изпълнена е пара баня с голия Рурк О’Мали и да мисли за нещо друго, освен за това как той я зашеметяваше.

— Може би по-късно.

Тя му отправи още една от онези студени изкуствени усмивки, които според него ги пускаше на адвоката опонент в съда. След това излезе от банята и затвори вратата.

Като въздъхна и за първи път, откакто бе влязъл в къщата, отпусна рамене от болка, Рурк се съблече, потопи се в топлата вода, отпи от уискито и се опита да си представи какво би могла да е направила Дариа, че Джеймс Будро да иска да я убие.

Той бе потънал в мисли, чудейки се дали някой политик би прибегнал до убийство, ако се разкрие, че по време на предизборната си кампания е незаконно взимал е средства, когато на вратата се почука.

— Може ли да вляза?

Той се поколеба, но после реши, че щом тя нямаше нищо против да го види гол, присъствието й не би го притеснило.

— Разбира се.

— Мислих. — Тя съсредоточи вниманието си върху лицето му.

— По случая ли?

— Не. — Ръцете бяха зад гърба й. Отражението в огледалото издаваше колко е нервна, защото се виждаше как ги извива. — За това, което ти каза. Нали знаеш, за любовта и секса. — Гласът й бе силен, но като я гледаше внимателно, Рурк забеляза, че долната й устна, която сякаш бе създадена само за целувки, леко потрепери.

— И?

— Може би си прав, че привличането между нас се дължи на положението, в което се намираме. Несъмнено опасността силно възбужда половото желание.

— Тук си права.

— Тогава отношенията ни ще бъдат само на физическо ниво. Ще се радваме един на друг, докато можем. И когато всичко приключи, и както ти казваш „лошите“ отидат зад решетките, всеки ще заживее посвоему.

Рурк повдигна едната си вежда и се изненада колко болезнено бе дори това малко движение.

— Така ли би искала да се разберем?

— Да.

Дариа нямаше представа дали казва истината. Но бе уверена, че при създадените обстоятелства това бе единственият отговор.

Окото, което не се бе подуло, се притвори.

— Чакай да се изясним. Мислиш, че можеш да правиш „горещ“ секс с мен колкото дни и нощи ще са необходими, за да се разкрият тези убийства, после весело ще ми подадеш ръка за сбогом, ще облечеш бяла дантелена булчинска рокля и ще се омъжиш за годеника си?

— Не съм убедена, че ще се омъжа за Джеймс.

Повече от ясно бе, че тя не си спомняше да е сгодена за него. Имаше някаква друга причина, която витаеше в периферията на съзнанието й.

— Аха. — Той, сякаш бе намерил слабо място в нейния аргумент.

Дариа не обърна внимание на триумфалния му тон.

— Ако ще правим „горещ“ секс на пара, бих предпочела за сбогом целувка, вместо ръкостискане.

— Ами да, това казвам и аз. Способен съм да взимам самостоятелни решения. Ако искам да имам връзка с теб, а ти искаш да имаш секс с мен, тъй като сме възрастни хора, не виждам какво би могло да ни спре.

Тя го представи толкова просто. Прекалено просто. Рурк знаеше, че някъде има уловка. Просто не можеше да се съсредоточи и да я открие, защото тялото му го болеше така, сякаш бе използвано за боксова круша. Което си беше вярно.

— Трябва да приемеш, че това е идеално решение. — Тя свали от старинната златна халка кърпата за баня с цвят на бургундско вино и коленичи до ваната. Рурк забрави болките си, като наблюдаваше бавните й, почти прелъстителни движения.

Дариа потопи кърпата във водата, после внимателно изми засъхналата кръв от лицето му с нежност, която бе получил единствено от майка си. Беше осемгодишен, целият изринат от варицела и кожата непоносимо го сърбеше. След години все още си спомняше облекчаващото докосване на пръстите на Мери О’Мали, когато нанасяше лосиона с цинк върху червените пъпки.

Разбира се, това майчино докосване, колкото и да беше прекрасно, не го развълнува така, както Дариа, когато прокара кърпата по шията и надолу по гърдите му.

— Привлекателно решение — съгласи се той. — Но не съм сигурен, че е идеално.

— Повярвай ми, така е. — Тя се намръщи като видя потъмняващите натъртвания, после изви кърпата и топлата вода потече по изтерзаната му плът. — През последните два дни ти три пъти спаси живота ми. Не знам как изобщо бих могла да ти се отплатя.

Дъхът на Рурк секна, когато предателската кърпа се потопи във водата и решително се придвижи надолу по гръдния му кош и по корема.

— Идват ми наум няколко идеи. И колкото и да се изкушавам да взема това, което ми предлагаш в замяна на закрилата, то не е необходимо. Защото ще бъда с теб толкова, колкото е необходимо, за да подготвя материала си. И тъй като по всичко личи, че единственият начин да направя това е само ако ти си в безопасност, не ми дължиш нищо. Включително секс.

Като знаеше колко трудно й е било да се реши на необвързваща връзка, Рурк се почувства като истински негодник, когато видя как по лицето й се изписват най-напред шок, а после — унижение. А когато Дариа присви рамене, той се почувства направо боклук.

— Вярвам, че такъв смелчага като теб ще може сам да се справи с останалото.

Думите й бяха в съзвучие със студенината, която измести болката в златистите й очи. Той би повярвал, че това, което направи „ледената принцеса“, отговаряше на чувствата й, ако не я бе издало лекото потреперване на ръката, когато му подаде кърпата.

— Дълго време сам съм се грижил за себе си.

— И така ти харесва.

Той срещна предизвикателния й поглед.

— Веднага позна.

— Чудесно.

Тя хвърли кърпата към гърдите му, завъртя се на пета и излезе. Не тръшна вратата, реши Рурк. Но затварянето беше много близо до тръшване.

С въздишка, но убеден, че така е по-добре и за двамата, той повдигна кърпата изпод пукащите се мехурчета и започна яростно да търка тялото си, като се надяваше, че тази болка ще заглуши другата, далеч по-първична.