Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (3)

Втора глава

Не му бе необходимо много време, за да я намери. Почти десет минути след като тя успя да се изплъзне, Рурк тръгна по Рампарт стрийт и попадна на тълпа, която бе образувала кръг под улична лампа, разпръскваща жълта светлина. В центъра на кръга униформен полицай пазеше жена, изпаднала в безсъзнание.

Въпреки че жената беше с лице към земята, Рурк веднага разпозна прилепналия котешки костюм. Тя лежеше в локва потъмняваща кръв, отмивана от лекия зимен дъжд, който беше започнал да вали. До нея имаше малка черна чанта, която се носеше на рамо.

Като използва предимството на високия си ръст, Рурк си проправи път през тълпата.

— Рурк О’Мали — представи се той и бързо показа журналистическата си карта на ченгето. — Уърлдуайд Броудкастинг Нетуърк. Какво се е случило?

Това като че ли не направи никакво впечатление на полицая, който не изглеждаше достатъчно пораснал, за да се бръсне.

— Когато казвам всички да се отдръпнат, това означава всички — включително и репортерите.

Презрителният му тон създаде у Рурк впечатлението, че в неговата лична йерархия журналистите бяха на едно ниво с наркотрафикантите и серийните убийци.

Рурк не се беше изкачил до върха на една изключително престижна стълбица, без да може да мисли със собствената си глава. Той нямаше намерение да остави жената да лежи на паважа и никога вече да не я види.

— Аз съм повече от репортер — отвърна Рурк. — По една случайност съм съпруг на госпожата.

Сред тълпата се разнесе шепот. Ченгето продължи да гледа подозрително и с присвиване на рамене показа, че няма намерение да спори по въпроса.

— Вие сте съпруг на тази дребничка курортистка?

— Да.

Рурк коленичи до простряната на паважа жена. Косата й беше мокра от дъжда и от нещо тъмно и лепкаво, което можеше да бъде само кръв. Някой — ченгето? — й бе свалил маската и се бе открило лице, което при нормални обстоятелства би било очарователно, но в момента бе прекалено бледо.

— Странно, че не сте били заедно, както повечето хора, когато са на почивка.

— Разделихме се в тълпата. Често се случва по това време на годината.

На Рурк му мина през ума дали няма да го заподозрат. Само това липсваше.

— Трябва да направим нещо за нея, по дяволите! — Той свали коженото си пилотско яке и я покри с него.

— Извиках линейка — опита се да се оправдае униформеният полицай.

Беше простреляна. Рурк бе виждал твърде много рани от огнестрелни оръжия и установи, че черепът й бе ожулен от куршум.

— Съпругите ги прострелват — каза ченгето, сякаш цитираше полицейски наръчник — и обикновено първият заподозрян е собственият съпруг.

— Да, и аз съм гледал Отдел Убийства.

Забелязвайки как гневът се разлива по лицето на ченгето, Рурк си помисли, че сарказмът няма да му помогне да избегне стаята за разпити.

— Вероятно е инцидент. Сигурно някой е стрелял във въздуха — предположи той. — Куршум, изстрелян нагоре, пада долу.

Ченгето се намръщи.

— Много цивилни взеха да стрелят през последния ден на карнавала.

— Така си е. — Не беше в природата на Рурк да бъде любезен и внимателен, но при необходимост можеше да е и такъв. — Истинско чудо е, че хората от половината град не лежат по улиците, потънали в кръв.

Той отдръпна сплъстената коса от слепоочието й. Тя бе смъртно бледа. Цветът на кожата й му напомни за мидите, с които градът бе застлан.

— Къде е проклетата линейка?

Сякаш като по поръчка, с пронизителна сирена пристигна една очукана червено-бяла линейка и разпръсна тълпата.

Светлината от въртящата се червена лампа на покрива се отразяваше в уличните локви и придаваше на мрачната гледка сюрреалистичен вид.

— Къде ще я откарате? — попита той фелдшера, който мереше кръвното налягане и пулса на младата жена, докато другият включваше системата.

— В Тюлейн.

— Хей — неочаквано се обади ченгето, — не казахте ли, че името ви е О’Мали?

— Да.

— Да не би да сте брат на топрепортера Майк О’Мали?

— Майк ми е брат. — Забележката за топ репортерството не прозвуча като комплимент, но Рурк не искаше да отвърне на заяждането. — Познавате ли го?

Ченгето сви рамене.

— Всички познават Майк. Всички съжалявахме, когато напусна полицията заради онзи материал за серийния изнасилвач.

Рурк нямаше желание да си губи времето да обсъжда силното разочарование, което по-големият му брат бе изпитал от полицията в Ню Орлийнс.

— Човек не може да бъде обвиняван за това, че иска сам да си бъде шеф.

— Така си е.

Ченгето се намръщи, сякаш се чудеше какво шефовете му биха искали да направи сега.

— Вижте, сержант — спря ги Рурк, когато фелдшерите вдигнаха жената на носилка, — знам, че по време на карнавала сте с намален състав. Нека да отида в болницата с жена си, докато намерите инспектори да ни разпитат.

Младото ченге погледна от Рурк към жената в безсъзнание, после отново към Рурк.

— Не възразявам. Точно сега тя нищо не може да ми каже, а вие сте брат на Майк.

— Ако идвате, да тръгваме — с недоволство се обърна към него фелдшерът. — За съжаление, тази нощ госпожата не е единствената ни пациентка.

Като реши да не дава възможност на ченгето да промени решението си, Рурк грабна чантичката и скочи през задната врата на линейката. Докато си проправяха път през тълпите, задръстващи улиците, със запалени светлини и надута сирена, които нямаха необходимия ефект, Рурк се протегна и хвана ръката й. Големият искрящ диамант, който блестеше като леден къс на третия пръст на лявата й ръка бе само една от причините, поради които той не повярва на нейната версия за случайния любовник.

— Коя си ти? — промълви той, като разсеяно погали с пръст дланта на безжизнената й ръка.

Сякаш думите му успяха да проникнат през мъглата, която забулваше съзнанието й. Очите й се отвориха. Те бяха с цвят на отлежало уиски, изпълнени с болка и, помисли си той, със страх.

— Моля ви… — Гласът й бе твърде тих, за да го чуят фелдшерите, които в този момент спореха по кой път най-бързо могат да минат през карнавалната тълпа. — Не ги оставяйте да ме убият.

Рурк се наведе, сякаш за да я погали.

— Кой би искал да ви убие?

Клепачите й трепнаха и се затвориха. Жената промълви нещо, което той не успя да разбере. Приближи устни до ухото й.

— Не мога да ви помогна, ако не ми кажете кои са те.

Очите й останаха затворени. Рурк усети как тя отново се унесе. Точно когато си помисли, че напълно я е загубил, тя успя да промълви:

— Полицаите.

Неговите шефове от телевизията му бяха заявили, че е бита карта. Че дори може би с него е свършено. И въпреки че пред никого не би го признал, когато в Москва преди четирийсет и осем часа се качи на самолета под полицейска охрана, дълбоко в себе си съзнаваше, че може би не бяха далеч от истината.

Но сега, след като се бе забъркал с жената котка, която и да беше тя, Рурк с огорчение откриваше, че старите мераци трудно умират.

Той вдигна чантичката й от пода на линейката и я отвори. Прехвърли една гилза за червило и кутийка с противозачатъчни таблетки и извади сгъваемия портфейл. В шофьорската й книжка от Луизиана имаше обичайната информация — ръст, тегло, цвят на очите и на косата. И името й — Дариа Шей. Въпреки че изражението й на снимката бе сериозно, тя бе по-качествена от обикновените бюрократични снимки, което, като се имаше предвид как изглеждаше, не бе изненадващо. В портфейла имаше също двайсет долара в брой, кредитна карта амекс и виза. Нищо необичайно.

— Бинго! — Рурк леко подсвирна, като стигна до личната й карта, в която пишеше, че е заместник-прокурор. Това направи загадката още по-интригуваща. Той нямаше представа, дали жената му каза истината, но ако бе така, явно бе попаднал на нещо, което си заслужаваше да бъде проучено. Не всеки ден ченгетата правеха опит да убият някого, който по принцип е от тяхна страна.

 

 

Оживена работа кипеше в спешното отделение на Университетския медицински център „Тюлейн“. Постъпваше постоянен поток от пациенти, които пристигаха с линейки, таксита, с частни коли, дори пеша. Повечето от пострадалите, както и много от медицинските лица, оказващи им първа помощ, бяха с карнавални костюми.

Нетърпелив, разстроен и чудейки се как е възможно обикновено томографско сканиране да продължава толкова много, Рурк крачеше нагоре-надолу из чакалнята.

Наблюдавайки как двуметров афроамерикански гений заши цепнатина над окото на пациентка, облечена като Малката русалка, Рурк тъкмо реши да отиде да потърси тайнствената жена, когато Майкъл Патрик О’Мали изпълни входната врата.

— Много мило от твоя страна да уведомиш семейството, че се прибираш — поздрави сдържано Майк.

— И аз не знаех предварително, че ще идвам.

Майк се отдръпна от прегръдката и удостои брат си с продължителен поглед, който според Рурк сигурно бе вършил чудеса по време на разпити.

— Изглежда слуховете, които миналата седмица разпространиха по Си Ен Ен, не са безпочвени.

Рурк нямаше настроение за разпити. По време на полета му за щатите го бяха подредили до един руснак щангист, за когото имаше чувството, че се кандидатира да работи като комедиант.

Веднага щом се приземи на летище „Кенеди“, той бързо бе откаран с лимузина до офисите на телевизионната компания, където бе принуден да изтърпи президентът на Уърлдуайд Броудкастинг Нетуърк Дарън Феърфийлд жестоко да го нахока, вследствие на което Рурк хвърли журналистическата си карта върху широкото му махагоново бюро.

За щастие, Джордан Конуей, вицепрезидент на компанията и шеф на новините, сложи край на разправията, като охлади страстите и препоръча да се определи срок за уталожване на емоциите и на двете страни.

Рурк с неохота се съгласи временно да се оттегли, запази си място в самолета за следващия полет до Ню Орлийнс. Там, след като се настани в „Уитфийлд Палас“, се запъти към бара, за да пийне едно питие и срещна жената котка. Макар че и друг път не си беше лягал в продължение на двайсет и четири часа, умората започна да го наляга.

— Никого не съм убил — промърмори той. Не че и това не бе минавало през ума му. Той дори смяташе, че бившият любовник и убиец на Наташа лесно се бе отървал. Ако ченгетата не се бяха появили в онзи момент, Рурк можеше да прекара последния ден от карнавала в някой руски затвор, което несъмнено щеше да бъде дори по-лошо от хаоса в тази стая за спешна помощ.

— Радвам се да го чуя — заяви спокойно брат му. — Какво ще кажеш за варианта, че някой е искал да те убие?

— За жалост е твърде близо до истината, за да си позволя да остана безразличен.

Рурк седна в един авокадовозелен пластмасов стол и прокара длани по лицето си, спомняйки си огненото кълбо, в което се превърна колата му.

— Искаш ли да говорим за това?

Навремето Рурк можеше да каже всичко на по-големия си брат. По неосъдителния вид на Майк той реши, че вероятно все още е така.

— Може би. Но не сега. — Не когато раните бяха още много пресни и кървящи.

— Както решиш. — Майк седна до брат си.

— Сигурно ти се е обадило младото ченге — вметна Рурк.

Майк се засмя.

— Те стават все по-млади. Или пък ние остаряваме. — Бе негов ред да въздъхне. — Каква потискаща мисъл!

Въпреки че Рурк се съгласи, замълча.

— Струва ми се, че ченгето малко е изопачило истината — подхвърли Майк. — То каза, че е простреляна жена ти.

Изведнъж Рурк се озова в неудобното положение на пословично трудна дилема. Той никога не бе лъгал нито един от братята си. Но ако кажеше истината, Майкъл несъмнено щеше да се почувства длъжен да се намеси, а Рурк не искаше да рискува някой да пострада, докато не разбере с какво точно си има работа. Въпреки че знаеше, че онзи ден Наташа бе подготвила убийството му, фактът, че бе станал свидетел на ужасната й смърт, продължаваше да тежи на съвестта му.

Рурк знаеше, че бе излязла рано от хотела, за да не пречи. И тъй като не бе наясно как точно ще го убият, за Димитри Давидов се оказа лесно да я превърне в жертва. Явно, че за него тя бе по-опасна от американския журналист. Имаше логика, защото стана ясно, че Наташа знае неимоверно повече за престъпния синдикат от всичко, което бе съобщила на Рурк. Това бяха неща, които тя очевидно искаше да каже на западните журналисти срещу прилична сума пари, дългосрочен договор с тяхната телевизионна компания и еднопосочен самолетен билет до Америка за място в първа класа.

Знаейки, че никога нямаше да си прости, ако стане причина да убият по-големия му брат, Рурк неохотно реши да се придържа към лъжата. Засега.

— Това е дълга история. Но в общи линии е вярна.

— От Си Ен Ен не споменаха, че имаш съпруга.

— Може би защото никой не знае. Искахме да го запазим в тайна — импровизира Рурк. — Докато можем да си позволим съответната церемония с приятели и със семейството.

— Разбирам. — Тонът на Майк остана измамно любезен. Но Рурк знаеше, че няма да се отърве така лесно. — Кога бяхте решили да кажете на мама, че има снаха?

— Отчасти тази е причината, поради която дойдох в града. — По дяволите! Проблемът при лъжата е, че затъваш все по-дълбоко и по-дълбоко. — За да я представя на семейството ни.

— Рускиня ли е?

— Не, американка.

— Къде се запозна с нея?

— Това взе много да ми прилича на разпит. Кога ще запалиш прожекторите и ще извадиш гумените маркучи?

— Просто наваксвам с информацията за семейството ни — отбеляза Майк с равен тон. — Как се казва?

Хубав въпрос. Трябваше да му го зададе и ченгето на Рампарт стрийт. Освен ако — мрачно прецени Рурк — вече не е знаело отговора. Може би то е от онези ченгета, от които тя е бягала.

— Дариа. Моминското й име е Шей.

Стори му се, че очите на Майк проблеснаха, като че ли чу нещо познато, но това бе за толкова кратко време, че не можеше да бъде сигурен.

— Хубаво име. Тя…

— Тя какво?

Рурк все повече започваше да се чувства като заподозрян. Въпреки че още преди година брат му напусна полицията и откри частно детективско бюро, Рурк реши, че ченгето винаги си остава ченге.

— Хубава ли е?

Споменът за прилепналия котешки костюм, който бе навлякла, проблесна в съзнанието му.

— Да, но…

— Знам. Оженил си се за нея заради ума й. — Майк се ухили бързо и злобно.

— Харесва ли ти новата ти работа? — попита Рурк в желанието си да измести темата от мнимата си съпруга. — Живееш ли си охолно сред пищни жени, които постоянно се хвърлят на врата ти?

— Не съм се старал много да преследвам жени. Но работата много ми харесва. Тъй като нямах желание до края на живота си да надничам през прозорците на мотелите, за да издирвам кръшкащи съпруги и съпрузи, реших да се специализирам в охрана на корпорации и компании. За жалост, в тези времена имам повече работа, отколкото мога да свърша.

— Значи си направил правилен избор.

Рурк видя, че двойната врата в дъното на помещението се отвори.

— Така ми се струва — Майк проследи погледа на Рурк към количката, която буташе фелдшерът. — Тя ли е?

— Да.

Рурк вече се бе изправил и си проправяше път нататък. Забеляза, че беше прав — раната бе като ожулване. Хирургът я бе затворил с лека превръзка. Лицето й бе натъртено от тежкото й падане на улицата.

— Ти се събуди?

— Да, като че ли. — Дариа вдигна поглед към него. После примига. — Познавам ли ви?

Преструваше ли се? Дали наистина не го позна? И ако беше искрена, какво друго бе забравила за вечерта? Когато брат му застана зад него, той не знаеше дали да се чувства облекчен или огорчен от явната й амнезия.

От една стана, не можеше да докаже, че той лъже. От друга, също не бе в състояние да даде много информация за това какво е правила, че да я прострелят.

— Надявам се, че да. — Той преплете пръстите на едната си ръка с нейните, направи усилие да се усмихне загрижено, повдигна съединените им ръце към устните си и леко целуна кокалчетата й. — Аз съм твоят съпруг.

— Съпруг ли? — Тя се взря неразбиращо в него, сякаш думата й бе непозната. Като че ли изведнъж бе започнала да говори на чужд език. — Ние сме женени?

— За добро или за лошо. — Той успя да се засмее дрезгаво. — И, скъпа, да се надяваме, че по време на медения ни месец не ни очаква нищо по-лошо.

— Меден месец ли?

— Господин О’Мали? — Привлекателна лекарка латиноамериканка се приближи към него.

— Да, това съм аз. — Той пое протегнатата ръка. — Рурк О’Мали.

— Знам. — Лекарката бързо и предизвикателно се усмихна. — Не пропускам ваше предаване. Аз съм почитателка… Тъкмо казах на съпругата ви, че е много щастлива жена.

— Нямам намерение да споря, докторе, но не бих казал, че човек е щастлив, щом са го простреляли.

— Щастието е нещо доста относително. — Тя сви рамене и бялата й престилка наведе Рурк на мисълта, че средата, в която работеше тази жена, бе изпълнена с толкова насилие, колкото и неговата. — Ако куршумът беше попаднал само с няколко сантиметра наляво или надясно, можеше да бъде убита.

— Убита? — Очите на Дариа, изпълнени с болка, се разшириха.

— Това беше инцидент, скъпа — каза бързо Рурк. Прекалено бързо, разбра той, когато забеляза, че брат му присви очи. — Някакъв рикоширал куршум от последния ден на карнавала.

Явно объркана, тя се обърна към лекарката.

— Нищо не си спомням.

— Съвсем нормално при случай като вашия, госпожо О’Мали — увери я тя. — Макар че раната не е дълбока, загубата на паметта е нещо обичайно при травма на главата. След време ще си спомните почти всичко. — Лекарката се усмихна. — Важното е да не насилвате нещата.

— Почти всичко ли?

— Може да останат някои празноти. Тези неща са непредсказуеми.

Суматоха от раздвижване из помещението привлече вниманието й. Като погледна нататък, Рурк видя, че през входа за спешни случаи вкарваха количка. Един фелдшер бе възседнал безжизненото тяло на мъж и го натискаше по гърдите.

— Съжалявам — каза лекарката. — Налага се бързо да отида.

И изчезна.

— Е… — Погледна Рурк след нея. — Сега какво?

— Съпругата ви ще трябва да остане — отговори една медицинска сестра, която се появи изневиделица. — За да бъде под наблюдение.

— Налага ли се да остана тук? — попита Дариа, явно недоволна от това, което чу.

Рурк не си внушаваше, че изведнъж очите й се изпълниха със страх. Дори ако наистина не си спомняше какво се бе случило, за да я прострелят, тя знаеше, че е в опасност.

— Само за една нощ. — Лично той не бе въодушевен от тази идея. — Обещавам, че ще бъда с теб.

— Ето, виждате ли? — каза оживено сестрата. — Ще ви сложим да си легнете и до утре сутринта ще сте като нова. — Тя започна да бута количката към вратата.

— Трябва да поговорим — каза Майк, когато Рурк последва количката.

— Не може ли по-късно?

— Не.

Тонът не търпеше възражение и Рурк се подразни от това, че брат му се държеше с предишните си маниери на ченге. Той насила се усмихна, наведе се и опря устни в буза, бледа като тебешир.

— След минутка ще те настигна, скъпа.

Единственият й отговор бе отмаляло кимване.

— Кое е чак толкова важно, че да не може да почака до сутринта? — попита Рурк, като се обърна към брат си.

Майк се огледа из претъпканата чакалня.

— Да отидем навън, за да поговорим на спокойствие.

Раздразнен, но несъмнено изпълнен с любопитство, Рурк се подчини.

— Ти не си женен — каза Майк, когато застанаха извън сградата под светещия сигнал на „Спешна помощ“.

— Какво те кара да мислиш така?

— Единственият пръстен, който носеше твоята съпруга, беше годежен.

— Може би е загубила халката.

Последният кръг от разпита напомни на Рурк времето, когато той бе на десет години и подстрекаван от Джони Друън, бе задигнал книжка с комикси с Батман от книжарницата „Нюбъри“ на Сейнт Чарлс Авеню. Когато откри дребното престъпление, Майк върна брат си в магазина, където не само го принуди да се извини на собственика и да плати списанието, но и да обещае всеки ден в продължение на един месец да мие прозорците и пода.

— Може би никога не е имала халка — каза мрачно Майк. — Но това няма значение. Това, което има значение, е фактът, че вероятно си се замесил с убийца и искам да знам какво става.

— Убийца? — Твърдението се стори на Рурк невероятно. — Това е смешно.

— Отседнал си в хотел „Уитфийлд“, нали?

— Да. — Рурк скръсти ръце. — Предполагам, не трябва да се изненадвам, че знаеш.

— Аз съм детектив — напомни му Майк. — С достатъчно връзки сред ченгетата, за да разбера, че тази нощ в „Уитфийлд Палас Хотел“ са намерили труп.

— Чисто съвпадение — успя да изрече Рурк със спокоен глас.

Още веднъж той си припомни какво бе казала тя за ченгетата, които искат да я убият и се зачуди на какво мнение щеше да бъде брат му, ако му споменеше за такава вероятност. Повечето ченгета в Ню Орлийнс бяха като брат му — добри мъже, които се опитваха да поддържат равновесието в един все по-опасен свят. Но и сред полицаите си имаше гнили ябълки.

— Аз категорично не съм убил никого.

— Разбира се, че не си. Може и да си имаш своите недостатъци, но дори ти нямаше да се изплъзнеш на някой агент от Щатския съд.

— От Щатския съд? — Нервите на Рурк се обтегнаха. Като към тази информация се прибавеше значката на Дариа на заместник-прокурор, явно ставаше въпрос за нещо сериозно.

— Да. Интересно, мъжът не е бил регистриран там като гост.

— Може да е използвал псевдоним. Или пък е гостувал на някого. — На Рурк не му беше необходимо да гадае, за да разбере какво щеше да последва.

— Излиза, че е гостувал. На една жена. Жена, чието описание по някаква случайност съвпада с външността на твоята млада съпруга.

По дяволите! Всичко се повтаряше. Рурк започна да се чуди под каква нещастна звезда е роден, та все се забъркваше с пищни фатални жени.

— Обвиняват ли я в убийството на федералния прокурор?

— Ако се окаже, че трупът е намерен в нейната стая, тя ще трябва да отговаря на много въпроси.

Като се започне от това защо й е била необходима стая в хотел, след като от шофьорската й книжка личи, че живее в града, помисли си Рурк.

— Може би този, който е убил прокурора е преследвал нея.

— Има такава възможност — съгласи се Майк. — Още повече щом е простреляна. Но амнезията, която проявява, дава интересен обрат на случая.

— Сега говориш като ченге.

— А ти се държиш като човек, който крие нещо. — Майк разтърка квадратната си челюст. — Защо не бъдеш откровен и да ми кажеш това, което знаеш?

На Рурк му олекна, защото най-после можеше да говори истината.

— Знам по-малко и от теб. Изобщо нямах представа за убития мъж.

Той обясни как се бяха запознали. Как я бе загубил в тълпата и после след минути я намери простреляна на улицата. И, което беше по-важно, че според нея ченгетата искат да я убият.

— Това е сериозно обвинение. — Изражението на Майк беше мрачно и сурово като на ченге.

— Знам. И може би тя лъже, за да се прикрие. Но когато ми го каза, беше почти в безсъзнание. Не смятам, че е била достатъчно нащрек, за да лъже.

— За някои хора лъжата е втора природа.

— Тук позна — съгласи се мрачно Рурк, като се сети за Наташа.

Той реши, че ако в линейката Дариа Шей му бе казала истината, трябва да я измъкне от болницата, преди ченгетата да се появят. И след това да разбере в каква фатална бъркотия го бе въвлякла тази тайнствена жена, независимо дали имаше амнезия или не.