Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (2)

Първа глава

Два месеца по-късно

Марди Гра — последният ден от карнавала в Ню Орлийнс е последната глътка силна доза фриволност преди въздържанието по време на Велики пости. Тъй като сякаш целият град се веселеше, Дариа Шей изобщо не очакваше, че в хотелската си стая ще завари труп.

Отначало не разбра, че мъжът е мъртъв.

— Закъсняваш — смъмри тя човека, отпуснат в креслото до прозореца с изглед към вътрешния двор. Захвърли чантичката си и плика с деликатеси и питиета на масата. — Реших, че докато работим ще пропуснем вечерята и затова купих сандвичи.

Приемайки мълчанието му за неодобрение, което бе очаквала, Дариа започна да се оправдава — той винаги успяваше да я предизвика да търси извинение за постъпките си.

— Навън е същинска лудница. Дори да имахме късмет да намерим някъде свободна маса, нямаше да ни оставят на спокойствие.

Отново нищо. Той продължаваше да я гледа втренчено, ням като един от изрисуваните кокосови орехи, които хвърляха към тълпите хората от карнавалните платформи. Дали не й се сърдеше, защото не го бе чакала в хотела да пристигне от Вашингтон? В края на краищата, той беше закъснелият. Разстроена, Дариа извади две бутилки от кафявия плик. За себе си — минерална вода и за него бира „Дикси“ в бутилка с високо гърло.

— Майка ти не ти ли е казвала, че е грозно да се цупиш?

Дариа отново не получи отговор и я обзе тревога.

— Мартин? — Тя отиде към него. — Никак не е забавно.

Кръвта й се смрази, сърцето й се разтуптя.

— По дяволите, Мартин!

Протегна ръка, за да го разтърси за рамото, но в момента, в който го докосна, безжизненото тяло на вашингтонския федерален прокурор Мартин Флетчър тежко се отпусна напред и се строполи върху бледозеления мокет.

Дариа неволно вдигна ръка, за да заглуши надигнали я се в гърлото й вик. Сетне грабна чантичката си и изхвръкна от стаята.

 

 

Рурк реши, че салонът „Блу Байу“, който беше отляво на фоайето на хотел „Уитфийлд Палас“, прилича на бара от „Междузвездни войни“. Една почти двуметрова Мария Антоанета, натруфена с много висока напудрена перука и с подозрителна адамова ябълка, водеше оживен разговор с мъж, маскиран като огромен кондом и с похотлива червенокоса жена, чийто черен кожен сутиен, прилепнали високи ботуши и камшик бяха достатъчни, за да накарат всеки садист и мазохист да се захласне.

Мъж, облечен със сребърно боди, огромни криле, покрити с пера и ореол, украсен със скъпоценни камъни, танцуваше с монахиня под звуците на оглушителната музика на „Лонг Тол Сали“. В края на миниатюрния дансинг трио набити мускулести мъже се правеха на ченге, индианец и каубой — най-забележителните личности на село — и сравняваха бицепсите си.

— Много обичам последния ден от карнавала, а вие? — го запита женски глас.

Като си каза, че ако търсеше самота, не би трябвало да се прибира в Ню Орлийнс по това време, Рурк неохотно се обърна към новодошлата, настанила се на бара на току-що освободения до него висок стол.

— Невероятен е — съгласи се той.

Блондинката бе облечена в нещо като ризница, изплетена от златни нишки. Единственото, което носеше под прозрачното мини облекло, бе сребърна лента през слабините. Когато видът на чудните й, явно увеличени с хирургическа намеса гърди раздвижиха в него не една струна, Рурк неохотно се зачуди дали шефът на компанията му беше прав, когато го обвини, че опасно е „прегорял“.

Не нанесох чак толкова тежки телесни увреждания на Димитри Давидов, помисли си Рурк. Само няколко счупени кости и пукнати ребра. Е, имаше там някаква си рана от нож, който бе пронизал белия му дроб, но Рурк бе в позиция на самоотбрана, така че това изобщо не трябваше да се взима предвид.

— Извинете? — попита той, когато разбра, че „златното“ момиче с провлачения южняшки говор южно от линията Мейсън — Диксън отново му каза нещо.

— Попитах ви дали сте от Ню Орлийнс.

Преди Рурк да успее да отговори, че вече отникъде не е, една брюнетка, облечена с прилепнал черен костюм на котка и с блестяща черна маска, която покриваше горната половина от лицето й, стремително се хвърли на врата му и шумно го целуна по устата.

Устните й бяха меки като венчелистчета от магнолия и когато Рурк бе обгърнат от лек романтичен аромат, той почувства прилив на желание. Изненада се от поведението й, въпреки че през последния ден на карнавала бе виждал много по-ексцентрични неща, но реши да не търси причина за тази неочаквана целувка.

В края на краищата, преди да стане това, което шефовете му нарекоха „голямото издънване на О’Мали“, със способността си винаги да плава по течението, той бе изградил завидна кариера на авторитетен военен кореспондент, предаващ новини от мястото на събитието.

Зарадван на нарастващия сексуален глад, който си мислеше, че завинаги е загубил в Москва и подбуждан от любопитство да види докъде може да стигне непознатата, той обгърна с ръце тънката й талия с намерение да я притегли към себе си, но тя изведнъж се отдръпна.

— Къде се запиля, скъпи? Обещах на Джан и Харви още преди половин час да вечеряме заедно в „Петуния“. Направо умирам за голяма порция антилски скариди. А знаеш как обичам да задоволявам ненаситните си желания.

Въпреки че маската пречеше да види добре лицето й, през дръпнатите дупки, които бяха изрязани за очите, Рурк долови проблясък на емоция, много приличаща на страст.

Като го хвана за ръката, жената го свали от дъбовия стол на бара.

— Нямам понятие кои са Джан и Харви — промърмори провлачено Рурк, докато тя си проправяше път през тълпата, — но това за задоволяване на ненаситните ти желания силно ме заинтригува, скъпа.

Той забеляза, че погледът й изобщо не се задържаше на едно място. Очите й шареха из салона като врабчета, които търсят място откъдето да избягат.

— Моля ви! — промълви тя и пръстите й стиснаха неговите, докато прекосяваха пурпурнозлатистия мокет на фоайето на хотела. — Просто играйте моята игра и не ми задавайте въпроси, докато не излезем на улицата.

Едно предупреждение отекна в съзнанието на Рурк, последвано от спомен за експлозията, разтърсила центъра на Москва и издълбала на мястото, където бе паркирана колата му, трап, в който можеше да се побере цял автобус.

Тя можеше и да изглежда като жената котка, да ухае като градината на майка му и да има вкус на мед, но Рурк вече беше изпадал в подобна безизходица.

— Виж какво, скъпа…

— Моля ви! — Гласът й трепереше от напрежение. Цялото й тяло излъчваше бдителност и стрес, които лесно можеше да долови, тъй като самият той ги бе изпитвал нееднократно. — Обещавам ви, че само искам да ми помогнете да избягам от най-противния човек.

Дариа го бе познала още в мига, в който нахлу в „Блу Байу“. Рурк бе популярен от телевизията — изглеждаше във върховна форма, когато от най-отдалечените кътчета на планетата предаваше репортажи за военни действия. В такава форма, че из таблоидите в супермаркета винаги се появяваха историйки за неговия, както се носеше мълвата, твърде бурен любовен живот.

Въпреки че нямаше представа какво прави тук, в Ню Орлийнс, Дариа бе убедена, че той е олицетворение на безопасността. В края на краищата, Рурк бе единственият мъж в града, за когото беше сигурна, че няма да я убие.

Но неговият репортерски нюх му подсказа, че за нея той бе нещо повече от солиден телевизионен красавец.

Беше достатъчно интелигентен, за да открие лъжата отдалеч. Дариа мислеше да му каже истината, дори да го помоли за помощ, но тъй като имаше достатъчно опит с медиите, за да се опасява, че Рурк ще разкрие всичко, преди тя да успее да организира защитата си, не можеше да поеме риска да му се довери.

За щастие, въпреки че никак не умееше да лъже, изпитанията през които бе преминала, я бяха научили да блъфира.

Макар че отчаяно искаше да избяга, тя се спря достатъчно дълго, за да му отправи ослепителна усмивка, предназначена да свали на колене и най-коравосърдечния мъж.

— Типичен случаен любовник пратен от ада.

Пръстите й започнаха да галят ръкава му с привидно несъзнателни прелъстителни движения.

Биваше я, призна пред себе си Рурк. Дяволски я биваше. Но бе и лъжкиня. Освен това той с огорчение бе установил, че жените не се спират пред никакви лъжи с единствената цел да получат от мъжете това, което искат. Или, както в неговия случай, да въвлекат някого в убийство.

— Защо аз?

— Какво? — Нетърпение, нервност, може би дори страх я обгърнаха като аура и събудиха любопитството му.

— Защо избрахте мен да ви помогна, за да избягате от любовника си от ада?

— О! — Тя пое дълбоко въздух и това моментално привлече вниманието му към гърдите й, които, макар че не бяха толкова чувствени, колкото на дамата с плетената ризница, чудесно изпълваха котешкия костюм. — Изглеждате безопасен. — Погледът й, прикрит от маската, се придвижи от върха на тъмнокосата му глава до краката му и после се върна обратно. — И сте едър.

— Достатъчно едър, за да се справя с най-невъзпитаните любовници — съгласи се той, решил засега да участва в играта. — Освен ако не е нападател или професионален борец.

— Не — намръщи се тя. Как би могла да обясни, че нямаше никаква представа как изглежда потенциалният й убиец? — Поне така ми се струва.

Жената поклати глава, изплашеният й поглед се плъзна из фоайето по същия начин, както в салона за коктейли, като се спираше на всеки посетител, сякаш търсеше определен човек. Когато мъж с черен костюм се появи зад една мраморна колона и се насочи към тях, Рурк усети, че тя се вцепени.

— Може ли друг път да продължим този разговор? Привличате вниманието към нас.

Жената отново се запъти към бронзовата въртяща се врата. Тъй като го беше хванала, Рурк тръгна с нея. Той би я последвал, дори да не държеше толкова здраво ръката му.

— Ако не искахте да привличате внимание, не трябваше да се обличате по този начин — отбеляза той. — И как така не знаете с какво се занимава този човек?

— Последният ден на карнавала е — каза тя, като че ли това обясняваше облеклото и поведението й. Което му се стори доста правдоподобно. — Кой човек?

— Вашият любовник — напомни й Рурк и реши, че тя не бе чак толкова изкусна лъжкиня, за каквато първоначално я бе помислил.

— О… Той… Ами ние не сме стигнали до обсъждане на професиите си.

— Прилича на антипатия от пръв поглед.

— Доста добре познавам какви са хората. Поне в повечето случаи — промълви тя.

Бяха излезли на тротоара, претъпкан с хора, подредени плътно по петима, за да гледат нощния парад. Няколко души държаха чадъри, обърнати наопаки, като се надяваха да хванат късметчета, които да отнесат по домовете си заедно с магическите стъкълца и вуду талисманите „грис-грис“ като сувенири едно невероятно прекарване. Хвърлянето и улавянето беше нещо сериозно. Рурк бе виждал благи на вид баби с лилави коси да разкървавяват ръцете на други хора в борбата си за наниз от фалшиви перли или за пластмасова капачка от бутилка.

Небето се покри с плътни облаци и температурата падна поне с двайсет градуса, откакто той пристигна на летището преди няколко часа. Ароматът на задаващия се дъжд се носеше във въздуха и вятърът се усилваше, като блъскаше широките листа на банановите дървета в съседния двор.

— Вие, разбира се, знаете, че тази вечер в „Петуния“ ще бъде претъпкано.

Тя повдигна поглед към него и поклати глава.

— Не ставайте глупав. Нямам намерение да отивам в „Петуния“. Не и след като го обявих на висок глас в салона „Блу Байу“.

Когато покрай тях мина полицай на кон, чиито подкови отекнаха по паважа, тя бързо се обърна в обратна посока.

— Вижте… — Рурк вече бе започнал да се изморява от играта. — Хайде да престанем с тази глупост. Ако някой наистина ви създава неприятности, да спрем това ченге и…

— Не! — Отговорът й беше бърз, гласът — напрегнат. Очите й, озарени от проблясването на рекламите на заведенията от другата страна на улицата, отново придобиха изражението на уплашена птица. — Наистина, не е необходимо. — Тя се повдигна на пръсти и го целуна по бузата. — Благодаря за помощта. Приятно е човек да види, че на юг все още има кавалери.

Рурк трябваше да бъде подготвен за това. Особено след поражението си в Москва. Но краткотрайният допир на устните й до кожата му дотолкова го разсея, че той допусна тя да се откъсне от него и да се смеси с гъмжащата весела тълпа.

— По дяволите! — Рурк удари с юмрук дланта си. Несвикнал да губи и усещащ неочаквана любовна авантюра, хукна след Дариа.

 

 

Пулсът на Дариа биеше в слепоочията, когато се опита да си проправи път през тълпите, празнуващи последния ден на карнавала. Чудеше се защо убиецът на Мартин не я беше причакал в хотелската стая. Вероятно бе сметнал, че е твърде рисковано. Но тя знаеше, че той ще я преследва, знаеше, че би могъл да бъде някой от маскираната и костюмирана навалица — може би Пан или пък Ра — златният бог на слънцето, който изневиделица се появи пред нея, сграбчи я през раменете и прекъсна писъка й като безсрамно си открадна целувка. Тя усети грапавия му твърд език в устата си, преди страстният й нападател да се насочи към следващата жена, до която се докопа.

Една ръка я сграбчи за задните части и ги стисна. Тъй като нямаше желание да привлича внимание върху себе си като се конфронтира, с който и да си беше позволил такава фамилиарност, тя се дръпна настрана. Виеше й се свят, погледът й бе замъглен от паника, но продължи напред, без да знае точно накъде се движи. Убедена бе само, че като се отдалечи от полицейското управление, ще бъде в по-голяма безопасност.

Дариа зави по Сейнт Питър стрийт и се запъти в посока обратна на реката, като си проправяше път през веселата буйна тълпа. Въпреки шума, който я заобикаляше, тракането на токчетата й по паважа отекваше в ушите й като стрелба.

Нервите й бяха ужасно опънати, в гърлото й се надигна вик, когато внезапно бе дръпната сред кръг пияни мъже.

— Закъде си се разбързала, скъпа? — я попита един от тях, като я притегни към себе си и похотливо отърка тялото си в нейното, докато друг я натисна отзад.

Разгневена и същевременно ужасена, тя рязко го настъпи с токчето си по крака. С яростни псувни той я пусна и Дариа отново хукна да бяга. Едва не събори три възрастни монахини, очевидно излезли да наблюдават веселието. Помисли си да се обърне към тях за помощ, но тъй като не искаше да ги въвлича в опасност, продължи, без да знае къде може да дебне убиецът. Или пък кой би могъл да бъде той.

Тя стигна до Рампарт стрийт, която при нормални обстоятелства щеше да е едва ли не пуста. Но по време на единайсетте карнавални дни хората се тълпяха по улицата и чакаха пъстрата редица от карнавални платформи, които щяха да минат оттам по пътя си към общинската зала в парка „Луис Армстронг“.

Няколко електрически крушки от арката, през която се влизаше в парка, бяха изгорели или по-скоро счупени и Дариа знаеше, че въпреки всички свидетели наоколо, влизането в парка през нощта можеше да се окаже фатална грешка. Нямаше да е по-безопасно и да продължи по Бейзън стрийт. Тя криволичеше между парка и гробището „Сейнт Луис 1“ — място, през което нито една предпазлива жена не би минала денем, да не говорим за през нощта.

Дариа се мъчеше да реши по кой път да поеме, когато внезапно някой я сграбчи отзад. Голяма ръка с кожена ръкавица запуши устата й и спря дъха й. Когато бе блъсната назад към мъжа, тя зърна черна екзекуторска качулка. Нападателят я притисна към себе си с ръце като стоманени кабели и я повлече към гробището.

— Хей, човек! — извика един колежанин с фланелка с надпис „Тюлейн“. — Какво правиш?

— С жена ми имахме малка разправия — поясни мъжът с маската с приятен глас, който рязко контрастираше със силата, с която пръстите му се впиваха в плътта й под котешкия костюм от ликра. — Водя я някъде, където да поговорим на спокойствие.

Момчето погледна недоверчиво.

— Добре ли сте, госпожо?

Насилникът я притискаше толкова силно към себе си, че тя можеше безпогрешно да определи формата на пистолета в джоба на тренчкота му.

— Кажи, че всичко е наред — изсъска той в ухото й. Дъхът му беше горещ и миришеше на бърбън. — Иначе колежанчето е мъртво.

Той излъчваше злонамереност, Дариа му повярва.

— Всичко е наред — подчини се тя и примря, като чу гласът си да трепери от страх.

Студентът от „Тюлейн“ отново я погледна. Тъй като приятелите му извикаха да побърза, момчето сви рамене, очевидно решило, че нямат нужда от неговата помощ.

— Добро момиче — изсъска през зъби мъжът. — Сега ето какво ще направим. Ще дойдеш с мен. Един твой приятел иска да си побъбри с теб.

Дариа бе сигурна, че няма да има никакъв разговор. Това, което знаеше, беше твърде опасно, за да я оставят жива. Щяха да я убият. Така както бяха убили горкия Мартин.

Адреналинът, напиращ във вените, й даде сили да се изтръгне. Но мъжът скочи след нея, хвана я за спуснатата коса и грубо я хвърли на земята. Тя с мъка се изправи на колене и погледна към своя убиец. Очите, които се виждаха през отворите на черната качулка, приличаха на очи на тигър, току-що хванал плячката си.

Дариа направи усилие да преодолее страха и си наложи да запази спокойствие. Тя бе интелигентна жена. Не беше ли завършила с най-висок успех от целия курс колежа по право в Станфорд? Не беше ли издавала периодично правно списание? Не беше ли в краткия списък за съдии в Щатския Върховен съд, когато прие длъжността заместник-прокурор? Разбира се, че можеше да измисли как да се измъкне от опасното положение.

— Няма да ти се размине безнаказано — предупреди го тя, а сърцето й лудо биеше.

— Искаш ли да се басираме? — Гласът му беше плътен, груб и издаваше ужасни намерения. — Трябваше да останеш сама, кучко! Сега ще разбереш какво се случва на жена, която си навира носа в чужди работи.

С рязко движение той я изправи на крака и започна ту да я влачи, ту да я бута да върви из още по-притъмнялото гробище. Мидите, които по тези места се използваха вместо чакъл, хрущяха под краката й, белите мраморни гробове призрачно проблясваха на сребристата зимна лунна светлина, едва успяла да се прокрадне между пролука в гъстите черни дъждовни облаци.

— Стигнахме достатъчно далеч. — Той я хвърли към един по-голям гроб. Като удари главата си в мрамора и падна на земята, Дариа долови ирония в това, че от всички места, които можеше да избере, за да я убие, той се беше спрял на последното убежище на Мари Лаво. Кръстчетата, надраскани по гроба й, бяха дело на хора, които се надяваха, че бившата вуду кралица на Ню Орлийнс ще изпълни желанията им. Монетите, мидите и мънистата, разпръснати около него, бяха оставени като възнаграждение.

Мъжът тъкмо бе коленичил до Дариа и бе извадил пистолета, който тя бе почувствала в джоба му, когато двама афроамерикански тийнейджъри изведнъж изскочиха иззад гроба.

— Полиция — изръмжа похитителят.

Това бе предостатъчно. Двамата погледнаха от Дариа към мъжа, към пистолета, след това се обърнаха и започнаха да бягат към административната постройка, изградена от червени тухли. Дариа подозираше, че бяха дошли по доста съмнителни причини, но нямаше намерение да рискува живота им, като извика за помощ.

— Та докъде бяхме стигнали? — Всеки звук от приятния му тембър бе толкова ужасяващ за Дариа, колкото дулото на пистолета, който той бе опрял в слепоочието й. Тя забеляза, че пистолетът имаше заглушител. На този човек му бе приятно да убива. След като натисне спусъка, той не би почувствал никакво угризение на съвестта.

Без да има възможност да си поеме дъх, за да извика, но и без да има желание да умре без съпротива, Дариа незабелязано събра шепа миди.

— Не разбирам за какво говориш — успя да каже, като потискаше ужаса си.

— Знаеш, че ако умреш с лъжа на устата, отиваш в ада — каза той общително. Малко се бе запъхтял от това, че я бе довлякъл до гробищата. След като нормализира дишането си, той като че ли започна да се наслаждава на ролята си на убиец.

— Не е лъжа…

Мъжът я удари. Ударът бе силен, с опакото на ръката и направо завъртя главата й на сто и осемдесет градуса. След това, като злобна пародия на милувка, изненадващо прокара по пулсиращата й буза ръката си, облечена в ръкавица.

— Жалко, че нямаме повече време — промърмори той. — Ти си готино парче.

Ръката се спусна по гърлото, като палецът се позабави в основата му, където пулсът й лудо биеше.

— Никога не съм могъл да си представя какво толкова намери в оная мижитурка за която се сгоди. Винаги ми е приличал на обратен. Много жалко, че ще умреш, без да разбереш колко е хубаво с истински мъж.

Тя преглътна злобата, която се надигна в гърлото й. Хрумна й една идея. Колкото опасна, толкова и скандална.

— Защо трябва да бъде така?

Той дръпна надолу ципа отпред на котешкия й костюм и се показа бледа плът, която ярко контрастираше с лъскавия й сутиен от черна дантела.

— Как? — Той прокара дулото на пистолета между гърдите, като очевидно се наслаждаваше на неволното й треперене.

— Ако наистина искаш да ме убиеш…

— О, да.

— Тъй като вече повдигна въпроса, имам чувството, че не ми се ще да умра девствена.

Улучи точно в целта! Дариа разбра, че току-що е произнесла магическата дума, защото пистолетът се закова на място и очите на мъжа рязко се извърнаха нагоре към нейните.

— Лъжеш.

— Начинът да се провери е един.

— Ти си сгодена.

— И какво от това? Аз съм старомодна. И освен това… — импровизира тя — прав си за Джеймс. Единственият път, когато почти го направихме… — Тя млъкна за по-голям драматизъм и положи максимално усилие да изглежда по-скоро притеснена, отколкото ужасена. — Ами, той не можа съвсем… Е, нали разбираш…

Мъжът отхвърли глава назад и се изсмя. Грубият му смях изстърга по нервните й окончания като шкурка.

— Естествено.

— Дори осъдените на смърт имат право на последно желание — напомни му тя.

Похитителят пъхна ръка под качулката и потърка брадата си, сякаш обмисляше това.

— Ако се опитваш да ме измамиш, ще те убия.

— И без това ще ме убиеш — каза тя. — Просто искам да извлека някакъв опит.

Той я изгледа продължително и мрачно.

— С вас, адвокатите, човек винаги трябва да прави сделки.

— Това е в кръвта ни.

Мъжът продължаваше да гледа гърдите й и смехът му стана по-тих и много по-смразяващ.

— Сигурно съм се побъркал. Защото наистина мисля да го направя.

— Би ми се искало.

Тя свали маската си и се опита да си придаде, както се надяваше, изражение на съблазнителка.

— Моля те да ме направиш жена. След това постъпи както искаш. Ако много държиш, убий ме. Но винаги има шанс да ни е толкова добре заедно, че да решиш да ме пощадиш. Няма нужда никой да разбере.

— Винаги ме е блазнила мисълта да си имам любовница-робиня — размишляваше той на глас. — Четох един такъв разказ в „Рохайд“.

Дариа не се изненада, че той спомена едно от най-нецензурните порносписания. Порочните му съставители бяха публикували няколко материала след неотдавнашен порно рейд сред деца и въпреки че тя никога не се бе смятала за прекалено срамежлива, от актовете на садомазохизъм, описани по страниците на списанието, буквално й се повдигаше.

— Беше за един мъж, който водил дело с жена си за права върху детето им — разказваше той — и взел адвокатката й за заложница. Кучката е трябвало да прави всичко, каквото той поиска от нея. Всичко — натърти злобно похитителят. — В противен случай щял да реже парченца от плътта й.

Дариа не можа да се овладее и потрепери.

— Няма да се наложи да режеш от мен — обеща тя. — Ще правя каквото поискаш. Всъщност… — Като си спомни, че отчайващите ситуации изискват отчаяни средства, тя протегна ръка и натисна с длан надутото място в предната част на джинсите му. — … аз го искам.

Когато похитителят се възбуди при допира й, Дариа се изплаши, да не би да повърне. Но при мисълта, че целта й бе да оцелее, тя все пак успя да прикрие отвращението си.

Мъжът огледа пустото гробище.

— Не тук — реши той.

— Къде?

— При блатата на речния ръкав. Там никой няма да те чуе как викаш.

Дариа знаеше, че ако допусне да бъде изведена от града на онова тъмно и опасно място, няма да остане жива.

Похитителят рязко я изправи на крака със сила, от която раменната й става изпука и тя потрепери. След това, сякаш за да затвърди правата си върху нея, той я блъсна към себе си почти както направиха пияниците на улицата, разпра екзекуторската си качулка и толкова рязко впи устните си в нейните, че зъбите им изтракаха.

Ръката му бе омотана в косата й и прикриваше положението й на заложница. Дебелият му език беше толкова дълбоко в гърлото й, че направо я задушаваше. Наказателната целувка нямаше нищо общо с изненадващо стимулиращата целувка, която си бяха разменили с Рурк О’Мали.

Тази мисъл мигновено породи друга. Ако не бе избягала от репортера, сега нямаше да бъде в това бедствено положение. Но тя избяга. И тъй като никога не разсъждаваше за неща, които биха могли да се случат, Дариа разбра, че оцеляването й е в собствените й ръце.

Тъй като нямаше намерение безропотно да приеме смъртта си, тя го блъсна с коляно високо между краката. Щом той падна на колене, Дариа с всичка сила запрати счуканите миди в лицето му.

Мощен рев като на ранен лъв отекна сред самотните гробове. Тя бързо се обърна и се втурна към улицата, молейки се да се спаси.