Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (6)

Пета глава

Рурк стоеше на вратата на банята и я гледаше. Дариа беше бяла като порцелановия умивалник с форма на мида и, потънала в черната фланелка, която стигаше почти до коленете й, изглеждаше малка, крехка и уязвима.

За него бе изумително, че тя изобщо можеше да спи — пък и права. Но като много добре знаеше колко изтощен се чувства човек, когато адреналинът му спадне, реши, че не е чак толкова изненадващо.

„Била ли е там, когато са убили федералния прокурор?“ — отново се зачуди той. Противно на опасенията на Майк, Рурк не подозираше Дариа. Макар че външният вид често лъже, тази жена в никакъв случай не бе хладнокръвна убийца. Той би заложил живота си. „Което направи и преди — напомни му един заядлив вътрешен глас. — И почти загуби.“

Рурк отхвърли тази потискаща мисъл и реши, че фаталната връзка с Наташа Адропов е вече минало. Важно беше настоящето. И той трябваше да проумее как Дариа Шей се е забъркала в нещо, заради което ченгета да се осмелят да убият един федерален прокурор, а след това да стрелят по прокурор. Макар и заместник. Каквото и да е, от него положително ще излезе сензационна новина. Най-важната за цялата страна. За бога, може и да се разпространи из целия свят. Славата му непременно отново ще го върне на върха на професията и Рурк се зачуди защо тази перспектива не му достави такова удоволствие, каквото щеше да му достави навремето.

Може би Майк беше прав. Може би те остаряваха. Тази мисъл бе ужасно потискаща.

Като се сети за това, Рурк осъзна, че се бе почувствал стар, когато се качи на самолета в Москва, прекалено стар, когато кацна в Ню Йорк и дори повече от прекалено стар, когато си резервира стая в хотел „Уитфийлд Палас“. Но това, което бе станало тази сутрин, му изглеждаше като от друг свят и от друго време. То бе преди да срещне Дариа.

Като пиеше питието си при гледката на гладките й стройни крака, Рурк до болка усети познатия трепет и с неохота си призна, че я желае. И кой не би я пожелал? Съчетанието от ум и красота правят всяка жена привлекателна, то е предизвикателство при всякаква нужда от помощ и Рурк би се загрижил за мъжествеността си, ако не искаше да бъде с нея в леглото.

Но нещата бяха по-дълбоки. Освен журналистическо любопитство и мъжки глад, той усещаше почти непреодолим стремеж да я закриля. Това неканено и неочаквано чувство още повече го караше да избягва да се обвързва.

При други обстоятелства той с удоволствие щеше да разхвърля леглото с дръпнатата и умна Дариа Шей. Подтик за това желание Рурк бе забелязал в дебнещия й поглед и дори не се съмняваше, че на нея би й било приятно. Но откакто я видя, че лежи в локва кръв в краката на едно ченге, което може и да се бе опитало да я убие, тя стана обект за журналистически материал. И това я направи недосегаема.

— Хей! — Рурк я погали по лицето с опакото на ръката си. Дариа отвори очи, коленете й се подкосиха и ако не я беше хванал, тя щеше да падне върху мраморния под. — Няма ли да ти бъде по-удобно в леглото?

— Легло — каза тя с въздишка, като че това бе най-красивата дума в английския език. — Да. — Клепачите й се затвориха и тя отново заспа. Този път в ръцете му.

Главата й бе точно под брадичката му и Рурк усещаше как косата й мирише на болница. Но под тази миризма на антисептични препарати той долови лек полъх, който, заедно със съблазнителното усещане на допира на гърдите й до неговите, предизвика нов прилив на забранено желание.

Рурк я вдигна, отнесе я обратно в спалнята, положи я на матрака и я покри с памучен чаршаф, който бе толкова фин, сякаш бе изтъкан от коприна. По ръката й, отпусната върху завивката, имаше охлузвания. Той прокара пръст по аления белег, кожата й бе мека като магнолия и ухаеща. Рурк се чудеше дали Дариа нанасяше ароматен лосион по цялото си тяло и дали на мъжа, който й бе подарил пръстена, му бе приятно да го втрива по гърба, краката, гърдите й…

Отвратен от първичното желание, което го обзе, Рурк рязко пусна ръката й върху чаршафа и решително се обърна.

Защо просто не се съблечеш гол, не завържеш около себе си динамит и не влезеш в обществото на пироманиаците, О’Мали, промърмори той, излизайки от спалнята. И от изкушението.

Трябваше да позвъни на няколко телефона. Да съобщи сензационна новина. И след това, припомни си той, можеше да продължи живота си така, както бе решил. Сам.

 

 

Мястото, огрято от лунна светлина й бе непознато, но Дариа знаеше, че е някъде около блатистия речен ръкав.

Беше се скрила в сянката на огромен кипарис и с ужас се взираше пред себе си в гърба на млад мъж. Въжето около врата му бе вързано за клона на дървото над него, краката му се клатушкаха само на сантиметри над земята. Дариа долавяше, че към висящия мъж се движат някакви неясни фигури. В гърдите му имаше дупка, в която би се поместил юмрукът й. През тази зейнала дупка тя можеше да види сърцето му, все още туптящо и изпомпващо кръв. От него бликна кръв като от гейзер и я обля с лепкава червена топлина.

Тогава изкрещя.

Стреснат от неспокоен сън, Рурк скочи от стола и с една крачка се озова до леглото й. Тя беше седнала с широко отворени очи, които се взираха в нищото. И пищеше като луда.

— Дариа. — Той прокара непохватно ръка по косата й, но нямаше резултат. — Спокойно. — Погали я по рамото. — Това е само сън, кошмар.

Рурк не бе сигурен, че Дариа го чуваше. После, когато ужасният звук, който идваше от гърлото й, изведнъж секна, разбра, че е успял.

— Не. — Тя поклати глава, после вдигна поглед към него. Рурк видя как объркването, което изразяваха очите й, премина в ужас. — Беше кошмар. — Едно ридание сякаш заседна на гърлото й. Потръпваща, тя пое дълбоко въздух, за да го изчисти. — Но аз не сънувах. Не и когато стана това.

— Кое когато стана?

— Убийството.

Ръцете му по-здраво обвиха раменете й. Той ги отпусна и си наложи да говори спокойно.

— В хотелската стая ли?

Тя премига, объркването й се възвърна.

— Не. На реката. Те го застреляха.

Тъй като Рурк се съмняваше, че дори ченгетата биха рискували да ги заподозрат, че са пренесли труп от блатистия ръкав на реката и са го поставили в хотелската стая на Дариа Шей, той стигна до заключението, че става въпрос за две убийства. А може би и за повече. Дали за това си струваше да бъде извикан в града федерален прокурор, за да проучи случая? Може би.

— Кой е застрелян? И кой е стрелял?

Тя отвори уста. После я затвори.

— Не знам. Не познавам… жертвата. — Тя прокара трепереща ръка по лицето си. — Не разбирам защо не мога да видя другите. Виждам само него. Много ясно. О, боже! Прекалено ясно.

Когато Рурк почувства, че би направил всичко, за да изличи мрачното объркване от погледа й, той разбра, че твърде много се е увлякъл. Пренебрегвайки категоричното си решение да се държи на разстояние, той седна на леглото и прегърна треперещите й рамене.

— Не бъди толкова жестока към себе си. Лекарката каза, че известна загуба на паметта е нормална. Освен това ти току-що спомена за още една следа.

— Каква?

— Каза „другите“. Явно в убийството са участвали повече хора.

Тя дълго и мълчаливо обмисляше това.

— Прав си. Те бяха с маскировъчни униформи. И носеха ловджийски пушки.

Ловджийската пушка може да направи ужасна дупка в тялото на човек. Рурк не бе изненадан, че Дариа имаше кошмари.

— Виждаш ли? Нещата започнаха да ти се възстановяват. Както каза лекарката.

— Но не достатъчно бързо. — Тя въздъхна и разтърка слепоочията си. — Главата ми ще се пръсне от болка.

— Ще ти донеса нещо.

— Как? Бяхме за много кратко време в болницата и не ми написаха рецепта.

— В банята на долния етаж намерих някакви обезболяващи. — Когато тя изненадано го погледна, Рурк повдигна рамене. — Предполагам, че при шпионската работа е нещо обикновено.

Дариа поклати глава въпреки болката, която й причини това.

— Майка ти сигурно се побърква от тревога по синовете си — промълви тя. — Брат ти е шпионин, ти през повечето време си по следите на войните по всички горещи точки на света, Майк… — Тя млъкна, очевидно объркана. — Каза ли ми какво работи Майк?

— Не. — Имаше основателна причина за това. Като знаеше, че ще продължава да бъде разпитван, Рурк каза: — Детектив е.

Дариа реагира точно както той очакваше.

— Детектив? — Треперещият й глас прозвуча като звън от сребро. — В полицията на Ню Орлийнс?

— Беше. — Той я погали по косата в желанието си да успокои страха й. — Но напусна горе-долу, когато ти си станала заместник-прокурор. Работи частно. Занимава се с корпоративна охрана, нещо такова.

Дариа със закъснение си спомни, че когато се запознаха, Майкъл спомена нещо за нечестни крупиета в казина, но тя тогава бе толкова объркана, че не обърна внимание.

— Аз се страхувах…

— Знам. — Рурк я погали по лицето с опакото на пръстите си, като избегна потъмняващото охлузено място. — Но Майк е от добрите. Най-добрият е. — Когато Дариа не отговори веднага, той додаде: — Не ми вярваш.

— Вярвам ти — прошепна тя. Беше истина.

— Не би трябвало. Ти си в такова положение, че не бива да вярваш на никого. А и никому не бива да се доверяваш.

Дариа объркано вдигна поглед към него.

— Искаш да кажеш, че не бива да се доверявам дори на теб?

Той се засмя и на Дариа й се стори, че никога не бе чувала по-тъжен смях.

— Особено на мен. — Гласът му бе строг. Очите — тъмни.

Тя разбра, че още в момента се налагаше да се дистанцира емоционално от този мъж. Да прекъсне неустоимата, почти хипнотизираща връзка между тях с погледи. Разбира се, че това трябваше да направи. Всяка здравомислеща разумна жена би постъпила така, особено пък ако е, както изглежда, заместник-прокурор с логичен ум. За съжаление, нямаше нищо логично в начина, по който Рурк О’Мали я караше да се чувства.

Най-после, като не можа да понесе как той я гледаше със спокойни немигащи неизразителни очи, тя преглътна и събра това, което бе останало от самообладанието.

— Предполагам, че така ще бъдем квит — каза Дариа с безпристрастие, противно на това, което чувстваше. — Защото оставам с впечатлението, че и ти не ми се доверяваш.

Усмивката му бе смразяваща.

— Никак. — Той стана. — Ще сляза да ти донеса лекарство.

Рурк бе на вратата, когато Дариа го извика.

— Да?

Погледна назад през рамо и почувства прилив на сложни пагубни емоции.

— Благодаря ти. — Нежната усмивка озари очите й, замъглени от болка, и те добиха кехлибарен цвят. — За всичко.

Как го направи? Той бе на около три метра от нея — разстояние, което би било редно да е безопасно, но като я видя да седи с разрошена коса сред неоправените чаршафи, Рурк усети, че нещо го тласка в опасни води.

— Не трябва да ми благодариш. — Като си наложи да не се увлича, гласът му стана преднамерено груб. — Знаеш, че съм репортер. И ти просто си най-добрият случай, на който попадам от месеци. Освен това за мен си нещо като пропуск, с който ще се върна към голямата кариера.

Думите попаднаха точно в целта. Леката руменина се изпари от лицето й щом безцеремонният удар попадна там, за, където бе предназначен. Рурк видя как тя силно прехапа устните си, които започнаха да треперят.

Ти си кучи син, О’Мали — каза си на ум, обърна се и излезе от стаята. Като слезе по стълбището в стил „Отнесени от вихъра“, той се самоуспокои, че е постъпил както трябва. По единствения възможен начин. Привличането, възникнало между тях още от самото начало, за нея бе толкова опасно, колкото и за него.

Ако трябваше да я запази жива, докато извади наяве истината за това, което й се бе случило, той беше длъжен да е с трезва глава и хладен ум. Разсейваше ли се от нейния чар, който не беше за пренебрегване, и двамата можеха да намерят смъртта си. И ако той усетеше, че забравя да се държи на разстояние, трябваше само да си припомни последния път, когато игра ролята на сър Галахад^[1] пред една жена, изпаднала в беда.

Дариа го проследи с поглед как излезе от стаята и зарови глава в пухената възглавница. Тя бе объркана и разстроена, изплашена и ядосана. Макар и да съзнаваше с цялото си същество, че не е от този тип жени, които поне мъничко намираха тъмните опасни мъже за привлекателни, Рурк О’Мали шокиращо я привличаше.

— Прав си е — промълви Дариа. — Човек не може да се довери на никого. Включително и на него.

И въпреки че вече бе допуснала да му довери живота си, тя реши да запази сърцето си.

Дариа реши, че сега само трябваше да използва помощта му, за да разбере върху какво дело бе работила, та едва не я убиха. Като репортер Рурк бе свикнал да разнищва какви ли не случаи. А за фактите, които той не успееше да изрови, може би щеше да се погрижи неговият брат, който бе минал на частна практика.

Тя щеше да използва Рурк О’Мали така, както той твърдеше, че използва нея. И ако всичко приключеше добре — Дариа не можеше да допусне, че няма да бъде така, щеше да натика няколко престъпника зад решетките, а Рурк щеше да бъде изключително високо оценен заради сензационните си разрития. След като и двамата постигнат това, което искат, вече може да продължи живота си. Сама.

— Е, не съвсем сама — промълви тя, като наведе поглед към пръстена, който блестеше като парче лед, отразявайки проникващата в стаята сребриста лунна светлина.

Дариа отново се зачуди защо изобщо не си спомняше за човека, на когото бе обещала да остане с него до края на живота си. Подозираше, че ако Рурк бе годеникът й, тя нито за миг нямаше да го забрави.

Тъй като главата непоносимо я болеше и не й се занимаваше с тази тревожна мисъл, тя затвори очи и отново се унесе в сън.

 

 

Несъмнено има известни преимущества в това човек да е военен кореспондент. Свикнал да спи по самолети, влакове, камилски кервани и на голата земя, докато над главата му прелитат ракети, за Рурк изобщо не бе трудно да подремне на стола до леглото на Дариа. Когато се бе върнал с таблетките перкочет, тя бе заспала и тъй като прецени, че изобщо не бе разумно да взима лекарство с тази рана на главата, не я събуди.

Можеше да се отпусне на легло в друга стая, но отново, поради раната на главата й, не искаше да рискува да я оставя цяла нощ сама. Той спа леко, като чуваше шума от движението на превозните средства навън — почти бе забравил, че този град никога не спеше. Чуваше и как скърца сто и четиридесетгодишната сграда от улягането през нощта, потропването на дъждовните капки върху покрива, далечен кучешки лай и подсвиркването на стопанина му, който го приканваше да се прибере.

Рурк се събуди малко преди да се зазори, изненадващо ободрен и му се струваше, че все още не е преодолял умората от пътуването със самолета. От адреналина е, помисли си той. Не бе шокиран от опасността както при снощното напрегнато преследване, а от мобилизиращото чувство, което винаги го обземаше, когато работеше върху гореща следа.

Като отиде в банята в дъното на коридора, Рурк взе душ, избръсна се и прегледа дрехите, които Шейн го беше уверил, че ще намери по шкафовете. От бегъл поглед върху оставените дрехи можеше да се види, че имаше шпиони с най-различни размери. Но за съжаление, не и с неговия. Рурк действително намери някакви копринени боксерки, които не само че му ставаха, но ги усещаше дяволски добре върху кожата си, намери и кашмирен пуловер, който беше прекалено прилепнал, но тъй като в момента Дариа бе с неговата фланелка, трябваше да се задоволи с пуловера си.

Просяците нямат право да избират, спомни си той, че така каза баща му при едно от редките си идвания у дома. Не че някога Рурк бе виждал просяк с кашмирен пуловер.

Като обу черните си джинси, червата му изкъркориха и му напомниха, че предишния ден не бе вечерял. Той би закусил, след това би си съставил план. Може би тази сутрин Дариа щеше да се събуди с по-възстановена памет. Като се почувства ентусиазиран така, както отдавна не му се беше случвало, Рурк тръгна да търси кухнята.

 

 

Миризмата на кафе нахлу в съзнанието на Дариа като тънки ленти мъгла по стръмен бряг и я подразни в объркания сън, от който не можеше да избяга.

Тя пак беше на блатистата река и тичаше с всички сили по люлеещата се земя. Кръвта биеше в ушите й, задъхваше се, сякаш цялата изгаряше отвътре, имаше чувството, че въздухът, който издишаше, буквално се откъсва от белите й дробове.

Откриеха ли я въоръжените мъже, щяха да я убият. После щяха да хвърлят тялото й на алигаторите.

Пълната луна извайваше струи от сребърни панделки светлина и пурпурни сенки, които сякаш висяха от много старите кипариси като мъхове. Дариа се прикриваше в сенките, но от време на време се налагаше да пробягва през една поляна, въпреки че знаеше, че така може да привлече внимание.

Тя се опита да запази самообладание. Блатистият ръкав на реката беше един обитаван от призраци лабиринт, в който човек можеше да влезе и вече никога да не успее да се измъкне навън. Като онзи мъж, когото видя да лежи на земята с дупка в гърдите, голяма колкото юмрук.

Един бухал изкрещя пронизително, подобно на жена, изпитваща силна болка. Кучета лаеха. Дариа се безпокоеше да не би копои да душеха нейните следи. Краката й трепереха. С все по-голямо усилие ги влачеше напред. Точно когато беше сигурна, че не може да направи нито една крачка повече, тя се блъсна в едно паднало дърво и се просна на земята. Със сетни сили направи опит да се изправи на краката си, но в този миг видя колите, паркирани по черния път.

Полупълзешком, полувървейки, Дариа стигна до червения си автомобил и извади ключовете от джоба на джинсите си. Не можеше да овладее ръцете си да не треперят. Тя опитваше отново и отново, накрая отвори вратата и допълзя до мястото на шофьора. Тогава ръката й така се разигра, че не можа да пъхне ключа в стартера.

Най-после успя. Дръпна лоста на ръчната спирачка и остави колата на нулева скорост, като се надяваше, че така ще се отдалечи на безопасно разстояние. Но земята беше гладка като маса за билярд. Колата се придвижи с по-малко от десетина сантиметра и спря. Дариа бе принудена да включи двигателя. Колата изръмжа с оглушителен звук. Преследвачите й положително го чуха. Тя отново смени скоростта и максимално бързо се отправи към Ню Орлийнс.

Докато шофираше, в съзнанието й с всички кървави подробности проблесна това, на което бе станала свидетел.

В гърлото й като киселина се надигна горчилка, когато я принудиха да опише убития. Принудиха я да признае ужасния факт, че най-лошите й страхове бяха станали реалност. Отби в празен второкласен път с две платна, излезе от колата, падна на колене и превита на две, започна да повръща.

Накрая собствената й кашлица я измъкна от болезнения кошмар. Дариа огледа смутено стаята, като първоначално не разпозна великолепното резбованото дърво ръчна изработка, облицованите с дамаска стени, в горния край, на които имаше корниз във форма на венец, прозорците с драпиран брокат в златно и бургундско червено.

Тогава чу шепот от гласове, идващ от стълбището, досети се, че бяха от телевизор и в съзнанието й нахлу споменът за случилото се предишната нощ.

Спомни си как пристигна в тази луксозна голяма къща, преследването из тъмните нощни улици, как я приеха в болницата, но най-живо в съзнанието й се открои как връхлетя в салона „Блу Байу“ в хотел „Уитфийлд Палас“ и целуна Рурк О’Мали.

Добре. Щом си спомняше всичко това, защо не знаеше какво бе правила, преди да се втурне в салона за коктейли?

— Лекарката каза да не се насилват нещата — прошепна Дариа, като се надигна от леглото. — Лесно й е на нея.

Въпреки че цяла нощ бе спала с фланелката на Рурк, тя все още миришеше на него — тежка мъжка миризма, възбуждаща чувства, за които беше по-добре да не мисли.

— Каквото и да стане, Рурк О’Мали само ще създаде усложнения — реши твърдо Дариа, като заключи вратата на банята. — Усложнения, с каквито човек не би посмял да рискува.

С тази мисъл в съзнанието си, тя отиде под душа, възползва се от шампоана, балсама и течния сапун.

Усещаше блажената струя от иглички гореща вода по кожата си. Отметна глава назад, за да може течащата вода и ароматната сапунена пяна да отмият носещата се около нея миризма на болница.

Дариа се уви с пухкава голяма хавлиена кърпа, след това намери четката за зъби и пастата, за които смътно си спомняше, че беше използвала предишната нощ. Изми зъбите си, взе четката за коса със сребърна дръжка и я прокара през гъстата си мокра коса.

Мислеше да потърси сешоар, когато изведнъж усети друг аромат по-привлекателен от шампоана и дори по-изкусителен от фланелката на Рурк.

Дариа излезе от банята и се изправи лице в лице с него. Той стоеше до леглото със скръстени ръце, сякаш я бе чакал.