Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (5)

Четвърта глава

Дариа отчаяно желаеше огледалото в стаята да беше с височина човешки ръст. От това, което можеше да види в малката слабо осветена баня, такъв костюм не би облякла жена, която иска да остане незабелязана.

През прозрачната материя с цветовете на последния ден на карнавала — златно, зелено и пурпурно, краката й се виждаха така, че гледката бе по-неприлична, отколкото ако носеше най-късите шорти. А отрупаният с пайети сутиен, който приличаше на нещо, което носеха танцьорките на Бърбън стрийт, категорично придаваше ново значение на думата „Уъндърбра“. Тя никога не си бе въобразявала, че би могла да облече такива одежди, без да се е подложила на доста сериозна пластична операция.

Въпреки че Рурк я уверяваше, че когато са я простреляли, е била облечена с костюм на котка, очарованието и ужаса, които изпита, като се видя с новите си одежди, само затвърдиха усещането й, че вкусът й бе далеч по-скромен. Тя се чудеше дали би могла да разпори ефирните ръкави и от тях някак да направи драперия на гърдите, когато на вратата се почука.

— Аз съм — каза вече познатият плътен глас. — В приличен вид ли си?

— Зависи от гледната точка. — Дариа въздъхна и се подчини на неизбежното. Нямаше никакъв избор — или това или болничният халат. — Не казвай нищо — предупреди го тя, когато влезе в стаята. — Нито думичка!

Като че ли можеше да каже нещо. Проблемът му беше да не си глътне езика.

— И без цинични усмивки.

— Както кажеш.

Противно на неговата воля, погледът му се премести към гърдите с цвят на слонова кост, които сякаш му се сервираха като зрели нарове върху златен поднос.

— Нито погледи.

Той поклати глава.

— Майка ми, отгледана като истинско южняшко цвете, направи всичко, което бе по силите й, за да възпита синовете си като джентълмени. И аз се старая да отговарям на високите й изисквания. Но трябва ти кажа, скъпа, че ти искаш нещо невъзможно.

Дариа, притеснена, пое дълбоко въздух, но след това разбра грешката си, защото гърдите й направо изскочиха от илюзорния сутиен.

— Какво кара мъжете да предпочитат големите гърди пред ума?

— Не знам как е при повечето мъже. Но лично мен гръд, по-голяма от шепа, винаги ми е взимала ума. Що се отнася до ума, неинтелигентните празноглави жени ме отегчават. В края на краищата, по-голямата част от секса е между ушите.

Дариа изобщо не бе в настроение да говори за секс. Не и когато кожата й направо изгаряше от втренчения поглед на Рурк.

— Не спомена ли, че ще се махаме оттук?

Тонът й бе леденостуден и надменен, в пълно противоречие с вида й, приканващ към грях. Червенината, която като треска се разля по гърдите й, прикри леда в очите. Рурк бе казал истината, че предпочиташе интелигентни жени. И макар да знаеше, че това бе най-безразсъдната и глупава идея, която изобщо му е хрумвала, той силно се изкушаваше да я повали точно тук, на тясното болнично легло.

Като укроти прилива на желание, Рурк се съсредоточи върху непосредствената цел да я опази жива, докато разбере какво точно бе станало, и да докаже на големите телевизионни шефове, че не е бита карта, за какъвто го смятаха.

— Аз съм готов, ако ти си готова.

Излязоха от болницата през изход в дъното на тесен тъмен коридор. Над вратата яркочервена табелка предупреждаваше, че изходът е само за определени служители.

— Няма ли алармена инсталация? — попита Дариа, поглеждайки нагоре към проводниците над вратата.

— Имаше. — Той бутна металния лост. Вратата се отвори със съвсем леко скърцане на пантите. — Вече няма.

— Не знам дали да бъда впечатлена или ужасена.

— Тази система е стара. Всеки би могъл да я изключи.

— Но не на всеки му се налага да го направи.

Рурк я хвана за ръка и двамата тръгнаха през паркинга.

— Преследват те, за да застрелят теб. Не мен.

Това, което казваше, може и да беше вярно, но покровителственият му тон не й хареса. Той прояви нрав, който Дариа не подозираше, че притежава.

— Много съм щастлива, че се грижиш за мен.

Тя не се изненада особено, когато сарказмът й почти не го засегна.

— Повтори го, ако искаш. Защото се видя, че не умееш особено добре да го вършиш сама.

Може и да не знаеше коя е. Може главата й да се пръскаше от болка, може да бе простреляна от някого поради причина, която не си спомняше, но Дариа не беше от жените, които щяха да допуснат някакъв саркастичен мъж, до голяма степен с черти на мачо, да я потиска. Дори ако, по всяка вероятност, бе спасил живота й.

Рурк направи две крачки, когато разбра, че тя стоеше като закована.

— Сега какво има?

— Според мен тук трябва да ти кажа… — Гласът й, изпълнен с гняв, заглъхна. Тя буквално се олюля на краката си.

Макар че се ядоса, Рурк проследи погледа й до черно-бялата полицейска кола, която излизаше през централната врата на спешното отделение.

— Хайде! — Той здраво я хвана през кръста, за да я подкрепи, и продължи да върви. — Време е да изчезваме.

Рурк явно бе решил къде да отидат. Дариа не се изненада. В края на краищата, той наистина приличаше на човек, който винаги знаеше точно къде отива. Когато спря пред един безличен кафяв седан, тя малко се разочарова.

— Има ли нещо? — попита Рурк.

— Не. Не си представях, че караш такава кола.

— Може би защото тази не е моята. — Той отвори вратата до шофьора. — Скачай вътре.

Разбира се, колата можеше да е на някой негов познат. Но според Дариа не беше.

— Крадем ли я?

— Жена, която току-що е простреляна в главата, не би трябвало да се интересува от дребни престъпления.

— Правилно. И все пак…

— Знаеш ли — каза любезно той, — че ако продължаваш в този дух, ченгетата ще разберат, че си им изчезнала и ще започнат да ни търсят. И макар че ми е приятно да си мисля, че мога да се защитя при честна борба, не ми се иска точно сега да се бия с двама въоръжени полицаи.

Дариа вдигна втренчен поглед към него.

— Но как…

— Ти замръзна като сърна пред фаровете им. Освен това, в линейката ми каза, че ченгетата искат да те убият.

— Аз съм казала това? — Като се подчини на нареждането на Рурк и седна на мястото до шофьора, нещо в нея се раздвижи подобно на призрачно видение, скрито зад воал от студена мъгла.

— Да.

Когато се пресегна да закопчае колана й, гърдите му се опряха до нейните така, че съзнанието му заработи в нежелана посока.

Рурк се изправи до колата, затвори вратата, стараейки се да не я затръшне, мина отпред, отвори вратата при мястото на шофьора и бързо седна.

— Имаш ли ключ?

— Ще трябва да импровизираме.

Той извади от джоба си отвертката, която бе задигнал в болницата от инструментите на човека от поддръжката.

— Не искам да знам как си се научил на това — промърмори тя, като го наблюдаваше да пъха отвертката, за да запали колата.

— С времето човек се научава на много неща. — Моторът заработи. Въпреки че не беше гърленото лъвско бръмчене на неговото порше, колата издаваше звук на добра американска сигурна марка. Точно такова нещо търсеше, когато преди малко оглеждаше паркинга. — Знаеш девиза на скаута „Бъди подготвен“.

— А това е много по-лесно, отколкото да палиш лагерни огньове или да опъваш палатки.

Рурк излезе от паркинга и се насочи към „Ла Сал“.

— Трябва да ти се признае, скъпа, че имаш кураж.

— Не мога да си представя, че би се оженил за някоя, която няма кураж.

Страхът й като че ли вече бе заменен от дързост и желание да не падне духом — чувства, каквито самият той бе изпитал навремето. Още веднъж му мина през ума, че ако Дариа работеше с такава дразнеща околните решителност, нищо чудно, че се бяха опитали да я убият. Изненадващото бе, че тя още е жива.

— Предполагам, имаш някакъв план.

В тази част на града движението не беше натоварено, защото туристите като че ли се бяха съсредоточили във Френския квартал.

— Не излизам от къщи без план.

Комичният му тон изведнъж раздвижи паметта й. Спомни си, че е бил в хола й. Но не лично, осъзна тя. По телевизията.

— Ти си Рурк О’Мали.

— Вече го казах.

— Да, само името си, а не и какво работиш.

— Повечето жени знаят какво работят съпрузите им — отвърна любезно той.

Години наред го бе гледала с репортажи от всички „горещи точки“ на света. Дариа не можеше да си представи, че ще забрави, ако е била омъжена за един от най-известните телевизионни журналисти в страната. Тя се канеше да го попита за това, когато той вкара колата в голям покрит паркинг.

— Само не ме карай да крадем друга кола — промърмори тя.

— Не се налага. — Той изкачи откраднатия седан до второ ниво и го паркира на едно празно място. — Ще вземем моята. Оставям я тук, когато съм извън града.

От една година не се бе връщал в Ню Орлийнс. Рурк искрено се надяваше, че пазачът на гаража е зареждал акумулатора, тъй като му бе платил допълнително за това.

— Няма ли полицаите да я търсят? Не може да не са те забелязали в спешното отделение с мен, а ти на всички каза, че си ми съпруг, така че като проследят името ти в компютрите и…

— Прекалено много си гледала телевизия — рязко я прекъсна той. — Ще се оправим.

Дори когато я окуражаваше, Рурк тайничко си призна, че Дариа имаше право. Само ако успееха да стигнат до къщата, в която тя да си почине и да възвърне паметта си, всичко щеше да си дойде на място. Което би било добра промяна след Москва.

Дариа го последва в асансьора, с който се изкачиха до шесто ниво. Рурк измина половината от една пътека и спря пред черно порше.

— Ти си световноизвестен журналист и сигурно печелиш добре — промърмори Дариа, като й мина през ума, че ниската кола беше като него. Тъмна и опасна.

— Справям се.

Отново преминаха през ритуала, при който той й отвори вратата. Изненадана от неговата галантност, Дариа си помисли, че не бе свикнала мъжете да й отварят вратите на колите. Когато Рурк понечи да затегне колана й, тя бързо му попречи.

— Мога сама.

Той вече се навеждаше в колата, лицата им бяха само на няколко сантиметра едно от друго. Само трябваше малко да се наведе и…

По дяволите! Какво правеше? Искаше да целуне една жена, когато половината от ченетата в града ги търсеха? Имаше нещо у Дариа Шей, което силно го предизвикваше и възбуждаше в момент, в който трябваше да бъде спокоен. Ядосан, че не може да се контролира и като си припомни, че не трябва да се увлича, Рурк се отдръпна. От дамата и от потенциално фаталното й привличане.

— Както обичаш.

Беше бесен. Когато предпазливо хвърли поглед към него, Дариа се почуди какво бе направила, за да го ядоса. Със сигурност не бе го молила да се намесва в живота й. Помисли малко и реши, че ако може да се вярва на това, което той каза, може и да го бе помолила.

Макар че все още не й изглеждаше правдоподобно, че са женени, и все пак, защо да я лъже? Тя имаше чувството, че наистина е отишла при него в бара и го е целунала. Защото, макар че абсолютно нищо не си спомняше за случилото се, преди да дойде на себе си в шумното ослепително светло спешно отделение, Дариа имаше бегъл, но сгряващ кръвта й спомен от вкуса на устните му.

— Виж какво, не беше необходимо да тръгваш от болницата с мен — каза тихо тя.

— Напротив, беше.

— Но не защото сме женени.

Той погледна към нея, долови сериозното й изражение и въздъхна.

— Не. — Пръстите му се вкопчиха във волана. — Не защото сме женени.

— Аз и не повярвах. — Дариа не можеше да реши дали се радва за това или не. Трудно е човек да определи какво чувства, когато не знае кой е. — Защо излъга за нас?

— Прецених, че така мога да съм сигурен, че ще бъда близо до теб, докато разбера какво точно става. Тогава идеята ми изглеждаше добра.

Дариа се замисли.

— Много мило, че си се погрижил за мен.

— Не гледай романтично на нещата. Аз съм репортер. Подуших нещо интересно. — В тона му нямаше нежни нотки. Нямаше и следа от любезното отношение, което тя би очаквала от някого, поел такъв риск, за да я спаси. — Тъй като в момента съм свободен, прецених, че мога да тръгна по следата и да видя накъде води.

— Разбирам.

Но не разбираше. Никак. Все пак долови предупреждението му, което бе казано силно и ясно. В поведението си Рурк не влагаше нищо лично. И ако тя е толкова глупава да си помисли или пожелае нещо друго, ще остане разочарована.

Рурк направи рязък ляв завой на трето ниво и изруга.

— Какво има?

След миг видя, че патрулната кола се насочва към тях и установи, че изразът за вледеняването на кръвта изобщо не е клише.

— О, не!

— В жабката трябва да има химикалка и тефтерче — каза той. — Опитай се да ги намериш.

Без да задава въпроси, тя се наведе напред и направи това, което той искаше.

— Взех ги. Сега какво?

— Дръж се здраво. И ако видиш номера на колата, запиши го.

Рурк натисна с крак газта, от което поршето подскочи напред. През следващите няколко секунди — макар че им се сториха цяла вечност, свистенето на гумите отекна по бетонните стени на покрития паркинг и прибави пронизващ акомпанимент към лудешки биещото сърце на Дариа.

Синкав дим и миризма на горяща гума изпълниха ноздрите й, когато шофьорът, който ги преследваше, натисна спирачка, а неговият старичък седан местно производство не беше така маневрен както спортната кола.

Рурк изхвръкна от паркинга, мина през черно-бялата дървена барикада, като я натроши за ужас на пазача, който остана с отворена уста, насочи се към Лафайет, след това прескочи разделителната бариера и направи към Каронделе още един остър завой, от който гумите изсвистяха.

Странно, но полицейската кола, забеляза Рурк, не беше със запалени светлини, нито пък с включена сирена — нещо, което би било редно при създалите се обстоятелства.

Освен ако не действаха като полицаи, а като убийци. Чу се звук като от фишек. Задното стъкло се разтресе. Дариа изпищя.

— Каквото си помислих ли стана? — попита разтреперана тя.

Рурк се изненада, че тя изобщо имаше смелост да говори.

— Стрелят по нас — потвърди той.

Усети влага по лицето си и реши, че не е от дъжда, който пак бе започнал да вали. Дариа го избърса с опакото на ръката си и се наведе към него.

— Раниха ли те?

— Не. Сигурно е от стъклото.

— Стреля полицай. Целеше се в мен.

Тя не можеше да повярва. Какво бе направила, за да заслужи това? Човек би помисли, че е откачена серийна убийца или нещо подобно. Искаше да пита Рурк какво точно знаеше, но реши, че моментът никак не е подходящ. Само се надяваше да живее достатъчно дълго, за да разбере отговора.

Широките гуми на поршето се движеха по хлъзгавия път и набираха преднина пред преследвачите. Когато един червен кадилак се опита да излезе на Каронделе от Сейнт Джоузеф стрийт, Рурк изви кормилото и се отдалечи, без да се удари във вратата до шофьора. За жалост, човекът от кадилака нямаше късмет.

Като погледна през разбитото задно стъкло, Дариа с ужас видя как патрулната кола се блъсна в него и от удара двете коли поднесоха встрани към линията, разделяща платната.

— Жалко, че не можем да спрем и да благодарим на този човек — каза Рурк за шофьора на кадилака, заобиколи по Лий Съркл и се насочи към Гардън Дистрикт.

— Щеше да успееш и без неговата намеса.

Въпреки че знаеше, че е опасно да харесва каквото и да е у тази жена, на Рурк му стана приятно, когато в тона й долови безпрекословното й доверие към него.

— Няма две мнения по въпроса — присви той рамене. Но вътрешно се радваше.

— Записах го.

— Какво записа?

— Номерът на патрулната кола. — Дариа развя листа като победоносно знаме. — Тя се завъртя, след като удари другата кола и видях номера, изписан с боя от задната страна над табелката с регистрационния номер.

Рурк неволно се усмихна.

— Добро момиче.

Дариа отвърна на усмивката му. И реши да не разваля приповдигнатото настроение като му каже, че забележката му беше ужасно надменна.

За разлика от къщите във Френския квартал, изравнени с тротоара, но с чудесни задни вътрешни дворове, великолепните сгради в Гардън Дистрикт бяха построени с гръб към улицата в американски стил, като дворовете пред тях, изпълнени с буйна зеленина и цветни лехи, бяха оградени с плетове, стени и огради.

Рурк спря на Пританиа стрийт пред една врата от ковано желязо като дантела. Прозорецът откъм шофьора се спусна с леко бръмчене. Дариа видя как Рурк се наведе през отворения прозорец и натисна разни цифри върху табло, вградено в тухлен стълб. След миг плъзгащата се врата покорно се отвори.

— Тази къща твоя ли е?

Тя гледаше слисана палата, изграден от еклектично смесване на елементи на гръцки ренесанс и италиански стил, които бяха много модерни в процъфтяващия Юг преди Гражданската война.

— Тогава чия…

— На правителството е — каза той, спирайки пред други стълбове, поставени от двете страни на покрития с чакъл път за коли, далеч от улицата. Електронните очи сканираха колата, след това отвориха врата на по-горното ниво към гараж, който според Дариа би побрал цяла търговска изложба на нови коли.

— На правителството? — Адреналинът, покачен от преследването, започна да намалява и главоболието й се усили. — За какво му е на правителството голяма къща в Ню Орлийнс?

Рурк влезе в гаража, вратата след него се затвори.

— Тя е безопасна.

— Като в шпионските романи ли?

— Нещо такова.

— Мислех, че си репортер.

— Репортер съм. — Той излезе от колата и отиде да отвори нейната. — Брат ми работи в ЦРУ.

От този разговор главоболието не й минаваше.

— Майкъл е шпионин?

Никога не би допуснала, че този спокоен и дружелюбен човек е на толкова опасна работа. Обаче, разсъди тя, ако на шпионина му личеше какъв е, той никога не би могъл да събере секретна информация.

— Не Майк. — Като видя болката в очите й, той я хвана за ръка и й помогна да стане от анатомичната седалка на автомобила. — Шейн — най-младият ни брат.

— Имаш брат, който работи в ЦРУ? — Мисълта бе направо невероятна. Как изобщо се бе забъркала с шпиони, пътуващи журналисти и ченгета, които искаха да я убият?

— Нещо такова. — Рурк присви рамене, докато набираше друг код на табло до вратата, свързваща гаража с къщата. — Той винаги малко мъгляво обяснява какво точно върши. И с основание, като се има предвид професията му.

— Сигурно.

Вратата се отвори към просторен салон, зашеметяващ с таваните, високи най-малко четири метра и половина, и с изящно гравираните корнизи. На фототапет, който бе по цялата дължина на помещението на ниво над облегалките на столовете, бе изобразен живота в Юга преди Гражданската война.

Дариа с одобрителен поглед бързо пое глътка въздух.

— Добре дошла в къщата, изградена от памучните плантации — промълви Рурк.

— Изумителна е. — Освен това, с изключение на Белия дом, несъмнено е най-луксозната обществена сграда в Америка. — Изобщо не бих се изненадала, ако видя Скарлет О’Хара да танцува в прегръдките на Рет.

— Сбъркана държава. — Противно на волята си, Рурк също бе впечатлен. — Но такова е времето. Нищо чудно, че правителството е натрупало дефицит.

— Ние, разбира се, не бихме искали всички тези бивши комунистически шпиони и информатори, които се занимават с наркотрафик, да се чувстват неудобно, когато ги отстранят от работа.

Строгият й тон почти накара Рурк да се усмихне. И реши, че щом след такива изпитания Дариа имаше сили да се шегува, това вече означаваше нещо.

— Да намерим спалните — предложи той. — Изглеждаш съсипана.

— Съсипана съм.

Дори това определение бе далеч от действителното й състояние. Изтощена също не бе подходящата дума. Тя беше, както си помисли, направо мъртва от умора. Последва го, пристъпвайки по блестящия махагонов под на сводестия коридор със стени, обточени с гипсови орнаменти, към фоайе с мраморен под.

Дариа едва не изстена, когато видя великолепното извито двойно стълбище. Предположи, че до втория етаж имаше най-малко трийсет стъпала.

Сякаш прочел мислите й, Рурк я вдигна и я понесе нагоре по стълбите.

Като се почувства абсурдно в ролята на Скарлет О’Хара, Дариа реши, че може да стои на собствените си крака.

— Чудесно мога да вървя сама.

„Как не!“ — помисли си той. Но вместо това процеди:

— Млъкни!

— Моля?

Думите й, които падаха като капки от ледени шушулки, създаваха у Рурк друго впечатление от жената, която Майкъл бе обвинил, че смразява представителите на противоположния пол.

— Виж какво, тази нощ вече може и да си била свидетел на убийство — охлузванията по ръцете ти показват, че ти самата си била нападната, а си и простреляна. Надали ще си умреш от желание за финал да паднеш по стълбите и да си счупиш врата.

Беше прав. Но въпреки това не й беше приятно да е под негов контрол. А какво щеше да стане, ако бе наполовина толкова слаба в съда?

Съд. Думата внезапно предизвика спомен.

— Рурк.

— Какво?

— Струва ми се, че съм юристка.

— Да, така е.

Той продължи да изкачва стълбището.

— Да? — Тя се извърна и го погледна. — Знаел си?

— Личната карта в портфейла ти показва, че си заместник-прокурор.

— През цялото време си го знаел? И не си ми казал?

Обвинителният й тон бе изпълнен с обида.

— Нямахме нито много време, нито възможност за дълъг разговор. Мислех утре да поговорим за всичко. Когато си отпочинала и не усещаш главата си така, сякаш ще се пръсне.

— Трябваше да ми кажеш — промълви тя. — Какво друго знаеш за мен?

— Какво друго? — Той бе стигнал до площадката. Мокетът бе дебел плюш с цвят на червено бургундско вино, кремаво и персийско синьо с такива заплетени орнаменти, че Рурк си помисли, че заради изтъкаването на тези сложни фигури сигурно е ослепяло цяло село. — Чакай да помисля. От шофьорската ти книжка знам на колко си години — на двайсет и седем, и колко тежиш…

— Това не е необходимо — промълви тя, като облегна глава върху гърдите му. Беше много уморена.

— Не носиш контактни лещи, живееш в квартал Айриш Ченъл…

— Преди шест месеца купих къщата — спомни си тя. — Викториански стил. Напомняше ми на кукленска къщичка, но…

— Но какво? — веднага се обади той, когато гласът й се загуби.

— Не знам. — Дариа разтърка слепоочията си. — Някой ме съветваше да не я купувам, но не си спомням кой и защо.

— Не е ли този, който ти е подарил пръстена?

Тя помисли върху това, погледна блестящия камък на пръстена и изражението й стана напълно безучастно.

— Може би.

— Вероятно не е оттук и е искал ти да се преместиш при него?

— Нищо чудно. — Тя въздъхна, почувствала се напълно изтощена. — Явно засега съм като в задънена улица. Нещо друго?

— Всъщност, не остана много за казване. Освен номера на сутиена ти, който е 70 „Б“.

— Откъде знаеш това, за бога!

В болницата ми дадоха окървавените ти дрехи. Нали съм ти съпруг.

— О! Но ти вече каза, че не сме женени.

Нежният й глас, който малко се повиши в края на изречението, го умоляваше да бъде честен за толкова важен факт.

— Не — потвърди той. — Не сме.

— Добре.

След като и това се изясни, Дариа отново затвори очи и се зачуди защо, след като не са женени, й е толкова приятно да е в прегръдките му. И защо абсолютно нищо не можеше да си спомни за човека, на когото е обещавала да се омъжи за него.

Първата спалня, до която стигнаха, бе изящно украсена, както на долния етаж. Рурк отметна бродираната кувертюра и положи Дариа на матрака на огромното легло.

Тя се надигна отново, когато с гърба си усети твърдата повърхност.

— Не мога да спя с пайети.

Рурк си помисли, че те не й пречеха, когато я носеше през хола, но тъй като не искаше да започва спор, просто съблече черната си фланелка.

— Какво правиш?

— Давам ти фланелката си. А ти какво си помисли?

Бузите й почервеняха от притеснение.

— Няма значение.

Грабна фланелката от протегнатата му ръка и се отправи към банята с енергия, която изненада Рурк.

— В аптечката трябва да има паста за зъби и четки — извика й той през затворената врата. — Шейн каза, че тук винаги е добре снабдено заради неочаквани посетители.

— Намерих ги. Благодаря.

Пускане на водата в тоалетната. Рурк чу шума й. После — нищо.

Той чакаше. Почака още. Накрая, разтревожен да не би травмата на главата й да е по-тежка, отколкото го бяха уверявали, реши да наруши уединението й, за да спаси живота й. Почука веднъж — не безпричинно силно, след това отвори незаключената врата.

Застанала с гръб към стената, Дариа дълбоко спеше.