Джоан Рос
Рицарят от Ню Орлийнс (10)

Девета глава

Свикнал понякога дни наред да прекарва без сън, Рурк стана още по тъмно. Отиде в кухнята и започна да приготвя кафе. Първоначално бе решил да напуснат града преди разсъмване, но тъй като прецени, че на Дариа твърде много й се бе насъбрало, реши, че има нужда да се наспи.

Шугър вече бе идвал с пикапа и го бе оставил на разположение на Рурк и Дариа. Заедно с него дойде една детективка и после двамата си тръгнаха с един безличен форд таунус.

— Ухае чудесно — констатира Дариа, като влезе в кухнята.

Тя бе обула сив клин и голям за ръста си сив пуловер с надпис „Лойола“.

Когато прибираше дрехите й, Рурк беше забелязал, че гардеробът й, състоящ се предимно от бизнес костюми, е доста под неговия вкус. Но бельото й беше нещо съвсем различно. Събирайки ефирните дрешки, останали непохитени от вандалите, той имаше чувството, че Дариа бе изкупила всичкото бельо от „Фльор дьо Пари“ — прочутия магазин на Роял стрийт. Невероятно, само мисълта за това, което тя носи под безличното си облекло, го влудяваше.

Рурк й подаде чаша кафе. Дариа отпи и одобрително въздъхна.

— И е толкова вкусно, колкото хубаво мирише.

Леката й въздишка и оттенъкът на разтопено злато, който придобиха очите й, го изкушаваха да я повали на кухненската маса или под нея. Когато вдигна очи и видя мъжкото желание във втренчения му тъмен поглед, тя се изчерви и бързо сведе глава. Щом усети, че би искал да види дали ще успее да изчерви цялото й тяло, Рурк реши, че вече е крайно време да се върне към текущите неща.

— Как е паметта ти?

Твърде жива, за да остане спокойна. Като си спомни до най-малки подробности еротичния сън точно преди да се събуди, Дариа усети как бузите й започнаха да горят още по-силно.

— Нищо друго не си спомних за убийствата.

— Имам една идея, с която ще се опитаме да излезеш от това състояние. Ако искаш.

— Безусловно.

Тя би направила всичко, за да прогони тревожната мъгла, която все още обгръщаше част от съзнанието й.

— Може да се окаже опасно.

— Да, но експериментът ще бъде уникален.

Студеният й тон едва не го разсмя.

— Нищо не може да разбунтува кръвта така, както животът „на ръба“.

Кръвта й несъмнено се бе разбушувала предишната вечер, когато го къпеше. Преди той да я отпрати.

— Опасявам се, че ще се пристрастя към адреналина — подхвърли тя.

— Нищо чудно. Но повярвай ми, скъпа, отказването от него е много трудно. Впрочем, Майк иска да изпрати тук един художник, за да скицира по твои спомени убития на блатата.

Само при мисълта за този човек тръпки я полазиха по гърба.

— Добре.

Тя не искаше да си спомня ужаса, който изпита, когато гледаше нещастника как умира, но знаеше, че няма избор.

— И щом той приключи, искам да те изведа от града.

— Къде? В някоя друга много сигурна къща ли?

— Нещо такова. Сред блатата.

Едва бе изрекъл тези думи и видя как тялото й се напрегна.

— Имам едно място, което използвам, когато ходя на лов и риболов — обясни той. — Ще бъдем в безопасност, докато тук Майк работи по случая, а и тъкмо ще видим още колко от паметта ти ще се възвърне.

— Това не е всичко, нали? Надяваш се, че като ме заведеш там, ще мога да си спомня лицата на онези, които убиха мъжа.

Мрачното му изражение бе в синхрон с мислите й.

— Да.

Дариа му беше благодарна, че й казва истината, въпреки че той сигурно бе наясно, че я обхваща страх от самата мисъл да се връща на това кошмарно място.

— Ще дойда.

Думите й бяха съпроводени с лека колеблива въздишка на човек, който се подчинява. Тя знаеше, че няма избор. Нещо й подсказваше, че отговорът на всичко може да бъде намерен в мрачната тайнствена блатиста земя на речния ръкав.

Рурк беше сигурен, че Дариа ще се съгласи. Сега той само можеше да се надява, че изпълнението на неговия явно рискован план няма да приключи с убийство и на двамата.

Бившият художник от полицията беше дружелюбен, експедитивен и талантлив. Той търпеливо нахвърляше и изтриваше черти на лицето, докато направи скица, която приличаше на това, което Дариа си спомни за физиономията на убития мъж. Но тя не остана доволна.

— Това може да бъде всеки мъж — промърмори Дариа, когато погледна скицата.

— Ще се изненадате колко много помагат такива скици — увери я художникът. — И вие добре се справихте, госпожице Шей. Например татуировката с форма на сълза подсказва, че той е убил някого. Ако е излежавал присъда, ще можем да го разпознаем по отличителните белези.

Според Дариа възможностите за това бяха минимални. Дано Майкъл О’Мали излезеше толкова добър детектив, колкото Рурк непрекъснато твърдеше, че е. Защото за да бъде от полза черно-бялата скица, той трябваше да е нещо средно между Шерлок Холмс, Коломбо и Сам Спейд.

— Чудя се дали не е някой, срещу когото съм водила дело — промълви тя.

— Може да е някой, когото си изпратила в затвора — каза едновременно с нея Рурк.

Те се спогледаха и Дариа усети топлината на първата истинска усмивка, която той отправи към нея.

— Напълно е възможно — съгласи се художникът, напръска скицата с фиксаж и прибра въглена и блока в коженото си куфарче. — Може и да са банда убийци. — Той се обърна към Рурк. — Ще поддържаме връзка, нали?

Рурк кимна.

— Майк знае как да се свърже с мен.

Той изпрати художника до вратата и остави Дариа в кухнята. Тя чу, че двамата тихичко си приказват и се зачуди дали не говорят за нея.

— На времето Кийт бе местен представител в полицейския съюз — сподели с нея Рурк, когато се върна.

— Така ли?

Знаейки, че той не бе склонен към празни приказки, Дариа се изненада, че й казва това.

— Странно. — Той отново напълни чашата си с кафе, след това й подаде каната. Нервите на Дариа вече се бяха изпънали от мисълта, че трябва да си спомни какво се бе случило на заблатената река и отказа кафето. — Излиза, че държавна организация е давала средства за кампанията на твоя годеник.

— Това не е необичайно. Кандидатите винаги се опитват да получат подкрепата на местните полицейски съюзи.

— Напълно вярно. Но случаят е малко по-различен. Някои от висшите чиновници направиха не дотам прикрити намеци, че за всички, които имат нещо общо, би било от полза, ако самите ченгета съдействат на кампанията.

— Заплашвали ли са ги?

— Не бих го формулирал така. — Той отпи, като я гледаше над ръба на чашата си и дебнеше за някакъв оттенък на уклончивост в отговора й. Ако онази сутрин бе обърнал по-голямо внимание на Наташа, сега тя сигурно щеше да е жива. — Може би е по-добре да се каже, че са ги поощрявали да изпълнят гражданския си дълг, като изберат кандидат, който е човек на закона и реда.

— Не ми се вярва, че ще убият някого за това, че не участва в кампанията.

— Мярката е до известна степен драконовска. Дори за Будро — призна той. — Но те са действали на ръба на закона. Какво би направила, ако случайно откриеш, че в предизборна кампания се използват незаконни средства?

— Ще отправя обвинения — каза тя без колебание.

— Срещу годеника си ли?

— Ако е нарушил закона, няма да имам избор.

Рурк поклати глава и се замисли колко прост би бил светът, ако се състоеше само от абсолютни неща — бяло и черно, добри и лоши хора.

— Знам какво си мислиш — каза Дариа, когато той не отговори веднага. — Че съм прекалено старомодна. Прекалено строга.

— Луизиана не се слави със строгостта си — напомни й той.

— Знам. И това е част от проблема. Не само тук, а навсякъде. Хората вече не уважават правилата и законите. Те се чувстват свободни да ги нарушават — като се започне от по-незначителните — превишаване на скоростта или данъчните измами, неплащане издръжка за децата и после…

— Това е хлъзгав наклон към Ангола — вметна Рурк.

— Няма защо да ми се присмиваш.

— Изобщо не ти се присмивам. — Тъй като искаше да я целуне, а така можеше да постави начало на нещо ново във взаимоотношенията им, Рурк се обърна и изля останалото кафе в мивката, после сложи чашата в миялната машина. Когато се обърна към нея, изражението му беше сериозно — такова, с каквото винаги го беше виждала. — Аз ти се възхищавам. Но не много хора биха споделили непреклонната ти всеотдайност към закона. — Което означаваше, че списъкът на заподозрените можеше да бъде много дълъг.

— Повярвай ми, знам това. — Дариа го изненада със смеха си. — Иначе щях да осъдя всички виновни.

И се загледа втренчено в него.

— Рурк…

Той не каза нито дума. Просто стоеше и чакаше паметта й да се съсредоточи.

— По дяволите! — Дариа закри с ръце лицето си. — За малко да успея…

Рурк не обичаше да я вижда разстроена.

— Ще се сетиш — увери я отново.

Тъй като бе започнал да се увлича по нея и това можеше само да усложни нещата, Рурк знаеше, че сега беше по-опасно да станат интимни, отколкото през изминалата нощ. Той много приличаше на баща си, който бе скиталец, и не можеше да се установи на едно място и с една жена.

Животът го бе направил циничен, опитът го бе научил да не се доверява на никого, с изключение на брат си. Не би трябвало една интелигентна и уравновесена жена като Дариа Шей да го желае. Изумен от факта, че го желаеше, той махна ръцете й от красивото й разтревожено лице и наведе устни към нейните.

За разлика от неудържимата страст, която тя изпитваше преди, целувката на Рурк бе лека като перце и изненадващо нежна. И въпреки това толкова страстна, че пръстите на краката й се свиха в маратонките. И разби сърцето й.

След кратката целувка Дариа вдигна поглед към него.

— Това за какво беше?

— За теб. — Той се усмихна и с върха на пръстите си докосна бузата й. — И за мен.

Те дълго се гледаха.

— По-добре да тръгваме — въздъхна той.

Когато излезе от къщата с него, Дариа разбра, че в този безмълвен напрегнат момент нещата между тях отново се бяха променили.

 

 

Рурк знаеше, че у много хора думата „блато“ предизвиква отблъскващи асоциации за змии, газ и алигатори. И въпреки че бе пътувал по всички краища на света, не бе виждал толкова очарователно място като пресноводните речни блатисти ръкави, покрити с гори.

Той подозираше, че всички тези хора, които с готовност злословеха по адрес на славните мочурливи земи, образуващи най-голямата блатиста екосистема, не си даваха сметка, че там обитаваха и се развъждаха хиляди птици и през пролетта безчет безименни езера изчезваха в зашеметяващ парад на цветята.

Колкото и да обичаше града, необяснимо защо, още от времето, когато чичо му за първи път го бе довел на лов в басейна на река Ачафалая, това стана едно от малкото места, където се чувстваше наистина спокоен.

— Нещо ми навява чувство на ужас — разсъждаваше гласно Дариа, когато минаваха през обширните мочурливи поля. — Имам предвид нещо ужасно, което си спомних, че се случи тук.

Тъй като това бяха първите думи, които тя изрече, откакто излязоха от Ню Орлийнс преди около час, Рурк я погледна.

— Долавям някаква несигурност в това, което казваш.

— Но повече се успокоявам при вида на тази почти свръхреална красота.

Тя едва каза това и огромна чапла излетя от брега на речния ръкав с грациозно плющене на синьо-сивите си крила.

Естествено, че усещаше тайнственото очарование на земята. Всичко в тази жена го караше все по-дълбоко да се увлича. Тя дори не се оплака, че в пикапа проникна вода.

— Блатистият речен ръкав не е за всекиго.

— Слава богу! След като пресякохме моста, си спомних, че работя по един случай на убийство, при който заподозреният е от Хума. Тогава прекарах много време тук на открито и се влюбих.

— Надявам се, че не в заподозрения.

Тя се усмихна на забележката му.

— Не. В самата земя. Това не е любов, която те застига като светкавица. Тя се прокрадва в теб, запълва празните места, които изобщо не подозираш, че си притежавал. След като си тръгнах, усетих, че съм взела късче от нея. — Тя го очарова, като отново се изчерви. — Извинявай. Знам, че звучи безнадеждно романтично, но…

— Това е вярно.

Рурк се изкушаваше веднага да я помоли да се омъжи за него. Тя бе толкова съвършена. Заради собствената си безопасност той трябваше да намери у нея някакъв недостатък, иначе бе загубен.

— Туристите излизат на разходки с лодки, виждат няколко нутрии, може би гледат как екскурзоводът храни алигатор със сурово пиле, закачено на въдица, хапват малко варени раци, подправени със сос „Табаско“ и си мислят, че са видели блатистия речен ръкав.

— Но той не е това. Не можеш да отидеш до него с кола, да направиш набързо няколко снимки, след това да отпрашиш пак на обиколка из плантациите, из Френския квартал или към Мемфис, за да видиш гроба на Елвис. Тук трябва да се обикаля.

— Може би затова толкова го обичаш — каза Дариа. — Защото трябва да се обикаля. Имайки предвид кариерата ти, май жаждата за пътешествия е в кръвта ти.

Също както баща му. Колко пъти Рурк бе чувал майка си да го укорява за това. Рурк реши, че разликата се състоеше в това, че докато Патрик О’Мали продължаваше да броди из света, като правеше снимки за новините, които печелеха награди „Пулицър“, средният му син бе започнал да се изморява да преследва нещо, което винаги изглежда недостъпно.

Тъй като не бе готов да сподели неотдавнашните си съмнения относно посоката, която бе поел животът му с тази жена, допуснал я вече прекалено близо до себе си, Рурк само кимна и каза:

— Може би си права.

Имаше и друго, мислеше си Дариа, като тайно го наблюдаваше, преструвайки се, че проявява голям интерес към оризовите полета, през които минаваха. Като виждаше как очите му се присвиваха и челюстта му се стягаше при нейната наглед невинна забележка, тя не можеше да не се запита дали през последните десет години от живота си Рурк О’Мали не бе бягал от нещо, а не към нещо.

Сякаш бе решил, че достатъчно дълго са говорили, Рурк се пресегна, включи радиото на пикапа и намери късите вълни на местната радиостанция. Дариа слушаше тъжната акадска песен и въпреки че успя да разбере по-малко от половината от местния диалект, много ясно долови тягостната история на една любов, завършила трагично. Тъй като тя вече имаше достатъчно за какво да се натъжава, й олекна, щом последва по-ведра, весела песничка за сладкиш с рак и джамбалая.

Приятна тишина настана, когато те навлизаха все по-навътре в речния ръкав. Като знаеше колко бързо се променя пейзажът, как поточетата можеха да преминат в мочурище, а наглед твърда земя — в течащи пролетни води, как наводнени земи отново и отново се възстановяваха, Дариа се чудеше как той се ориентира.

Но странно, въпреки че бе останала с впечатлението, че Рурк рядко идва в родния си град, той сякаш следваше правилната посока с инстинкта на гълъб, който се връща в дома си. В далечината, под бледото зимно небе, като наковални се надигаха кълбести буреносни облаци.

Минаха покрай гробище с гробове, изградени над земята, както бяха и в града, за да не изплават труповете на повърхността. Отражение на слънчев лъч върху счупеното крило на ангел изведнъж я осени с един спомен.

— Рурк!

Тя го сграбчи за ръката и замалко не отклони пикапа в страничния тесен път.

— Какво? — Той тихо изруга, като оправи кормилото.

— Току-що си спомних нещо.

Рурк моментално отби и изключи мотора. Той се бе надявал, че това пътуване ще предизвика възвръщането на паметта й и му бе приятно, че вече има резултат.

— След като те оставих пред хотела, тичах през Френския квартал и бях стигнала до парка „Армстронг“, когато ме настигна един мъж с качулка на екзекутор.

— По дяволите! Спомням си, че видях този мъж. — Дланите на Рурк се свиха в юмруци, като си представи как мъжът изтича покрай него в обратна посока.

— Той ме натика в гробището и ме заплаши, че ще ме отведе сред блатата, от което разбрах, че иска да ме убие. Ето защо се опитах да му предложа нещо, което да промени намерението му.

— Какво?

Като си помисли, че ще разбере какво са търсили ченгетата, които бяха преровили дома й, Рурк не очакваше отговора, който последва.

— Себе си.

— Себе си ли? — Той прокара ръка през косата си и се втренчи в Дариа. — Ти луда ли си?

Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— Нямах друг избор. Но всъщност нямах намерение да допусна това да стане. Просто исках за известно време да отвлека вниманието му.

— Страхотен план, Нанси Дрю. — Саркастичният му тон говореше друго.

— Важното е, че номерът мина. Отклоних вниманието му достатъчно дълго, за да избягам. Спомням си как вдигнах чантичката си от земята — не знам защо тогава тя беше много важна за мен, после забелязах, че се беше отворила. Това е последното, което си спомням.

Не беше много. Но все пак повече, отколкото знаеха преди.

— Ще кажа на Майк да работи по въпроса.

В пикапа, който очевидно не беше само за разнасяне на риба, имаше клетъчен телефон. Рурк набра номера на брат си в офиса.

— Ще изпратя няколко души да прегледат гробището — каза Майк, без да се колебае, когато Рурк му съобщи това, което Дариа си бе спомнила. — Ще видим какво ще намерим, макар че ако е имало нещо ценно, то вече е взето. Ще отидем и до парка „Луис Армстронг“, щателно ще го претърсим и ще проследим пътя до мястото, на което си я намерил. Може и да го е изгубила на улицата, което значи, че машините за чистене вече са го помели. Независимо какво е било.

— Нищо чудно да имаме късмет да е изпаднало в гробището — каза Рурк.

— Ще запаля свещ на Мари Лаво.

Въпреки че положението беше сериозно, Рурк се засмя на строгостта, с която брат му говореше.

— Благодаря ти, Майк. Задължен съм ти.

— Братята са затова.

При тези думи Майк затвори телефона.

— Споменът ми сигурно е маловажен — промълви Дариа.

— А може точно той да ни трябва, за да разрешим случая — отвърна Рурк. — Все пак е повече, от онова, с което разполагахме преди пет минути.

Беше вярно. Като отново се настани в колата и се загледа във великолепния пейзаж, откриващ се от мястото до шофьора, Дариа се надяваше, че като излязат в блатистия ръкав, който бе толкова ужасяващ, когато евентуалният й убиец я заплашваше с него, тя ще си спомни още неща.

Следобедното слънце бе ниско на хоризонта, когато Рурк зави по черния път с едно платно и пресече местност, в която земята подаваше. След малко спря пред малък кей. Там бе завързана плоскодънна лодка.

— С лодка ли ще пътуваме?

Не се бе съгласявала на такова нещо. Това би я направило много по-уязвима и щеше да изпадне изцяло под негов контрол.

— В противен случай ще трябва да плуваме.

Като слезе от колата и погледна посоката, от която бяха дошли, Дариа разбра, че никога не би могла да намери обратния път към цивилизацията. Тя му се бе доверила и можеше само да се придържа към това свое решение.

Без да отговори, тя се качи на лодката и с царствен вид седна на дървената седалка. Рурк си помисли, че изглежда точно както би изглеждала принцеса Ди, ако някога внезапно й хрумнеше да намине към заблатената река, за да се повози в плоскодънната му лодка. Едва се въздържа да не се усмихне, извади куфарите им от пикапа.

Щом Рурк включи мотора и излезе от пристанището, Дариа почувства, че оставя съдбата си на случайността. Тя зависеше от благоволението на този греховно красив непознат, който й съсипваше нервите и от когото й беше едновременно и горещо, и студено.

Когато лодката се понесе по водата, заобикаляйки плитчините, единственият звук, който се чуваше, бе бръмченето на мотора, но дори и то спря щом стигнаха до участък с повече кал, отколкото вода. Разтревожена, че ще се наложи да прекарат нощта на това димящо призрачно място, Дариа почувства облекчение, когато Рурк вдигна дълъг прът от дъното на лодката и започна ловко да маневрира през блатото, изтласквайки лодката в посоката, в която бяха тръгнали. Независимо накъде водеше тя.

Докато лодката преминаваше през място с високи кипариси, настъпи дълбока тишина. Нямаше по-тихо място от блатото. Особено по време на здрача между деня и нощта.

С бавното изчезване на цивилизацията зад тях, Дариа почувства, че почти забравя причината, поради която идваха тук. Усети как цялото й тяло се отпуска — вратът, раменете, гръбначният стълб. На това място, което бе меланхолично и същевременно успокояващо, съзнанието й започна да се носи като бавен поток, който неумолимо течеше към Залива. В далечината някой свиреше на акордеон „Хубавата блондинка“.

Минаха покрай малка табелка с надпис „Нефтопровод и газопровод. Не пускайте котва и не копайте“, закована на огромен кипарис.

— Татко работеше в нефтена компания — внезапно проговори тя.

Рурк я погледна, доволен, че нови спомени изплуваха в съзнанието й, но му се искаше те да бяха повече свързани със случая.

— Майк се опита да разбере нещо за семейството ти, но нищо не успя да научи.

— Защото съм единствено дете. Родителите ми загинаха в катастрофа над Скалистите планини през зимата, преди да завърша колежа.

Рурк предположи, че на това се дължеше силното й чувство за независимост. Когато няма на кого да се опреш, по-добре е да се научиш да стоиш на собствените си крака.

— В Колорадо ли си израснала?

— Не. Родена съм в Ню Орлийнс, но ме изпратиха в частни училища в Европа. Работата на татко бе свързана с толкова много пътуване, че родителите ми решиха, че за мен ще е по-добре да раста в по-стабилна среда. Бях в Швейцария — спомни си тя, като си представи кристалните езера и заснежените Алпи.

Рурк си спомни за шумния дом, изпълнен с братя, лели, чичовци и братовчеди, в който бе израсъл.

— Изглежда самотно.

Тя въздъхна.

— Да. И студено. Спомням си, че когато бях на четиринайсет години, исках да склоня родителите си да ми разрешат да се прехвърля в едно училище на Хавайските острови. Ала баща ми се опасяваше, че само ще се разкарвам из Уайкики със сърфисти, моряци и плажни проститутки.

— Предполагам, че повечето бащи на четиринайсетгодишни момичета биха реагирали по същия начин.

Тя се усмихна като си спомни за спорове, които се вихреха дни наред по презокеанските телефонни линии.

— Досадното е, че той май беше прав, колкото и неприятно да ми е да си го призная.

— Значи баща ти те е държал като в манастир.

— Докато ме изпратиха в Стандфорд.

— Където навакса за изгубеното време ли?

Тя помисли малко. После поклати глава.

— Не съвсем. Всъщност ме смятаха за зубрачка. Носът ми все бе забит в книгите и тъй като толкова години бях живяла в изцяло женско обкръжение, нямах представа как да разговарям с момчета.

Рурк си помисли за първата им среща в бара.

— Очевидно все пак си научила някои номера от занаята.

Тъй като неговата полуусмивка убиваше сарказма в тона му, Дариа не се обиди.

— Предполагам. А може би ти просто си се оказал лесен обект.

Този път лицето му грейна в широка усмивка, която я обля с топлина.

— Скъпа, единственото нещо, което никой не ми е казвал, е, че съм лесен.

Дариа можеше да бъде сигурна в това.

Когато тясната кална ивица отново премина в река, Рурк остави пръта и отново включи мотора. Здрачът сякаш обхващаше всичко с дълги сребърно-розови пръсти и разливаше върху пейзажа свръхестествен блясък.

Изведнъж на един завой реката се разшири в нещо, което приличаше на скрито езеро. На брега под клоните на огромен дъб, който беше на стотици години, имаше една наколна къщичка в стар колониален стил.

Къщичката, която беше с чудна тераса и външна стълба към гарсониерата — помещение под покрива, което първоначално е било предназначено за преспиване на младите мъже в големите семейства. Слънцето бързо залязваше във водата и покриваше колибата със сенки, които приличаха на мъховете, висящи по кипарисите, с които бе пълно наоколо. Къщичката бе на усамотено дори за блатистата местност място.

— Не искам да прозвучи претенциозно — каза внимателно Дариа, когато той насочваше лодката нагоре към кея, като знаеше много добре местата, където гнездят дивите животни, — но откога никой не е идвал тук?

Рурк погледна назад и загаси мотора.

— Какво има? Да не би да ти е неприятно да съжителстваш с отровни змии?

— Срещала съм достатъчно двукраки змии — каза Дариа. — Не горя от желание да виждам още.

Рурк се засмя.

— Не се безпокой. Майк редовно я използва като убежище. А чичо Клод идва много често на лов. Преди да се върна от Москва му се обадих и той ми каза, че ще подреди къщичката и ще зареди килера с провизии.

Дариа не прикри облекчението си. Нито пък притеснението си.

— Извинявай. Сигурно си мислиш, че съм нервачка, но…

— Млъкни! — Когато се наведе към нея, Дариа се приготви за още една целувка, но той просто докосна с устни челото й. — Ти си едно от най-прекрасните същества, които познавам.

Комплиментът нямаше за цел да му бъде придавано толкова голямо значение. Но ефектът беше друг.

— Наистина ли?

Лъчезарната й усмивка затопли леда, който бе обхванал сърцето му дори преди провала в Москва. Още в началото на кариерата си Рурк бе разбрал, че ако твърде много се увлечеш, болката жив ще те изяде. Някои военни кореспонденти тежко се пропиха, за да забравят ужасите, на които бяха непосредствени свидетели. Други прекалиха със секса и наркотиците. Няколко направиха опит за самоубийство.

Първата ледена обвивка покри сърцето му като самозащита в деня, когато Рурк откри репортер от Ей Би Си, който напоследък бе започнал да дава прекалени много съвети, да виси от греда в една изоставена сграда в Бейрут. През годините ледът се бе удебелил и макар че от време на време по него се появяваха пукнатини, никога нямаше опасност да се стопи.

— Ти си и откачена. — Тъй като искаше да я целуне — не, още по-лошо — имаше нужда да я целуне, Рурк се отдръпна. — Минавало ли ти е през ума, че като дойдеш тук, на края на света, с един напълно непознат, може да бъдеш убита?

— Нито за миг. — Усмивката й изчезна, изражението й стана толкова сериозно, колкото той винаги го бе виждал. По лицето й личаха следи от напрежение — толкова бледи и прозрачни като венчелистчетата на воден зюмбюл. — Не и с теб.

Тя наистина беше най-дръзката жена, която познаваше. Или наистина беше откачена. Каквато и да беше, тя раздвижваше нещо нежелано дълбоко в него, под леда. Рурк осъзна, че това е решимостта на мъжа да закриля човека до себе си. Каквото и да му струваше то.

Очите им се срещнаха — неговите — тъмни и изпълнени с предупреждение, нейните — меки и преливащи от доверие, но и проникнати от твърда решителност. Рурк се почувства безсилен пред примамливото съчетание на страст и нежност. Все пак той отново се опита да си припомни, че дамата не бе неговия тип. Въпреки твърдението й, че иска да се разберат за гореща краткотрайна връзка, Рурк знаеше, че Дариа бе от жените, които остават с теб завинаги. Както майките.

Той бе израснал, виждайки емоционалната болка и самотата, в която живееше Мери О’Мали като съпруга на обикалящия света фотожурналист Патрик О’Мали. Когато избра кариера на човек без корен, Рурк реши да не се забърква с дълбоки емоционални връзки.

Чувствайки се така, сякаш бе попаднал сред подвижни пясъци, Рурк обмисляше възможността да върне Дариа в града и най-напред да я отведе право в гражданското отделение. Но изведнъж тихият заплашителен тътен на хоризонта премина в яростен трясък право над главите им. След секунди небето сякаш се отвори и дъждът започна да се излива върху тях.