Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (8)

Осма глава

Джоел крачеше насам-натам из хотелската стая като затворен в клетка тигър. „По-скоро, като затворена патка — помисли си той. — Само идиот с патешки мозък може да се забърка в подобна каша! Тя е динамит. Губя контрол върху проклетия динамит!“

Всеки път, когато стигаше до прозореца и тръгваше към другия край на стаята, се налагаше да мине покрай леглото. Камериерката все още не се бе появила и видът на измачканите чаршафи направо го подлудяваше, събуждайки сладостни спомени за изминалата нощ.

Приближи се до кревата, сграбчи чаршафите, доближи ги до лицето си и вдиша дълбоко.

Все още се долавяше мирисът й. Никога не би го забравил. Усети, че получава мощна ерекция от него.

„Господи, какъв глупак съм! Да я пусна да закусва сама с Коупланд!“

Захвърли чаршафите обратно на леглото и се върна до прозореца. Нямаше начин да я спре.

„Тя е шефът. Но аз пък съм мъжът, който я накара да изживее първия си истински оргазъм. Надявам се, че няма да забрави това, Лети е невероятно чувствена. Никога досега не съм виждал жена да реагира толкова диво и страстно. Тя е истинско съкровище, което очаква да бъде открито и проучено. Трябва й само малко практика с мен. Всъщност, трябва й много практика. Следващия път — обеща си Джоел, — ще бъда дълбоко в нея. Трябва да узная какво е да си в нея, когато цялото й тяло се стегне и после се отдаде на освобождаващите конвулсии. Искам да усетя ноктите й, забити в кожата ми, да открия колко силно може да ме притиска…“

Най-много от всичко обаче искаше да гледа право в очите й, когато проникнеше в нея. Искаше тя да разбере, че това може да й се случва само с него.

Надяваше се, че ще става само с него.

Молеше се да става само с него.

Откъсна погледа си от леглото и се загледа към пристанището. Нямаше значение какво щеше да й каже Коупланд тази сутрин. Нямаше значение как старият мошеник щеше да й представи каузата си. Беше твърде късно да се промени каквото и да било. Лети трябваше да проумее това. На „Коупланд Мърин“ предстоеше ликвидация. Не можеше да се оправдае изтичането дори на един цент повече във фалиращото предприятие.

Почукването на вратата му подейства като аларма за пожар. „Върнала се е!“

Прекоси стаята и рязко отвори вратата.

— Крайно време беше да се прибереш…

После изведнъж осъзна кой стоеше пред него.

— Даян? Какво, по дяволите, искаш?

Тя го погледна и в тъмните й очи се появи несигурност.

— Да поговоря с теб. Не мислиш ли, че ми дължиш поне това?

Джоел си наложи да се успокои. Това беше бизнес. Трябваше да овладее бушуващия си гняв, за да мисли и действа хладнокръвно.

— Не вярвам, че ти дължа каквото и да било, Даян, но давай, говори, щом толкова настояваш. — Той погледна часовника си. — Разполагам с няколко свободни минути.

— Наистина ме мразиш, нали? — прошепна Даян.

Джоел я изгледа сърдито.

— Не те мразя.

— Радвам се.

Тя му се усмихна замислено и тъжно.

Подобна усмивка би разкъсала сърцето му преди петнадесет години. „Господи, наистина ли съм бил толкова глупав?!“

— Виж, Даян…

— Може ли да вляза?

Слънцето огряваше абаносовочерната й коса, разделена на път и падаща свободно покрай лицето й. Черният пуловер и плътно прилепналите й по бедрата черни панталони я правеха да изглежда много атрактивно. Тя безспорно беше най-хубавото момиче в града.

— Да, разбира се. Влез.

Джоел се огледа. Камериерката все още не бе почистила и в стаята цареше пълен хаос.

— Искаш ли да слезем долу? — предложи той.

— Не се нуждаем от публика, нали? Имахме си достатъчно снощи.

Джоел сви рамене и затвори вратата.

— Шоуто не продължи много. Шефката ми ме спаси, когато нещата станаха наистина гадни. Тя е доста чувствителна за някои неща.

— Нещо като малък ангел хранител — подхвърли Даян.

Джоел забеляза как погледът й се плъзна към леглото.

— Да, тя го нарича „благородно задължение“.

Даян пренебрегна тази многозначителна забележка. Отиде до прозореца и се загледа към малкото пристанище.

— И така, ти най-после се върна…

— Не се тревожи, посещението ми ще бъде кратко.

— Достатъчно дълго, за да разберем, че ти си човекът, подготвил унищожаването на „Коупланд Мърин“.

— Определението не е съвсем точно, Даян. Баща ти беше започнал да се дави. Аз само му подадох въжето, за да може да се обеси.

— Много остроумно…

Даян примига, но не достатъчно бързо, за да спре две кристални сълзи да не потекат по бузите й.

— И ще унищожиш татко, защото не позволи да бъда твоя преди толкова много години.

— Даян, наистина не съм в настроение за драматични изблици. Загубих вкуса си към тях преди петнадесет години. Но след като сме на този въпрос, нека опитаме да сме малко откровени. И двамата знаем, че не баща ти ни попречи да се оженим. Ти сама го реши. Молих те да тръгнеш с мен, но ти отказа.

— Джоел, бях едва деветнадесетгодишна и толкова се страхувах.

— Разбира се, че се страхуваше. Страхуваше се да не разгневиш баща си, че си избягала с мен. Страхуваше се, че ще изгубиш парите на „Коупланд Мърин“. Страхуваше се, че ще се лишиш от всички привилегии да бъдеш дъщерята на Виктор Коупланд в Еко Коув. Повярвай ми, Даян, разбирам съвсем точно какво си преживяла.

— О, Джоел, толкова съжалявам! Никога няма да разбереш колко много съжалявам.

Тя се обърна и сълзите й вече бликаха неудържимо.

— Снощи в ресторанта си помислих, че виждам призрак. Като че ли си бягал през всичките тези години и сега си се върнал.

— Не от гроба — вметна Джоел.

— Джоел, моля те! Не ме измъчвай така. Зная, че си се върнал заради мен. Заради нас. Зная, че искаш да си отмъстиш за това, което се случи. Но трябва да ме разбереш защо не можех да тръгна с теб преди петнадесет години. Бях твърде млада, за да взема такова сериозно решение. Страхувах се. Не би ли могъл да проявиш снизхождение?

— Разбира се. Защо не?

Джоел се отпусна в най-близкия стол, облегна се назад и разкрачи дългите си крака. Чудеше се с какви ли лъжи Коупланд занимаваше Лети в този момент.

— Ти беше почти дете. Аз самият бях на двадесет и една и нямах повече от петдесет долара, останали ми от последната заплата в „Коупланд Мърин“. Те бяха абсолютно недостатъчни да те настаня дори една нощ в хотел, какъвто би очаквала, нали?

Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Толкова си хаплив. Толкова гневен. Не мога да те обвинявам…

Даян тръгна към него.

Джоел разгада намерението й твърде късно, за да стане навреме от стола. Преди да успее да се помръдне, тя се хвърли на колене между краката му, впи пръсти в бедрата му и вдигна лице.

— Джоел, моля те, изслушай ме! Искам да знаеш, че ако ситуацията се повтори, бих избягала с теб. Нямаш представа колко много съм съжалявала за погрешното си решение!

В този момент свързващата врата между двете стаи се отвори без почукване.

Лети замръзна на мястото си, вперила поглед в сцената пред себе си.

Джоел забеляза как очите й се разшириха от позата на Даян между краката му. Знаеше съвсем точно какво си мислеше Лети — все едно, че го бе изрекла, на глас. Сто на сто имаше асоциации за бившия си годеник и неговата „лакома“ студентка.

— Господи!

Джоел скочи като попарен и внезапната му реакция преобърна Даян на една страна.

— Джоел, не! Почакай! Трябва да ме изслушаш — протегна умолително ръка тя. — Моля те на колене! Искам да ме разбереш!

Той я хвана и най-безцеремонно я изправи.

— По дяволите, Даян! Престани да преиграваш! Сега не си на сцена — процеди през зъби.

— Извинете ме — рече ледено Лети. — Нямах намерение да ви прекъсвам. Исках само да кажа на Джоел, че сме поканени да обиколим „Коупланд Мърин“ днес следобед.

Даян я погледна бегло и не прояви никакъв интерес към нея. Обърна се отново към Джоел и малките й ръчички се свиха в юмручета. От очите й бликна нов поток от сълзи.

— Ти трябваше да се върнеш, Джоел! — отрони се от устните й. — Проклятие! Трябваше да се върнеш и да ме спасиш! Чаках те!

После бързо се устреми към вратата, отвори я рязко и излетя навън.

Заглъхващите й стъпки отекваха някак странно сред тягостната тишина в мотелската стая.

Лети погледна часовника си.

— Казах на Виктор, че ще бъдем там в един и половина. Надявам се, че ще сместиш посещението в претоварената си програма.

Тя отстъпи назад към стаята си и понечи да затвори вратата, но Джоел не й позволи.

— По дяволите, Лети! Не е това, което си мислиш!

— Личният ти живот не ме засяга, Джоел.

— Глупости. След тази нощ и двамата се интересуваме прекалено много от личния си живот.

— Не бих обсъждала изминалата нощ — отвърна рязко Лети.

— Да, обзалагам се, че в момента не би желала да говориш за това.

Джоел тръгна напред, принуждавайки я да отстъпи до леглото. Надвеси се над нея, без да я докосва.

— Но… Джоел…

— Не искаш да признаеш колко хубаво беше, нали? Какво има, Лети? Не можеш да понесеш мисълта, че аз ти доставих това удоволствие? Аз, а не онзи надут професор във Велакот? Какво има? Нима мислиш, че мъжът трябва да има докторска степен пред името си, за да знае как да накара една жена като теб да изживее истински оргазъм?

— Престани, Джоел. Защо ми крещиш? Вината не е моя, че влязох в стаята ти преди една минута и заварих Даян, коленичила пред теб като някоя богомолка…

— Богомолка ли?

— Да, богомолка. Фанатизирана богомолка. И беше съвсем очевидно коя част от анатомията ти смяташе достойна за боготворене.

— Може би и ти би се заинтересувала от тази част на анатомията ми, ако ми дадеш възможност да сваля дънките си — отвърна Джоел.

Той изстена и затвори очи, за да овладее гневния си изблик.

— По дяволите! Не мога да повярвам на това!

— Нито пък аз. Би ли се отдръпнал от мен, Джоел? — побутна го Лети.

Джоел отстъпи крачка назад, а тя отскочи от леглото, скръсти ръце пред гърдите си и го изгледа заплашително.

Джоел вдиша дълбоко, за да се успокои.

— Добре, добре. Нека да сключим примирие и да започнем отначало. Нека ти обясня това, което видя.

— Не са ми необходими никакви обяснения.

— Не! — настоя мрачно той. — Необходими са ти. Даян разиграваше сцена.

— Това беше очевидно.

— Дойде тук, за да представи малко драма и я представи. Винаги е обичала да бъде в центъра на вниманието. Успяла е сама да се убеди, че съм подготвил фалита на „Коупланд Мърин“ заради нещо, което се случи между нас преди петнадесет години.

Лети съсредоточено изучаваше една малка картина, която висеше на стената зад рамото му.

— Виктор ми каза, че с дъщеря му сте били любовници — изрече тихо тя. — Разказа ми всичко.

Джоел я изгледа втренчено и студено.

— Всичко ли?

Тя кимна. Изразителното й лице бе станало алено.

— Да. Всичко. Как ви е заварил двамата и ти е наредил да не се срещаш повече с нея. Призна ми, че той в действителност те е прогонил от града.

— Това ли е всичко, което ти каза?

— Не съвсем. Каза още, че може би е сбъркал тогава. Чудел се дали не би му бил по-добър зет от Кейс Ескът. Това поне би трябвало да те удовлетвори малко.

— Не давам пукната пара какъв му изглеждам в сравнение с Ескът!

— Джоел, не виждам никакъв смисъл да продължаваме този разговор. И двамата знаем, че използваш моята компания, за да отмъстиш на Коупланд.

— Твоята компания?!

Да чуе тези думи от устата на Лети, бе повече от достатъчно, за да се възпламени гневът му отново.

— Да. Независимо дали ти харесва или не, „Торнкуист Гиър“ е моя собственост. Някой ден трябва да приемеш този факт.

— Да вървят по дяволите опитите ми да ти обясня нещата! Права си. Няма смисъл да се ровим в миналото. С какво те занимава Виктор на закуска?

— Току-що ти обясних.

Джоел махна нетърпеливо с ръка.

— Не ме интересуват дрънканиците му за случилото се преди петнадесет години. Какво предприе, за да те убеди да не закриваш компанията му. Искам да чуя сълзливата му история.

Лети направи гримаса.

— Наистина е сълзлива. Истински сълзлива история. И аз съм убедена, че ти сам много добре съзнаваш какви ще са последствията. Ясно е, че ако закрием „Коупланд Мърин“, ще унищожим голяма част от икономиката на града.

— Бизнесът си е бизнес. И каква е тая глупава идея да обикаляме дока следобед?

— Виктор предложи да ни поразведе наоколо — това е всичко.

— Ти ще отидеш ли?

— Разбира се. А ти няма ли да дойдеш с мен?

— Предполагам, че ще е по-добре да дойда. Ако не го направя, Виктор би могъл да продължи да размеква сърцето ти.

Лети вирна брадичка.

— И аз бих го послушала!

— Слушай всичко, което си искаш. Не можеш обаче да спреш развоя на нещата, Лети. Твърде късно е. Не можеш да рискуваш „Торнкуист Гиър“, за да спасиш „Коупланд Мърин“, а точно това ще се случи, ако продължаваш да поддържаш изкуствено Коупланд над водата. Ще изложиш на голям риск „Торнкуист Гиър“. Убий собствената си компания и ще оставиш без работа три пъти повече хора, отколкото тук в Еко Коув. Това е алтернативата, шефе!

— Не ме наричай „шефе“! — изкрещя тя.

Джоел се стъписа от яростния й изблик. Досега бе била толкова хладна и сдържана.

— Добре, добре. Спокойно, Лети.

— Ще изляза да се разходя по кея и да разгледам Еко Коув преди обиколката ни в „Коупланд Мърин“. Нуждая се от малко чист въздух.

Лети отиде до гардероба и извади чифт панталони. После се обърна и го изгледа свирепо.

— А сега ще ме извиниш, но бих искала да се преоблека.

На Джоел не му се искаше да я пуска сама в такова настроение.

— Ще дойда с теб. Мога да ти покажа забележителностите.

— Не, благодаря. Ще се оправя без теб. Не се тревожи, няма да се загубя.

Той потисна раздразнението си. Нещо му подсказваше, че днес не се справяше добре с шефката си. Може би трябваше да й даде време, за да размисли и се успокои.

— Добре. Както желаеш — отвърна й се отправи към стаята си.

— Джоел? — спря го гласът й.

— Да?

— Даян каза, че е трябвало да я спасиш преди петнадесет години? От какво е било нужно да я спасяваш?

— Даян не се нуждаеше от спасение. Повярвай ми, тя беше принцесата на града тогава. Получаваше всичко, което си поискаше. Най-хубавите дрехи, нов кабриолет, достъп до частен колеж, всичко. Трябваше само да помоли татенцето си за нещо и на следващия ден то беше нейно.

— С изключение на теб. Виктор не би й позволил да те притежава.

— Да, така беше.

— Джоел?

— Сега пък какво искаш?

— Вече е очевидно, че си се върнал в Еко Коув заради това, което се е случило преди петнадесет години. Явно не си успял да спасиш Даян тогава. Мислиш ли да го направиш сега?

Джоел поклати глава.

— Съвсем не си схванала нещата, шефке. Вече не съм в спасителния бизнес.

 

 

Половин час по-късно Лети стоеше в малкия парк близо до брега и се взираше във водната шир. Лекият бриз си играеше с косата й.

За пръв път, откакто бе напуснала Индиана, се чувстваше толкова неспокойна и обезкуражена. Само преди няколко седмици, когато бе взела решение да напусне работата си и да се премести в Сиатъл, всичко й бе изглеждало толкова ясно. Очакваха я „Торнкуист Гиър“ и съвършено нов живот. Бе се вкопчила в тази възможност с две ръце. Струваше й се така лесно, така примамливо.

Едва сега бе осъзнала каква неразбория създаваше Джоел Блекстоун в новия й начин на живот. Нищо не беше както трябва покрай него. Нищо не ставаше тъй, както би трябвало.

„С изключение на миналата нощ…“ — помисли си замечтано.

Някак странно й бяха прозвучали думите му, че вече не бил в спасителния бизнес. Тази нощ той я бе спасил от тайния й нарастващ страх, че никога не би могла да се наслади на пълноценно сексуално изживяване. Причината за този неин страх бе, че не беше срещнала досега подходящия партньор. И когато най-сетне го срещна, той се оказа маниакално обсебен от чувството за мъст и разруха.

Лети обаче си даваше сметка, че въпреки всичко, възможността да се влюби започваше да изглежда съвсем реална.

 

 

В два и половина следобед Виктор Коупланд поведе Лети и Джоел към кабинета си на горния етаж. От прозореца му се разкриваше панорама към дока, който току-що бяха разгледали.

Независимо от финансовите проблеми на фирмата, всички съоръжения работеха. Мъже с работни дрехи и каски на главите се движеха сред яхтите и риболовните лодки, вдигнати на дока за ремонт или преоборудване.

Навсякъде се виждаха макари, вериги и лебедки. Шумът от мощните машини отекваше дори през стените на кабинета. Мирисът на лак и катран също проникваше в помещението.

Работният кабинет на Коупланд беше пълнен с планове и каталози. Старото стоманено бюро също бе отрупано с документи и папки.

— Разбираш ли какво ти казвам, Лети? „Коупланд Мърин“ се справя с работата. Репутацията ми е непоклатима като скала. Винаги е била такава. Тръгнахме надолу преди две години, когато икономиката изпадна в криза. Ще призная, че и надцених малко възможностите си заради някои нововъведения, които направих.

— Затънал си до гуша в дългове, Коупланд.

Джоел пъхна ръце в задните си джобове и се усмихна студено.

— Лихвите върху заемите, които бе изтеглил от банката, те изяждаха жив. Още шест месеца и щеше да загубиш всичко. Очевидно е, че сегашното ти положение се дължи на лошото ръководство.

Виктор не му обърна внимание, както бе правил и по време на обиколката. Той отново заговори на Лети.

— Както ти казах, бях малко в преразход и когато „Торнкуист Гиър“ ми направи своето предложение, аз се хванах за него. Нямах представа, че ме подвеждат. Но нещата се развиват, както съм ги планирал. И ако ми дадеш само още малко време, ще изправя компанията на крака…

— Повече от това няма да получиш, Коупланд — прекъсна го Джоел. — Вече видяхме достатъчно. Нищо не се е променило тук през последните петнадесет години. Ти продължаваш да ръководиш фирмата си така, като че ли тя е някой треторазреден гараж. Не би могъл да я спасиш дори да ти дадем още сто години.

Лицето на Виктор Коупланд стана виолетово-червено. Той се завъртя рязко към него.

— Ти млъкни! Опитвам се да разговарям със собственика на „Торнкуист Гиър“. А е повече от сигурно, че този собственик не си ти, Блекстоун!

Джоел изгледа Лети продължително.

— Няма смисъл да се мотаем повече тук.

— Не, още една минута! — изрева Коупланд. — Имам правото да й кажа как стоят нещата. Това е бизнес, по дяволите!

Лети се намръщи, усетила, че конфликтът между двамата мъже би могъл да отиде доста далеч.

— Извинете ме — намеси се решително, — но бих искала да видя и останалите офиси.

Виктор пак обърна голямата си глава към нея.

— Не разбирам за какво говориш…

Тя се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, бих желала да се запозная с административната структура на „Коупланд Мърин“.

— Административна структура ли? Аз съм административната структура на „Коупланд Мърин“. Винаги съм бил. Тази компания е моя!

— Разбирам. Но би трябвало да имаш някакви помощни отдели, като счетоводство, каса, деловодство — такива неща — рече по-спокойно Лети.

— О, да. Естествено.

Виктор мина покрай Джоел, без да го погледне, и отвори вратата.

— Насам.

Лети излезе в коридора и се сблъска с Кейс Ескът.

— Извинете ме, госпожице Торнкуист…

Той я хвана за ръката, за да я задържи.

— Съжалявам много. Добре ли сте?

— Добре е — измърмори Джоел.

Кейс го изгледа безизразно и отново се обърна към Лети.

— Как мина обиколката?

— Беше много интересна — отвърна разсеяно тя.

Споменът за Даян, коленичила пред Джоел, я изпълни със съчувствие към Кейс. Чудеше се дали той знаеше, че жена му е посетила Джоел в мотела тази сутрин. Искрено се надяваше никога да не узнае. Кейс беше чувствителен човек и това неминуемо щеше да го нарани.

— Бързаме — рече му нетърпеливо Виктор. — Ще говоря с теб по-късно.

Лети забеляза как очите на Ескът се присвиха леко от деспотичния тон на Коупланд, но гласът му бе съвсем равен, когато заговори:

— Помислих си, че би искал да покажеш на госпожица Торнкуист някои от числата, които получих при дългосрочното планиране на „Коупланд Мърин“. — Той извади папката от подмишницата си. — Надявам се, че ще й се сторят интересни.

Виктор грубо я блъсна от ръката му.

— Писна ми от проклетото ти дългосрочно планиране! Махай се от пътя ми, Ескът! Върви да си играеш с компютъра си. Казах, ще говоря с теб по-късно. Хайде, Лети.

Но Лети вече бе коленичила и помагаше на Кейс да събере документите от пода.

— Ето, вземи ги.

— Благодаря… — изправи се Кейс и кимна вдървено. — Довиждане, Лети.

Джоел наблюдаваше сцената мрачно, без да каже нищо.

Лети се усмихна студено на Виктор.

— Ще продължим ли обиколката?

— Разбира се, но скоро ще приключим, защото няма много за гледане.

 

 

В полунощ Лети се събуди с някакво странно чувство, че нещо не бе наред. Остана да лежи неподвижно в леглото си, заслушана в звука, който очевидно я бе събудил.

Издаваше го бравата на междинната врата. Джоел май се опитваше да влезе в стаята й.

„Наистина е прекалено дързък — помисли си ядосано. — След начина, по който се държа днес, да не би да си въобразява, че ще му позволя да продължи оттам, където стигна миналата нощ!“

Отметна завивките, взе очилата си от нощното шкафче и стана, доволна, че предвидливо бе заключила.

Дръжката на бравата престана да се движи нагоре-надолу. Лети застана в средата на стаята, като се колебаеше дали да му обясни какво мисли за арогантността му или ще е по-добре да се престори, че не го е чула.

Преди да вземе решение, долови други звуци — отвори се и се затвори врата на гардероб и един стол изскърца, когато Джоел седна на него. Настъпи кратка тишина и след това — отново изскърцване — явно беше станал. После Лети чу стъпките му и отварянето на външната врата.

Изведнъж осъзна каква бе работата.

Бързо прекоси стаята си, отключи и излезе боса в коридора.

Потрепери от нощния хлад и памучната й нощница се усука около краката й. Зърна Джоел да тръгва към стъпалата. Беше с дънки и сиво яке. Сигурно бе я чул, че е излязла, но не погледна назад.

— Джоел? — извика му тихо.

Той най-после благоволи да спре и да й хвърли поглед през рамо.

— Какво, по дяволите, искаш сега?!

Лицето му беше сурово и приличаше на войник, готов за битка.

— А ти къде отиваш?

— Излизам.

Лети се намръщи от тона му.

— Казах ти вече, че не искам да тичаш в центъра на Еко Коув посред нощ. Ще изглежда странно, Джоел.

— Не отивам да тичам, госпожице президент — отвърна й ужасно вежливо Джоел.

Тя премига и оправи очилата на носа си.

— Къде отиваш тогава по това време?

— В един бар — „Котвата“.

Всяка дума на Джоел беше като парче лед.

— На една пряка оттук е. Преди петнадесет години мъжете се криеха там от мърморещите си жени и от непоносимите си шефове.

Лети се стегна.

— Наистина ли, Джоел?

— Да, наистина. Минах оттам днес и като че ли нищо не се е променило. Все същото мъжко убежище, а аз изглежда съм се сдобил и с двете наведнъж — мърмореща жена и непоносим шеф. Затова ще направя това, което поколения наред са правили в Еко Коув — ще отида до „Котвата“. Доволна ли си?

Лети се вторачи в него вцепенена.

— Ще висиш в някакъв долнопробен бар по това време на нощта?! Джоел, не можеш да го направиш!

— Имаш ли по-добро предложение?

Той изгледа предизвикателно не особено плътно прикритото й от нощницата тяло.

Лети се вбеси.

— Джоел, няма да излизаш да пиеш! Абсолютно ти забранявам!

Усмивката му в отговор на думите й би била достойна за всяка акула.

— Така ли?

Тя благоразумно се отказа от заповедния си тон.

— Джоел, моля те! Помисли за имиджа на компанията. Не би било добре изпълнителният директор на „Торнкуист Гиър“ да ходи в някакъв квартален бар, за да се налива.

— По дяволите имиджа на компанията!

Джоел направи заплашително крачка напред.

— По дяволите и президента на компанията!

Лети побърза да се прибере в стаята си и хлопна вратата. Сложи дори и райбера. После се облегна върху стената и затвори очи, докато слушаше заглъхващите му в далечината стъпки.