Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (19)

Деветнадесета глава

— Не съм съвсем сигурна, че е разумно да идваш с нас, Стефани.

Лети отби BMW-то на баща си от главното шосе и пое по извиващия се покрай урвата път.

— Че защо пък да не дойда? Морган и Джоел очевидно са решили да си играят на полицаи и апаши, а аз ще трябва да си стоя сама в къщата и да се отегчавам до смърт. Дори и теб няма да те има, за да ходим заедно на лекции.

Лети я изгледа изненадана.

— Мислех си, че се съгласи да те придружавам заради татко.

Стефани се усмихна загадъчно.

— Признавам, че в началото го правех, за да доставя удоволствие на Морган. Но вчера следобед ходих сама на лекцията „В очакване на успешното сядане на гърнето“ и да си призная, съвсем не ми беше интересно без теб. През цялото време си мислех за всички забавни забележки, които би направила. Особено когато лекторът демонстрира правилната стойка на детето върху гърнето.

— И защо бих го намерила за смешно?

— Защото демонстраторът бе лично той.

Лети се усмихна.

— Да, вероятно щях да подметна нещичко. Но сигурна ли си, че е разумно да напуснеш града за цели два дни в твоето състояние?

— Реших да престана да се тревожа за бебето. Аз съм съвършено здрава, бебето е съвършено здраво и терминът ми е след три седмици. Освен това, ще сме само на час и половина път от Сиатъл.

— Чувала съм, че първите бебета често закъснявали — намеси се Даян от задната седалка и това бяха първите й думи, откакто бяха потеглили.

— Всъщност, лекарката ми се чуди дали терминът ми не е определен малко по-рано — отвърна й Стефани.

— Напоследък и Кейс започна да говори за бебе… Казах на Лети, че ме е страх.

Стефани се обърна назад.

— Страх те е от баща ти?

— Да. Знам, че ако има внук, татко ще го смята за своя собственост. Може би дори повече, отколкото мен самата. А пристъпите му на ярост зачестяват напоследък. Ужасявам се от тази възможност.

Стефани бе шокирана.

— Мили Боже, живяла си с този страх от баща си през всичките тези години?!

Лицето на Даян се бе изопнало.

— Твърде дълго. Доволна съм, че това ще свърши. Имам чувството, че съм живяла под дулото на терорист.

— И всеки човек, навлязъл в живота ти, е бил нещо като заложник — вметна тихо Лети. — Нищо чудно, че се страхуваш да имаш деца.

— Да. Може би, след като всичко свърши… — не се доизказа Даян.

— Всеки от нас носи някакъв таен страх в себе си. — Лети спря колата пред планинската вила на Торнкуист и добави: — Рано или късно ние се нуждаем от нечия помощ, за да преодолеем страховете си.

Стефани повдигна въпросително вежди.

— Не се обиждай, Лети, но не мога да си представя, че тъкмо ти се страхуваш от нещо.

— И аз съм любопитна да узная от какво би могла да се страхуваш, Лети? — обади се Даян.

— Наистина ли искате да знаете?

— Ами, да — потвърди Стефани с любопитен блясък в очите.

Даян също кимна.

— И аз бих искала. Честно казано, останах с впечатлението, че си нещо подобно на амазонка.

Лети се усмихна тъжно.

— Не съвсем. Страхувах се дълго време. Страхувах се, че нещо в живота ми липсва. Че може би липсва в мен. Като че ли бях наблюдател, а не участник. Разбирате ли?

Стефани срещна погледа й.

— Мисля, че да.

— Чичо Чарли ме спаси от този страх, като ми завеща компанията си. Изведнъж в „Торнкуист Гиър“ аз се превърнах в действаща фигура, а не в част от публиката. — След като вече бе започнала признанието си, на Лети й бе трудно да спре. — Има и още нещо. Вие двете се страхувате да имате деца. Аз се страхувах, че не бих могла да имам.

— Защо? — изненада се Стефани.

— Страхувах се, че никога няма да намеря мъжа, когото да пожелая за баща на децата ми. А пък ако го намерех, се страхувах, че няма да мога да го задържа, защото не съм в състояние да го задоволя в леглото.

— За Бога, Лети! — възкликна Стефани.

— Вярно е. Не успях да задържа дори Филип Диксън. Пет седмици след годежа ни той си намери една студентка, която да задоволи егото му, защото аз не можех да стигна до оргазъм…

Очите на Стефани се разшириха съчувствено.

— О, Лети, не знаеше ли, че би могла да потърсиш професионална помощ, за да решиш този проблем?

Лети я изгледа вторачено. После започна да се смее. Смееше се толкова неудържимо, че едва не падна от колата, когато отвори вратата.

— Трябва да ви информирам — изрече, изтривайки с кърпичка очите си, — че не се нуждая от терапия, въпреки всичко.

 

 

Няколко часа по-късно Лети вдигна капака на тенджерата, която къкреше на печката. Беше предложила да приготви супа и за нейна най-голяма изненада, мащехата й не се беше противопоставила.

— Мирише вкусно — каза Стефани, заставайки на прага. — Забравила съм колко приятно нещо може да бъде домашно приготвената супа в студен ден.

Лети погледна през прозореца.

— Студено е, нали? И започва да се заоблачава. В Индиана бихме казали, че се кани да вали сняг.

— Тук е твърде рано за нещо повече от леко преваляване. — Стефани отиде до хладилника и го отвори. — За всеки случай, Морган провери прогнозата за времето, преди двамата с Джоел да ни изпратят на това заточение. Не се предвижда сняг. Само дъжд. Да приготвя ли салата?

Лети се усмихна.

— Звучи примамливо. При условие че не изпробваш някоя от бебешките си рецепти върху нас с Даян.

— Не се тревожи. Безпомощна съм без миксера.

Даян също се появи на вратата.

— Май че мирише на вечеря тук.

Лети вдигна очи към нея.

— Мислех, че си легна?

— Не можах да заспя. Дали ще вали?

— Прилича на дъжд — отвърна Стефани и започна да мие марулите.

— Мога да приготвя кнедли, ако искате — предложи колебливо Даян.

— Не съм предполагала, че някой тук на Западното крайбрежие знае как се правят — усмихна се Лети.

Даян сви рамене.

— Майка ми ме научи много отдавна. Не съм ги правила от години.

Тя отиде до плота и отвори малкото пакетче брашно, което Лети бе купила, когато спряха за провизии по пътя.

В кухнята настъпи някаква странна хармония, когато и трите жени се заловиха за работа. На Лети й мина през ума, че нищо друго не би създало такава силна връзка между тях, както готвенето. Имаше нещо първично и много женствено в този своеобразен ритуал.

— Мислех си за онова, което каза в колата, Лети — обади се Стефани по едно време. — За това, че всеки от нас се нуждае от нечия помощ, за да преодолее собствените си страхове.

— И защо толкова те впечатли това? — попита Даян.

Стефани присви устни.

— Предполагам, защото ми бе трудно да приема, че от нас двамата с Морган, аз съм слабата страна. Винаги съм се грижила сама за себе си. Невероятно съм му благодарна, че създадохме това бебе, но вътрешно бях страшно нервна, че някой трябваше да ме спаси от безплодието. Това ме накара да осъзная, че нещата не са съвсем равни между нас. Бих искала той да се нуждае от мен толкова много, колкото аз от него.

— Сигурно се шегуваш! — погледна я изумена Лети. — Нали не смяташ сериозно, че татко не се нуждае от теб толкова, колкото ти от него?

Стефани яростно разбиваше оцета и оливията в една купа.

— Зная, че е загрижен за мен. Но се съмнявам дали наистина се нуждае от мен.

— Грешиш. — Лети се усмихна. — Ти и бебето му дадохте нови сили за живот. След смъртта на мама татко започна да се превръща в старец пред очите ми. Бях безсилна да спра този процес. Ти го направи отново млад, Стефани. Той ми го е казвал.

Очите на Стефани заблестяха.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Но и дори да не ми го бе казал, аз щях да го разбера. Забелязах промяната в него, още когато слязох от самолета. Вие взаимно се нуждаете един от друг. Връзката ви е напълно равнопоставена.

— Бих искала и моята да е такава — въздъхна Даян. — Единственото, което съм направила за Кейс е, че превърнах живота му в ад.

— Глупости!

Лети вдигна капака на тенджерата и разбърка отново супата.

— Кейс е роден рицар. Нуждае се от възможността да спаси красива дама и да убие дракон. Ти си му осигурила и двете. Той просто е чакал големия си шанс и най-после го получи.

Даян впери поглед в нея.

— Така ли мислиш?

— Точно така.

— Казваш ми го, защото се е нахвърлил върху Джоел в онази ужасна разправия в бара?

Лети се засмя.

— Не само заради това. Мисля си също колко бързо ни представи този петгодишен проект за „Коупланд Мърин“. Не е разработил всички подробности за една нощ. Трудил се е над него дълго време, което означава, че просто е чакал своя шанс.

Даян се замисли.

— Спомням си колко развълнуван беше вечерта, когато се прибра вкъщи и ми каза за опасността, „Коупланд Мърин“ да бъде ликвидирана…

— Това, от което Кейс се нуждае сега, е да вярваш в него. И ти му осигуряваш точно тази подкрепа. Той е на път да спаси света. Или поне Еко Коув.

— Надявам се да е така! — рече пламенно Даян. — Господи, толкова се надявам някой да вразуми баща ми, преди да е станало твърде късно.

— Ще го намерят и ще го спрат — утеши я Стефани. — Той е твърде болен. Нуждае се от лечение.

Даян се загледа някъде в пространството пред себе си.

— Не мисля, че е болен. Той е зъл. Винаги съм се питала какво всъщност се случи с бащата на Джоел. Години наред тайно си мислех дали татко няма нещо общо със смъртта на Ханк Блекстоун…

Лети усети студени тръпки да пролазват по гърба й. Двете със Стефани си размениха разтревожени погледи, но никоя от тях не каза нищо повече за Виктор Коупланд.

Телефонът иззвъня в девет часа вечерта. Беше Джоел. Обаждаше се от офиса си и се бе приготвил да лагерува още една нощ там с Морган.

— Няма никакви следи от Коупланд. Ченгетата от Еко Коув не са го намерили. Не се знае какво възнамерява да прави сега. Как са нещата там при вас?

— Добре сме — отвърна Лети, седна върху облегалката на един фотьойл и кръстоса крака. — Джоел, не можеш да ни държиш тук безкрайно.

— Само един или два дни, обещавам.

Настъпи пауза.

— Лети?

— Да?

— Обичам те.

Тя се усмихна щастливо.

— А ще се оженим ли скоро?

— Пуснали лисицата под одъра, а тя се качила на одъра. Мъжете не обичат настоятелните жени.

— Знам. Четох статия по въпроса. Но реших, че само хленчещите мъже не обичат силните жени.

— Предполагам, това означава, че или трябва да се примиря с властния ти тон, или да рискувам да ме наречеш „хленчещ мъж“.

— Точно така. Джоел?

— Да?

— Обичам те.

— Знам — отвърна нежно той. — По-добре подай слушалката на Стефани. Морган се е надвесил над бюрото ми и иска да разговаря с нея.

Стефани нетърпеливо пристъпваше от крак на крак зад гърба на Лети.

— Здравей, Морган — рече тя. — Да, добре съм. Гърбът леко ме наболява, но това е нормално напоследък. Да, ще си легна рано. Лека нощ, мили. Ще ти се обадя сутринта.

Кейс се обади няколко минути по-късно и говори дълго с Даян.

— Пази се, скъпи — помоли го тя, преди да затвори. — Единственото нещо, което наистина ме вълнува в Еко Коув, си ти.

Всички си легнаха преди десет.

 

 

Лети се събуди преди зазоряване и й хрумна идеята да приготви палачинки.

Навън вятърът все още виеше и всичко наоколо бе побеляло. Снежната покривка ставаше все по-дебела с всяка изминала минута.

Даян влезе в дневната, като в движение завързваше колана на халата си.

— Мили Боже! Каква виелица! Предполагам, това ще реши проблема на мъжете. Те могат да бъдат спокойни, че ще останем тук още известно време.

Стефани излезе от банята пребледняла и трепереща.

— Какво има? — попита я тревожно Лети.

— Водата ми току-що изтече…

Лети забеляза страх в очите й. Най-добрият акушер в Сиатъл и най-модерното медицинско оборудване в щата бяха само на седемдесет мили оттук, но никой разумен човек не би рискувал да измине това разстояние в такава снежна буря.

Даян се хвана за гърлото, гледайки ту ужасеното лице на Стефани, ту тревожното изражение на Лети.

— Ако водата й е изтекла, това значи, че ще започнат родилните болки. Какво ще правим?!

Лети си пое дълбоко дъх и успя да се усмихне.

— Не е ли добре, че съвсем наскоро четох няколко статии за радостта да родиш бебето си вкъщи?

Телефонът върху бюрото на Джоел иззвъня и той мигновено сграбчи слушалката. Госпожа Седжуик все още не беше дошла на работа и бе твърде рано за делови разговор.

Очакваше да чуе гласа на Кейс Ескът, но се бе излъгал.

— Миналия път беше баща ти — изръмжа Виктор Коупланд от другия край на линията. — Сега е ред на любовницата ти. Знам къде е. Ще я хвана. Както хванах баща ти. Така става, Блекстоун. Ти отнемаш нещо мое. Сега аз ще отнема нещо твое. Съвсем просто е, нали?

— Коупланд, почакай, негодник такъв! — извика Джоел, но Коупланд прекъсна връзката.

Джоел трескаво започна да избира номера във вилата на Торнкуист, кипейки от гняв.

„Миналия път беше баща ти.“ Повече нямаше съмнение — Коупланд беше убиец.

— Какво има? Коупланд ли се обади? — попита Морган и остави чашата си с кафето.

— Да, Коупланд. Каза, че знаел къде е Лети, и че щял да я намери.

Джоел изслуша съобщението на телефонната компания.

— По дяволите! — изруга високо.

— Какво става?

— Не мога да се свържа.

Морган присви очи и се загледа през прозореца.

— Може би в планината вали сняг. Телефоните винаги прекъсват, когато има снежна буря там.

— Господи!

Джоел се опита да прецени ситуацията.

— Трябва да се добера до вилата!

— Имаш ли вериги за джипа?

— Разбира се.

Джоел се изправи, облече синьото си яке и мушна пистолета в джоба си.

— Опитвай се да телефонираш. Виж дали не можеш да се свържеш с ченгетата там. Кажи им какво става.

— Не — възрази Морган. — Няма да остана тук. Ще дойда с теб. Дъщеря ми и съпругата ми са там. Ескът може да се погрижи за телефоните. Ще му се обадя, за да го известя какво става.

Джоел кимна.

— Добре. Действай.

За щастие, сутрешният трафик на улиците, водещи извън града, не бе натоварен. Повечето от превозните средства се движеха към центъра на Сиатъл, а не към покрайнините.

Въпреки това, изгубиха време. Твърде много време.

Валеше проливен дъжд, когато започнаха да се изкачват през гористата местност на изток от Сиатъл. Дъждът скоро се превърна в суграшица, после и в сняг. След като завиха от главното шосе по криволичещия планински път покрай реката, видимостта бе едва на няколко метра.

— Трябва да спрем, за да сложим веригите — обади се Морган.

— Знам. Ще отбия встрани.

— Няма да се бавим много. Добър съм в тази работа. Слагал съм вериги още като седемгодишен.

— Непрекъснато повтарям на Лети, че вие хората от Средния запад сте много жилави.

— По-добре ще бъде и да повярваш в това. Джоел, тя ще бъде добре. Даян е там. Коупланд няма да нарани собствената си дъщеря. Тя ще се справи с него, докато ние се доберем до вилата.

— Бих искал наистина да ти вярвам. Откъде, по дяволите, е научил за вилата?

— Много добър въпрос — измърмори Морган.

Някакво шесто чувство накара Джоел да погледне в огледалото за обратно виждане.

— Проклятие! Някой кара точно зад нас.

— Предупреди го навреме с мигача, преди да се опиташ да спреш в тази киша.

Голямата кола зад джипа се движеше на прекалено малка дистанция за тези атмосферни условия. Заснеженият път бе хлъзгав и спирачките бяха слабо ефективни без двойно предаване или вериги.

Джоел изведнъж осъзна колко дълбока бе пропастта отдясно на шосето.

Морган се обърна и се взря през задното стъкло.

— Какво му става на този идиот?!

— Проклет да съм, ако зная — изръмжа Джоел и започна да отбива джипа встрани.

В този момент огромният крайслер се стрелна напред, като че ли се готвеше за изпреварване.

— Не мога да повярвам — рече възмутен Морган. — Хората от Западното крайбрежие никога няма да се научат как се кара в сняг.

Джоел погледна наляво и забеляза масивната фигура на Виктор Коупланд зад волана на крайслера.

— По дяволите! Коупланд не е знаел къде е Лети. Изчакал е да излезем от офиса и ни е проследил. Той иска мен.

Изведнъж той си припомни съвсем ясно как бе загинал баща му. Очевидно Коупланд му бе подготвил същата участ.

Тясната урва покрай реката започваше непосредствено от пътя, но сега почти не се виждаше заради виелицата. Вероятно Коупланд бе карал след тях през цялото време от Сиатъл, дебнейки сгоден момент за атаката си. По натоварената магистрала не бе имал никакъв шанс, но сега двете коли бяха сами на тясното пътно платно.

Джоел изчака, трескаво обмисляйки сложната ситуация. Реагира, чак когато торпедото на голямата кола се насочи към бронята на джипа. Той изви волана наляво и вдигна крак от педала за газта. Джипът изостана малко и левият му преден калник се удари в задната броня на крайслера, който се унесе тежко, тъй като Коупланд загуби контрол над управлението. После той се завъртя и спря в снега напреко на тесния път. Вратата му се отвори и Коупланд взе нещо от задната седалка.

— По дяволите! — изруга Джоел. — Той има пистолет.

Включи на задна скорост и даде газ. Трябваха му трийсетина метра, за да прикрие джипа зад завоя на шосето. Още петнадесет метра… Едва виждаше пътя. Единственото му успокоение бе, че видимостта на Коупланд не беше по-добра. Десет метра… пет… Завъртя волана предпазливо, страхувайки се да не полети в дълбоката пропаст.

— Достатъчно се отдалечи — обади се Морган. — Вече сме зад завоя.

— Навън! — Джоел бързо разкопча предпазния си колан. — Ще намери джипа след около две минути. Трябва само да върви по пътя и ще попадне точно на нас. Тръгни нагоре по склона към горичката.

— Не се тревожи. Нямам намерение да се навъртам тук. — Морган отвори вратата и изскочи.

Двамата се добраха през разбушувалата се виелица до прикритието на дърветата. Снежната пелена ги правеше почти невидими, но това нямаше да е така, когато вятърът утихнеше.

Джоел се опитваше да наблюдава пътя иззад един клонест бор. Едва различаваше джипа. За миг снегът се надигна като мъгла и той забеляза едрата фигура на Коупланд да се клатушка на завоя. Виктор държеше пистолет в лявата си ръка. Той стигна до джипа и насочи дулото му към купето.

— Блекстоун! Кучи син такъв! Блекстоун, къде си? Искаш ли да узнаеш защо изблъсках баща ти от пътя през онази нощ? Защото си мислех, че си ти. Ето защо. Трябваше да бъдеш ти, негоднико! — Гневният вик на Коупланд бе понесен от вилнеещия вятър. Наподобяваше яростния вой на звяр, лишен от плячката си.

След още миг Джоел го изгуби от очи. Снежната завеса отново стана непрогледна.

— Ако се отдалечим още от джипа, рискуваме да се загубим — рече Морган. — При такова време може да ни настигне и бялата смърт.

— Коупланд не ни вижда по-добре, отколкото ние него — отвърна Джоел и се прилепи о ствола на дървото. — Предполагам, че ще стои близо до колата. Това може би е единственият ни шанс.

— Ще се опиташ да стигнеш до него?

— Да. — Той извади пистолета си от джоба. — Ще сляза надолу. Гледай внимателно. Може да го забележиш преди мен. Извикай ми.

— Не ми харесва това.

— Нито пък на мен.

Джоел започна предпазливо да се спуска надолу по склона. Около него снегът продължаваше да се върти и да го заслепява. Мина му през ума колко глупаво би било, ако се загубеше тук — може би само на няколко крачки от джипа.

Вятърът стихна внезапно и снежната пелена се разкъса.

Джоел и Коупланд се видяха в една и съща секунда. Делеше ги само пътят.

— Негодник! Ще те науча какво означава да се бъркаш в работите на Виктор Коупланд! Кой, по дяволите, си мислиш, че си?!

Виктор Коупланд вдигна пистолета си и стреля.

Джоел се хвърли върху дебелия сняг и куршумът профуча над главата му. Той също насочи своето оръжие към него, но вятърът пак се усили и спусна снежна завеса между тях. Джоел започна да пълзи напред по корем.

— Джоел! Отдясно. Погледни надясно! — достигна до слуха му викът на Морган.

Той реагира незабавно.

Коупланд беше на по-малко от два метра и се озърташе, опитвайки се да се ориентира по гласа на Морган. Той залитна и стреля напосоки към гората.

Джоел скочи на крака и се хвърли към него. Двамата се строполиха тежко върху снега пред самия ръб на пропастта. Пистолетът се изплъзна от замръзналите пръсти на Джоел и падна върху масивното тяло на противника му. Коупланд се изви конвулсивно и се помъчи да се прицели в Джоел. Той го удари с юмрук в корема, сграбчи китката му и започна с всички сили да я извива. Коупланд изрева от ярост и болка. Пистолетът му падна в снега. Джоел се опита да се отдръпне назад, за да избегне насочения към лицето му юмрук, но ботушът му се подхлъзна и той загуби равновесие. Ударът на Коупланд попадна в целта. Силата му бе невероятна. Цялата лява буза на Джоел изтръпна. Той погледна надолу и видя, че снегът затрупва пистолета. Сграбчи го с премръзналите си пръсти. Коупланд вече бе станал и се засилваше като бик. Джоел отстъпи встрани буквално в последния миг.

— Не ме карай да натискам спусъка, негоднико — изрева той, докато Коупланд се готвеше за нов удар.

— Няма да го направиш. Не ти стиска. Следвах те през целия път и ще те убия. Трябваше да те убия преди петнадесет години! — Изражението на Коупланд беше безумно, а истеричният му кикот бе по-силен от вятъра.

— Казах ти да спреш — повтори Джоел. — Не се шегувам!

Но сякаш говореше на див звяр, готов да разкъса жертвата си. Виктор Коупланд бе загубил разсъдъка си и в очите му имаше само смърт.

Точно когато Коупланд започна да се засилва за пореден път, вятърът се усили и снежният воал покри двамата мъже. Коупланд изрева и Джоел разбра, че той все още се готвеше за схватка, въпреки липсата на видимост. Беше се устремил право към урвата и не забеляза ниските метални перила. Блъсна се с колене в тях, преметна се и огромното му туловище политна надолу. Разнесе се предсмъртният му вик и изведнъж настъпи странна тишина. Силата на вятъра намаля и бурята почти стихна.

Джоел остана дълго така, загледан в пропастта. После се сети за изтръпналите си от студ пръсти и бавно си сложи ръкавицата.

Морган се приближи до него и също погледна към неподвижното тяло на Коупланд до брега на криволичещата планинска река.

— Ще трябва да издърпаме колата му от пътя, за да стигнем до вилата. Но няма закъде да бързаме. Всички вече са в безопасност.

Джоел усети, че нещо, което се бе свило в него, започваше бавно да се отпуска.

— Да — отвърна мрачно. — В безопасност са.

— Ти добре ли си?

— Да, Хайде да сложим веригите и да тръгваме.

Трябваше им почти цял час, за да се доберат до вилата.

Джоел паркира джипа отпред и слезе. Чувстваше се изцеден и изтощен. Единственото нещо на света, което искаше в този момент, бе Лети.

— Адско пътуване — обади се Морган и се протегна.

Внезапно бялата тишина бе разцепена от женски писък на болка.

Двамата хукнаха към входната врата.