Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (18)

Осемнадесета глава

— Знаеш ли какво — поде Лети, докато замислено си похапваше от купчината спагети с фъстъци и лютиви чушлета. — Реших, че след като преживях това, което се случи днес в кабинета ти, мога да преживея и всичко друго.

Тя за пръв път споменаваше за „инцидента“.

Джоел се засмя. Не успя да се въздържи. Всеки път, като си представеше изражението на Филип Диксън този следобед, му се искаше да се смее на глас.

Това бе добър начин да се отърват от него. Мъжкият инстинкт му подсказваше, че вероятно в бъдеще нямаше да имат твърде много проблеми с Филип. Джоел предполагаше, че професорът ще се качи още на следващия самолет за Индиана.

Диксън се бе оттегли от кабинета му най-позорно още в мига, когато бе осъзнал какво става пред очите му. Джоел бе изпаднал във възторг, докато наблюдаваше как окончателно сломеният му противник напуска панически арената.

Мисълта, че повече не трябва да се тревожи за Филип Диксън, му бе почти толкова приятна, колкото интимните ласки на Лети. За съжаление, не бе успял да се наслади докрай на нежния й език, защото тя бе изпаднала в шоково състояние.

Бе закопчал джинсите си и бе помогнал на своята шефка да се върне в кабинета си, като пътьом мрачно бе обяснил на Артър Бигли, че президентката на „Торнкуист Гиър“ не се чувства добре.

Артър незабавно се бе заел да й приготвя чай.

В пет и половина Джоел се отби да провери дали Лети се е възстановила, и я завари потънала в работа върху новата рекламна кампания. Тя избегна погледа му и като че ли бе забравила, че е време да си тръгват.

Джоел я изведе от офиса и я покани в един съседен бар на чаша бяло вино. След това отидоха в ресторанта да вечерят, но Лети дори не забеляза какво й поръчва.

— Следващия път, не забравяй да заключиш вратата, преди да ме прелъстяваш в кабинета ми — посъветва я той.

— Съвсем определено няма да има следващ път в кабинета ти! — Лети намести очилата си и го изгледа мрачно. — Както и да е, започвам да вярвам, че след като преживях шока да бъда разкрита в такава компрометираща ситуация, сега бих могла по-лесно да се справя с идеята за романтична неангажираща връзка.

Джоел я изгледа напрегнато и никак не му хареса замисленото й изражение.

— Така ли? Днес останах с впечатлението, че започваш да имаш проблеми с идеята за трайна връзка.

Лети само повдигна рамене и се съсредоточи върху спагетите.

— Ти трябва да разбереш, че е необходима драстична промяна в старомодните ми възгледи от Средния запад за благоприличие. Там, откъдето идвам, все още се смята за нормално да се ожениш, преди да започнеш да мислиш за семейство.

— Семейство! — Сега беше ред на Джоел да изпадне в шок. — Да не се опитваш да ми кажеш, че си бременна? Не би могла да забременееш. Внимаваме… — Той си спомни за случая в хамбара и се намръщи.

— Не съм бременна — усмихна се Лети. — Все още.

— Тогава не прави такива изявления. Не е добре за сърцето ми.

— Не искаш ли семейство, Джоел?

Джоел си представи как тя има бебе от него и го държи на ръце. Тази сцена не изникваше за пръв път във въображението му и винаги, когато тя го споходеше, нещо странно ставаше с него.

Но не можеше да се ожени за Лети, докато тя бе собственичка на „Торнкуист Гиър“, и това бе най-важното.

— Евентуално… — отвърна. — Да, евентуално бих искал деца.

— Тогава не трябва да чакаш прекалено дълго, нали знаеш. Може би бихме могли да започнем да работим по въпроса още сега. Какво мислиш? Имам предвид, че след като привикнах с идеята за чисто романтична любовна връзка и съм напълно щастлива, може би не е необходимо да се женим въобще. Тук не е Средният запад. Това е Западното крайбрежие.

Джоел изпита раздразнение.

— Няма да имаме деца, докато не се оженим, а няма да се оженим, докато ти притежаваш „Торнкуист Гиър“. Това е окончателно, Лети! Абсолютно окончателно!

Тя го изгледа студено.

— Искаш да се откажа от наследство си, преди ти да се замислиш за брак?

— Никога не съм те карал да се отказваш от каквото и да било. Моля те да ми продадеш компанията. Ще ти дам приемлива цена. По дяволите, ще спечелиш повече от продажбата на компанията, отколкото за двадесет години като библиотекарка.

Лети се замисли и се навъси.

— Това подозрително ми напомня, че си купувам съпруг.

— Глупости, ти няма да ме купуваш. Ще ми продадеш „Торнкуист Гиър“. Има голяма разлика.

Тя започна да гризе съсредоточено долната си устна.

— Ами ако промениш решението си след продажбата?

— Исусе Христе! За какво говориш пък сега?

— Ако решиш, че не искаш да се ожениш за мен, след като ти продам „Торнкуист Гиър“? Няма да има начин да те принудя да удържиш на своята част от сделката. — Лети поклати глава. — Не, мисля, че рискът е твърде голям. Нека да продължим така. Започнах да свиквам. Със сигурност има някои вълнуващи моменти в тази ситуация.

Джоел я изгледа втренчено.

— Днес си в странно настроение, нали?

— Беше напрегнат ден. Първо, изсипах чиния със скариди и пържени картофи върху главата на човека, който в действителност ми е направил честно предложение за женитба. После трябваше да успокоявам и да помагам на бившата ти приятелка. След това бях хваната в изключително деликатна поза в кабинета ти, а сега ям храна, която е толкова гореща, че би могла да подпали чинията.

— Както ти казах още в началото, не си в Канзас.

— Индиана!

Джоел замълча. Трябваше да си признае, че бе разчитал Лети да се почувства неудобно от такава връзка след известно време. Бе предполагал, че желанието й за нещо ново, странно и вълнуващо нямаше да продължи дълго, че старите й морални ценности бързо щяха да се наложат отново и тя ще започне да настоява за женитба.

След като я уловеше по този начин, можеше и да преговаря. Разбира се, че възнамеряваше да се ожени за Лети. Не беше съвсем сигурен кога това решение бе изкристализирало в мозъка му, но то бе здраво като скала. Щеше да го направи обаче, само при неговите условия.

Никой нямаше повече да го обвинява, че се е оженил за нея, за да сложи ръка върху „Торнкуист Гиър“.

За съжаление, не бе включил в сметките си вероятността, една необвързваща романтична връзка да стане приемлива за Лети. Нито пък бе очаквал, че тя ще започне да му говори за деца без брак.

Нещата май отново излизаха извън контрол.

Лети изглеждаше много по-потисната, когато привърши с вечерята си. Джоел плати сметката и я изведе на улицата. Когато тръгнаха по Първо Авеню към апартамента й, изведнъж си спомни нещо.

— Чисти ризи…

— Какво?

— Нямам повече при теб. Трябва да се отбием у дома.

— Добре — съгласи се тя. — Всъщност, това поставя един интересен въпрос. Ще трябва да решим дали е изгодно икономически да поддържаме два апартамента. Може би е по-разумно да се нанесем само в един. Какво мислиш?

Джоел сподави раздразнението си.

— Нали ти твърдеше, че трябва да имаме отделни жилища?

— Да, преди да осъзная, че бих могла да поддържам такава връзка.

— Баща ти няма да одобри това, Лети. Ще очаква някакъв признак на истинско обвързване.

— Ще му се наложи да свикне, нали?

— Той е с малко старомодни възгледи. А ти си единствената му дъщеря. Ще очаква да се омъжиш — рано или късно.

— Кой знае… Може би ще се омъжа. Рано или късно.

Хванаха автобус до квартала, където живееше Джоел. Беше по-бързо и по-лесно, отколкото да се върнат до апартамента на Лети, за да вземат джипа от гаража й.

— Няма да се бавя — каза Джоел, като слязоха от асансьора и тръгнаха по коридора. — Той измъкна ключовете от джоба на дънките си. — Не е зле да проверя хладилника, докато съм тук. Мисля, че имаше мляко вътре.

— Вероятно се е вкиснало — предположи Лети. — Добре поне, че нямаш цветя, за които да се тревожиш. Знаеш ли, Джоел, наистина трябва да си помислиш дали да не се пренесеш при мен. Чисто пилеене на пари е да държиш този апартамент. А и моят изглед е по-хубав.

— Ще помисля — обеща с половин уста Джоел.

Пъхна ключа в бравата и мигновено осъзна, че нещо не е наред.

— По дяволите!

Лети го изгледа обезпокоена.

— Какво има?

Той извади ключа и натисна вратата. Тя се отвори твърде лесно.

— Някой е насилвал секрета — каза Джоел. — Обзалагам се десет към едно, че жилището ми е обрано. Проклятие! Сигурно са ми взели новите тонколони, които си купих преди два месеца. И компютъра. И Бог знае какво още.

Влезе ядосан в апартамента и тръгна към всекидневната. Това, което се бе случило обаче, бе много повече от обикновена кражба.

Като че ли бомба бе избухнала в хола. Мебелите бяха преобърнати, възглавниците разпрани с нож, лампионите изпочупени, книгите съборени от рафтовете. Новите стерео тонколони изглеждаха като изкормени риби.

Всичко ценно бе методично унищожено, а не откраднато.

— Мили Боже! — прошепна Лети.

Джоел мълчаливо започна да обхожда апартамента, а тя го следваше. Дрехите в гардероба му бяха залети с корабен лак. Храната от хладилника бе разпиляна по пода и вонеше на вкиснато.

— Вандали? — попита Лети.

— Не — отговори Джоел. — Виктор Коупланд. Трябва да е дошъл направо тук, след като излетя от офиса ми сутринта.

— Как е научил къде живееш?

— Не знам, но вероятно не е било толкова трудно да разбере.

— Това е ужасно!

— Така е.

Джоел си припомни дивия поглед на Коупланд през онази нощ преди петнадесет години в изоставения хамбар. Тогава със сигурност Коупланд щеше да го убие, ако бе имал тази възможност.

Вдигна телефона от килима и установи, че шнурът му не бе прерязан. Бързо избра номера на „Коупланд Мърин“.

Кейс Ескът почти веднага се обади.

— Предположих, че ще прекараш нощта там — каза Джоел.

— Какво има? — попита Кейс, очевидно доловил мрачните нотки в тона му.

— Изглежда, че Коупланд е опустошил апартамента ми днес следобед. Изпочупил е всичко.

— Господи! Той напълно е откачил.

— Да, мисля, че това е напълно възможно.

Кейс въздъхна.

— Подозирах, че състоянието му се влошава от няколко месеца насам.

— Лети мисли, че Даян се страхува от него, и аз съм на същото мнение. Даян е изплашена до смърт от това, което той би могъл да направи, ако се разгневи прекалено много.

— И се страхува още, че аз няма да съм в състояние да защитя нито нея, нито себе си — добави Кейс.

— Ако това е някакво утешение за теб, и на мен ми нямаше доверие преди петнадесет години — каза тихо Джоел. — Баща й е доста страшен. Но сега изглежда, че двамата с теб ще трябва да направим нещо. Ще се обадя в полицията и ще обясня какво е станало и в кого се съмнявам за тази вандалщина. Но не разчитай, че биха могли да направят твърде много в този момент. Нямаме никакво доказателство.

— Мислиш ли, че е тръгнал насам?

— Твърде е вероятно. Всичко ли е под контрол при теб?

— Да. Имам денонощна охрана. И аз съм тук, в офиса, през цялото време.

Джоел отиде до прозореца и снижи глас:

— Въоръжен ли си?

— Разбира се. Имам автоматичен пистолет. Купих го преди три години — точно след женитбата ми с Даян, когато проумях колко близо до ръба на лудостта е тъстът ми.

— Добре. Ще поговорим пак сутринта. Ако нещо се случи тази вечер, можеш да ми позвъниш в офиса.

— Окей… — Ескът се поколеба. — Ще съобщя на Даян. Ще й кажа да не излиза от стаята си в хотела. Не мисля, че тя се намира в истинска опасност. Коупланд никога не й е посягал, доколкото зная, но очевидно е биел майка й. Веднъж се изпусна и ми каза.

Джоел погледна към Лети, която го наблюдаваше напрегнато, скръстила ръце пред гърдите си.

— Виж, ще изпратя Лети при баща й. Искаш ли и Даян да отиде там с нея?

— Да, благодаря ти. Ще се чувствам много по-спокоен, ако зная, че не е сама.

— Ще се погрижа за това — обеща Джоел и понечи да затвори телефона.

— Блекстоун?

— Да?

— Ако успея да предпазя от опожаряване „Коупланд Мърин“ и я изправя на крака, двамата с теб ще сключим сделка. Честно ли е?

— Честно е. Спаси „Коупланд Мърин“ и аз ще ти я продам. И то наистина евтино.

Кейс се засмя.

— Ще ти се обадя, ако се случи нещо.

Джоел остави слушалката.

— Хайде да вървим, Лети. Трябва да се отбием в хотела и да вземем Даян.

— Не искам да бъда скрита някъде, докато ти се опитваш да защитиш себе си и „Торнкуист Гиър“ от някакъв си луд. Това е моята компания, Джоел. Имам правото да се включа в опазването й.

— Недей да спориш. Аз съм човекът, който доведе „Торнкуист Гиър“ до това положение, и аз ще се погрижа за последствията.

Той я хвана за ръката и я изведе в коридора.

— Ти няма да бъдеш близо до „Торнкуист Гиър“ или до мен тази вечер, ясно ли е?!

Лети го изгледа притеснено.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че той би те нападнал?

— Унищожил е апартамента ми. Не зная къде ще бъде следващият му удар. Имам предчувствието, че е заминал за Еко Коув, но кой би могъл да знае със сигурност? Както казва Ескът, Виктор наистина е откачил.

— Джоел, моля те, позволи ми да остана с теб!

— Не!

— По дяволите, аз съм собственик на компанията! Нареждам ти да ми позволиш да остана с теб!

— Отговорът ми е „не“, Лети!

— Но защо?

— Знаеш защо.

Джоел я вкара в асансьора и натисна бутона за фоайето.

— Стигна се дотук, защото подготвих ликвидацията на „Коупланд Мърин“. Това няма нищо общо с теб и възнамерявам нещата да си останат точно такива.

Лети докосна ръката му.

— Джоел, вината не е твоя.

Обзе го гняв.

— Вината е моя, дявол да го вземе, и аз няма да рискувам и твоята глава! Двамата с Ескът ще се справим с Коупланд и това е категоричното ми решение.

— Но, Джоел…

— Какво има? — процеди той. — Съмняваш ли се, че мога да се оправя? Ти убеждаваше Даян да има повече вяра в Ескът, а къде е твоята вяра в мен?

Лети го гледа почти шокирано няколко секунди.

— Добре — изрече най-после. — Ще отида в къщата на баща си.

Джоел си отдъхна. Тактиката му определено бе удар под пояса, но щеше да й се извини, когато всичко свършеше. Най-важното сега бе Лети да не се намира близо местата, където Виктор Коупланд можеше да нанесе следващия си удар тази вечер.

Тя беше все още необичайно притихнала, когато стигнаха до хотела на Даян. Но щом Даян отвори вратата с очи, пълни с тревожни въпроси, Лети направи опит да се стегне.

— Кейс ми се обади — каза й Даян. — Иска да прекарам нощта в къщата на баща ти. Спорих с него, но той настояваше много. Вече си събрах нещата…

Лети направи гримаса.

— Страхувам се, че отпращат жените във фургона, докато мъжете се справят с разбойниците.

Даян погледна неспокойно към Джоел.

— Опасявам се, че баща ми не е твърде добре… психически. Не зная какво да кажа. Съжалявам… Толкова съжалявам за всичко.

— Вината едва ли е твоя, Даян — отсече твърдо Лети. — Хайде, по-добре е да тръгваме!

Тя сложи ръка на рамото й и я изведе от хотелската стая. Джоел взе елегантния кожен куфар на Даян и последва двете млади жени.

Двадесет минути по-късно всички седяха в дневната на семейство Торнкуист. Джоел обясни ситуацията и се успокои, когато Морган одобри решението му.

— Лети и Даян могат да останат тази вечер тук със Стефани — рече му той. — А аз ще дойда с теб в „Торнкуист Гиър“.

Джоел се опита да протестира, но се отказа, когато забеляза упорития блясък в очите му. Нещо му подсказа, че няма смисъл да спори с фермерски потомък от Индиана.

— Добре — кимна примирено.

Лети го придружи до джипа, докато чакаха баща й да си събере набързо някои вещи в един сак. Лицето й бе сериозно и напрегнато.

— Джоел, има нещо, което искам да ти кажа.

Той се подпря о колата и се усмихна.

— Още заповеди за твоя изпълнителен директор, госпожице президент?

— Искам да бъдеш много внимателен тази вечер.

— Ще бъда — обеща й.

— Обичам те. Знаеш го, нали?

За миг Джоел остана стъписан от признанието й. После го обзе въодушевление. Всички други емоции, които го разкъсваха, откакто бе видял последствията от неудържимата ярост на Коупланд в апартамента си, се стопиха и протегна ръце към нея.

— По дяволите, Лети — рече й дрезгаво. — Избрала си най-подходящо време да ми го кажеш. — Той я притегли в обятията си. — Знаеш, че и аз те обичам, нали?

— Ами… всъщност не си ми го казвал — напомни му Лети. Тонът й бе хаплив, но очите й грееха щастливо. — Все пак се надявах да е така.

— Никога не го забравяй!

Джоел я целуна по устата — единственото място, което не бе скрито от обемистото й яке с марката на „Торнкуист Гиър“.

— Готов съм — извика Морган, слизайки по стъпалата.

Лети се отдръпна назад и се усмихна.

— Не забравяй какво ти казах. Пази се.

— Лети…

Той замлъкна, осъзнавайки, че сега не беше време да й каже всичко, което искаше.

— Разбира се, шефе.

 

 

След по-малко от час Джоел и Морган се бяха настанили „на лагер“ в офиса на Джоел. Имаха на разположение мобифон, до входа на сградата бе поставен пазач и алармената система, която бе инсталирана миналата година, беше включена и проверена два пъти.

— Не ни остава нищо друго, освен да чакаме — заключи накрая Морган.

Джоел се изтегна в стола си и кръстоса крака върху бюрото.

— Ами тогава ще чакаме.

— Играеш ли шах между другото?

— Малко.

— Отлично! — засия Морган. — Случайно съм донесъл една малка кутия. Какво ще кажеш да изиграем една партия?

— Нали не се опитваш да ме изнудваш за нещо?

Морган го изгледа с укор.

— Колко си подозрителен. Просто си мислех за една малка приятелска игра, колкото да си убием времето.

— Колко приятелска?

— Ами — рече той дълбоко замислен. — Предполагам, че един малък облог би поразведрил атмосферата, а?

— Какъв облог имаш предвид? — попита Джоел, докато го наблюдаваше как изважда миниатюрната кутийка за шах от сака си.

— Ще измислим нещо. — Морган я отвори и нареди фигурите. — Междувременно можем и да си побъбрим малко.

— За какво?

— За връзката, която имаш с дъщеря ми. Искам да зная кога ще се ожениш за нея.

Джоел изстена.

— Знаех си, че ще започнеш с това. По дяволите, Морган, стой настрани!

— Не мога. От философска гледна точка съм против да имаш необвързващи отношения с Лети.

— Друго не съм и очаквал — подсмихна се Джоел. — Ти си против, защото си бил възпитан със старомодните представи за морал на малко градче в Средния запад. И всичките ти научни титли не са ги променили ни най-малко, нали?

— Страхувам се, че е така. Майка й никога не би одобрила подобна връзка. Аз — също.

— Не се тревожи, Морган. И аз съм израснал в малък град, ако си спомняш.

Морган присви рунтавите си вежди.

— Което означава?

— Което означава, че ще се оженя за нея. Евентуално.

— Имаш ли нещо против, ако те попитам какво чакаш?

Джоел го погледна.

— Имам малък проблем с „Торнкуист Гиър“. Трябва първо да го реша.

— Аха. Страхуваш се хората да не те одумват, че си се оженил заради компанията, нали?

— Да. Когато Лети реши да изпълни сделката, за която се бях уговорил с Чарли, ще се оженя за нея — отвърна Джоел и направи ход с пешката.

Морган кимна.

— А сега за облога ни.

— Какво предлагаш?

— Ако те победя, с Лети ще се ожените до следващата пролет?

Джоел съвсем не съжаляваше, когато загуби партията след около час и половина. Така или иначе, той бе планирал да се ожени за Лети долу-горе по същото време.

Посред нощ Морган се вмъкна в един от спалните чували на „Торнкуист Гиър“.

— Няма ли да поспиш? — попита го.

— Може би. По-късно. Ще обиколя още един път сградата и ще проверя охраната.

— Нали говори с пазача преди петнадесет минути. Всичко е спокойно и вероятно ще остане така.

— Просто не ми се спи. — Джоел се изправи, отвори чекмеджето на бюрото и извади пистолета си. — Ще се върна след малко.

— Внимавай с оръжието — посъветва го Морган. — Не си прострелвай крака.

Той излезе в коридора и затвори вратата след себе си. Тръгна към стълбището, за да обиколи отново всички етажи.

Сам бе създал тази компания и носеше отговорност за всяка частица от нея. А сега „Торнкуист Гиър“ стоеше като висока преграда между него и бъдещето му с Лети. Трябваше да намери някакъв начин да преодолее тази преграда.

Около шест сутринта тъкмо приготвяше кафе, когато телефонът иззвъня. Джоел сграбчи слушалката.

— Ало?

— Аз съм. — Гласът на Ескът бе задъхан, но и тържествуващ. — Кучият син все пак се опита да подпали дока. Появи се преди двадесетина минути. Лично го забелязах.

— И какво стана?

— Пазачите и аз успяхме да му попречим да извърши пъкленото си дело, но ни избяга. Негодникът носеше две туби с бензин. Можеш ли да повярваш? Щеше да опожари всичко. Не го е грижа какво ще стане с града. Ти беше прав, когато каза, че е решил, щом сам не може да притежава „Коупланд Мърин“, никой друг да не я има.

— Уведоми ли ченгетата?

— Разбира се. Тръгнали са насам. Но, Блекстоун…

— Да?

— Не бих разчитал на тях да го задържат дълго, дори да го заловят. Той все още е Виктор Коупланд, а ти знаеш какво означава това в този град.

— Знам.

— Има още нещо — каза бавно Кейс. — Той наистина е превъртял този път. Никога не съм го виждал такъв. Не зная какво би сторил, ако напусне Еко Коув. Абсолютно ли си сигурен, че Даян и Лети са на безопасно място?

— Ще се погрижа за тях, Ескът.

— Добре. Ще ти се обадя, ако има нещо ново.

Джоел затвори телефона.

— Опитал се е да разруши „Коупланд Мърин“ — рече на Морган, който току-що се бе измъкнал от спалния си чувал. — Ескът и охраната са го спрели, но е избягал. Кейс се тревожи за Даян.

— А ти за Лети?

— И аз. Мисля, че се налага да ги укрием някъде, където Коупланд никога не би се досетил да ги потърси.

— Какво ще кажеш за вилата? Ще стигнат там за час и половина. Няма начин Коупланд да узнае за това място.

Джоел забарабани с пръсти по бюрото.

— Въпросът е за колко време бих успял да убедя Лети да остане там.

— Вероятно не задълго. По-добре е да хванеш Коупланд бързо.