Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (16)

Шестнадесета глава

— Това е офертата, Ескът — заяви Джоел. — Имаш осемнадесет месеца, за да докажеш, че можеш да стабилизираш „Коупланд Мърин“. Приеми я или я отхвърли.

Лети притаи дъх, докато всички очакваха отговора на Кейс. Ресторантът на хотела в централната част на града, където семейство Ескът бяха отседнали, бе пълен с посетители. Те водеха оживени разговори и подрънкваха с чаши и прибори.

Напрежението на масата бе невероятно. Не бе трудно да се забележат възбудата и ентусиазмът на Кейс.

— Приемам я — отвърна тържествено той.

Джоел кимна.

— Окей. За момента обаче искам това да си остане в пълна тайна. Ще съобщя сам на Коупланд, когато преценя, че му е дошло времето. Разбрано?

— Да — усмихна се бегло Кейс. — Имаш това право, въпреки че с голямо удоволствие бих известил стария за преждевременното му отстраняване.

Лети забеляза, че устните на Даян се присвиха. В очите й се четеше гняв и още нещо. Може би — страх.

Но Даян не каза нищо, когато съпругът й и Джоел започнаха разгорещено да обсъждат въпроса как да бъде стартиран петгодишният проект. Лети също мълчеше, заслушана в хладните, логични и добре обмислени коментари на Джоел.

Той наистина бе добър в тази работа. Имаше нюх към бизнеса и сега плуваше в собствени води.

От своя страна, Кейс проявяваше амбициозност и агресивен ентусиазъм, който видимо изненадваше Даян. С леко наведена глава тя ровеше с вилицата храната пред себе си и непрекъснато пиеше вино. След няколко минути отново срещна очите на Лети.

— Ще се кача до стаята ни за малко. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — попита я вяло.

Лети хвърли един бърз поглед към Джоел, но вниманието му бе съсредоточено върху разговора с Кейс. Тя неохотно остави салфетката си на масата.

— Добре.

Даян стана бързо.

— Моля, да ни извините — измънка към мъжете. — Ще се върнем след минута.

— Няма проблем, миличка — рече й Кейс.

Джоел повдигна въпросително вежди към Лети, която само мълчаливо сви рамене.

Той отново поднови разговора си с Кейс, когато останаха сами на масата.

Даян не каза нищо, докато прекосяваха ресторанта и огромното фоайе. Влязоха смълчани и в асансьора. Лети усещаше гневното й напрежение през цялото време. Слязоха на двадесетия етаж и тръгнаха по коридора.

Лети тъкмо се канеше да каже нещо, за да разпръсне заредената с електричество тишина, когато Даян най-после заговори:

— Зная, че се чудиш защо е всичко това. — Тя отключи и влезе в стаята.

— Мисля, че се досещам. — Лети я последва и затвори вратата. — Ти си против, Кейс да поеме управлението на „Коупланд Мърин“, нали?

— Против? — Даян се завъртя рязко. Лицето й бе изопнато. — Уплашена съм до смърт. Ужасена съм. Бих дала всичко, за да ви спра. Това ще бъде истинска катастрофа. Да-да, аз съм против. Но, мили Боже, това е съвсем меко казано!

Лети я изгледа замислено.

— Толкова ли си сигурна, че Кейс няма да се справи с компанията?

— Нямам представа дали Кейс може да спаси фирмата или не. Как бих могла да зная на какво е способен? Никога не е имал възможност да докаже себе си през трите години, откакто сме женени. Проблемът не е в това.

— Какъв е проблемът тогава, Даян?

— Татко… — Тази единствената дума бе изречена с поразяващо отчаяние.

Лети не откъсваше очи от нея.

— Опитваш се да ми кажеш, че наистина се страхуваш от баща си? Или от това, което ще направи, когато узнае, че му се отнема контролът над „Коупланд Мърин“?

— Да. Уплашена съм до смърт от това, което ще направи. Кейс не иска да ме послуша, а Джоел не дава и пукната пара.

— Мислиш ли, че баща ти е способен на насилие?

— Не знам… — прошепна Даян. — И това е най-лошото. Не съм сигурна дали имам основания да се страхувам. Но съм го виждала разгневен. Не се владее, става агресивен. Напоследък много по-лесно изпада в такова състояние.

Лети се намръщи.

— Колко често се случва?

— Не е често, слава Богу. Мисля, че е бил майка ми няколко пъти. Тя не си признаваше, естествено. Твърдеше, че била паднала или нещо подобно, и на мен ми се искаше да й повярвам. Едва когато станах по-голяма, осъзнах, че татко я е удрял.

— Колко пъти е изпускал нервите си след смъртта на майка ти?

— Най-зле беше преди петнадесет години, когато ме завари в хамбара с Джоел. Тогава си помислих, че ще го убие. Размахваше една дълга дъска и се опитваше да му размаже главата. Ако Джоел не бе така бърз и силен, щеше да го направи. Сигурна съм…

Лети потрепери, представяйки си разигралата се грозна сцена в хамбара.

— Други случаи?

— Нищо, за което да съм сигурна. Мисля, че е нанесъл юмручен побой над един от неговите служители по време на някакъв спор, но всичко бе потулено. Никой не спомена нито дума за това, а човекът напусна фирмата наскоро след инцидента. Уверена съм обаче, че това не е единственият път, когато се е случило нещо подобно.

Даян започна да масажира слепоочията си.

— Трябва да разбереш, че не съм изплашена от това, което е било досега. Страхувам се от онова, което би могло да се случи. Зная, че татко става все по-зъл. Усещам го.

— Допускаш ли, че баща ти би могъл да преследва Джоел, след като научи какво ще стане с „Коупланд Мърин“?

— Тревожа се за Кейс. Не виждаш ли? В продължение на три години татко непрекъснато ми натяква, че бракът ми с него бил истински провал. Третира го като пълен боклук. През половината от времето той не му обръща внимание, а през другата половина му се надсмива. Ужасена съм от това, което би направил, когато узнае, че точно Кейс ще отдава разпорежданията в компанията му.

— Разбирам… — рече Лети, като обмисляше усложненията.

— Ако Джоел влезе в кабинета на татко и поеме директно ръководството, ще бъде съвсем различно. — Даян отиде до тоалетката и взе една четка. Загледа се в нея, като че ли се чудеше за какво служи, а после я остави отново на мястото й. — Джоел е твърд. Силен. Той може да се справи с татко. Но Кейс е различен.

— Това, което в действителност ми казваш, е, че Кейс не би могъл да се справи с баща ти.

Зениците на Даян се разшириха от отчаяние.

— Не беше в състояние да се справи с него през последните три години. Как би го направил сега?

— Ами попитай него защо е така решен да поеме „Коупланд Мърин“ и да я спаси — предложи внимателно Лети.

Даян грабна една кърпичка и закри очите си с нея.

— Мисля, че знам. Беше част от сделката. Ожени се за мен, защото татко подхранваше надеждата му за „Коупланд Мърин“…

— А ти защо се омъжи за него?

— Защото татко ми го избра и се заблуждавах, че след като той го е одобрил, Кейс е единственият човек на света, за когото бих могла да бъда омъжена безопасно.

Лети си пое дълбоко дъх.

— Ясно. Страхувала си се да се омъжиш за друг, заради евентуалната агресивна реакция на Коупланд.

— Да. Мислех си, че играя на сигурно. Но най-странното бе, че се влюбих в Кейс въпреки всичко.

— Смятам, че Кейс не би издържал, баща ти да го третира като боклук цели три години само защото се е надявал да сложи ръка върху компанията. Той е твърде интелигентен. Би се противопоставил на това отношение още в началото, освен ако не е имал друга причина да го понася.

Даян я изгледа недоумяващо.

— Каква друга причина би могъл да има?

— Ами, със сигурност не е перспективата да наследи фалираща компания като „Коупланд Мърин“. Защо би искал цялата тази бъркотия? — Лети се усмихна. — Не ти ли е хрумвало, че Кейс се е оженил за теб и понася баща ти през цялото това време, просто защото те обича?

— Не е толкова просто. Никога не е било толкова просто, когато си дъщеря на Виктор Коупланд. Господи, мислех си, че всичко ще бъде наред, когато се омъжа за Кейс. Сега съм по-уязвима от всякога. Съпругът ми иска деца, но аз не мога да понеса дори мисълта за това. Едно бебе ще бъде нов заложник на татко, за да ни манипулира.

Лети потрепери.

— Даян, бил ли е някога баща ти жесток с теб? Наранявал ли те е?

Даян поклати глава.

— Не. Не и физически. — Усмивката й бе мрачна. — Аз бях неговото малко златно момиченце. Докато играех тази роля, получавах всичко, което пожелавах. Но ако се опитах да направя нещо сама, или да взема самостоятелно решение, той се ядосваше ужасно…

— И гневът му те плаши?

— Да. Накрая му заявих, че не ме е грижа дали ще ме остави без пукнат цент. Бях уморена да бъда птичка в златна клетка, както Джоел ме наричаше. Но след сцената в хамбара осъзнах, че татко може да направи нещо много по-лошо от това да ме лиши от наследство, ако го разсърдя прекалено много.

— Значи от петнадесет години живееш в непрекъснат емоционален стрес, заради това своеобразно изнудване? — заключи Лети.

Даян прехапа устни и погледна встрани.

— В известен смисъл… И Господ да ми е на помощ, защото аз пък трябваше да изнудвам другите, за да ги предпазя. Всеки път, когато Кейс предлагаше да напуснем Еко Коув и да започнем нов живот, аз се противопоставях и настоявах да не заминаваме под предлог, че държа да останем в „Коупланд Мърин“. Но истината е, че се страхувах какво би направил татко, ако му противоречим.

Лети се приближи до нея.

— Когато Джоел се появи след всичките тези години, ти наистина си помисли, че ще те спаси, нали?

— Да, ако закриеше компанията, най-сетне щях да бъда свободна. Можехме да отидем с Кейс на друго място. Щяхме да имаме оправдание да напуснем града. Да, помислих си, че най-после ще ме спаси. — Даян избухна в сълзи. — Но всичко се обърна наопаки. Сега Кейс е в опасност…

— Говорила ли си с него за това?

— Опитах се, но не иска да ме чуе. Твърди, че можел да се справи с положението.

— Ще поговоря с Джоел. Ще се погрижа да предвиди вероятността от насилие в плановете си. Но мисля, че това е всичко, което можем да направим. Видя ги двамата долу. Наистина са се запалили от новия проект. Нито единият, нито другият не би отстъпил заради смътните ни опасения.

— Зная — рече тъжно Даян. — Чувствам се като Касандра. Опитвам се да предупредя всички, но никой не ме слуша.

 

 

— За какво говорихте насаме с Даян? — попита Джоел час по-късо, когато влязоха в апартамента на Лети.

— За баща й. — Лети съблече палтото си, метна го на дивана и седна. — Тя се страхува от него, Джоел.

— Глупости. Винаги й е давал всичко, което е пожелавала. — Той влезе в кухнята и започна да отваря шкафовете. — Не се страхува от него, а от това какво ще стане, когато баща й вече няма да управлява Еко Коув.

— Не, не си прав. Даян наистина се страхува от него. Страхува се, че може да нарани Кейс. Твърди, че се страхувала от агресивността на баща си от онзи ден, когато ви открил заедно в хамбара. Опита ли се Коупланд да те убие тогава?

Джоел сви рамене.

— Ако тиковата дъска, която въртеше, бе попаднала върху главата ми, вероятно щеше да ме убие.

— Мили Боже… — прошепна Лети.

— Хей, не се паникьосвай. Беше преди петнадесет години. Не забравяй, че ме мразеше до смърт, задето съм се осмелил да докосна скъпоценната му дъщеричка. Той не мрази Ескът. Кейс дори ми каза тази вечер, че самия Коупланд го е запознал с Даян. Поощрил е женитбата им.

Лети въздъхна.

— Не зная, Джоел. Започвам наистина да се притеснявам. Надявам се, от това да не излезе нещо непредвидено.

Джоел я изгледа и се усмихна предизвикателно.

— Идеята беше твоя, не помниш ли?

Лети си даде сметка, че Джоел бе прав. Целият план за спасяването на „Коупланд Мърин“ бе приложен именно защото тя го бе подкрепяла от самото начало.

— Мили Боже… — прошепна отново.

— Добре дошла в реалния свят, госпожице Библиотекарка. Предупреждавах те, че не си във въздушната си кула в Айова.

— Индиана — пооправи го тя машинално.

Но в отговора й нямаше плам. Мозъкът й бе твърде зает от евентуалните усложнения и отговорността й, ако се случеше някое нещастие.

Събуди се в два часа след полунощ. Лежеше в леглото, гледаше сенките из стаята и се чудеше дали не се разболява от грип.

Гадеше й се.

 

 

Джоел изгледа сърдито кратката бележка от отдела по маркетинг, която намери на бюрото си на следващата сутрин.

„На вниманието на: Джоел Блекстоун

От: С. Манфорд

Относно: Рекламната кампания за новата производствена линия.

Трябва да те информирам, че госпожица Торнкуист не харесва използвания фотомодел за рекламите. Тя предлага да направим нови снимки на хора, които приличат на аматьори, а не на опитни туристи и планинари.

Добре ли ще е да се преработи идеята за рекламата?“

Джоел изруга тихо. С раздразнение си призна, че Лети беше права. Беше открила недостатъка на цялата кампания. Проблемът беше в това, че времето напредваше. Новите съоръжения за къмпинг щяха да се появят в магазините след няколко седмици. Решението трябваше да се вземе бързо.

— По дяволите — измърмори под носа си.

Инстинктите на Лети за някои неща като че ли бяха подобри от неговите. Не беше сигурен за същността на рекламната кампания още от самото начало. Взе химикалката и надраска съобщение до Манфорд да се направят нови снимки с много деца и техните майки.

Лети постигаше победите си една след друга в „Торнкуист Гиър“. Артър Бигли й беше вече верен като куче. Рекламната кампания на практика минаваше под нейно ръководството. Инструкциите за новите палатки бяха преработени. „Коупланд Мърин“ нямаше да бъде ликвидирана.

Това бе достатъчно, за да наруши душевното му равновесие. „Някоя сутрин — каза си мрачно, — ще се събудя и ще открия, че Лети ръководи всичко в компанията…“

Половин час по-късно гласът на госпожа Седжуик прозвуча по интеркома.

— Госпожица Торнкуист иска да ви види, сър.

Преди да успее да й отговори, каквото и да било, вратата се отвори и Лети нахлу в кабинета му. Очите й пламтяха, а на устните й бе разцъфнала доволна усмивка.

— Благодаря ти, господин Блекстоун. Знаех, че ще го одобриш. Постъпи правилно. — Тя тракна вратата под носа на секретарката и прекоси помещението. Наведе се и го целуна по устата. — Знаеш ли какво наистина харесвам в теб, Джоел?

— Това, че съм добър в леглото?

— О, то е извън съмнение. Това, което най-много харесвам в теб, е, че ме изслушваш. Дори когато съм те ядосала, пак обръщаш внимание на думите ми. Нямам търпение да се заема с новата рекламна кампания. — Лети се обърна и излетя от кабинета, а подгъвът на блузата й се вееше след нея.

Джоел се подсмихна и се захвана за работа.

В единадесет и половина гласът на госпожа Седжуик по интеркома отново прекъсна заниманията му.

— Някой си господин Виктор Коупланд иска да ви види, сър.

Адреналинът му се повиши. Беше очаквал този момент. Знаеше, че рано или късно щеше да го потърси директно, за да се опита да постигне някакво споразумение. Това бе последната му възможност.

След петнадесет години, съкрушителният удар щеше най-сетне да бъде нанесен.

— Поканете го, госпожо Седжуик.

Виктор Коупланд влезе в кабинета му. В тази обстановка изглеждаше съвсем не на място. Ако в Еко Коув беше нещо като малък бог, тук, в Сиатъл, бе просто един застаряващ пълен мъж с делови костюм. Двойната му гуша странно висеше над твърде тясната му яка, подпухналото му лице изразяваше едновременно потиснат гняв и някакво отчаяние, а малките му очички светеха злобно.

— Добре си се наредил, Блекстоун. — Виктор огледа мебелите в офиса и се отпусна на един стол. — Преди години никога не бих си помислил, че би могъл да стигнеш толкова далече…

— Зная мнението ти за мен, Коупланд — прекъсна го Джоел. — Но това е стара история, нали? Защо си дошъл?

Очите на Коупланд се присвиха.

— Ще ти обясня. Признавам, че направих грешка преди петнадесет години. Трябваше да ти дам момичето си. Ти притежаваш дързост. Ти би могъл да се справиш с „Коупланд Мърин“.

— Малко е късно за това заключение, нали?

— Не виждам защо да е късно — възрази тихо Виктор. — Няма причина да не продължим оттам, докъдето бяхме стигнали някога.

Джоел го изгледа с едва прикрито учудване.

— Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?

— Каквото казах. Готов съм да направя сделка, Блекстоун. Ти ще се откажеш от ликвидирането на компанията ми, а аз ще ти позволя да имаш Даян.

— Господи! — Джоел не можеше да повярва на ушите си. — Ще ми позволиш да я имам?!

— Разбира се, защо не? Винаги си я искал, не е ли вярно? Не можеше да държиш проклетите си ръце надалеч от нея.

— Това беше отдавна, Коупланд. Нещата се промениха. В случай че си забравил, Даян е омъжена за друг в момента.

Коупланд изсумтя.

— Ескът не е проблем. Даян може да се разведе. Честно казано, аз ще бъда доволен да се отърва от него. Винаги ме преследва, опитва се да ме накара да предприема нещо ново, настоява да променим договорите и да си намерим нови доставчици. Проклет глупак. Направих грешка, като го избрах за Даян. И това ще ти призная.

— Направил си много грешки през живота си, нали, Коупланд? — усмихна се мрачно Джоел. — Но най-голямата ти грешка беше, че изхвърли татко от работа, заради нещо, което аз бях направил.

Коупланд потрепери и лицето му започна да става виолетово.

— Вината беше твоя, кучи сине! Ако не беше докоснал моята Даян, никога нямаше да уволня баща ти!

Вината е твоя!

Джоел се опита да прогони кошмара, който постоянно го преследваше — викът на баща му през прозореца на потъващата кола.

Вината е твоя!

Започна да диша дълбоко, сякаш бе пробягал дълго разстояние. „Всичко ще свърши много скоро“ — напомни си мислено. Изправи рамене и сложи длани върху бюрото си.

— Ти имаше право да преследваш мен. Но нямаше право да наказваш татко, заради нещо, което аз бях извършил!

— Бях вбесен. Всички в Еко Коув знаят много добре, че не бива да ме вбесяват. С изключение на теб, разбира се.

Джоел го изгледа изпод вежди.

— Сигурен съм, ще бъдеш доволен да узнаеш, че ръководството на „Торнкуист Гиър“ е решило да даде още осемнадесет месеца на „Коупланд Мърин“, за да излезе от тресавището.

В очите на Коупланд се появи облекчение, последвано от триумфален блясък.

— Знаех си! Знаех, че ще отстъпиш накрая. Заради онази малка госпожичка Торнкуист, нали? Тя не ти е позволила да закриеш компанията, защото й е ясно какво ще се случи с града.

„Това е моментът, който чаках толкова дълго“ — помисли си Джоел. Би трябвало да го завладее всепоглъщащо задоволство, но всичко, което изпита, бе само едно хладно любопитство. Като че ли беше някакъв страничен наблюдател, а не отмъстител.

— Не се радвай толкова много, Коупланд. На компанията ти е даден осемнадесетмесечен срок, но не и на теб.

— За какво, по дяволите, говориш? Никой не може да ръководи фирмата, освен мен, и ти много добре го знаеш. „Коупланд Мърин“ е моя!

— Вече не е. От днес ти не си повече президент на „Коупланд Мърин“. Всъщност, като собственик на контролния пакет акции във фирмата, аз ти издавам заповед повече да не стъпваш на територията на „Коупланд Мърин“ без моето изрично одобрение.

Челюстите на Коупланд се отпуснаха.

— Какво се опитваш да ми кажеш, негодник такъв?! Мислиш си, че можеш да ръководиш моята компания оттук?

— Не. Назначавам твоя зет за мениджър. Ескът приема официално управлението днес следобед. Вече си извън играта.

— Ескът! Този мазен пъзльо?! Не можеш да му я повериш. „Коупланд Мърин“ е моя! Винаги е била моя! — Коупланд скочи на крака и сви юмруци. — Никой няма да ми вземе „Коупланд Мърин“! Чуваш ли, Блекстоун?! Никой!

— Чувам те.

Усещайки пристъп на агресивност у Коупланд, Джоел бавно се изправи. Надяваше се все пак той да се вразуми и се овладее в последния момент.

— Никой! — Коупланд замахна с ръка и помете всичко от бюрото му, събаряйки го върху килима. — Не можеш да ми направиш това!

Джоел се усмихна саркастично.

— Защо си толкова разтревожен, Коупланд? Правя само това с теб, което ти направи с баща ми. Уволнявам те. Не е кой знае какво. Винаги можеш да си потърсиш друга работа.

— Проклет негодник!

Коупланд се наведе, сграбчи прекатурилата се настолна лампа и започна да я размахва пред Джоел по същия начин, както някога бе въртял тиковата дъска.

— Както едно време, нали, Коупланд? Хайде. Опитай се — поощри го Джоел. — Дай ми повода, който търся, за да те направя на парчета.

Коупланд вдигна огромния си юмрук.

— Долна измет…

В този миг вратата на кабинета се отвори.

— Извинете ме — изрече Филип Диксън със забележително спокойствие. — Прекъсвам ли нещо?

Той погледна от Джоел към Виктор Коупланд и на високото му чело се появиха леки бръчки.

— Здравей, Коупланд. Дошъл си да направиш последен опит да спасиш компанията? Страхувам се, че няма смисъл. Блекстоун е съвсем прав, като твърди, че единствената реалистична алтернатива е ликвидацията. Проверих за всеки случай редица подобни ситуации, но накрая се убедих, че човек трябва да приема фактите такива, каквито са.

Коупланд се втренчи за миг в него. После захвърли лампата на пода в безсилна ярост и излезе от офиса като хала, без да обели нито дума.

Джоел се обърна към неканения си гост.

— Точно в подходящото време, Диксън.

— Коупланд изглеждаше доста разстроен.

— Да, така е — отвърна Джоел и погледна към госпожа Седжуик, която пристъпваше колебливо на прага. — Позвъни на Ескът в хотела. Предай му, че искам да разговарям с него незабавно. И после изпрати някого да оправи тази бъркотия тук.

— Да, сър — покорно смънка секретарката и изчезна.

Филип се прокашля.

— Отбих се да поговоря с теб за подробностите около ликвидацията на „Коупланд Мърин“. Имам някои идеи по въпроса.

Джоел се подпря с ръце на бюрото си и се приведе напред.

— Диксън, последното нещо, което искам точно сега, е да слушам авторитетното ти мнение за моя бизнес. Разкарай се оттук! Веднага!

Вероятно нещо от ледения тон на Джоел най-после бе проникнало през помпозната арогантност на Филип, защото той се отдръпна видимо обиден.

— Добре, щом се чувстваш по този начин, ще намина по-късно.

— Не си прави труда — посъветва го Джоел.

Филип не благоволи да го удостои с отговор. Взе си куфарчето и внимателно затвори вратата след себе си.

Джоел постоя така до бюрото си, дишайки бавно и дълбоко няколко минути, преди да седне отново.

„Направих го! След толкова много години, най-после го направих.“

Все още не можеше да определи чувствата си. Би трябвало да изпитва някакво облекчение. Триумф. Нещо силно. Но всичко, за което бе способен да мисли сега, бе безопасността на „Коупланд Мърин“. Виктор Коупланд изглеждаше опасен.

Госпожа Седжуик се обади по интеркома:

— Господин Ескът е на втора линия.

Джоел сграбчи слушалката.

— Ескът?

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Коупланд току-що беше тук. Съобщих му новината.

— Как я прие? — попита напрегнато Кейс.

— Полудял е и си търси белята.

— Това се предполагаше. Някаква представа какво би могъл да направи?

— Основното ми притеснение е, че би могъл да реши, че след като сам не може да има „Коупланд Мърин“, никой друг да не я притежава.

— Мислиш, че може да се опита да запали дока или нещо подобно?

— Не зная. Не ми се вярва да го направи, защото е уверен, че „Коупланд Мърин“ е негова и винаги ще бъде негова. Едва ли ще унищожи собственото си творение. Но съм виждал вече веднъж Коупланд в такова състояние. Непредсказуем е, докато не се успокои.

— Разбирам какво имаш предвид. И аз няколко пъти съм го виждал побеснял. Веднъж нападна един от служителите си. Трима души трябваше да го укротяваме. Мина доста време, докато се вразуми.

— Значи така, Ескът. Отсега нататък ти отговаряш за съоръженията на „Коупланд Мърин“.

— Окей. Струва ми се, че ще е по-добре да замина за Еко Коув и да се погрижа, Коупланд да не разсипе компанията.

— Да, така ще е най-добре. — Джоел потри тила си, мислейки напрегнато. — Няма да е лошо да организираш двадесет и четири часова охрана на дока за известно време. Не бива да се поемат рискове.

Кейс направи пауза, преди да отговори.

— Ще се погрижа за това.

— Секретарката ми ще ти даде адреса на една охранителна агенция в Сиатъл. Използвал съм я един-два пъти, когато имах проблеми с кражби при товаренето. Свържи се с нея незабавно и наеми, колкото души са ти необходими.

— Разбрах. Слушай, Блекстоун…

— Да?

— Ще оставя Даян тук, в хотела — рече тихо Кейс. — Баща й не знае къде се намира. Не съм казвал на никого къде ще отседнем. Не искам да е близо до Еко Коув, докато нещата не се успокоят. И не желая Даян да научи всички подробности точно сега. Ще я обхване паника.

— Тя е твоя съпруга, Ескът. Кажи й, каквото щеш. Но се погрижи Коупланд да не опожари дока.

— Тръгвам — заяви решително Кейс. — Хей, Блекстоун…

— Да?

— Благодаря ти. Няма да съжаляваш за това.

— Постарай се да не съжалявам.

Джоел затвори телефона и забарабани с пръсти по бюрото си. Нещата можеха да станат доста неприятни и той го знаеше още от самото начало. Виктор Коупланд нямаше да предаде контрола върху компанията си без бой.

Джоел бе имал предвид тази възможност, когато планираше ликвидацията. Но се надяваше, че ако Коупланд загубеше напълно самообладанието си и решеше да си разчисти сметките с някого, то този някой ще бъде самият той.

Сега обаче имаше намесени и твърде много други хора. Безпокойството му нарастваше. Обикновено се чувстваше така само посред нощ, когато не го ловеше сън. Хрумна му да си облече спортния екип и да излезе да потича по кея. После осъзна, че това, от което наистина се нуждаеше, бе да поговори с Лети. Лети притежаваше способността да му помага да вижда нещата по-ясно. Щеше да разбере новите елементи в уравнението, емоционалните и човешките фактори, които той понякога не разбираше или просто пренебрегваше.

Пресегна се и натисна бутона на интеркома.

— Госпожо Седжуик, свържете ме с кабинета на госпожица Торнкуист.

— Да, сър.

Миг по-късно се чу гласът на Бигли — по-самоуверен и изпълнен с достойнство:

— Тук е изпълнителният асистент на госпожица Торнкуист, сър. Съжалявам, но госпожица Торнкуист не е в кабинета си. Току-що излезе да обядва с професор Диксън.