Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (15)

Петнадесета глава

Щом вратата се затвори след Даян, в кабинета настъпи тягостна тишина. Лети малко смутено зачака Джоел да заговори пръв. Той обаче продължаваше да мълчи и Лети не издържа.

— Джоел, нали не ми се сърдиш, задето казах на Даян, че Кейс те е повалил на пода в бара?

— Повалил ме е на пода? Става все по-лошо и по-лошо всеки път, когато слушам тази история!

— Повалил, пребил, какво значение има? Каузата е добра. Просто се опитвах да подкрепя малко взаимоотношенията им.

— А моето его не е добра кауза, така ли?

Лети се засмя.

— Мисля, че твоето его би издържало директен удар от ядрена бойна глава, без да пострада съществено.

— Много благодаря. Все пак, следващия път ще ти бъда благодарен, ако при разказа ти не губя чак толкова лошо. Може би поне би ми дала възможност сам да го разкажа. — Джоел хвърли химикалката си на бюрото, изправи се и започна да крачи напред-назад.

Тя го изгледа предпазливо.

— Наистина не си ми сърдит, нали?

— Не. Ако наистина съм ти сърдит, щеше да го узнаеш.

— Така и предполагах. Тогава, кажи ми истината. Сериозно ли обмисляш предложението на Ескът?

— Съвсем сериозно. Всичко е изпипано в детайли. Би могло да се реализира.

— Джоел! Искаш да кажеш, че ще се съгласиш с него?

Лети се стрелна от стола си, изтича към него и обви ръце около врата му.

— Няма да съжаляваш, кълна ти се! Това е правилният ход в момента. Ще се убедиш, че е така.

— Все още го обмислям — изръмжа той. — Не съм казвал, че ще го подкрепя. Имаш ли нещо против да ми обясниш защо толкова държиш да спасиш този вонящ град?

Лети го пусна и изненадано отстъпи назад.

— Правя го заради теб, разбира се…

— Заради мен? Какво, по дяволите, би трябвало да означава това?!

— Унищожаването на целия град ще бъде прекалено много за съвестта ти — започна внимателно тя. — Не разбираш ли, Джоел? Планът ти надхвърля обикновената справедлива мъст. Убийствен е.

— Мога да се оправя със собствената си съвест, Лети.

Лети докосна ръката му.

— Помисли си какво ще стане с всички тези семейства, които зависят от „Коупланд Марин“. Ти самият много добре знаеш какво става, когато хората са изхвърлени от работа. Спомни си за баща си.

Джоел стисна зъби.

— По дяволите, Лети!

— Джоел, изслушай ме. Чела съм много статии за стреса, породен от безработицата. Битовото насилие нараства. Престъпността и разводите — също. Броят на самоубийствата се увеличава. — Лети забеляза как той потръпна, но не спря тирадата си. — Да, самоубийствата се увеличават, Джоел.

— Господи, Лети, четеш прекалено много статии!

Тя продължи да го притиска.

— Голямата безработица в градче като Еко Коув ще доведе до катастрофални последици. Семействата ще затънат в мизерия, ще стигнат до просия, а някои от тях може би никога няма да изплуват. Наистина ли искаш всичко това да тежи на съвестта ти?

— Престани да се тревожиш за съвестта ми! — Джоел я сграбчи за раменете и приближи лицето си до нейното. — Чуваш ли ме, Лети? Аз ще се погрижа за проклетата си съвест!

— Досега не си се справил особено успешно. Все още носиш бремето, с което баща ти те е натоварил преди петнадесет години. Все още се чувстваш отговорен за смъртта му, нали?

— Бях отговорен!

— Не, не си, Джоел Блекстоун! Носиш в себе си последните му думи цели петнадесет години и се самообвиняваш за всичко, което се е случило. Но ти не си виновен, по дяволите. И е време да го проумееш!

— Ако не се бях въргалял с Даян Коупланд, баща ми можеше да е жив и до днес. Това е същественото, Лети. Не се опитвай да ме убеждаваш в противното.

— Бил си млад, влюбен, а Даян Коупланд ти се е отдала по собствено желание. Чу я какво каза преди няколко минути. Призна, че е насърчавала чувствата ти, защото е искала да я спасиш от властния й баща.

— Лети, това няма нищо общо…

— Има! — отвърна троснато Лети. — Точно то е в основата на всичко. Ти не си убил баща си. По всичко личи, че той е бил болен човек. Никога не се е възстановил напълно след смъртта на майка ти и не е бил подготвен за стреса да остане без работа.

— Но той обвини мен — процеди Джоел.

— Е, трябвало е да обвини Виктор Коупланд. Коупланд го е уволнил без никаква причина. Ти не си отговорен за подлото и злонамерено поведение на друг човек. Джоел, послушай ме. Твърде е вероятно това, което се е случило с баща ти през онази фатална нощ, да е било нещастен случай. Вярно е, че би могло да бъде и самоубийство. Никога няма да узнаеш истината, а това може да превърне живота ти в ад.

— Вече го превърна.

— Разбирам. Но, не продължавай да се измъчваш заради някаква въображаема вина. Давай напред и отмъсти на Виктор Коупланд. Той е бил изключително непочтен, когато е наказал баща ти заради твоите действия. Имаш право на реванш. Но нека всичко свърши дотук.

Джоел прокара пръсти през косата си.

— Не зная дали някога ще свърши, Лети.

— Някои неща не свършват — призна тя. — Но можеш да ги потиснеш. Да не им позволиш да те обсебват до маниакалност. А с този хитро скроен план да смачкаш „Коупланд Мърин“ ти вървиш стремително към това. Към маниакалност. Можеш да направиш и по-добри неща с живота си, Джоел.

Той я изгледа мрачно.

— Като например?

Лети реши, че е настъпил моментът да хване бика за рогата.

— Ами, вече си на тридесет и шест години. Не е ли време да се замислиш за семейство?

— Семейство?! Откъде ти дойде това в главата?

— Не знам… — измънка тя, вече съжалявайки за импулсивната си реакция. — Може би съм посетила прекалено много от бебешките семинари на Стефани. А може би съм се влюбила в теб, Джоел Блекстоун…

— Да, вероятно ходиш на твърде много лекции за бебета и четеш прекалено много статии. Казах ти, че обмислям сериозно предложението на Ескът. Това е всичко, което ще ти кажа засега. Върви разпъвай палатки или прави, каквото си искаш. Искам да остана сам и да поразсъждавам.

Лети успя да се усмихне вяло.

— Това не е начинът, по който се говори на президента на компанията.

Очите на Джоел запламтяха.

— Права си. Всеки добър изпълнителен директор, който е загрижен за имиджа на компанията, учтиво ще съобщи на госпожицата президент, че блузата й се подава изпод сакото.

Тя почервеня и бързо протегна ръце назад, за да прибере копринената си блуза в полата.

— Заради госпожа Седжуик е. Започна да ме дърпа, докато се опитвах да вляза тук.

— Защо направи тази батална сцена, за да ни прекъснеш разговора с Даян? — попита тихо Джоел.

Лети се обърна и тръгна към вратата.

— Заради доброто име на компанията, естествено. Не е хубаво млад изпълнителен директор да остава насаме с привлекателна дама дълго време. Не исках хората да започнат да клюкарстват.

— Аха. А не съществува ли някаква вероятност за съвсем мъничко ревност, госпожице президент? Може би някакво чувство за собственост? Може би съвсем лека тревога, че съм сам тук с друга жена?

— Глупости — отвърна тя с ръка на бравата. — Ревността не ми е присъща. Не съм способна на такова чувство. Попитай баща ми, ако искаш.

— Малко хора имат дарбата на баща ти да се издигат над дребните емоции. Някои от нас като че ли буквално се потапят в тях.

— Говори само за себе си. — Лети понечи да отвори, но се поколеба. — Джоел?

— Да?

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво точно си намерил в Даян преди петнадесет години?

Джоел сви рамене.

— Беше най-красивото момиче в града и ужасно обичаше да флиртува. Беше разглезена доста. Когато реши, че иска да опита вкуса на забранения плод, аз се вкопчих във възможността да задоволя любопитството й. След като я опознах по-добре, започнах да изпитвам някакво съжаление към нея. Приличаше ми на птичка в позлатена клетка.

— Но накрая си се влюбил безнадеждно, безумно и страстно, нали?

Устните му се изкривиха в саркастична усмивка.

— Ще ти кажа нещо, Лети. Изразът „безнадеждно, безумно, страстно влюбен“ има малко по-различно значение за двадесет и една годишен младеж от това за тридесет и шестгодишен мъж.

— Значи вероятно не би изпитвал същото към нея днес? Ако сега я срещнеше за пръв път?

— Не. Не бих.

Лети си отдъхна и на сърцето й олекна.

— Защото осъзнаваш, че тя в действителност не е твой тип?

Джоел се замисли.

— Не. Просто защото изглежда прекалено спретната. Вкусът ми се променя напоследък, имам предпочитание към по-измачканите костюмчета.

Лети тресна вратата, когато излезе от кабинета му, и госпожа Седжуик я изгледа злорадо.

 

 

На следващата сутрин, докато преглеждаше проекта на новата рекламна кампания, тя осъзна, че все още бе впечатлена от думите на Джоел, след като Даян си бе тръгнала. Или по-скоро от на стъписването и изненадата му, когато му бе споменала за семейство.

Очевидно не бе мислил много по този въпрос и може би се нуждаеше от подтикване в правилната посока. Лети беше доволна, че бе посяла тази идея в главата му. Сега й оставаше единствено да чака, кога тя ще покълни.

Поне в едно бе сигурна — Даян Ескът вече не го привличаше.

Прелисти следващата страница от проекта за рекламната кампания и се намръщи от снимката на мъжа, който разпъваше една от новите им палатки. Не бе виждала по-големи бицепси от неговите — без съмнение, би могъл да вдигне цялото съоръжение с една ръка, пък и за човек с неговата физическа мощ едва ли имаше нещо невъзможно.

Той явно не беше подходящият фотомодел. Новата серия бе предназначена за семейства, нямащи никакъв опит в почивката на къмпинг. Рекламата трябваше да фокусира вниманието на обикновените хора и да ги убеди колко е лесно да се борави с палатките на „Торнкуист Гиър“.

Лети посегна към бутона на интеркома. Преди да успее да го натисне, прозвуча нервният глас на Артър:

— Професор Диксън желае да ви види, госпожице Торнкуист. Нали не възразявате?

Тя потисна един стон.

— Окей, Артър.

Секунда по-късно вратата се отвори и Филип самоуверено влезе в кабинета й. Първото нещо, което й направи впечатление, бе, че е заменил обичайното си карирано сако и спортна риза със сребристосив костюм, розова копринена риза и вратовръзка в дискретно райе. Тъмнорозова носна кърпичка се подаваше от горния джоб на сакото му. Обувките му бяха добре лъснати и носеше скъпо кожено куфарче.

Беше ясно, че Филип съзнателно бе променил външността си, превръщайки се от уважаван професор в индустриален магнат.

— Добро утро, скъпа — усмихна й се великодушно. — Как си днес?

— Благодаря, чудесно, Филип. Мога ли да те попитам какво си правил в Еко Коув?

— О, чула си вече за това?

Филип сложи куфарчето си на пода и се настани на стола срещу нея.

— Попаднах на една справка за изкупуване на контролния пакет, докато преглеждах документите на бюрото ти онзи ден. Помислих си, че ще е по-добре да почерпя информация направо от извора.

— Ясно — студено процеди Лети. — Филип, мисля, че не разбираш колко са ми неприятни надутите ти изявления. Това е моята компания.

— Да-да, зная, скъпа. Но както вече говорихме, ти определено нямаш нужните познания, за да попаднеш в големия бизнес. Това не ти е справочният отдел в библиотеката на Велакот.

— Мисля, че се справям добре. Господин Блекстоун е достатъчно способен лично да ме въведе в лабиринта на съвременния бизнес свят. Той любезно се съгласи да ми бъде учител.

Филип се намръщи.

— Това повдига един въпрос, който мисля, че се налага да обсъдим незабавно. Пътуването до Еко Коув ми даде доста информация за настоящия ни изпълнителен директор. Страхувам се, че накратко казано, ще трябва да освободим Джоел Блекстоун.

Лети започна да мига.

— Мога да те уверя, че това ще бъде по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Глупости. Просто едно прекратяване на трудовия му договор, както се прави с всеки друг некомпетентен мениджър. Можем да му уредим хубава малка компенсация, ако желаеш.

— Едва ли бих нарекла господин Блекстоун некомпетентен. Той съвсем сам е превърнал „Торнкуист Гиър“ в солидна корпорация.

Филип изцъка.

— Имам чувството, че съдбата му е да се превърне в жертва на собствения си успех. Издигнал се е вече над нивото на собствената си компетентност. Да си го кажем откровено, Лети, „Торнкуист Гиър“ се нуждае от по-силно, по-динамично, по-съвременно ръководство.

— Така ли? И по-точно?

— От човек с широки възгледи. От някого, който може да се смеси, да се слее с големите играчи от горните слоеве на съвременния бизнес свят. Има нужда от мъж със солидни познания върху съвременната икономика и финансите. Нуждае се от водач, който знае как да се свърже с други лидери от бранша.

— И този човек си ти? — осмели се да предположи Лети.

Филип й се усмихна одобрително.

— Знаех, че постепенно ще го разбереш. Ти наистина си доста блестяща в някои случаи, Лети.

Силен шум във външния кабинет не позволи на Лети да измисли подходящо възражение.

— Къде, по дяволите, е той?! — последва го изръмжаването на Джоел.

— Господин Блекстоун, почакайте, не можете да влезете, докато не съобщя за вас!

Някакъв тежък предмет, вероятно речникът на Артър, изтрополя на пода.

— Една минута, сър…

— Махни се от пътя ми, Бигли!

— Няма да нахълтате вътре, господин Блекстоун!

— Кой ти каза! — изрева Джоел.

Още нещо тежко падна и после гласът на Артър се извиси:

— Само през трупа ми, сър!

— Изборът е твой, Бигли!

Лети скочи и се устреми към вратата. Отвори я рязко и пред нея се появи гърбът на Артър. Секретарят й очевидно се бе хвърлил да препречи пътя Джоел, подпирайки се с ръце и крака на рамката.

— Госпожице Торнкуист — успя да изрече мрачно, — всичко е под контрол.

Този път не мигаше, защото отново носеше очилата си.

Джоел оголи зъбите си към Лети.

— Разкарай го, преди да съм направил някоя беля!

Тя въздъхна.

— Благодаря ти, Артър. Ще приема господин Блекстоун веднага.

Бигли изгледа сърдито Джоел.

— Сигурна ли сте, госпожице Торнкуист? Той няма уговорена среща.

— Ще направя изключение за него. Благодаря ти, че се справи със ситуацията. Отлична работа.

Артър засия.

— И аз ви благодаря, госпожице Торнкуист.

Лети се усмихна любезно на Джоел.

— Няма ли да влезеш, господин Блекстоун?

— Много сте мила, госпожице Торнкуист. — Сарказмът му бе остър като бръснач. Той мина покрай нея и впери свирепия си поглед във Филип. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като се бъркаш в бизнеса на „Торнкуист Гиър“ в Еко Коув?

Филип остана невъзмутим пред това предизвикателство.

— Здравей, Блекстоун. С Лети току-що обсъждахме евентуалното ти оставане на работа в тази компания.

— Вие какво?!

Джоел така изгледа Лети, че краката й се подкосиха.

— Всичко е наред — увери го тя, след като затвори вратата и се настани отново зад бюрото си. — Казах му, че не мисля да те уволнявам. Защо не седнеш, Джоел?

Той пренебрегна поканата й.

— До гуша ми дойде от навъртащи се тук професори. И няма да позволя да се намесят в деловите отношения между „Торнкуист Гиър“ и „Коупланд Мърин“! Следиш ли мисълта ми, Диксън?

Филип изпъна ръба на сребристосивите си панталони с недосегаем вид.

— Както току-що бях започнал да обяснявам на Лети, имам някои възгледи относно маневрата с „Коупланд Мърин“…

— Спести ми ги! — прекъсна го Джоел. — Не давам и пукната пара за твоите възгледи.

— В началото не останах никак доволен, когато разбрах, че съвсем сам си подготвил такъв сложен ход, като изкупуването на контролния пакет и ликвидирането на „Коупланд Мърин“, Джоел.

— Лети, изхвърли го по-добре оттук, преди аз да го повлека навън.

Филип продължи най-невъзмутимо:

— В края на краищата, ти нямаш подходящо образование и никакъв практически опит в мениджмънта. Доколкото успях да разбера, липсва ти каквато и да била научна степен.

— Лети, предупреждавам те…

Филип Диксън кимна по-скоро на себе си.

— Щастлив съм да отбележа обаче, че подходът ти към ликвидирането на „Коупланд Мърин“ в основата си е солиден. Дали е чист късмет или интуиция, но действията ти са били съвсем точни, Джоел.

Джоел се отпусна в един стол с вид на напълно отвратен човек. Лети съчувствено сви рамене, за да му покаже, че няма начин Филип да бъде спрян, преди да се е изказал докрай.

— Трябва да посоча обаче, че ако аз ръководех „Торнкуист Гиър“ по това време, в никакъв случай не бих избрал компания като „Коупланд Мърин“. Несъмнено разпродажбата и ликвидацията на машините и съоръженията ще донесат значителни приходи. Но все пак авоарите не са достатъчно големи, за да оправдаят целия проект.

Джоел престана да го слуша. Обърна се към Лети и започна да й говори, като че ли бяха сами в стаята:

— Обадих се на Ескът, че искам да разговарям с него.

— Направил си го? — усмихна се щастливо тя.

Филип пък се намръщи едва доловимо, но продължи тирадата си:

— Изборът ти на компанията изглежда се дължи повече на някаква емоционална мотивация от твоя страна, Блекстоун. А в света на бизнеса човек не оцелява, ако взема твърде много решения, подтикван от чувствата си.

Джоел не откъсваше очи от Лети.

— Казах на Ескът, че ще вечеряме с него и Даян тази вечер. Тогава ще сваля картите си на масата. Ще можеш ли да дойдеш?

— Да-да, разбира се — отговори му бързо тя, преди да е променил намерението си. — Тази вечер нямам никакви лекции със Стефани.

— Чудесно. Държа да си там. Ти по-добре разбираш тези хора от мен.

— Благодаря — трогна се от комплимента му Лети.

Филип се наклони напред заинтригуван.

— Да не би случайно да обсъждаме вечеря с господин и госпожа Ескът?

— Двамата с Лети обсъждаме точно това — информира го Джоел. — Но ти не беше включен в разговора, доколкото си спомням.

Филип Диксън укорително погледна бившата си годеница.

— Не съм съвсем сигурен, че идеята да се срещнете с Ескът е добра, Лети. Точно сега положението е доста деликатно. Най-добре остави нещата в моите ръце.

Джоел се изправи.

— Като стана дума за деликатни въпроси, професоре, бих искал да чуя мнението ти на експерт за нещо, за което спорим от известно време.

— Разбира се, разбира се.

Лети втренчи поглед в него, обезпокоена от спокойния му и учтив тон.

— Джоел… ох, искам да кажа, господин Блекстоун…

— Това е въпрос в компетенцията на изпълнителния директор, Лети — изрече той авторитетно и скъпернически се усмихна на Филип. — Какво ще кажеш, да отидем до асансьора, професор Диксън? Искам да погледнеш един нов продукт от производствената ни линия.

— С удоволствие. — Филип стана и взе куфарчето си. — Ще ти се обадя по-късно, скъпа.

— Довиждане, Филип.

Лети наблюдаваше с нарастващ страх как Джоел извежда Филип от кабинета й. Изчака ги да излязат в коридора и бързо ги последва.

— Госпожице Торнкуист? — попита я загрижено Артър. — Искате ли нещо?

— Тихо.

Тя му направи знак с ръка да замълчи и надникна предпазливо през вратата на приемната.

Джоел натисна бутона на асансьора, свел почтително глава и заслушан в това, което Филип му обясняваше. Асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Филип влезе важно вътре. Джоел кимна мъдро, после протегна ръка към контролното табло в кабината и натисна един бутон. Задържа се между вратите на асансьора до последната секунда и после бързо отстъпи назад в коридора, като остави Филип сам в кабината все още да си говори. Асансьорът замина надолу само с един човек.

Джоел се обърна и установи, че Лети бе забелязала номера му. Веждите му се повдигнаха в иронична невинност.

— Отива на подземния етаж. Нали разбра? Не е трудно да се отървеш от такъв надут перко.

Лети се приближи.

— Ще запомня този трик и ще го приложа на теб, когато станеш непоносим следващия път.

Той се подпря на стената и я изгледа с блестящи очи.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво толкова си намерила в него?

— Не знам — отвърна замислено Лети. — Може би това как изглежда в костюм. Някак си елегантно, не мислиш ли? — Тя погледна разкопчаната яка на Джоел. — Винаги съм си мечтала за мъж с вратовръзка.

 

 

Морган й позвъни в три и половина — веднага след лекциите си на другия ден. Лети тъкмо привършваше със забележките върху подчертано атлетичния рекламен фотомодел за новите палатки.

— Здравей, татко. Какво има?

— Не бих ти досаждал с подобно нещо, скъпа, но съм доста притеснен.

Тя остави химикалката си.

— За Стефани?

— Ти знаеш?

— За предишния й спонтанен аборт? Да, каза ми снощи. Радвам се, че най-после е споделила с теб.

— Призна ми, че си я убедила да ми се довери. Не мога да повярвам, че е задържала цялата тази тревога в себе си толкова време. Трябвало е да ми разкаже за опасенията си още в началото.

— Не е искала да помислиш, че се държи неадекватно.

Морган потърка челото си.

— Да, така е. Но сега я уверих, че я разбирам твърде добре какво изживява. Преди да се родиш, Мери също направи спонтанен аборт.

— Мама ли? Не знаех това.

— Счетохме, че не е необходимо да ти казваме. Случи се преди много години, но все още си спомням шока. Няма да забравя и нервността й, когато разбра, че отново е бременна с теб. Страхуваше се да не се повтори нещастието. Заедно се потяхме през първите месеци на втората й бременност.

— Разказа ли го на Стефани?

— Разбира се. Като че ли това й помогна до известна степен. Все още е притеснена, но поне може свободно да говори за тревогите си. Исках да ти благодаря…

Лети се усмихна.

— Постарах се да я убедя да ти разкаже всичко. Обясних й, че под студената черупка на твоята високообразована особа все още тупти сърцето на истинско фермерско момче от Средния запад.

Морган също се засмя.

— Вие с Мери винаги сте били добри в тези неща, Лети.

— Какви неща?

— Да разбирате емоционалната страна на хората.

— Мама беше страхотна. За себе си не съм толкова сигурна. Доказателство, че правя големи грешки, когато преценявам хората, е злополучният ми годеж с професор Диксън. Днес Джоел ме попита какво съм била намерила във Филип. Добър въпрос. Аз обаче нямах добър отговор.

Морган се прокашля.

— Това повдига една друга тема. Мисля си за онова твое изявление, Лети.

— Какво изявление?

— За романтичната ти връзка с Джоел Блекстоун.

— От моя страна то е много повече от обикновена романтична връзка. Влюбена съм в него, татко.

— Разбирам — въздъхна Морган. — Точно от това се страхувах. А той как се отнася към тази връзка?

Лети обмисли отговора си.

— Точно сега е прекалено ангажиран с плановете си за „Коупланд Мърин“, за да анализира собствените си чувства.

— Другояче казано, това означава, че неговите чувства към теб не са така силни, както твоите към него?

По гърба й пролазиха студени тръпки.

— Той просто има нужда от малко време…

— Лети, направи грешка с Филип Диксън. Не допускай да се самоподведеш и втори път в преценките си. Състави ли си матрицата за решението вече?

— Не — призна си тя.

— Направи го, Лети. Жена в твоето положение трябва да мисли с главата си, а не със сърцето си. Един собственик на „Торнкуист Гиър“ не може да си позволи поддаване на неконтролируема страст. Не желая да те видя наранена.

Лети се сбогува с баща си и затвори телефона.

Баща й бе прав поне за едно нещо — тя трябваше да приеме факта, че не желаеше да има само временна връзка с Джоел Блекстоун. Още след като му се бе отдала за първи път, съвсем неволно и неочаквано за себе си бе започнала да си мисли за женитба. Не разбираше напълно временното обвързване, то някак бе лишено от смисъл. Беше отгледана и възпитана в общество, където хората обикновено се женеха, когато бяха влюбени.