Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (11)

Единадесета глава

— Съжалявам.

Това бяха първите думи, които Джоел изрече, откакто напуснаха хамбара. Лети го изгледа крадешком и забеляза как пръстите му толкова силно стискаха волана, че кокалчетата им бяха побелели.

Тя усети, че омеква, въпреки раздразнението си.

— Забрави го — отвърна тихо.

— Не трябваше да спирам до този проклет хамбар.

— Радвам се, че ми разказа какво се е случило преди толкова много години. Сега поне разбирам защо си решил да разрушиш всичко, което Виктор Коупланд е построил. Може би той дори го заслужава. Проблемът е, че междувременно ще унищожиш и целия град.

— Не ме е грижа за града. Това е градът на Коупланд. — Джоел посочи с палец малката групичка пред банката. — Нито един от тези добри хора с гражданска съвест не би застанал срещу Виктор Коупланд, дори да започне да реже глави посред бял ден на площада.

— Твърде си суров, Джоел.

— Просто ти обяснявам как стоят нещата, това е всичко. Не пилей съчувствието си за тези овчедушни хорица от Еко Коув. Те със сигурност не биха го направили за теб.

Джоел спря на паркинга пред мотела, слезе от колата и заобиколи, за да й отвори вратата.

— Ще бъда готов за тръгване след петнадесет минути.

— Добре — усмихна се хладно Лети и махна една сламка от разрошената си коса. — А аз след около час. Искам да си взема душ.

Устните му се присвиха, но той не й се противопостави. Качиха се по стъпалата, без да си говорят.

Когато влезе в стаята си, Лети въздъхна с облекчение. Но все още душевното й равновесие не бе стабилно. Невероятният начин, по който Джоел я бе любил, както и шокът от нахълтването на Даян, определено й се бяха отразили на нервите.

Събу прашните си обувки и тръгна към малката баня.

Застина, когато се зърна в огледалото. Беше истинска трагедия. Всичко по нея беше усукано, скъсано или измачкано. Морскосиният й костюм бе толкова мръсен, че се налагаше да отиде направо на химическо чистене. Стъклата на очилата й бяха замазани, а косата й като че ли бе въртяна в центрофуга. Трябваше да я измие, преди да тръгне за Сиатъл.

Но бузите й бяха поруменели, а в очите й имаше непознат блясък и все още чувстваше приятна топлина между краката си. С изненада осъзна, че е малко възбудена. Докато се взираше в огледалото, бузите й станаха още по-розови. Ако Джоел не беше толкова прибързал в онзи ужасен хамбар, може би щеше да достигне отново до някой от тези зашеметяващи оргазми, до които той я бе довел предишната нощ. Бе била почти на ръба. Беше сигурна в това.

Направи гримаса при мисълта, че май започваше да се пристрастява към секса.

— О, Боже! — възкликна гласно.

Някога беше чела една статия, в която се твърдеше, че жените достигали сексуалния си апогей към тридесетте. А тя скоро щеше да ги навърши. Може би най-после ставаше зряла жена. И то, благодарение на Джоел Блекстоун. Всъщност Джоел й бе казал, че е страстна. Страстна и секси. Тя, Лети Торнкуист, беше нормална, въпреки всичко. Може би беше разцъфнала малко по-късно.

Нещо й подсказваше, че ако тя бе цветето, то Джоел беше градинарят.

Половин час по-късно се чувстваше много по-добре и готова отново да приеме реалния свят. Беше си облякла вълнен панталон и пуловер. Тъкмо се опитваше да прибере непокорната си коса с една шнола, когато на вратата й се почука. Остави гребена и отиде да отвори.

На прага стоеше Кейс Ескът с напрегнато и леко глуповато изражение на красивото си лице. Едното му око бе посиняло, в ръката си държеше папка.

— Съжалявам, че те притеснявам — започна той. — Но исках да поговорим насаме и мисля, че това е последният ми шанс. Ще имаш ли нещо против, ако вляза за няколко минути? Няма да ти отнема много време.

Лети погледна колебливо през рамо към неоправеното легло и отворената врата на гардероба. Банята пък бе пълна с пара. Хрумна й, че навярно много съвременни бизнес дами бяха изправени пред подобен род дилема. Едно от предимствата на предишната й работа като библиотекарка бе, че никога не й се налагаше да провежда бизнес срещи в мотелска стая.

— Не би ли искал да слезем долу в кафенето? — предложи внимателно.

— Там има много хора. Всички ме познават, а и теб ще те разпознаят. Бих предпочел да поговорим насаме, ако нямаш нищо против.

Лети се усмихна делово или поне така се надяваше.

— Разбира се. Моля да ме извиниш за бъркотията. Камериерката все още не е оправила стаята.

— Повярвай ми, това е нищо в сравнение с бъркотията в „Коупланд Мърин“ тези дни. И точно за това искам да поговорим.

Кейс влезе, седна на масата до прозореца и отвори папката.

— Какво носиш тук?

Лети се приближи бавно и се настани срещу него.

— Петгодишен проект за спасяване на компанията. Работя върху него отдавна.

— Разбирам.

— Всичко, за което те моля, е да го прегледаш и да го прецениш безпристрастно. Вярвам, че можем да спасим компанията и да я изправим отново на крака, ако направим някои промени и ако сменим цялостния подход в ръководството.

— Виктор Коупланд спомена, че бил в състояние да я оправи за шест месеца.

Кейс поклати нетърпеливо глава.

— Никакъв шанс. Не и по неговия начин. Блекстоун е прав за това. „Коупланд Мърин“ стремглаво върви към фалит, а Виктор Коупланд няма представа как да я спре. Той е твърде старомоден.

— Искаш да кажеш, че не би се вслушал в нови идеи?

— Коупланд не се движи в крак с времето и сега плаща за това. От три години се опитвам му го обясня. — Кейс направи гримаса. — Само че аз съм последният човек, когото би послушал.

— Но той ти е дал ключова длъжност в компанията.

— Само на думи — изрече горчиво той. — О, разбира се, придвижвам голяма част от рутинната работа. Загубих много време пред компютъра, за да постигна резултати, които биха убедили Коупланд да промени методите си. Но истината е, че тъстът ми ме смята за нещо по-долно от помията в ямата.

Лети наклони глава на една страна, докато обмисляше чутото току-що.

— Нещо ми подсказва, че Виктор Коупланд не уважава много хора.

— Научил го съм от опит, че Коупланд уважава само тези, които са по-големи, по-богати и по-безмилостни от него самия.

— Истински старомоден тип. Защо тогава стоиш в „Коупланд Мърин“, след като не ти харесва да работиш за тъста си?

— Не е ли очевидно? Женен съм за дъщерята му. Даян настоява да останем тук, в града, а докато баща й ме иска на работа, и тя иска същото. Опитвам се да балансирам някак нещата през последните три години.

— Всичко за татенцето, така ли? — полюбопитства Лети.

Очите на Кейс се присвиха.

— Даян имаше своите причини да желае да останем в града. Предполагам, в началото е смятала, че Коупланд действително ще ми предаде ръководството на фирмата. В края на краищата, той самият ме запозна с Даян и одобри брака ни.

— Да разбирам ли, че вече няма такова намерение?

Кейс се усмихна мрачно.

— Започнах да си мисля, че единственият начин да направя нещо с „Коупланд Мърин“ е, при условие че Коупланд е мъртъв. Но след като „Торнкуист Гиър“ получи контролния пакет преди година, нещата се промениха.

Лети го наблюдаваше напрегнато.

— Ти искаш шанс да ръководиш дока?

Той сви рамене.

— Не искам да ти прозвучи самонадеяно, но факт е, че само аз мога да я спася. С твоята помощ и на „Торнкуист Гиър“, разбира се. А си мисля, че си заслужава. Цялата икономика на града зависи от нея. Много добри хора ще пострадат лошо, ако „Коупланд Мърин“ фалира.

— Започвам да осъзнавам това.

Кейс също я погледна.

— Зная, че „Торнкуист Гиър“ не е благотворителна институция. Не очаквам да не закриете компанията от съчувствие към хората в Еко Коув. Но мисля, че мога да ви предложа план, който ще успее.

— План, който ще те постави начело на „Коупланд Мърин“?

Той кимна.

— Коупланд е твърдоглав и упорит старец, който си въобразява, че може да управлява компанията си и града си по същия начин, както преди тридесет години. Той няма да се промени доброволно, но „Торнкуист Гиър“ е в състояние да го накара да се промени. Можеш да въведеш нова система на мениджмънт, Лети. Можеш да реконструираш нещата така, както съм предвидил в този проект. Можеш да спасиш компанията и града.

— И защо по дяволите, би искала да го направи? — прозвуча враждебният глас на Джоел.

Беше се подпрян на вратата между двете стаи.

— Здравей, Блекстоун — обърна се Кейс към него.

Лети се намръщи заплашително.

— Не те чух да почукаш, Джоел.

Той пренебрегна забележката й.

— Не ми отговори на въпроса, Ескът. Защо би искала Лети да спаси „Коупланд Мърин“?

— Защото залогът тук е много по-голям от личното ти отмъщение на Виктор Коупланд. Дойдох да се срещна с Лети, защото имам предчувствието, че тя е много по-разумна по този въпрос от теб.

— Дойде да видиш Лети, защото имаш предчувствие, че тя ще е много по-мека, така ли?

— Това не е вярно. Казах разумна и имах точно това предвид.

— Не мислиш ли, че и аз съм разумен?

— Честно казано, не. Убеден съм, че преценката ти е повлияна от това, което се е случило между теб и Коупланд преди петнадесет години.

— И аз мисля, че твоята преценка е изкривена от факта, че си зет на Виктор Коупланд.

Раменете на Кейс се отпуснаха.

— Разплата ли искаш, Джоел? Това ли е истинската причина да се върнеш в града?

— Щом вярваш на това, ще повярваш и на всичко друго — отвърна Джоел. — Включително във възможността да се спаси „Коупланд Мърин“.

— Господа! — Лети скочи на крака. — Замълчете и двамата! Няма да понасям подобен словесен двубой. И двамата вече участвахте в един неприятен скандал и все още имате белези от него. Няма да допусна повече насилие. Ясно ли е?

Джоел и Кейс впериха очи в нея така, като че ли току-що се бе появила от нищото.

Джоел пъхна ръце в задните си джобове.

— Господи, Лети, ти не си в колежа Велакот и не нареждаш на двама първокурсника да пазят тишина.

— Така ли? Трудно е да се направи разликата.

— Съжалявам, госпожице Торнкуист. Напоследък съм малко изнервен — измънка Кейс.

— Джоел също…

Лети погледна от единия към другия.

— Разбирам, че положението е доста напрегнато, но въпреки всичко, очаквам от вас, господа, да се държите цивилизовано. Настоявам за това, поне в мое присъствие. А сега искам да си стиснете ръцете.

— Казах ти, че това не е справочният отдел на библиотеката във Велакот — изръмжа Джоел. — Не е и детска градина също. Ние не си стискаме ръцете, защото учителката ни е наредила така.

Лети преглътна и повдигна очилата на носа си.

— Джоел, настоявам!

— Значи, настояваш — рече по-меко той.

Лети се стегна и изпъна рамене. Осъзна, че сама се бе притиснала в ъгъла. Джоел я наблюдаваше с горящи очи. Много добре съзнаваше дилемата й. Тя в качеството си на президент на „Торнкуист Гиър“ току-що бе издала категорична заповед на изпълнителния си директор пред член от противниковия лагер. Но бе безсилна да я отмени.

Лети изведнъж си припомни кратката лекция на Джоел за необходимостта да не се подронва авторитетът на ръководството пред по-низши по длъжност и странични хора. Дотук беше с представянето на обединен фронт пред персонала на „Коупланд Мърин“ — рече си угрижено.

Преди да измисли приемлив начин да се измъкне от неловкото положение, Джоел тръгна напред, извади дясната си ръка от задния си джоб и я протегна към Кейс. Дори успя да се усмихне, макар криво.

— Е, какво да се прави, по дяволите — измърмори той, докато с Кейс се ръкуваха вдървено. — Тя е президентът на компанията. Окото ти наистина е посиняло красиво, Ескът.

Кейс премигна.

— Носът ми кървя цял час снощи. Единственото утешително нещо, което мога да кажа, е, че и ти не изглеждаш по-добре от мен днес.

— Лети е права. И двамата не сме много добре днес — обобщи Джоел.

Кейс се поколеба и сви рамене.

— Вината е моя. Помислих, че нещо се е случило между теб и Даян вчера сутринта. Знаеш как слуховете летят в този град…

— Да, знам.

Той отново направи гримаса.

— Някои хора се постараха да ги науча вчера следобед. С Даян имаме известни проблеми напоследък, затова вероятно бях доста склонен да повярвам на това, което чух. Останах до късно в офиса, отидох в „Котвата“ и се опитах да се напия. Тогава ти влезе. Виждах всичко в черно.

— Забрави го — каза Джоел. — Лошо беше времето. Не мога да твърдя, че не бих направил същото, ако бях на твое място.

Кейс се усмихна вяло.

— Разбрал съм съвсем погрешно ситуацията. Мислех, че си се върнал, защото все още изпитваш някакво влечение към Даян. Коупланд подхрани заблудата ми. Но снощи, след като Ечлер те отведе, Лети ми обясни как стоят нещата между теб и нея.

— Наистина ли?

Веждите на Джоел се повдигнаха иронично.

Кейс потърка врата си.

— Каза ми, че вие двамата сте имали нещо помежду си. Каза ми още за свързващата врата в тази стая, че е присъствала на срещата между теб и Даян, и че е било само бизнес.

— Охо! — възкликна тихо Джоел и очите му се плъзнаха към Лети. — Значи ти е казала, че между нас има нещо? Интересно.

— Нощес те обвиних, че спиш с шефката си, но не осъзнавах, че действително го правиш, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Извинете ме, но… — намеси се колебливо Лети.

— Това, което се опитвам да кажа — продължи Кейс, като видимо трепереше, — е, че вие двамата наистина имате нещо.

— Мисля, че вече е достатъчно! — прекъсна го този път доста по-рязко тя.

Той й се усмихна успокояващо.

— Не се тревожи. Няма да го разпространя.

— Да, когато спиш с шефа си, трябва да се пази малко дискретност — кимна съвсем сериозно Джоел.

Лети го изгледа убийствено.

— Джоел! Трябва ли да бъдеш толкова груб?!

— Извинявай, шефе.

Предизвикателният му поглед я изпълни с желание да го стисне за гушата.

— Мисля, че вече говорихме достатъчно по този въпрос! — натърти тя. — Казах това на Кейс единствено, за да го уверя, че не може да има повече нищо лично между теб и Даян. Което наистина е така, нали, Джоел?

— Да. Беше само бизнес. Не е имало нищо лично между Даян и мен от петнадесет години насам. Пък и тогава не е имало кой знае какво, ако се замисля.

Лети не се довери на изражението в очите му.

— Окей. След като това е изяснено, ще ви бъда много благодарна, господа, ако излезете от стаята ми. Трябва да събера багажа си.

Кейс се обърна разтревожен към нея.

— Съжалявам, че останах по-дълго. Но можеш ли поне да ми дадеш дума, че ще погледнеш петгодишния план?

— Ще го погледна. Но нали разбираш, че не мога да обещая нищо повече.

— За начало е добре — отдъхна си той. — Благодаря. Оценявам жеста ти по достойнство. Тук в тази папка има повече, отколкото предполагаш. Обади ми се, ако възникнат някакви въпроси, когато се върнеш в Сиатъл.

— Ще ти се обадя.

Лети затвори вратата след Кейс и се облегна на нея. Трябваше да се подготви за сцената с Джоел. Не можеше да не последва такава, доколкото го познаваше.

Той прекоси стаята, приближи се, подпря се с длани от двете й страни и се надвеси над лицето й.

— Никога не прави повече това! — процеди през зъби.

Лети облиза пресъхналите си устни.

— Какво да не правя?

— Никога не ми давай директна заповед като тази пред друг човек, особено пред някого от „Коупланд Мърин“! Обясних ти и преди, че ако имаш нещо да ми казваш, трябва да изчакаш, докато останем сами.

— За ръкостискането ли говориш?

Очите на Лети се разшириха от изненада. Бе очаквала скандал заради това, че е направила връзката им публично достояние.

— Да, за ръкостискането говоря!

— По дяволите, Джоел, ти работиш за мен, нали знаеш? Осъзнавам, че ти е трудно да го помниш, но това не променя фактите.

— Това е последното ми предупреждение, Лети. Този път ти се размина. Стиснах ръката на Ескът като послушно малко момченце. Но ако отново опиташ подобен номер пред някого от нашия персонал или този на Коупланд, не отговарям за последствията. Схвана ли?

Лети се разгневи не на шега.

— Нека да си изясним нещо още тук! Единствената причина да отправя тази молба…

— Беше заповед, не беше молба.

— Добре. Дадох ти тази заповед само защото се държеше изключително нецивилизовано. Освен това, ти не си човекът, който ще ме заплашва. Аз съм президентът на компанията. Не аз ще приемам заповеди от теб, а ти от мен. Хрумвало ли ти е, че мога да те уволня, ако ме притискаш твърде много?

Джоел зяпна от удивление.

— Да ме уволниш?!

— Мога да го направя, Джоел. И двамата го знаем.

— Глупости! Ти няма да ме уволниш. Необходим съм ти, за да ръководя компанията. Съзнаваш го не по-зле от мен. А ако не си разбрала, значи не си толкова умна, колкото те мислех. Сега ме слушай, Лети. Като твой всеотдаен учител ще ти предам днешния урок по мениджмънт.

Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— И какъв ще бъде той?

— Не отправяй заплахи, които не можеш да изпълниш, шефе. — Джоел се надвеси още по-близо. По лицето му премина бавна, дяволита усмивка. — Наистина ли си казала на Ескът, че се любим?

— Не! Не, съвсем определено не съм казвала подобно нещо. — Лети се наведе и се измъкна изпод ръката му. — Не точно…

— Не точно? Става все по-хубаво и по-хубаво.

— Изпитах съжаление към Кейс снощи.

— Съжаление към него? Да не си се побъркала? Той започна схватката.

Лети започна да крачи напред-назад из стаята.

— Този бой нямаше да стане, ако не бе развличал Даян Ескът в стаята си вчера.

— Не съм я развличал!

Тя пренебрегна протеста му.

— Нямаше да се случи, ако не бе решил да се правиш на нещастен и да излизаш, за да удавиш мъката си с алкохол. Не казвам, че вината за побоя е твоя, но трябва да признаеш, че прецени зле обстоятелствата.

— По дяволите, а преценката на Ескът?

— Почувствал се е наранен, защото си е мислел, че си се върнал в Еко Коув, да отведеш Даян. За да го накарам да се почувства по-добре, аз някак си му намекнах, че това не е възможно, защото между нас двамата има нещичко.

— Някак си?

Джоел скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на стената. Изглеждаше истински очарован.

— Предполагам, това някак си обяснява защо той си мисли, че спим заедно.

— Не съм казала точно това. Просто му го подметнах, за да може да си направи някои предположения.

Лети влезе в банята и прибра тоалетните си принадлежности.

— Споменах за свързващата врата между стаите ни и му казах също, че съм била с теб, докато провеждаше деловата си среща с Даян. Това е всичко.

— Да, да, да. Предполагам, че някак си няма значение как се е случило, нали? Това някак си е истината.

Тя стисна тоалетната си чантичка и го изгледа навъсено.

— За какво говориш?

— Ние спим заедно. — Джоел се усмихна студено. — Между нас има нещо. Не го ли каза така Ескът?

— Джоел, виж…

— Признай го, Лети. Ние започнахме една авантюра.

Джоел влезе в банята, наведе се над ръката й, пълна с тоалетни принадлежности, и я целуна звучно. Когато вдигна глава, очите му блестяха.

— Между нас има нещо. Кажи го, Лети.

Тя го изгледа вторачено и облиза устните си.

— Предполагам, че има. Някак си…

— Обичам, когато използваш този утвърдителен израз на делова жена „някак си“ — засмя се той. — Хайде, Лети, можеш да го направиш по-добре. Кажи високо: „Имам любовна връзка с Джоел Блекстоун“.

Лети почти не можеше да диша. Цялата бе парализирана от вълнение. Думите бързо се изплъзнаха от устата й. Изрече ги, преди дори да помисли:

— Имам любовна връзка с Джоел Блекстоун…

„Мили Боже! Никога преди не съм имала любовна връзка!“

Да, беше сгодена за Филип, а преди него един или два пъти си бе въобразявала, че е влюбена, но при всички случаи от самото начало се бе подразбирало, че връзката клони към брак. И от двете страни бе съществувало пълно отдаване, поне докато и двамата не разберяха, че има нещо нередно в нея.

А истинската любовната връзка бе с отворен край. Никакви обещания. Никакви гаранции. Никакво обричане. Никакво бъдеще.

— Да, любовна връзка. Харесва ми как го произнасяш.

Джоел съвсем леко допря устните си до нейните. Изглеждаше изключително доволен.

— Хайде, шефе. Да приключваме със събирането на багажа си и да се махаме оттук. Останахме в този град прекалено дълго.

Той се обърна на пети и излезе от банята.

Лети успя да се отлепи от пода.

— Джоел… Джоел, почакай. Има нещо, за което трябва да поговорим…

— Какво е то?

Джоел бе вече в стаята си и слагаше последните неща в куфара.

Лети спря на вратата, все така с козметиката и сешоара в ръце.

— Ами… мисля, че не трябва да парадираме с личния си живот, когато се върнем отново в компанията, ако разбираш какво искам да ти кажа.

— Да парадираме?

Той повдигна въпросително вежди, докато закопча ципа на куфара си.

— Знаеш за какво говоря — изгледа го нервно Лети. — Трябва да поддържаме делови взаимоотношения пред персонала на „Торнкуист Гиър“. Трябва да спазваме благоприличие.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да нахълтвам в кабинета ти през почивката за кафе всеки следобед и да правим любов върху бюрото ти?

Тя поруменя.

— Не е необходимо да бъдеш груб. Знаеш съвършено добре какво се опитвам да кажа. Искам да ми обещаеш, че ще се държиш добре в офиса. Ти си този, който твърди, че ръководството трябва да бъде уважавано от подчинените. Не искам всички да ни дебнат и да си правят солени шеги. Твърде зле е за имиджа ни.

— О, да. Имиджът. — Джоел си взе куфара и тръгна към външната врата. — Не трябва да забравяме имиджа на компанията. Какъв късметлия съм, че ти си покрай мен, за да ми напомняш за задълженията ми към „Торнкуист Гиър“. Не знам как съм се справял през последните десет години без теб.

Лети се отпусна върху рамката на вратата, когато той излезе от стаята. Целият й свят бе обърнат с главата надолу. Всичко ставаше опасно, рисковано, излизаше извън контрол.

Но бе и твърде вълнуващо.

 

 

Усещането й, че се спуска стремглаво надолу по опасна спирала, се подсили късно следобед, когато влезе в кабинета си.

Артър Бигли мигаше още по-често от обикновено.

— Госпожице Торнкуист. Слава Богу, че се върнахте! — скочи на крака секретарят. — Не знаех какво да правя. Той нахлу тук, като че ли притежава компанията. Обадих се на госпожа Седжуик и тя каза, че господин Блекстоун ще се вбесял. Беше особено доволна.

Лети въздъхна.

— Какъв е проблемът, Артър?

— Мъжът е вътре. Този, който се опитва да ви се обажда по телефона. Опитах се да го спра, както ви казах, но той просто премина през мен.

— Мъж? В кабинета ми?

— Пристигна преди около два часа. — Артър понижи поверително глас. — Госпожице Торнкуист, твърди, че ви е годеник.

— Моят годеник? — Лети изпита усещането, че са я хвърлили от висока скала. — Филип е тук? В кабинета ми?

Бигли мигаше неимоверно ситно.

— Представи се за професор Филип Диксън и твърди, че е сгоден за вас. Не знаех какво да правя, госпожице Торнкуист. Толкова се разтревожих. И госпожа Седжуик не ми помогна никак. Ако ме питате, тя дори злорадства. Мисля, че иска господин Блекстоун да се разсърди. Тогава сигурно ще ме уволни…

— Няма да те уволни, Артър. Ти работиш за мен.

— Но той ще ме обвини, че съм допуснал професор Диксън да влезе в кабинета ви. Зная, че ще го направи.

— Престани да се тревожиш, Артър — каза твърдо Лети. — Аз ще се оправя с господин Блекстоун. А сега, да видим за какво е всичко това.

Лети отвори вратата на кабинета си.

Филип се беше разположил зад бюрото й и нахалството му я стъписа. Седеше на мястото й, като че ли той бе президентът тук! Остана леко изненадана, когато изведнъж осъзна какво силно чувство за собственост изпитваше към „Торнкуист Гиър“.

— Лети, скъпа! — Филип стана, заобиколи бюрото и протегна ръце към нея. — Казаха ми, че си извън града. Чудех се кога ли ще се върнеш. Имаме толкова много да си говорим.

Лети констатира, че той се усмихваше. Беше класическата усмивка на Филип Диксън — благосклонно снизходителна, леко покровителствена. Бе я усъвършенствал на партитата във факултета. Очевидно тя се котираше много добре и пред студентките.

Не можеше да се отмине и фактът, че Филип Диксън изглеждаше много впечатляващо с аристократичния си вид. Носеше карирано сако, меки вълнени панталони, синя риза и раирана вратовръзка. Филип бе завършил университета в Калифорния, а не частно училище за привилегировани по източното крайбрежие. Но човек никога не би разбрал това, ако не се позаинтересуваше.

— Какво правиш в офиса ми, Филип?

Лети избегна протегнатите му ръце и мина покрай него, за да си заеме креслото. Седна и хвърли на бюрото си петгодишния план на Кейс Ескът. Възвърнала контрол над офиса си, тя сключи пръсти пред себе си.

— Какво въобще правиш в Сиатъл?

— Лети, скъпа, какъв глупав въпрос.

Филип се отправи към стола от другата страна на бюрото, изпъна безупречно изгладените си панталони и седна. Кръстоса крака и я изгледа с нежна загриженост.

— Тук съм, за да те видя, разбира се.

— Защо?

Той тъжно и укорно поклати глава.

— Толкова много враждебност, Лети. Надявах се, че си възвърнала чувството си за реалността досега. Казах ти онази сутрин, когато говорихме по телефона, че наистина трябва да се замислиш за психотерапия. Един добър терапевт би направил чудеса, сигурен съм.

С огромно усилие на волята Лети овладя гнева си.

— Май ми каза, че съм се нуждаела от секстерапия.

Филип се намръщи.

— Не бих се изненадал, ако враждебността е част от проблема ти със сексуалния живот. Един добър, познавателен подход би стигнал до сърцевината на нещата за кратко време. Но това можем да го обсъждаме и по-късно.

— Наистина ли? И какво би искал да обсъждаме сега, Филип?

— Ами, „Торнкуист Гиър“, разбира се. Не се тревожи, Лети. Разбирам, че не си на мястото си тук. Нека да го кажа направо — колко библиотекари биха били добре подготвени, за да се справят с мениджмънта на компания с мащабите на „Торнкуист Гиър“? Но като твой годеник аз съм напълно готов да се заема с бизнеса вместо теб.

Лети едва не се задави.

— Така ли?!

— В края на краищата, кой е по-добър от мен да поеме управлението? Това е областта, в която съм експерт, както много добре знаеш. Като член на факултета във Велакот аз съм бил консултант по мениджмънт на подобни големи компании известно време. А като твой бъдещ съпруг смятам, че това е моя отговорност, както и удоволствие да сваля бремето на „Торнкуист Гиър“ от плещите ти.

Тя се опита да си поеме дъх.

— Филип, мисля, че не схващаш положението тук. Това е моята компания. Не се нуждая от ничия помощ, за да я ръководя.

— Виж, скъпа, разбирам, че в момента ти се струва страхотно забавно, но факт е, че да се ръководи подобна мащабна компания, трябва известен опит и обучение. Ако искаш, можеш да се развличаш тук известно време, не виждам защо да не ти измислим и някаква специална титла. Дори можеш да си имаш свой кабинет.

— Аз имам кабинет! — Лети се изправи рязко. — И ти си в него. Бих искала да го напуснеш. Веднага!

— Лети, ставаш твърде емоционална, скъпа — каза й успокояващо Филип. — Това не е в стила ти.

Вратата се отвори с трясък и Джоел влезе. Той забеляза напрегнатото изражение на Лети и се завъртя към Филип.

— Секретарят ти очевидно е уведомил моята секретарка за някакъв проблем тук, госпожице Торнкуист. Кой е този?

Лети най-сетне успя да си поеме дълбоко въздух.

— Позволете ми да ви запозная. Филип, това е Джоел Блекстоун — изпълнителен директор. Джоел, това е Филип Диксън.

— Професор Филип Диксън. В отпуска от колежа във Велакот. — Филип се усмихна и се изправи с протегната ръка. — Радвам се да се запознаем, господин Блекстоун. Разбирам, че вие ръководите нещата тук след смъртта на чичото на Лети, нали така?

— Да, би могло да се каже и така. — Гласът на Джоел бе лишен напълно от изразителност. Той пренебрегна протегнатата десница на Диксън. — Какво става тук, госпожице Торнкуист?

— Филип изглежда мисли, че се нуждая от помощ за управлението на „Торнкуист Гиър“ — обясни му лаконично Лети.

Тя си припомни, че Джоел й бе казал почти същото само преди няколко часа: „Необходим съм ти да ръководя компанията. И ти го знаеш не по-зле от мен“.

Филип се засмя снизходително.

— Лети, не е необходимо да се съпротивляваш. Знаеш не по-зле от мен, че не би могла да ръководиш „Торнкуист Гиър“ сама. Необходим ти е специалист. Трябва ти някой, на когото можеш да се довериш, че ще се грижи най-добре за интересите ти. Кой е по-подходящ от човека, за когото ще се омъжиш?

— Изглежда има някакво леко недоразумение тук — каза тихо Джоел.

Филип го изгледа окуражително.

— Не се тревожи, Блекстоун. Сигурен съм, че ще работим много добре заедно. Ще си насрочим среща в един от близките дни, за да ми дадеш пълен отчет за състоянието на „Торнкуист Гиър“. Постарай се да е точен и изчерпателен, защото възнамерявам да го използвам като база за новия работен план.

Лети видя мрачната заплаха в очите на Джоел и я обзе паника. При тази размяна на реплики май съвсем скоро целият й кабинет щеше да бъде в кръв.

— Господин Блекстоун, моля те, остави ме да се оправя с това. Ще поговоря с теб по-късно.

Джоел се обърна и я изгледа. Лети притаи дъх, когато забеляза как изпълнителният й директор кипи от гняв. Бе сигурна, че ще й каже да върви по дяволите, но в последната секунда изражението му леко се промени. Той отново се бе овладял.

— Добре, госпожице Торнкуист — изрече с вежливост, която подейства на всичките й нервни окончания. — Ще си бъда в кабинета, ако ти потрябвам.