Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (6)

Шеста глава

Той наистина мразеше този град. Не бе съзнавал колко много го мрази до тази вечер.

Беше напуснал Еко Коув преди петнадесет години и за пръв път оттогава го посещаваше сега. Съдейки по това, което бе забелязал, докато минаваше с колата през центъра, малко неща се бяха променили.

Еко Коув все още бе личната империя край брега на океана на Виктор Коупланд.

Джоел внимателно завърза възела на вратовръзката си, заслушан във вятъра навън. Чуваше и стъпките на Лети в съседната стая. Вероятно се гиздеше с някой от костюмите си за делови срещи с вградено автоматично устройство за мачкане.

Заслугата той да се намира в тази проклета мотелска стая точно тази вечер и да се облича за вечеря с Виктор Коупланд бе изцяло нейна. Предпазителят на бомбата със закъснител, която се наричаше Летисия, бе свален.

Джоел съзнаваше, че трябва да се потруди доста усърдно тя да не избухне в ръцете му. Направи гримаса, като си припомни сцената в своя кабинет.

— Защо „Торнкуист Гиър“ притежава петдесет и един процент от някаква си компания, наречена „Коупланд Марин Индъстрис“? — бе поискала да узнае.

Беше очаквал този въпрос. Неизбежно бе сделката да излезе на повърхността и също така неизбежно — Лети да полюбопитства за нея. Но любопитството й не знаеше граници.

Проблемът обаче бе, че Джоел не бе очаквал този въпрос тъкмо онази сутрин преди два дни. Беше му го задала след всички онези глупости да не давал нареждания на секретаря й и да не си мислел, че би могъл да я контролира със секс.

Мозъкът му все още обмисляше интересната перспектива за последното, когато тя бе хвърлила малката бомба за „Коупланд Мърин“.

Джоел се бе хванал за предварително подготвения си отговор.

— „Коупланд“ е малка компания, специализирана в оборудване на яхти и ремонт на плавателни съдове. Занимават се с двигатели на яхти, ремонт на палубите, преоборудване. Такива неща. Имат док на брега край Еко Коув.

— И защо ние притежаваме контролния пакет?

Той бе подбрал думите си внимателно.

— Компанията има финансови затруднения от известно време. Преди една година потърсиха „Торнкуист“ за евентуално изкупуване. Нуждаеха се от пари в брой, а в замяна изявиха желание да ни продадат петдесет и един процент от компанията.

— И вие се съгласихте на тази сделка? Просто така? Но „Коупланд Мърин“ няма нищо общо със спортните стоки.

— Чарли не смяташе така. Познаваш чичо си. Приемаше с ентусиазъм всичко, което имаше нещо общо с риболова. Той сключи сделката, въпреки моето противопоставяне. Беше един от малкото пъти през последните десет години, когато надделя над мен…

Това беше опашата лъжа. Чарли не бе имал представа за нищо, а и въобще не се бе интересувал. Беше подписал, каквото Джоел му бе поднесъл да подпише.

Лети се бе намръщила.

— Но „Коупланд“ все още е в затруднение, според числата тук.

— За нещастие, да. Всъщност, те са дори още по-зле от миналата година, когато ни потърсиха.

— И какво ще правим?

— При тези обстоятелства можем да направим само едно нещо. Да я ликвидираме.

— Да я ликвидираме? Това не е ли доста драстично? Чела съм няколко статии за такъв подход. Много хора ще останат без работа.

— Обикновено следствие — бе казал хладно Джоел. — Бизнесът си е бизнес.

— „Коупланд Мърин“ знаят ли за намеренията ни да ликвидираме акциите им?

— Не. Коупланд все още не е уведомен. Когато настъпи подходящият момент, ще го информирам какво става.

Джоел бе планирал лично да стори това. Искаше да види лицето на стария Виктор Коупланд, когато разбереше кой всъщност стои зад „Торнкуист Гиър“ и каква съдба му е подготвил.

Държеше да го гледа право в очите, когато Коупланд откриеше, че малката му империя щеше да бъде погълната и унищожена.

Това, което Джоел не бе предвидил в плана си, беше реакцията на Лети по въпроса. Вчера сутринта, след като очевидно бе разсъждавала цяла нощ, тя бе влязла в кабинета му и бе изявила желание да огледа „Коупланд Мърин Индъстрис“, преди да вземе окончателно решение за ликвидирането й.

Тъй като Джоел не бе успял достатъчно бързо да измисли как да я спре, тя след секунди бе наредила на секретаря си да се свърже с Виктор Коупланд и да го уведоми, че новият президент на „Торнкуист Гиър“ е на път за Еко Коув, за да проучи положението.

На Джоел не му оставаше нищо друго, освен да възложи на госпожа Седжуик да резервира две стаи в мотела.

Беше убедил Лети, че трябва да я придружи и да пътуват заедно. По време на двучасовото им пътуване се бе впуснал да й говори в най-големи подробности за грубата действителност в света на бизнеса. Внимателно й бе обяснил, че „Торнкуист Гиър“ не може да пилее добри пари, за да спасява лоши дългове, и че „Коупланд Мърин“ трябва да се ликвидира.

Съвсем не бе сигурен обаче дали Лети обръщаше достатъчно внимание на лекцията му. Погледът й бе бил доста разсеян и отнесен. Като че ли бе потънала в някакви дълбоки мисли.

Поканата за вечеря с Виктор Коупланд бе предадена на Лети преди час, когато тъкмо се бяха настанили в мотела.

— И ти можеш да дойдеш, Джоел — великодушно бе казала тя. — Надявам се, че си носиш сако и вратовръзка. Все пак това е делова вечеря.

„По дяволите! Нямам нищо против да бъде с вратовръзка, когато съобщя на Виктор Коупланд, че всичко е свършило.“

Джоел оправи яката на ризата и взе сакото си от леглото. Беше се поизмачкало на задната седалка в джипа, но бе готов да се обзаложи, че в него ще изглежда много по-малко омачкан от Лети. Преметна го през рамото и почука силно на вратата й.

— Минутка само — извика тя.

Вратата се отвори не след дълго и Лети се появи в рамката й. Джоел прикри мрачната си усмивка. Вълненият й костюм изглеждаше така, като че ли бе спала с него. Косата й бе прибрана в обичайния й стил и буйните къдри вече се опитваха да се освободят от шнолата.

Джоел й бе ядосан и се чувстваше напрегнат от последния развой на събитията, но изпита неустоимото желание да я прегърне и притисне към себе си. Очевидно трябваше да продължи да си напомня колко опасна бе тази жена.

Лети оправи очилата на носа си и му кимна одобрително.

— Изглеждаш много добре.

— Какво си мислеше, че ще облека? Дънки?

— От одеянията, с които идваш на работа, не бях съвсем сигурна как ще се появиш на официална делова вечеря.

Тя се обърна и си обу обувки с високи токчета.

— Готов ли си? Трябва да сме в ресторанта след двадесет минути.

— Не се тревожи. Той е от другата страна на пристанището. Ще стигнем там за десет минути пеш.

Лети засия.

— Чудесно. Бих искала да видя повече от града. Да усетя атмосферата му.

— Защо?

Тя го изгледа със загадъчно изражение в очите.

— Просто искам, това е всичко.

— Както желаеш.

Сега пък Лети се усмихна прекалено сладко.

— Така и ще направя. В края на краищата, аз съм шефът, нали?

— Ти си шефът — съгласи се Джоел. — Само не забравяй, че тук са заложени много пари. Не прави никакви прибързани изявления, окей?

— Казах ти, че искам само да се срещна с Коупланд и да поговоря с него лично, преди „Торнкуист Гиър“ да вземе окончателно решение за ликвидация.

— Окончателното решение вече е взето. Твърде е късно да се промени нещо. Обясних ти го пътя дотук. Прегледахме всички числа заедно. Остава единствено да уведомим Коупланд, че няма да удължим срока на заема му и няма да инвестираме повече пари в компанията му.

— Добре, но за Бога, не му го казвай по време на вечерята.

— Съгласен. Мога да почакам.

Но едва ли можеше да се изчака. В мига, когато Виктор Коупланд зърнеше Джоел в компанията на Летисия, щеше да разбере, че за него всичко е свършено.

 

 

Лети с интерес оглеждаше светлините на пристанището в Еко Коув, докато двамата с Джоел вървяха край брега. На кея бяха завързани само няколко ярко боядисани частни яхти. По-голямата част от останалите плавателни съдове очевидно бяха предназначени за риболов, с който си изкарваха прехраната местните хора.

Тя сбърчи нос, вдъхвайки дълбоко въздуха, наситен с мирис на риба.

— Значи това е Еко Коув? — наруши тягостното мълчание, настъпило помежду им, откакто бяха излезли от мотела.

— Да.

— Градът не е много голям.

— Не, не е голям.

— „Коупланд Индъстрис“ сигурно е едно от най-големите предприятия.

— Най-голямата компания в града.

Лети се замисли.

— Тогава „Коупланд“ е и най-големият работодател в града.

Джоел й хвърли непроницаем поглед.

— Да.

Лети не каза нищо повече. Не разбираше какво става с него. Като че ли се бе променил този следобед, докато минаваха през града.

Сега тя по-силно от всякога усещаше дълбокото му вътрешно напрежение. То като че ли нарастваше, набъбваше и го изпъваше целия. Хрумна й мисълта, че нощес можеше да му се наложи пак да тича.

Но в Еко Коув май нямаше място за кросови бягания.

Пет минути по-късно Джоел отвори вратата на ресторанта. На покрива му имаше голяма неонова риба и най-голямото достойнство на заведението бе морският му изглед. В каменната камина близо до входа пламтеше буен огън.

Лети се усмихна на управителката.

— Масата на Торнкуист. Вярвам, че господин Виктор Коупланд ни очаква.

Управителката — силно гримирана жена около четиридесетте — носеше рокля поне един номер по-тясна за пищната й фигура. Сламенорусата й коса бе изкуствено накъдрена. Тя погледна бегло Лети и насочи вниманието си към Джоел.

— Господин Коупланд каза, че очаква само един гост — обясни учтиво, като продължаваше да се взира в него.

— Настъпи промяна в последния момент. Надявам се, това няма да бъде проблем — рече Лети с леко раздразнение.

Управителката явно не можеше да откъсне очите си от Джоел. От своя страна той не прояви никакъв интерес към нея и оглеждаше затъмнения салон отдясно.

— О, разбира се. Разбира се. Никакъв проблем.

Пищната управителка взе още едно меню от помощната маса.

— Ще накарам сервитьора да сложи допълнително още един стол.

Тя отново впери очи в Джоел.

— Извинете ме, сър. Познавам ли ви отнякъде? Изглеждате ми ужасно познат.

— Блекстоун — произнесе спокойно той. — Казвам се Джоел Блекстоун.

Зениците й се разшириха от изненада.

— Проклета да съм! Знаех си, че си ти, Джоел! Аз съм Марси Стовал. Помниш ли ме? Работех в закусвалнята до гимназията, когато беше ученик.

— Спомням си.

— Какво, за Бога, правиш отново тук… — Марси замълча рязко и след малко продължи възбудено: — Значи си тук с госпожица Торнкуист? И ще вечеряш заедно с Коупланд тази вечер?

Джоел се усмихна хладно.

— Така изглежда.

— Това ще бъде интересно — изрече задъхано Марси и отново погледна към Лети. — Насам, моля. Последвайте ме.

Лети пък хвърли на Джоел гневен и същевременно смутен поглед.

— Какво става тук? — прошепна тя.

— Преди години живеех в Еко Коув. Предполагам, че съм забравил да ти спомена.

— А аз предполагам, че си го направил нарочно — просъска Лети. — Какво за Бога…

Но беше твърде късно да го пече още на шиш. Марси спря до една маса за шест човека с прибори само за четирима. Двама мъже и една жена вече бяха седнали там.

По-възрастният мъж доминираше на масата с огромния си ръст. Беше мъж канара с равни части мускули и тлъстини. Сивият костюм бе силно изпънат на масивните му рамене и широките гърди. Очите му бяха бледи и почти се губеха сред червендалестото, с увиснали челюсти лице.

Когато Лети се приближи, той се изправи на крака, усмихна се любезно и й протегна длан с големината на лопата.

— Госпожица Торнкуист? Виктор Коупланд. Съжалявам за смъртта на Чарли Торнкуист. Никога не сме се срещали лично, но въртяхме бизнес заедно.

— Благодаря — изрече Лети, като за миг загуби пръстите си в мечешката му лапа. — Познавате ли изпълнителният ми директор Джоел Блекстоун?

— Срещали сме се — обади се Джоел, излизайки иззад гърба й.

Лети някак си не се изненада от стъписаното изражение на Коупланд и това на хубавата жена до него, когато се взряха в Джоел. Другият мъж на масата просто кимна — съвсем нормален поздрав между двама непознати.

— Исусе Христе! — промълви Коупланд с присвити очи. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Джоел!

Жената като че ли бе видяла призрак.

— Мили Боже! Какво става тук?!

— Бизнес — отвърна Джоел и помогна на Лети да се настани на стола.

Той се усмихна студено, сядайки до нея.

— Нищо лично. Просто бизнес. Как си, Даян?

Мъжът с пясъчнорусата коса от другата страна на Даян заговори тихо:

— Извинете ме. Мисля, че не свършихме с представянето. — Той се обърна към Лети. — Кейс Ескът. Това е съпругата ми Даян. Даян е дъщеря на Виктор, в случай че не знаете.

— Разбирам. Как сте?

Лети се усмихна на привлекателната жена, но тя се бе втренчила в Джоел.

Кейс отново се обади тихо:

— Надявам се, че нямате нищо против присъствието ни. Виктор смяташе, че и ние трябва да дойдем, тъй като всички сме заинтересувани от „Коупланд Мърин“ по един или друг начин. Ако това е проблем, просто кажете.

— Разбира се, че не е — отвърна искрено Лети, защото Кейс й бе харесал веднага.

Ескът бе към средата на тридесетте, с приятна външност и открито интелигентно лице. Напомняше й за някои от по-младите преподаватели във Велакот. Имаше същото изражение на очите, което подсказваше, че едва сега започваше да разбира колко стръмна е стълбицата към успеха, но е готов да се изкачи по нея на всяка цена.

Даян Ескът се усмихна хладно.

— Съжалявам. Но беше истинска изненада да видя Джоел след толкова време. Как сте, госпожице Торнкуист?

— Добре, благодаря.

Даян бе около тридесет една или двегодишна, с млечнобяла кожа и гарвановочерна коса. Очите й бяха големи и тъмни. Естественият контраст на лицето й бе подчертан с умело поставените сенки и руж. Но гримът не скриваше напрегнатия й, нещастен поглед, който сякаш слагаше маска над красивите й черти.

Правеше впечатление яркото й червило.

„Хубави алени устни…“

Ироничните думи изплуваха в съзнанието на Лети без видима причина. Тя ги потисна незабавно заедно със смущаващата представа за пениса на един изпълнителен директор, поставен между тези алени устни.

Но макар и да прогони картината, Лети знаеше, че инстинктът й не я мамеше — Джоел и Даян сигурно бяха били някога нещо повече от обикновени приятели.

— Нямахме представа, че Джоел работи в „Торнкуист Гиър“.

Мрачните очи на Даян бяха изпълнени с насмешка, когато се обърна към Виктор Коупланд.

— Нали, татко?

— Не — отсече рязко Коупланд. — Нямахме.

Той гледаше право към Лети, пренебрегвайки Джоел.

— Имате ли нещо против да ни обясните какво става тук, госпожице Торнкуист? Бяхме сключили сделка с чичо ви. Нещата вървяха наистина добре. Бих искал да зная какви са намеренията ви сега, когато сте наследила компанията му.

Лети хвърли поглед на Джоел. Приличаше на лъв в очакване на най-подходящия момент да разкъса гърлото на газелата.

Тя бързо взе решение.

— Не бих искала да се впускам в подробности тази вечер, господин Коупланд — рече спокойно. — И двамата знаем, че „Коупланд“ има проблеми, но съм по-склонна да ги обсъдим утре, след като обиколя дока ви и се запозная с работата.

Виктор изсумтя.

— Искате да огледате наоколо? Сега вижте тук, госпожице Торнкуист…

— Моля, наричайте ме Лети.

Той кимна доволен от разрешението й за по-голяма близост.

— Да, разбира се. Сега въпросът, Лети, е, че се нуждая от още малко време и още малко пари. Бих могъл да изправя компанията на крака, ако имам по малко и от двете. Бих могъл да я стабилизирам за една година. Погледнахте ли данните от миналото тримесечие? Определено са подобри от предишното.

— Но все още сме на червено, татко.

Даян се усмихна презрително и надменно, без да откъсва очи от Джоел.

— И се обзалагам, че Джоел го знае. Нали, Джоел?

— Това не е тайна — обади се Джоел. — Данните от миналото тримесечие изглеждат малко по-добри от предшестващото, само заради сезонната промяна в работата. Ще спаднат рязко отново следващото тримесечие.

— По дяволите, какво си мислиш, че знаеш за моя бизнес?! — процеди Коупланд.

— Като изпълнителен директор на Чарли, част от работата ми бе да следя „Коупланд Мърин“. Аз подготвих първоначалната сделка, разбира се, разработих подробностите и следя нещата оттогава.

Усмивката на Джоел бе ледена.

— Затворили сме тук много пари и притежаваме петдесет и един процента от компанията.

Лети се опита да го накара да замълчи с поглед, а после се усмихна многозначително.

— Казах, че бих предпочела да обсъдим подробностите утре. Ясно ли се изразих?

Гневът на хищника, временно лишен от законната му плячка, се появи за миг в зениците на Джоел. Но в следващата секунда Лети констатира, че той отново се владееше до съвършенство.

— Разбира се, шефе. Както кажеш.

Лети си премълча и отвори листа с менюто.

— Харесва ми това „Разбира се, шефе. Както кажеш“ — обади се Даян. — О, Боже, фантастично е!

Тя завъртя чашата в ръката си и отпи голяма глътка.

— Кажи ми нещо, Лети. Как се чувстваш като шеф на собствената си компания?

— Харесва ми — отговори Лети с вежлива усмивка.

— Сигурно е истинско удоволствие да издаваш заповеди на някого като Джоел — отбеляза Даян с гърлен смях. — Зная точно какво бих го накарала да направи, ако работеше за мен.

Лети не трябваше да поглежда към Джоел, за да усети реакцията му. Гневът му рикошира в нея на талази.

— Мисля, че каза достатъчно, Даян — намеси се Кейс.

Красивата му жена се усмихна очарователно.

— Кейс, скъпи, дори не съм започнала.

— Млъкни, Даян! Пи прекалено много!

Виктор изгледа свирепо дъщеря си и се обърна отново към Лети.

— Какво ще кажеш, да ти поръчаме нещо за пиене, Лети?

— Бих искала чаша бяло вино, моля.

— Донесете й шардоне — нареди Джоел на сервитьорката, която тъкмо минаваше наблизо, — а за мен бутилка бира.

С ъгълчето на окото си Лети забеляза, че Даян повдигна изящната си вежда, докато го наблюдаваше как прави поръчката.

— Сега ти си единственият собственик на „Торнкуист Гиър“ — рече й Виктор, когато питиетата бяха сервирани. — Голяма отговорност за крехките рамене на една жена.

— Така казват…

Лети потисна реакцията си от покровителствения тон на Коупланд и погледна бегло към Джоел.

— Някои хора смятат, че сама си навличам беля.

Кейс я изгледа с неприкрит интерес.

— С какво си се занимавала, преди да наследиш „Торнкуист“?

— Бях библиотекарка в един колеж в Индиана.

Даян се задави с виното, което току-що бе отпила.

— Библиотекарка?! Става все по-добре и по-добре. Чудесно! Някаква си библиотекарка ще разкъса „Коупланд Мърин“ на парчета.

Очите й се присвиха, а усмивката й стана злобна.

— С помощта, разбира се, на един мръсен, бездарен негодник, който не може да държи джинсите си закопчани.

Тя се усмихна очарователно на баща си.

— Не описа ли точно така Джоел преди петнадесет години, татко?

Лети не беше единствената, онемяла за миг от арогантността на красавицата, но Джоел като че ли се забавляваше.

Кейс гледаше жена си така, сякаш не я бе виждал никога преди.

— За Бога, Даян! Какво става с теб тази вечер?

Лицето на Виктор бе на червени петна.

— Изведи я оттук, Ескът. Изведи я оттук веднага!

Кейс се изправи и посегна да я хване за ръката.

— Няма да е нужно.

Лети вече бе станала.

— Мисля, че можем да отложим разговора си до утре сутринта. Ще ти се обадя в офиса в девет часа, ако не възразяваш, Виктор.

Коупланд се опита да проконтролира ситуацията.

— Виж, съжалявам за това. Дъщеря ми изживява тежък период напоследък. Депресия или нещо подобно, така казва лекарят. Мислех, че ще й се отрази добре да излезе тази вечер, но очевидно съм сбъркал. Нека Ескът да я отведе вкъщи и да се отървем от Блекстоун. Не виждам никаква причина двамата с теб да не вечеряме заедно.

— Няма да отида никъде! — заяви Даян, като отпи нова голяма глътка вино. — Не бих пропуснала това шоу за нищо на света.

— Страхувам се, че ще трябва да го пропуснеш, госпожо Ескът!

Лети оправи очилата на носа си и преметна чантата си през рамо.

— Като президент на „Торнкуист Гиър“ не мога да позволя моите служители да бъдат обиждани на публично място. Имидж, нали знаете. Сигурна съм, че ме разбирате. Да вървим, Джоел.

— Зад теб съм, шефе.

Джоел отпи от бирата, остави чашата си на масата, стана и се усмихна без никакво чувство за хумор на тримата си вече бивши събеседници.

— Довиждане на всички. Беше истинско удоволствие за мен. Няма нищо по-хубаво от това, да се върнеш в родния си град и да подновиш старите си познанства. Приятна вечеря.

Лети долавяше покорната му походка зад себе си, докато прекосяваха ресторанта, и не се обърна. Когато излязоха навън в хладната нощ, Джоел тръгна редом с нея в пълно мълчание. Въздухът около него почти пращеше от енергията му.

Лети пъхна ръце дълбоко в джобовете на сакото си. Имаше чувството, че върви през минно поле.

— Искаш ли да ми кажеш за какво бе всичко това?

— Стари приятели — отвърна спокойно той.

— Кой? Коупланд?

— Да.

Лети застана точно пред него и го принуди да се спре.

— По дяволите, Джоел, какво става тук?!

Очите му блестяха в тъмнината.

— Не е нещо особено, шефе. Просто бизнес. Вземаме „Коупланд Мърин“ и ликвидираме компанията. Елементарно.

Никога през живота си Лети не бе изпитвала по-силно желание да удари плесница на мъж. Едва се въздържа.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?! — повтори напрегнато.

— Нали видя цифрите. Знаеш за какво е. Просто бизнес, Лети.

— Не е просто бизнес. Съвсем очевидно е, че каквото и да се разиграва тук, то е съвсем лично. Обясни ми го!

— Не виждам защо трябва да го правя. Лично е за мен, не и за теб и за твоята компания. Ти трябва да се тревожиш само за деловата страна на нещата, шефе. А що се отнася до „Коупланд Мърин“, всички решения вече са взети. Положението е ясно — тя е мъртва. Единствената възможност е да се ликвидира.

Джоел отново тръгна и Лети бе принудена да отскочи встрани.

— Джоел, почакай малко! Искам да получа отговор.

— А аз искам да вечерям. Умирам от глад. Имаше едно старо ресторантче на две преки оттук. Хайде да видим дали е още там.

Тя понечи да протестира, но осъзна, че ще е безполезно, и се отказа. Застигна го и заситни до него на високите си токчета.

След стотина метра Джоел спря и кимна към една неонова реклама.

— Да, трябваше да се досетя. Едновремешното ресторантче вече е заведение за бърза закуска. Хайде, шефе, можеш да купиш нещо.

— Да, благодаря за честта, която ми оказваш — измърмори Лети и отвори чантата си.

— Така е по-честно — рече Джоел, като поръча две порции пържени картофи и два сандвича с риба. — Нали ти ме лиши от вечерята, която Виктор Коупланд щеше да плати.

— Съмнявам се, че някой щеше да яде с удоволствие в такава „задушевна“ атмосфера.

— Аз например. И то много.

— Не виждам как. Не и след думите на госпожа Ескът. Наистина ли Виктор Коупланд е казал всичко това за теб?

— Много повече от това. По дяволите! Всичко отдавна е забравено. Аз наистина съм човек, способен да прощава.

Лети го изгледа косо.

— Джоел, искам да ти кажа нещо. Не си добър артист, затова не се опитвай да ме накараш да мисля, че каквото и да се е случило тук преди петнадесет години, то е отдавна забравено.

— Казах ти вече, ти не трябва да се тревожиш. Не те засяга.

Джоел отхапа голямо парче от сандвича си.

— Искаше да дойдем в Еко Коув и ето ни тук. Но няма смисъл от това усилие. Пълна загуба на време и пари. Ако имаше малко разум, би решила, че можем да се върнем в Сиатъл още утре сутринта.

— Планирах да прекарам два дни тук. Знаеш го.

— В Сиатъл ни чака компания, която трябва да ръководим.

— Може да оцелее без нас два дни.

Лети си даваше сметка, че нямаше смисъл да спори с него. Беше твърде малко вероятно, да й се довери точно сега, когато целият пулсираше от гняв.

 

 

Няколко часа по-късно я събуди някакъв шум, идващ от стаята на Джоел.

Взе очилата си от нощното шкафче, сложи си ги и погледна към часовника — беше един след полунощ. Отметна завивките си и стана. После пристъпи тихо до междинната врата и се прилепи о нея.

Изглежда Джоел се обличаше, защото дочу характерния звук при вдигането на ципа. Почука колебливо.

— Джоел? Какво правиш?

Вратата се отвори и той застана в рамката й само по дънки.

— Защо си станала? — изгледа я сърдито.

— О, Господи! Ще тичаш, нали?

— Да. Връщай се в леглото си, Лети.

— Джоел, един часът е, а покрай този мотел няма частен път. Не бих допуснала изпълнителният директор на „Торнкуист Гиър“ да се стрелка нагоре-надолу по главната улица на Еко Коув по това време на нощта. Всеки, който те види, ще помисли, че си луд. А полицаите може и да те арестуват.

— Не се тревожи за това, Лети.

— Помисли за имиджа на компанията! — настояваше тя. — Помисли за собствения си имидж като представител на „Торнкуист Гиър“.

— Правилно. Имидж. Това е наистина голям довод. Повярвай ми, Лети, порядъчните хора в Еко Коув едва ли биха си помислили нещо по-лошо за мен сега, отколкото преди петнадесет години, когато напуснах града. Хайде, лягай си.

— Не!

Лети мина покрай него и влезе в стаята му. Дългата й бяла нощница разкри голите й глезени.

— Трябва да поговорим!

— Как ли пък не!

Джоел я хвана за раменете и я притисна към себе си.

— Джоел!

Той я целуна силно и когато вдигна глава, очите му пламтяха заплашително.

— Ако не искаш да тичам по главната улица на Еко Коув тази нощ, тогава измисли някакъв друг начин да изразходвам част от енергията си. Някакви идеи?

Лети го погледна стъписано през замъглените си очила, после докосна устните си с пръсти, а след това пък голите му гърди.

— Не… В действителност, нямам други предложения.

— Е, аз пък имам.

Той доближи отново устните си до нейните.

Изведнъж й стана много трудно да диша равномерно.

— О, Джоел, съвсем не съм сигурна, че искаш да направиш това…

— Аз пък съм сигурен — отвърна Джоел и я целуна.

Гневът му бързо отстъпваше място на истинска страст.

Целувката му съвсем не бе груба този път — беше дълга и възбуждащо обещаваща.

— Наистина съм сигурен.

Лети бавно обви с ръце врата му и поклати глава.

— Няма да стане, нали знаеш. Не можеш да ме манипулираш по този начин.

— Имам по-добър план.

— И какъв е той?

— Защо не опиташ ти да ме манипулираш със секс?

Мисълта да упражнява такава чувствена власт над Джоел или над когото и да било другиго бе така нелепа, че тя избухна в истеричен смях. И за неин най-голям ужас, не беше в състояние да се спре.

Но Джоел знаеше как да го направи и побърза да покрие устата й със своята.