Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (4)

Четвърта глава

Две седмици по-късно Джоел застана пред новия кабинет, определен за президентката на „Торнкуист Гиър“. Междинната врата бе широко отворена и той от пръв поглед установи, че Лети не беше вътре.

Изгледа зловещо Артър Бигли, който седеше зад бюрото си в приемната по бяла риза и вратовръзка и пишеше припряно нещо на машината. Той видимо потрепери, когато усети присъствието на изпълнителния си директор, и вдигна притеснено глава. Джоел забеляза, че секретарят не носеше вече очилата си с метални рамки и мигаше прекалено често. Вероятно бе решил да пробва с контактни лещи.

— Къде е госпожица Торнкуист, Бигли? Останах с впечатлението, че е в офиса си.

Нервното мигане на Артър се учести неимоверно. Явно се считаше отговорен, че Лети не е там, където би трябвало да бъде.

— В заседателната зала на третия етаж, господин Блекстоун…

— Днес няма насрочено заседание, Бигли!

Търпението на Джоел напоследък бе на изчерпване и Артър напълно го съзнаваше, както и останалите от персонала. Изминалите две седмици не бяха лесни за никого, с изключение може би на Летисия Торнкуист. Новата президентка на „Торнкуист Гиър“ се развличаше много пълноценно.

— Да, сър… Знам, сър. Но тя каза, че имала някакъв специален проект за този следобед.

— Какъв специален проект?!

Артър Бигли замръзна на стола си, мигайки на парцали.

— Нямам представа, сър. Не каза нищо повече…

Джоел изруга мислено. „Не можеш да изтръгнеш информация от пън! Впрочем, на него едва ли му е известно нещо.“

— По дяволите! — повтори гласно ругатнята си. — Сам ще проверя какво прави.

— Да, сър — отдъхна си малко Артър. — О, щях да забравя, сър! Този Филип Диксън се обажда още два пъти. Информирах госпожа Седжуик.

— Предаде ли му, каквото ти наредих?

— Да, господин Блекстоун — рискува да се усмихне Бигли. — Казах му, че госпожица Торнкуист не може да се обади по телефона.

— И не си споменавал за това пред госпожица Торнкуист?

— Не, сър. Абсолютно, не. Вие ми наредихте да не я притеснявам с тези обаждания и аз се старая да изпълнявам стриктно инструкциите ви.

— Много добре, Бигли. Госпожица Торнкуист има достатъчно проблеми през последните дни, за да я притесняват и досадници по телефона. Справяш се добре, Бигли. Продължавай така.

— Да, сър. Благодаря, сър.

Артър като че ли всеки миг щеше да припадне от облекчение. Той посегна да вземе нов лист хартия и започна да го поставя на машината, но изведнъж рязко подскочи като ужилен.

— О, не!

Джоел се намръщи.

— Какво има, по дяволите, Бигли?

— Нищо, сър… Контактната ми леща току-що падна, сър. Ще я намеря веднага, сър.

Артър коленичи и започна да опипва предпазливо пътеката.

Доволен, че контролирането на президентския офис бе ефективно, Джоел тръгна по коридора към стълбището. Никога не използваше асансьора. Трябваше да го чака цяла вечност, докато пристигне. Или поне така му се струваше.

Започна да се спуска по стъпалата. При представата какво ще завари в заседателната зала, лицето му придоби мрачно изражение.

През последните две седмици Лети се бе оказала енергична и непредсказуема. Беше се амбицирала да научи едва ли не всичко за „Торнкуист Гиър“. Прекарваше по дванадесет часа на ден в сградата, обикаляйки складовете, отделите, като не пропускаше да се отбие и в счетоводството.

Преди три дни я бе заварил да пробва новите якета. Джоел се подсмихна при спомена за тази сцена. Дебелото, обемно яке буквално поглъщаше дребната й фигура, допълнителната вата над и без това приятно закръглените й задни части и бедра правеше невероятни неща с тялото й. Приличаше на малък пухкав гълъб с настръхнала от студа перушина.

Той едва не се беше засмял гласно, но не го бе направил, защото Лети най-делово му бе заявила, че „Торнкуист Гиър“ трябвало да прибави към колекцията си и якета с по-малък размер.

— Те са великолепни за жени високи един и осемдесет, но за такива като мен са твърде големи и…

— Ще поговорим за това по-късно, госпожице Торнкуист — бе я прекъснал Джоел, преди управителят на етажа да успее да изрази мнението си по въпроса.

Тя бе кимнала, но не изглеждаше никак примирена.

— Искам да поговорим и за цветовата гама. Погледнете тези якета. Редици и редици с еднообразно синьо, скучно зелено и матово червено. Не е твърде очароващо.

Констатацията й го бе разтревожила.

— Тези цветове случайно се наричат „кобалт“, „каки“ и „бордо“. Това са най-популярните цветове за якета.

— Все пак мисля, че бихме могли да обсъдим жълтото, яркочервеното и тюркоазното — бе издекламирала Лети ентусиазирано. — Поне при дамските якета. Жените обичат ярките багри.

Управителят бе започнал да кима в знак на съгласие.

— Смятам, че трябва да поговорим по този въпрос друг път, госпожице Торнкуист — бе казал Джоел прекалено учтиво, стискайки зъби.

— Разбира се. Просто ще си отбележа.

Лети бе извадила химикалка и бе надраска няколко думи в един бележник, с който никога не се разделяше.

Джоел бе издал строги разпореждания, към госпожица Торнкуист всички да се отнасят с уважението, дължимо й като президент и собственик на компанията, но не и да я притесняват с дреболии. За нещастие, Лети притежаваше способността да измъква всякаква информацията от хората. Миналата сряда бе влязъл в офиса й и я бе заварил, заровена в данните от продажбите през миналото тримесечие. Бе останал стъписан, разбирайки, че тя задава въпроси наляво и надясно, и че до обяд имаше смущаващо пълна представа за финансовото състояние на компанията. Само по една щастлива случайност не бе попаднала на информация за предстоящото ликвидиране на „Коупланд Мърин Индъстрис“.

Джоел бе отишъл в счетоводния отдел още същия следобед и бе настоял за по-строг контрол върху всички данни от компютъра, изисквани от кабинета на президента. Бе се разпоредил отсега нататък първо да се изпращат на него.

Рано или късно щеше да си разчисти сметките с „Коупланд Мърин Индъстрис“. Разбира се, след като предприемеше окончателните ходове, нямаше начин ликвидирането да се запази в тайна. Трябваше да има на разположение логично обяснение. Нещо от сорта, че това е единственото правилно действие при създалата се ситуация.

Джоел добре съзнаваше нарастващото си увлечение по Лети Торнкуист и то го плашеше. Желанието му да бъде негова ставаше все по-силно и по-силно. И той съвсем не бе наясно защо.

Онова, което бе почувствал през нощта в планинската вила на баща й, не беше само мимолетно еротично привличане, породено от освежителния крос, лунната светлина и разтворения й халат. Джоел все още я желаеше.

Опитваше се да си внуши, че просто е срещнал жена, толкова различна от всички други жени, които познаваше. Но не беше само по детски наивният й ентусиазъм или необикновеното, постоянно приповдигнато настроение, нито живото изражение, което компенсираше липсата на класическа красота на лицето й — друго го теглеше към нея. Лети бе сладка, дори чаровна по свой собствен начин. Събуждаше желание у него да й бъде покровител — нещо, което бе нелепо при сегашните обстоятелства. Като че ли по-скоро той се нуждаеше бъде предпазван. Докато „Торнкуист Гиър“ бе нейна собственост, Лети беше опасна.

За нещастие, тази мисъл съвсем не потискаше желанието, което го обземаше винаги, щом я видеше.

Вратата на голямата заседателна зала беше леко открехната и Джоел дочу гласа й, когато се приближи.

— Това не може да е вярно! Прочети го отново, Кал!

В отговор прозвуча баритонът на Кал Манфорд:

— Поставете скобата в частта „В“ на металния прът номер три.

— Но това е абсурдно! Не пасва. Сигурен ли си?

— Така е написано, госпожице Торнкуист.

— Кой е писал тази инструкция, между другото?

Кал направи пауза — като че ли обмисляше нещо.

— Вероятно някой от конструкторския отдел.

Джоел надникна в залата и стана свидетел на доста необичайна сцена. Една от новите палатки, произведени по спецификация на „Торнкуист Гиър“ от новата серия, бе разпъната частично и Лети се бе мушнала в нея. Виждаше се само единият й малък и красив прасец във фин найлонов чорап.

Завеждащият маркетинга, Кал Манфорд, стоеше наблизо с инструкциите в ръка. Изглеждаше объркан и безпомощен. Манфорд наближаваше петдесетте, имаше леко прошарена коса и добре оформено бирено коремче. Заради това коремче човек рядко можеше да го види без сако, но сега той беше само по риза. Очевидно напрежението да помага на Лети при разпъването на палатката бе надделяло над суетата му. Джоел забеляза, че Кал дори се бе изпотил под мишниците и гледаше доста вторачено крака на Лети, вместо да чете инструкциите.

— Добре — обади се тя от застрашително наклонената палатка. — Ако това е типичен пример как са написани инструкциите, ще настоявам всичките да бъдат преработени основно. Никой аматьор не би могъл да разпъне тази палатка за по-малко от два часа, но дори и да го направи, не съм сигурна, че тя няма да се събори.

— Ще споделя проблема с господин Блекстоун, ако желаете — изрече притеснено Кал. — Той лично одобри новия модел.

— Няма значение. Аз ще разговарям с него за това. А сега да продължим. Прочети по-нататък.

Джоел се подпря о рамката на вратата и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Забравете следващата инструкция. Ще трябва да започнете отново. Не сте поставили хоризонталния прът правилно.

В палатката и около нея настъпи суматоха.

— За какво говориш? Това ти ли си, господин Блекстоун?

В началото настояването на Лети да се спазват официалните обръщения му се бе сторило смешно. Сега започваше да го дразни.

— Да, аз съм, госпожице Торнкуист.

— Тъкмо помагах на госпожица Торнкуист да изпробва една от новите палатки… — смънка Кал.

— Виждам. И чух, че има проблем с инструкциите.

Палатката се изду от едната страна, докато Лети смени позата си.

— Господин Манфорд ми каза, че този нов модел бил предназначен за начинаещи. Попитах го дали е изпробван с някой новак и той отвърна, че не бил. Затова си помислих, че бих могла аз да направя експеримента.

— Разбирам — рече иронично Джоел.

— Исках да проверя доколко бих могла да се справя сама, като следвам инструкциите. Най-добре е да запишем проблемите, които се появиха.

Тя отново смени позата си и кракът й изчезна.

— Хайде, излез, госпожице Торнкуист. Ще ти покажа как се разпъва палатка, ако наистина искаш да се научиш.

— Не, не, не! Точно в това е въпросът. След като аз не мога да приложа тези инструкции, това означава, че имаме голям проблем с новия модел. Не разбираш ли?

Джоел усети как за миг само по бузите му се разля топлина от притеснение, което бързо отстъпи място на гнева. Имиджът му на изпълнителен директор би пострадал от забележки на президента пред по-низшия персонал.

— Ако излезеш от тази палатка, госпожице Торнкуист — изрече монотонно, — ще прегледам тези инструкции лично с теб. Детайл по детайл, ако желаеш. Можем да проверим дали има големи проблеми. Ако наистина е така, ще се погрижим да бъдат отстранени. Нали така, Манфорд?

Кал се изкашля и преглътна.

— Да, сър.

В този момент един от олюляващите се алуминиеви пръти падна и се дочу вик от вътрешността на палатката, когато тя цялата рухна:

— О, Боже Господи! Джоел, направи нещо! Махни това от мен!

„Значи дотук с официалните обръщения в офиса.“

Джоел остана загледан в пулсиращата жълта синтетична материя. Лети бе притисната под нея и се мяташе като уловена в мрежа риба.

Кал Манфорд беше ужасен и шокиран от този обрат на нещата.

— Госпожице Торнкуист?! Добре ли сте, госпожице Торнкуист? — осмели се да попита той.

— Не, не съм добре, по дяволите!

Джоел пристъпи напред.

— Манфорд, подай ми инструкциите. Ще помогна лично на госпожица Торнкуист да довърши експеримента си.

— Да, сър.

Кал бързо пъхна брошурата в ръката му и се усмихна нервно.

— Ако нямате повече нужда от мен, ще се върна в кабинета си.

— Да — кимна Джоел и се приведе към подскачащата палатка.

Изправи няколко рейки, повдигна единия край на леката материя и Лети изпълзя отвътре на четири крака с килнати на носа й очила и с разрошена грива. Непокорните къдрици висяха пред лицето й. Полата на консервативно сивия й костюм бе по-измачкана от обикновено, беше се вдигнала високо над коленете й, а копринената й блуза в прасковен цвят се бе измъкнала от нея.

Джоел зърна ивицата гола кожа на талията й и бе доста притеснен от почти мигновената си възбуда.

За няколко секунди той почти бе забравил колко е ядосан на новата си шефка. Хвана я за ръка и й помогна да се изправи.

— Добре ли си?

— Да, разбира се. Благодаря ти, Джоел… исках да кажа господин Блекстоун.

— В момента няма кой да те чуе, ако се обръщаш към мен по име.

— Не трябва да ни става навик, докато сме в офиса.

Лети си оправи очилата и запаса блузата в полата си.

— Тези инструкции са истинска катастрофа. Абсолютно неразбираеми са за новаците.

— Това е най-простата палатка в целия ни асортимент.

— Но няма нищо просто в разпъването й. Дори не мога да си представя как ще я разпъна при силен вятър или пороен дъжд. Всички усилия ще бъдат напълно безполезни.

Джоел успя да се овладее.

— Хайде да отидем в твоя кабинет и да ти разясня инструкциите.

— Май не ме разбра. Тази нова серия е предназначена за начинаещи, нали?

— Да.

— Аз съм и начинаеща, и интелигентна, и имам желание. Но въпреки всичко, не мога да се справя сама. Това обяснява нещата.

— Така ли? — вдигна вежди той.

— Разбира се. Тези глупави инструкции трябва да бъдат преработени. Или може би основната конструкция на палатката е лоша?

Джоел притаи дъх.

— Подготвили сме вече първата партида от тези проклети палатки. В склада са. Ще бъдат по рафтовете на магазините само след два месеца, когато започнем новата рекламна кампания. Няма нищо нередно в конструкцията им!

Летисия се намръщи и отстъпи крачка назад.

— Не е нужно да повишаваш глас.

— Не повишавам глас.

Тя му се усмихна успокояващо, което пък още повече го разгневи.

— Добре, да отидем в кабинета ми и да прегледаме инструкциите заедно. Ще ти покажа къде срещнах затруднения. Ако конструкцията на палатката е добра, значи тогава проблемът е в инструкциите.

— Исусе Христе! — измърмори под носа си Джоел.

Последното нещо, което можеше да си позволи, бе да загуби самоконтрол.

— Джоел… исках да кажа, господин Блекстоун? — Изумруденозелените очи на Лети се бяха разширили загрижено. — Да не би нещо да не е наред?

— Не. Всичко е наред. Хайде да идем в кабинета ти.

— Това е просто една брошурка — рече бодро тя. — Съвсем няма да е трудно да се коригира. Трябва само да коригираме текстовете, които не са написани добре, и да ги отпечатаме отново.

— Благодаря за съвета. Ще го имам предвид.

Той я хвана за ръката и я поведе към вратата.

— Почакай. Обувките ми. И сакото…

Лети се отскубна от него и бързо се върна, като не забрави да вземе и неизменния си бележник.

— Сега вече съм готова.

Джоел отново я хвана за ръката и тръгнаха по коридора.

— Знаеш ли, Лети, тези инструкции са написани от специалисти.

— Може би точно в това е проблемът. Но не се тревожи. Това е област, в която бих могла да съм полезна. Бях библиотекарка, нали помниш?

— Твърде добре. Мисля си за истинската ти кариера доста често.

— Моята предишна кариера — поправи го тя. — Във всеки случай, едно от нещата, в които съм много добра, е да откривам, да анализирам и обобщавам информация. Ще извикам някого от конструкторите и… О, по стълбището ли ще се качим?

— Да.

— Добре. Та, ще извикам един от конструкторите на палатката и ще го накарам да ми обясни какво точно са искали да постигнат с този модел.

— Аз мога да ти кажа какво точно са искали да постигнат конструкторите с този модел. И ще бъда щастлив да го направя, веднага щом стигнем в кабинета ти.

Джоел рязко отвори тапицираната с кожа врата.

Артър, явно успял да намери и си постави изгубената контактна леща, ги погледна. Очите му се стрелнаха от Джоел към Лети. Когато огледа по-добре новата си шефка, зениците му се разшириха от изненада.

— Госпожице Торнкуист? Добре ли сте? Да не се е случило нещо?

— Една палатка падна върху мен — отговори тя. — Не се безпокой за мен. Предполагам, че това е просто един от рисковете на професията. Някакви съобщения, Артър?

— Да, госпожице. Обади се господин Роузмонт и каза да ви предам, че новият ви апартамент е готов. Можете да вземете ключовете още днес.

Лети се усмихна със задоволство.

— Чудесно. Готова съм незабавно да се преместя. — Тя тръгна към вътрешния кабинет. — Ела, господин Блекстоун, нека да поработим върху тези инструкции.

Джоел стисна зъби. Не бе свикнал да получава заповеди от никого, а още по-малко пък от една досадна, непредсказуема библиотекарка, която си въобразяваше, че може да управлява „Торнкуист Гиър“. Той мина с едри крачки покрай бюрото на Артър, усещайки любопитния му поглед. Изражението на секретаря му напомни за това на Манфорд преди няколко минути. В очите му бе изписан същият въпрос: „Кой издава заповедите тук?!“

Джоел знаеше, че ако бързо не върнеше нещата на предишните им места, сред персонала щеше да започне брожение.

Затвори с трясък вратата на кабинета и отиде до прозореца. Лети седна в креслото си и разтвори инструкциите.

— Нека да започнем отначало — каза тя и бързо прелисти страниците.

— Да, мисля, че така ще е най-добре.

Джоел се приближи и подпря длани върху полираното й бюро.

— Госпожице Торнкуист, мисля, че не разбираш твърде добре управленческата структура в „Торнкуист Гиър“.

Тя вдигна глава, отметна косата си назад и го изгледа глуповато.

— Не разбирам ли?

— Нека да ти обясня дума по дума. Това е корпорация. Не зная как се ръководят нещата в академична библиотека, но тук изпълнителният директор е отговорен за всичко.

— Известно ми е, че задълженията на изпълнителния директор са да се занимава с текущите проблеми и да взема решения.

— Добре. Радвам се, че поне това си схванала. Сега слушай по-нататък. От решаващо значение е президентът на компанията да не подронва авторитета на изпълнителния си директор в присъствието на други членове на персонала. Трябва да изглежда, че той му има пълно доверие. Това ясно ли ти е?

Лети започна да го гледа притеснено.

— Разбира се. Да не се опитваш да ми кажеш, че подценявам мястото ти тук в „Торнкуист Гиър“?

— Не още, но и това може да стане, ако продължаваш да се отнасяш с мен като със скъпо платен асистент. Аз не съм статист, госпожице Торнкуист. Предполага се, че аз съм човекът, който ръководи тази компания.

— О, Боже! Никога не съм искала да се отнасям с теб като с асистент.

Джоел забеляза изпълнените й с вина очи и едва успя да потисне усмивката си на задоволство. Така бе много по-добре.

— Хората започват да се питат кой е ръководителят тук. Този въпрос никога не бива да възниква. Разбираш ли това, госпожице Торнкуист?

— Да. Да, естествено — отвърна съвсем хрисимо Лети.

Джоел вдигна ръцете си от бюрото й.

— Това е твоята компания — изрече мрачно. — Ти имаш правото да научиш толкова много или толкова малко за нея, колкото пожелаеш. Но ако започнеш постоянно да се противопоставяш на решенията ми или да критикуваш действията ми пред другите, всички ще имаме големи неприятности. Хората ще усетят, че на върха има борба за власт, така, както акулите подушват кръвта във водата.

— Но тук няма борба за власт — започна да нервничи тя. — Аз напълно осъзнавам факта, че ти ръководиш компанията и си се справил отлично през изминалите десет години.

— Благодаря. Тогава направи и на двама ни услуга и не се намесвай в ежедневните решения. Само ще объркаш хората и ще ги накараш да се усъмнят в авторитета ми. Разбираш ли това, госпожице Торнкуист?

— Да.

Джоел се размекна, когато забеляза неподправеното извинително изражение в очите й. Усмихна й се окуражително.

— Сега, след като двамата се разбрахме по този въпрос, какво ще кажеш да прегледаме инструкциите?

Лети кимна бързо.

— Добре. Ще ти обясня къде срещнах първия проблем.

Отначало Джоел я слушаше разсеяно. „Думите ми й подействаха — мислеше си той. — Започвам да я командвам, без да губя контрол върху ситуацията. Но трябва да действам предпазливо. Чарли веднъж ми бе споменал, че Летисия Торнкуист била малко образовано същество.“

Час по-късно Лети се облегна назад и протегна ръце високо над главата си. При това движение блузата й пак се измъкна от полата й и отново заинтригува изпълнителния директор.

— И така, какво мислиш за идеите ми, Джоел?

Джоел барабанеше с пръсти по бюрото, съсредоточен върху инструкциите. Инстинктът му за бизнес воюваше в момента с необходимостта да държи Лети по-далече от компанията.

Бизнес инстинктът му победи. Беше принуден да признае, че забележките й са основателни. „По дяволите, трябваше да направя това изпитание на новата палатка и инструкциите с един-двама аматьори!“

— Добре, виждам къде бихме имали известни проблеми с ръководството за ползване…

Изведнъж му хрумна интересна мисъл.

— Какво ще кажеш, ако ти го преработиш?

Тя буквално затрептя от ентусиазъм.

— Идеята не е лоша!

— Тъкмо ще използваш таланта си.

Джоел също беше доволен, защото това щеше да ангажира вниманието й и поне за известно време Лети нямаше да му създава главоболия.

— Господин Блекстоун…

Тя се изкашля, погледна към вратата, за да се убеди, че е затворена, и сниши глас:

— Искам да кажа, Джоел.

— Слушам те.

— Просто се питах… — Лети чукна с химикалката си по бюрото. — Знаеш ли, че се местя в новия си апартамент?

— Да, чух. Поздравления.

Джоел обърна следващата страница.

— Ами, чудех се дали не би искал да дойдеш да пийнем по нещо и да хапнем заедно утре вечер. Както се казва, да осветим новото ми жилище.

Той рязко вдигна глава.

— Какво?

Лети се изчерви.

— Ами… едно питие. Няколко ордьовъра. Вечеря може би? Виж, ако си зает, напълно ще те разбера.

— Не. Не съм зает утре вечер.

Джоел усети, че вътрешностите му се стягат и затвори упътването много внимателно.

— Аз ще донеса шампанското.

 

 

Поканата да отпразнуват с Джоел настаняването в новия й апартамент не бе моментно хрумване. Лети беше мислила за това дни наред, но почти се бе отказала, когато той й бе прочел вежливо правилника за субординацията във фирмата.

Дори и сега потръпна, припомняйки си заплашителния му вид, докато отваряше фурната, за да провери лазанята. Бе покрусена, осъзнавайки, че макар и съвсем неволно, беше го настъпила по болното му място.

Джоел бе ръководил всичко в продължение на десет години. Без съмнение, изпитваше собственически чувства към „Торнкуист Гиър“ и имаше пълното право да се чувства така. А Лети добре разбираше, че е необходима здрава ръка за управлението на такава голяма компания.

Но все пак, тя притежаваше фирмата. Имаше законно основание да се запознае с производството й. Това бе нейна отговорност.

Иззвъняването на телефона прекъсна кулинарните й занимания. Затвори фурната и сграбчи слушалката. Сърцето й се сви, като си помисли, че Джоел, ще й се извини в последната минута с претекста, че е възпрепятстван да дойде.

— Ало…

— Лети, ти ли си?

Нямаше начин да се сбърка този добре обработен мъжки глас.

Тя се намръщи.

— Да. Да, аз съм, Филип.

— Крайно време беше — отбеляза бившият й годеник. — Опитвам се да те открия дни наред. Знаеш ли, че секретарят ти отказва да ме свърже с теб? Проверявам редовно в „Телефонни услуги“ вече цяла седмица. Знаех си, че рано или късно ще си наемеш апартамент със собствен телефон. Какво става там? Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Какво искаш, Филип? И какво намекваш с това, че секретарят ми отказвал да те свърже?

— Искам да поговоря с теб, скъпа. Опитвам се да те намеря, още откакто изчезна. Звъних дори във вилата на баща ти, но един доста груб тип, който се представи като Блекстоун, ми затвори телефона. Знаеш ли за това? Дори имаше наглостта да твърди, че бил твоят изпълнителен директор.

— Такъв е.

— Тогава е по-добре да помислиш как да се отървеш от него. Дори и след онзи единствен кратък разговор бих се обзаложил, че той не е най-подходящият човек, който би желала да работи за теб в „Торнкуист Гиър“. Доста е простоват. Лети, скъпа, какво става? Казаха ми, че си напуснала работата си тук във Велакот без предупреждение.

— Да, така е.

— Любима, това съвсем не е в стила ти. Ти никога не си правила нищо прибързано.

Гласът на Филип стана по-мек.

— Заради нас е, нали? Лети, трябва да ми повярваш, че ужасно съжалявам за случилото се в кабинета ми през онзи кошмарен ден. Уверявам те, то не означаваше нищо. Абсолютно нищо!

— За мен обаче означава много.

— Скъпа, тя беше просто една студентка. Нищо сериозно.

— Напротив, Филип. Твърде е сериозно.

— Лети, не бих искал да казвам това, но се страхувам, че трябва.

Лети потръпна от досада, защото Филип очевидно изпадаше в настроение да й чете лекции.

— И какво трябва да ми кажеш?

— Тази злощастна случка в кабинета ми никога не би я имало, ако нашата връзка бе нормална.

Думите му я ужилиха.

— Не знаех, че намираш годежа ни за ненормален!

Но с чувство на вина Лети призна пред себе си, че наистина бе ненормален, и тя беше тази, която бе направила отношенията им такива. Годежът им беше продължил само месец и половина и през последните две седмици Лети се бе отдръпнала емоционално. Никога не бе отдавала твърде голямо значение за чисто физическата страна на нещата.

На пръв поглед Филип притежаваше всички онези качества, които Лети си представяше, че съпругът й трябваше да има. Външният му вид бе впечатляващо добър — висок, стегнат, със златиста коса. Но по-важното бе, че той принадлежеше на нейния свят. Имаха много общи интереси или поне така си мислеше тя. Филип беше интелигентен, образован и изглежда бе готов да поеме задълженията на съпруг.

Бе започнал да я притиска да правят секс още в минутата, когато й бе сложил годежния пръстен. Преди това Лети го бе отблъсквала заради дълбоко вкорененото си старомодно схващане, че се нуждае от истинско законно обвързване, но след като бе получила доказателство за това, нямаше причини повече да го държи далеч от леглото си. Фактът обаче, че си търсеше предлог да избегне секса с него, би трябвало красноречиво да й говори и да й послужи като предупреждение.

Няколкото кратки и с нищо незапомнящи се сексуални изживявания с Филип Диксън бяха потвърдили тайните й опасения. Оскъдният й сексуален опит преди него я бе накарал да се замисли дали не бе наистина напълно фригидна, но продължаваше да се самоуспокоява, че това е просто, защото не бе намерила подходящия мъж.

След любенето си с Филип обаче Лети бе принудена да приеме фактите такива, каквито са. Вероятността, че не е чувствена жена, бе твърде голяма.

На двадесет и девет години тя бе достатъчно зряла и добре образована, за да знае, че някои жени просто не са в състояние да достигнат лесно до оргазъм. Някои дори никога не го бяха изживявали. Според една статия, броят на жените, които никога не са изпитали истински климакс, бе шокиращо голям.

Преди Филип си бе внушавала, че би могла да живее съвсем нормално, приемайки този неприятен факт. Той съвсем не означаваше, че не би могла да има сравнително щастлив брак и деца.

След годежа си с Филип обаче, бе започнала да се съмнява в благополучния изход от този свой проблем. След като не бе успяла да се преструва достатъчно добре в леглото, за да заблуди Филип, че всичко е наред, вероятно не би могла да го направи и с друг.

Никой не беше по-егоцентричен от Филип, а дори и той бе забелязал студенината й. Когато за пръв път му се бе отдала, бе била достатъчно голям реалист, за да не очаква някакво чудо, но се надяваше, че между тях ще се породи по-голяма близост, и връзката им ще стане по-здрава.

Тази вечер проумя, че най-ярките й спомени от тези нещастни опити в леглото с Филип бяха неговото неравномерно дишане и приглушените му стонове. Напомняше й за едно добре познато домашно животно, което грухтеше до хранилката си.

От друга страна, му беше просто благодарна, че не бе продължил твърде дълго любовния акт.

В действителност годежът й бе приключил много преди да влезе в кабинета му и да завари Глория с пениса му в устата си.

— Филип, не зная защо се обаждаш, но наистина бих желала да затвориш. Заета съм.

— Имахме проблеми с взаимоотношенията си — отвърна той, като пренебрегна протеста й с типичната си арогантност. — Трябваше да се справим с тях заедно. Аз трябваше да ти помогна да ги преодолееш по разумен, подобаващ на зрели хора начин. Размишлявах много върху нашето положение и стигнах до заключението, че имаш нужда от професионална помощ, скъпа.

— Професионална помощ?

— Терапия — обясни й по-меко Филип.

— Не мисля, че сеансите при психоаналитик биха ми помогнали много, Филип.

— Глупости! Точно това ти е необходимо, за да преодолееш фригидността си и неспособността си да достигнеш климакс.

Лети усети, че кипва от обида и гняв.

— Филип, моля те!

— Аз с удоволствие бих присъствал на терапевтичните ти сеанси. Както казах, ние сме двойка. Трябва да се изправим срещу проблемите заедно. Предполагам, че до известна степен вината е и моя за това положение. Трябваше да настоявам за тази терапия още в самото начало, когато за пръв път осъзнах, че се нуждаеш от помощ. Вместо това, глупаво позволих, собственото ми безсилие да ме доведе до онзи неприятен инцидент.

— Ще затворя, Филип!

— От отчаяние потърсих утеха там, където можех да я намеря.

— Сбогом, Филип!

— Лети, в известен смисъл аз го направих заради нас двамата.

— Интересно обяснение, Филип. И очакваш, че ще ти повярвам?

— Не затваряй телефона!

— Защо?

— Казах ти, че трябва да поговорим.

— Не желая да разговаряме за нашата връзка, Филип. Твърде е потискащо.

— Разбирам те. Ще започнем бавно. Съзнавам, че си много напрегната в момента заради наследството си. Приятелката ти Кони от справочния отдел ми разказа за чичо ти и компанията му. От нея научих и за намерението ти да я ръководиш лично. Това е доста голяма отговорност, Лети!

— Да, така е. Надявам се да използвам новите си отговорности като форма на сублимация. По-евтино е от терапията — заяви Лети и тракна слушалката.

Сбърчи чело, припомняйки си думите на Филип, че секретарят й отказвал да го свързва с нея. Би трябвало да е станала някаква грешка, но проблемът можеше спокойно да почака, пък и Джоел трябваше да пристигне всеки момент.

И действително, точно в този миг се позвъни на входа.

Лети бързо излезе от кухнята, прекоси коридора, отвори вратата и застана лице в лице с Джоел, който държеше бутилка шампанско.

— Не ми мирише на риба — каза й той.

Лети се усмихна с облекчение. Всичко щеше да бъде наред — той беше тук и вече не й бе сърдит. Изведнъж обаче се почувства необяснимо замаяна и нервна.

— Не е риба, а нещо, за което използвах зелен желатин и бакла. Човек може да направи най-невероятните неща със зелен желатин. Прибави тиквички и получаваш десерт. Прибави малко от онова сирене с мирис на бекон — и ето ти ордьовър. Няма нищо невъзможно, когато започнеш да боравиш със зелен желатин.

Очите на Джоел се присвиха.

— Вярвам, че се шегуваш, госпожице Торнкуист.

— И аз вярвам, че е така, господин Блекстоун. Това, което в действителност се намира във фурната, е лазаня, приготвена с чудесен пресен спанак, който намерих на пазара на връщане към къщи.

— Звучи страхотно. Защо не вляза и да отворя тази бутилка шампанско? — предложи внимателно той.

Лети чак сега осъзна, че му бе препречила пътя, и отстъпи встрани.

— Моля, заповядай.

— Хубаво жилище — констатира Джоел, като бързо огледа апартамента й с изглед към залива Елиът.

— Благодаря — отвърна Лети и изведнъж новият й дом, който й бе изглеждал толкова просторен днес следобед, сякаш се смали.

Тя се отправи към кухнята и пътьом подхвърли:

— Все още разопаковам нещата си, но след два дни ще се подредя напълно. Вече имам и телефон.

— Дъждът притеснява ли те?

Джоел я последва и постави шампанското на кухненския плот.

— Тук доста често вали напоследък.

— Не, не ме притеснява.

Лети отвори вратата на фурната и се наведе, за да погледне лазанята.

— Обичам дъжда.

Джоел се изсмя тихо зад нея, като че ли това бе някаква шега, която само той разбираше.

— Имах предчувствието, че ще кажеш точно това.

Бутилката издаде силен пукот, когато той я отвори.

— Да ти се намират чаши?

— Ето — подаде му Лети две високи кристални чаши, които взе от най-близкия шкаф.

Джоел ги напълни и й поднесе едната, без да откъсва очи от нейните. Тя потръпна от неукротимата енергия в погледа му.

— Знаеш ли — рече замислено Джоел, докосвайки пръстите й. — Ако имам капчица здрав разум, не бих започнал това.

Той наведе глава и потърка леко и възбуждащо устните й със своите.

— И без това нещата са твърде сложни.

Лети зяпна от изненада. Бе я целунал, и то някак си съвсем естествено. Спусна клепки, страхувайки от това, което би открила в очите му. Енергията в тях не бе само неукротима, но и много възбуждаща.

Може би на тази енергия се дължаха приятните тръпки, които прободоха корема й в най-долната му част.

Лети осъзнаваше, че се държи странно. Мъж като Джоел би очаквал много повече от жена като нея, а тя не можеше да му даде кой знае колко. Трябваше да прояви поне малко здрав разум.

— Прав си. Нещата са сложни — рече тихо. — Ако мислиш, че ще е по-добре да не поддържаме никакви контакти извън служебните, обещавам ти, че ще те разбера. Знам, че идеята ми не беше много добра. Дори не бях сигурна дали ще дойдеш тази вечер.

— Лети…

— Надявам се, че не си приел поканата, само защото си се почувствал задължен, след като аз съм шефката, и така нататък. Искам да кажа, че те смятам за приятел, а също и за колега, но не бих искала да се чувстваш длъжен да се срещаш с шефката си…

Джоел я накара да замълчи, като просто постави пръсти върху устните й.

— Лети, занимавала ли си се някога с жонгльорство?

— Не.

— Тогава и двамата трябва да се надяваме, че знам какво правя.

Той махна пръста си от устните й и я целуна отново — този път силно и дълбоко.