Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (3)

Трета глава

— Извини ме — рече Лети, влизайки в дневната. — Нямах намерение да те прекъсвам.

Стефани вдигна очи. Бе седнала с кръстосани крака на пода и бе поставила ръцете си върху коленете — явно медитираше. Следобедното слънце огряваше цялото помещение.

— Всичко е наред. Вече свърших. Медитирам по половин час всеки следобед. Полезно е за Матю Кристофър.

— Разбирам… Как се чувстваш?

— Много добре, благодаря. Ходих при моята лекарка миналата седмица за редовната месечна проверка. Каза, че всичко било напълно нормално.

— Сигурно е успокояващо да чуеш това.

Стефани кимна.

— Тя е отличен лекар. Един от най-добрите акушер-гинеколози в щата. Има две специалности, разбира се.

— О, така ли!

— Направи ми всички възможни изследвания. Няма никакви проблеми или аномалии.

— Чудесно.

— Двамата с Морган обиколихме родилния център в болницата, която избрахме. Оборудването е първокласно. Подготвени са напълно да реагират при всички възможни усложнения.

— Значи няма да родиш Матю Кристофър вкъщи с помощта на акушерка?

Лети съжали мигновено за малката си шега.

Стефани изглеждаше ужасена.

— Мили Боже, не! Бебето ми ще получи най-добрите и най-съвременните грижи.

Морган влезе в стаята с чаша кафе в ръка.

— Свърши ли с медитацията, скъпа?

— Да.

Стефани позволи на съпруга си да й помогне да се изправи на крака.

— Три часът е, време за следобедната ми порция протеин.

Морган погледна към дъщеря си.

— Защо не излезем да се поразходим, докато Стефани похапне?

Лети се усмихна, зарадвана, че има повод да излезе от къщата. Педантичността на Стефани започваше да й се отразява зле.

— С удоволствие.

За пръв път й се удаваше възможност да остане насаме с баща си, откакто бе пристигнала за погребението на чичо Чарли. Беше наистина добре да останат само двамата поне за малко. Напоследък я спохождаха доста спомени за живота им, преди баща й да предприеме това съдбоносно пътуване до Сиатъл преди две години.

Бе поканен да присъства на някаква конференция по проблемите на логиката, използвана в лингвистиката. Лети бе доволна, че той беше приел поканата. Тревожеше я фактът, че след смъртта на майка й бързо се превръщаше в старец. Огънят бе изчезнал в него.

Огънят определено бе възпламенен отново в Сиатъл. Лети се зарадва на възродения му ентусиазъм, но остана стъписана, узнавайки, че е дал съгласието си, когато получил предложение за работа в колежа „Риджмор“.

Три месеца по-късно тя бе още по-силно поразена, когато при един телефонен разговор научи за плановете му да се ожени повторно.

А сега очакваше и бебе.

На Лети щеше да й е много по-лесно, ако можеше да намери някакъв общ език със Стефани. Но мащехата й се държеше дистанцирано и високомерно като кралица на амазонките. Нямаше абсолютно никаква прилика с майка й, която бе съвършена съпруга на професор.

Мери Торнкуист беше сърдечна, открита и очарователна жена. Не бе защитила докторат, не бе написала внушителни трудове, но притежаваше умението да създава уют в дома си. Знаеше също как да се справи с Морган, когато той ставаше твърде предвзет и надут. Къщата им се огласяше от много смях.

— Харесва ли ти „Риджмор“? — попита Лети, когато тръгнаха по пътя, по който Джоел бе тичал през нощта.

— Да, определено. Програмата ми не е натоварена с лекции. Разполагам с много свободно време, за да пиша — отвърна баща й. — Съжалявам, че Диксън се оказа негодник. Но се радвам, че си го открила, преди да се омъжиш за него.

— Аз също.

Морган направи пауза.

— Наистина ли си влязла в кабинета му и си го заварила с чле…

— Не го казвай, моля те!

— С неговия… знаеш какво… в устата на някаква студентка? — поправи се той.

Лети усети как бузите й стават аленочервени.

— Да, и бих искала да не бях доверила тази малка пикантна информация на Джоел Блекстоун. Не зная какво ми стана нощес.

— Може би просто си имала необходимост да поговориш. Като те познавам, вероятно не си казала това на никого във Велакот.

— Не, това не е нещо, което човек би желал да обсъжда с колегите си. Господ знае защо избрах точно Джоел за мой изповедник. Предполагам, че бях просто изморена. Беше посред нощ и здравият ми разум като че ли бе заспал. Във всеки случай, получих добър урок.

— Какъв урок?

Тя се смръщи.

— Знаеш за какво става дума. Още не ми се вярва, че Джоел каза това на Филип по телефона тази сутрин. През нощта, когато направих тази фатална грешка да излея душата си пред него, господин Блекстоун се държа като истински джентълмен, който напълно ме разбира. Нямах представа, че може да е толкова циничен.

Морган се засмя.

— Тактиките му могат да ти се сторят възгруби, но нещо ми подсказва, че те са доста ефективни. Чарли винаги е твърдял, че това, което „Торнкуист Гиър“ представлява днес, се дължало на Джоел.

— Не подлагам на съмнение способностите на Джоел като изпълнителен директор. Сигурна съм, че е много добър. И възнамерявам да науча от него всичко, което успея.

— Всичко?

Лети кимна ентусиазирано.

— Всичко. Той ще ми бъде наставник, докато се науча как да ръководя „Торнкуист Гиър“.

— Това би трябвало да е интересно.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах.

Гъстите вежди на Морган се събраха замислено.

— Интересно… Блекстоун май не прилича на никого от мъжете, които познаваш. Той не е от тези, които хвърчат из облаците. Не се занимава с теория, а със суровата реалност.

— Съзнавам го много добре.

— Сериозно се съмнявам, че е бил обучаван в добри маниери — добави сухо Морган.

Лети се усмихна малко кисело.

— Сигурна съм, че си прав.

— Не води играта според учебниците. Той е по-скоро човек, който сам създава правилата.

Тя се разтревожи.

— Да не се опитваш да ми намекнеш, че не е етичен в бизнес сделките си?

— Не. Просто те предупреждавам, че представите му за честна игра вероятно ще се различават значително от твоите.

— Ако открия, че е некоректен или непочтен, ще го уволня незабавно.

— Това би могло да е доста трудно.

— Татко, той работи за мен, не забравяй. Мога да се отърва от него по всяко време.

— Не разчитай на това, скъпа.

— Аз съм собственичка на „Торнкуист Гиър“, за Бога! — сопна се Летисия. — Мога да правя, каквото си пожелая.

Морган се засмя.

— Говориш като истински президент на фирма.

Тя се нацупи обидено.

— Да не се съмняваш, че няма да се науча да се оправям с компанията? Няколко години съм ръководила хора като завеждащ справочния отдел.

— Не са много приликите между „Торнкуист Гиър“ и справочния отдел на библиотеката във Велакот. Лети, ти си изключително умна. Можеш да правиш, каквото си пожелаеш. Винаги съм ти казвал това и държа на думите си. Искам единствено да те предупредя, че никога досега не си срещала човек като Блекстоун. Внимавай много с него, докато не си сигурна, че знаеш какво правиш.

Лети се поуспокои.

— Окей.

— Като цяло — продължи Морган, — радвам се, че си решила да започнеш отначало. Нуждаеш се от значителна промяна в живота си, скъпа, дори по-голяма от тази, която аз направих. Дори само фактът, че се местиш в Сиатъл, ще те извади от еднообразието, ще ти предостави нови възможности, ще отвори нов свят за теб. Ако не ти допадне да ръководиш „Торнкуист Гиър“, можеш да я продадеш на Блекстоун след година. Междувременно опитът, който ще натрупаш, ще ти бъде полезен. Просто бъди внимателна.

— С теб е хубаво да се разговаря. Промените, които аз правя, са нищожни в сравнение с твоите, татко… — Лети прехапа устни. — Все още не мога да повярвам, че ще имам братче.

Морган сбърчи чело.

— Знаех, че ще стигнем до този въпрос рано или късно. Ти все още не си изживяла шока от женитбата ми със Стефани, нали?

— Това не е вярно. Привикнах с тази мисъл — отвърна тя, като подбираше внимателно думите си. — Но ще ти призная, че от време на време ми се струва странно. Всичко се случи толкова бързо.

— На моята възраст не бих могъл да пилея много време — рече й нежно Морган.

— Ти си само на петдесет и три.

— Стефани ме кара да се чувствам на тридесет.

Лети въздъхна.

— Предполагам, че това обяснява всичко, нали?

— Да, скъпа, така е.

— Тя е толкова различна от мама…

— Лети, майка ти беше чудесна жена и аз я обичах почти цели тридесет години. Но нея вече я няма и аз зная, че тя би искала да съм щастлив отново.

— Да, но с жена като Стефани…

Лети замлъкна, ужасена, че е отишла твърде далеч.

Морган я изгледа строго с изумруденозелените си очи.

— Стефани е моя съпруга! Скоро ще стане и майка на сина ми. Не мога да те принудя да си истински привързана към мащехата си, но ще настоявам да се отнасяш към нея с уважение.

Тя се сконфузи.

— Съжалявам, татко. Знаеш, че никога не бих била груба към Стефани. Опитвам се да я възприемам като част от семейството заради теб.

— Тя е член на семейството.

Лети вирна брадичка.

— Знаеш ли какъв е истинският ми проблем с нея?

— Мислиш си, че се опитва да заеме мястото на майка ти?

— Не, съвсем не е това. Истината е, че тя ме плаши.

Морган трепна изненадано.

— Плаши те?! Какво се опитваш да кажеш?

— Трудно е да се обясни — отвърна тихо Лети и ужасно й се прииска въобще да не бе подемала този разговор. — Тя е само с единадесет години по-голяма от мен.

— Няма да ми изнасяш лекция, че съм се оженил за жена, която намираш твърде млада за мен, нали?

Лети поклати глава. Стефани наистина беше твърде млада за баща й, но нямаше смисъл да му го натяква.

— Не, опитвам се да ти кажа, че макар да е само с няколко години по-възрастна от мен, тя ме кара да се чувствам някак простовата.

— Простовата?

— Може би това не е най-подходящата дума. Без светски маниери. Недодялана. Татко, кара ме да се чувствам като провинциалистка от някое затънтено градче. Сега разбираш ли?

Лицето на Морган се поотпусна.

— Мисля, че да. Ако това ще те успокои, и аз се чувствах така в началото. Но под лъскавата й външност се крие очарователна, искрена личност. Искам да опознаеш истинската Стефани. Искам двете да се сприятелите.

— Опитвам се, татко.

— Тогава опитай по-усърдно.

— И как би трябвало да го направя?

— Ще те помоля за една услуга, Лети. Стефани се е записала в някакви курсове, в които се обсъжда бременността и ранното детство. Ще ти бъда особено благодарен, ако я придружаваш на някои от тях. Така ще прекарвате повече време заедно.

— Молиш ме да посещавам бебешки уроци?!

— Направи го заради мен, Лети. И заради Матю Кристофър.

 

 

Два дни по-късно Лети седеше до Стефани в една зала, пълна с бременни жени. Лекторът, професор Харолд Бланчфорд, бе специалист в областта на феталното развитие и лекцията му бе доста интересна. Стойката на Стефани бе прекалено изправена, а вниманието й — изцяло насочено към беседата. Дори най-акуратно си водеше записки.

— Съществуват достатъчно доказателства — говореше професор Бланчфорд, — че през третото тримесечие от бременността плодът чува и реагира при слухово стимулиране. Има също и много данни, които подкрепят факта, че новородените проявяват силно предпочитание към гласовете на майките си. Това повдига интересния въпрос за вероятността, новороденото да реагира на гласа на майка си поради простата причина, че то го е слушало няколко седмици преди да се роди. Слушало е и запомняло.

Лети се чувстваше неловко, заобиколена от толкова бременни жени. Това обкръжение я караше да се замисля по въпроса, който от известно време насам се опитваше да прогони от съзнанието си. Беше й трудно обаче да продължава да се самозаблуждава, че някой ден и тя ще има собствено семейство. Рано или късно трябваше да приеме тревожните факти по отношение на перспективата й за женитба и раждане на деца. Последният й провал с Филип пък я навеждаше на мисълта, че може би досега не бе успяла да се отдаде истински на някой мъж.

— Изследванията на новородените, на които майките са им чели приказки, още докато са били в утробата им, доказват, че детето е в състояние да запомни приказката след раждането си. Резултатите от тези изследвания не подлежат на опровергаване.

Лети се наведе и прошепна на Стефани:

— Защо не опиташ с готварската книга, преди да се роди Матю Кристофър? Ще стане майстор готвач. Помисли си само, ще има невероятни умения, преди още да проходи. Ще натрупаме истинско състояние с него, като го показваме пред публика.

Химикалката на Стефани не престана да се движи и тя дори не вдигна очи от тефтера си.

— Моля те, пази тишина, Лети. Опитвам се да се концентрирам!

— Извинявай…

Лети се сви неловко в стола си и се загледа в професор Бланчфорд. Нещо й подсказваше, че следобедът щеше да е много дълъг. Беше доволна, че започваше работа в „Торнкуист Гиър“ на другия ден. Поне щеше да има извинение да избегне тези следобедни часове със Стефани.

За нещастие, оставаха всички вечерни лекции, за които мащехата й се бе записала.

— Сега — продължи с леко променена интонация професор Бланчфорд, — вие без съмнение бихте преценили внимателно какво ще четете на бебетата си, докато са все още в утробата. Трябва да се има предвид, че паметта вече функционира дори в тази ранна фаза от развитието и вие сте тези, които ще решите какво искате вашето бебе да си спомня след раждането.

— Говори така, за да увеличава напрежението на горките майки — измърмори Лети. — Като че ли не им е достатъчно.

— Лети, моля те! — сопна й се Стефани.

Тя млъкна.

За нейна радост, след петнадесет минути лекцията свърши. Лети изчака Стефани да си купи книгата и видеозаписите на професор Бланчфорд. Без съмнение, изкарваха се доста пари от тези бебешки уроци.

— Какво мислиш за това? — попита Стефани, отправяйки се към колата си.

— Много внушителни изследвания — отвърна Лети. — Ще четеш ли на Матю Кристофър?

— Определено. Мисля да започна с Шекспир.

— Обзалагам се, че би предпочел някой трилър.

Стефани съвсем не изглеждаше възхитена.

— Ще опитам и с музика. Моцарт или Вивалди вероятно са най-подходящи.

Лети успя да се въздържи да й предложи хеви метъл.

— Ще бъде интересно да се види дали ще си тананика при раждането — измърмори тя под носа си.

Стефани не чу забележката й.

— Нямам търпение да разкажа на Морган колко добре мина днес курсът — рече тя, седна зад волана на червеното си порше и запали двигателя. — Сигурна съм, че ще бъде доволен.

Лети се настани на седалката до нея и внимателно закопча предпазния колан.

— Предполагам.

— Баща ти е щастлив като мен самата от тази бременност.

— Да…

Лети отчаяно търсеше тема за някакъв интелигентен разговор, но мозъкът й беше блокирал.

— Да, той наистина изглежда трогнат.

— Аз съм изключително щастлива, че срещнах Морган.

Лети кимна, взирайки се пред себе си. „Колко хубаво би било да можех да управлявам такава бърза спортна кола с майсторството на Стефани!“ — помисли си замечтано.

— Напълно ли си сигурна, че нещата между теб и този Филип Диксън са приключили? — сепна я гласът на мащехата й.

— Да.

— Не те обвинявам. Разведох се с първия си съпруг, защото открих, че има връзка със секретарката си. Още тогава осъзнах, че не бих искала да бъде баща на детето ми. Бракът трябва да се основава на взаимно доверие.

— Съгласна съм.

— Морган е толкова различен от Грейсън — продължи Стефани. — Разбрах в минутата, в която го срещнах, че той ще бъде превъзходен баща.

— Това ли е причината, поради която се омъжи за него?

Още щом думите се изплъзнаха от устата й, Лети се ужаси и затвори очи.

— Съжалявам… Не биваше да казвам това.

— Всичко е наред.

Стефани бе по-скоро развеселена, отколкото обидена.

— Ако трябва да съм напълно откровена, фактът, че Морган бе добър материал за баща, бе много по-важен за мен от всичко останало. Поне в началото. Но сега, след като го познавам по-добре, разбрах, че той има редица чудесни качества.

Лети стисна ръце в скута си и я погледна, но не успя да разгадае изражението й зад тъмните очила.

— Стефани, знам, че нямам право да ти задавам такъв въпрос, но ти наистина ли обичаш татко?

— Разбира се.

Стефани се усмихна ведро и спря на паркинга пред един супермаркет.

— Но не бих се изненадала, ако твоята представа за обич е различна от моята. Надявам се, нямаш нищо против да се отбия тук за минута. Свършило ни се е обезмасленото сирене.

— Не, нямам нищо против.

 

 

Късно вечерта Лети лежеше в леглото си и слушаше приглушените гласове, които долитаха в спалнята й през отворения прозорец. Баща й и Стефани все още седяха на остъклената веранда с изглед към града и залива Елиът.

— Мислиш ли, че тя ще остане в Сиатъл, Морган?

— Не знам. Но има нужда от промяна. Най-лошото нещо, което би могла да направи, е да се върне във Велакот.

— Може би си прав. Съжалявам я. Струва ми се малко объркана, ако разбираш какво искам да кажа. Може би развалянето на годежа й я притеснява повече, отколкото желае да си признае.

— Тя е силна. Ще се оправи доста бързо. Хубаво е, че си толкова загрижена за нея, Стефани.

— Летисия ти е дъщеря. Естествено е да съм загрижена.

Настъпи кратко мълчание и после Стефани добави:

— Мисля, че тя не приема напълно или поне не разбира нашата връзка все още.

— Дай и време.

След кратка пауза Стефани смени темата.

— Лекцията днес беше чудесна. Утре ще започна нова слухова практика с Матю Кристофър.

Морган се засмя.

— Не след дълго ще можеш да говориш направо очи в очи с него.

— Остават още два месеца.

Лети долови надежда и задоволство в гласа на Стефани, но откри и нещо друго — някакво напрежение. Като че ли се страхуваше. Но в това нямаше никаква логика, защото мащехата й бе най-уравновесената и най-добре владеещата се жена, която някога бе срещала.

— Ще трябва да проверя какво става с онова италианско бебешко легло, което поръчахме — рече Морган. — Би трябвало вече да е пристигнало.

— Телефонирах на художника, който рисува завеските, които ще висят над леглото. Каза ми, че били почти готови.

Лети послуша тихия им разговор още известно време и накрая се почувства като гостенка в къщата на собствения си баща.

Май бе време да си потърси апартамент.

Утре щеше да седне в президентското кресло на „Торнкуист Гиър“. При тази мисъл я обхвана еуфория. Очакваше я нов живот.

 

 

Джоел изучаваше компютърната разпечатка върху бюрото си. Всичко изглеждаше убедително. Малките птички бяха строени в редица, очакваха го само да натисне спусъка. „Коупланд Мърин Индъстрис“ бе мъртва и готова да се вмирише.

Би трябвало да изпитва по-голямо задоволство. Прекалено дълго беше чакал, за да унищожи Виктор Коупланд — цели петнадесет години. Но след един месец всичко щеше да приключи.

Кой знае защо обаче, днес се чувстваше неспокоен. Стана и отиде до прозореца. Проблемът му бе неизбежното появяване на Лети Торнкуист. Тя щеше да дойде тук утре, за да заеме мястото си в президентския кабинет на компанията.

„Президентски кабинет“ звучеше някак смешно, защото това помещение почти не се използваше. Като президент на компанията Чарли бе прекарал доста оскъдно време зад бюрото си, и то само колкото да подготви такъмите си за поредния риболов.

Четири етажа по-долу в търговския салон на централния клон на „Торнкуист Гиър“ кипеше усилена работа. Лятната кампания за отсядане на къмпинг бе приключила, но сега идваше ред на ски сезона. Започваше усилената продажба на обувки за ски.

Преди десет години „Торнкуист Гиър“ бе представлявала само едно малко магазинче на Първо авеню. Днес компанията държеше четири етажа с офиси, както и складове в източната част на града и в Портланд.

Първите два етажа бяха за продажба на дребно, а на горните два се намираха счетоводството и функционалните отдели.

Джоел се загледа в един самолет, прелитащ над залива Елиът. Водната повърхност бе стоманеносива. Синоптиците пак бяха прогнозирали валежи на дъжд. Доста хора напускаха Сиатъл, защото не можеха да свикнат с вечно забуленото в облаци небе и безкрайната мъгла.

Джоел се запита дали лошото време би му погнало да убеди Лети да му продаде компанията. Не бе изключена обаче и вероятността тя да намери дъжда за доста романтичен.

По вътрешната уредба прозвуча плътният и делови глас на секретарката му:

— Господин Блекстоун, търсят ви на втора линия. Манфорд от отдела за маркетинг. Казва, че е важно.

Джоел натисна бутона на интеркома.

— Благодаря, госпожо Седжуик. Ще му се обадя. Между другото, госпожо Седжуик…

— Да, господин Блекстоун?

— Как върви подреждането на кабинета за госпожица Торнкуист?

— Ще бъде готов до утре, сър. Намерих и подходящ секретар. Артър Бигли от счетоводството.

Госпожа Седжуик направи многозначителна пауза.

— Вярвам, че той е точно това, което искахте. И е развълнуван от внезапното и неочаквано повишение.

— Добре. Бихте ли ми го изпратила тук за няколко минути? Искам да го запозная лично с новите му задължения.

— Разбира се, господин Блекстоун.

Джоел натисна друг бутон.

— Тук е Блекстоун. Какъв е проблемът, Кал?

— Трябва да вземем някои решения за новата рекламна кампания, преди да сключим договора с агенцията. Не мога да задържам нещата повече, иначе ще изпуснем срока. Трябва да одобриш договора, Джоел.

— Добре. Нека да го прегледам още веднъж през уикенда. Насрочи среща за понеделник сутринта.

— Ясно. — Кал се изкашля. — Да включа ли и госпожица Торнкуист?

— Не е необходимо да я притесняваме с подобни неща през първата й седмица тук — отвърна безизразно Джоел. — Ще й бъде предостатъчно дори само да се запознае с компанията като цяло.

— Разбира се. Тогава — в понеделник сутринта. Ще уточня часа със секретарката ти.

Джоел изключи уредбата и започна да върти безцелно една химикалка между пръстите си. Обикновено бе много по-решителен, отколкото по въпроса за новата рекламна кампания. Бедата беше в това, че знаеше какво точно искаше да постигне, но съвсем не бе сигурен как да го осъществи.

През последните десет години бе изграждал „Торнкуист Гиър“, използвайки традиционни подходи към пазара. Разбираше хората от северозападните райони на Тихия океан, семейството му живееше в щата Вашингтон от три поколения и той инстинктивно усещаше как трябва да реагира на конюнктурата.

С новата кампания обаче рискуваше. Идеята му бе да атакува хората, които съвсем бегло познаваха великолепната природа около тях. С притока на заселници в Орегон и Вашингтон се оформяше нов пазар за компании като „Торнкуист Гиър“. Според Джоел, прицелна точка на рекламната кампания трябваше да бъдат основно хората, които искаха да се чувстват като истински жители на Северозапада, но не знаеха как точно да го постигнат. Той възнамеряваше да ги научи с новата продукция на компанията, наречена „Вземи раницата и заминавай“. Но все още не бе съвсем наясно как да привлече вниманието на този нов пазар. Малкият му отдел по маркетинг бе излязъл с няколко идеи, но не му бе допаднала нито една от тях. А времето напредваше и трябваше да вземе окончателното решение.

Отиде отново до прозореца. Напоследък му се бяха струпали много проблеми: смъртта на Чарли, появата на Лети Торнкуист, новата рекламна кампания, планираното унищожаване на „Коупланд Мърин Индъстрис“ и така нататък.

Иззвъняването на вътрешната уредба отново прекъсна не особено радостните му мисли.

— Артър Бигли е тук, сър.

— Изпратете ми го, госпожо Седжуик.

След малко на вратата се почука и един млад мъж с късо подстригана коса и очила с метални рамки влезе в кабинета.

— Искал сте да ме инструктирате за новата ми длъжност, господин Блекстоун? — рече Артър и оправи вратовръзката си с нервните си пръсти.

Джоел се облегна назад в стола си.

— Седни, Бигли. Ти ще работиш за госпожица Торнкуист, когато пристигне утре.

— Да, сър. Много съм развълнуван, сър. Това е чудесно повишение за мен, сър, и съм ви много благодарен.

Джоел се усмихна снизходително.

— Радвам се да го чуя. А сега най-важното нещо, което трябва да знаеш на новата си длъжност, е, че не искам госпожица Торнкуист да бъде тревожена с дребни ежедневни проблеми. Ясно ли е?

— Надявам се, сър. — Изражението на Артър бе доста скептично. — И как точно трябва да я предпазвам?

— Ще информираш госпожа Седжуик за всичко, което става в кабинета на госпожица Торнкуист. А госпожа Седжуик ще информира мен. Аз ще преценявам положението и ще се намеся, когато е необходимо. Такава ще бъде последователността на действията ти, Бигли. Мислиш ли, че можеш да спазваш тези прости инструкции?

— Да, сър. Абсолютно, сър.

— Много добре. Искам да зная всичко, което става в кабинета на президентката. Ще се консултираш с мен, преди да свързваш госпожица Торнкуист по телефона, и ще ме уведомяваш за всички посетители. Ще бъдеш инструктиран как да се справяш с тези задачи.

— Да, сър.

— Госпожа Седжуик ще ти даде допълнителни инструкции за всекидневните ти задължения. Вече можеш да си вървиш.

— Да, сър.

Артър се изправи на крака и понечи да се обърне кръгом, но токът на обувката му се закачи в килима и той загуби равновесие. Протегна ръка да се хване за нещо, стисна облегалката на стола и столът се преобърна.

— Мисля, че си най-подходящият за госпожица Торнкуист — измърмори под носа си Джоел, когато Артър Бигли се изправи от пода и изчезна като фурия.