Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (20)

Двадесета глава

Пищеше Стефани.

— Твърде бързо… Всичко… стана толкова бързо — задъхваше се тя и отново крещеше.

— Всичко е наред, Стефани. Справяш се чудесно — повтаряше Лети, застанала до леглото й.

Тя погледна към Даян, която държеше ръката на родилката и слагаше студени компреси върху челото й.

— Контракциите са една след друга, доколкото разбирам — обади се напрегнато Даян.

— Нещо не е наред… — успя да изрече Стефани, преди новата силна болка да я лиши от дъх.

— Всичко е наред. Всичко досега съвпада напълно с описанието в книгата. Просто става прекалено бързо.

Лети се стегна, когато още вода и кръв изтече от утробата на мащехата й. Беше я положила в полулегнала поза, защото бе чела, че така било по-естествено при раждане, отколкото да лежи по гръб. До нея, акуратно подредени върху чист бял чаршаф, имаше конци, за да се върже пъпната връв, и няколко хавлиени кърпи, които Даян бе дезинфекцирала. Тайното опасение на Лети бе периодичното кървене, което не би могла да спре с помощта на кърпите.

Но не бе споменала нищо за страховете си пред Стефани. Нито й бе напомнила за останалото, което би могло да се обърка. Самата Стефани прекалено добре знаеше всичко и непрекъснато се притесняваше с усилването на родилните болки.

Когато Стефани започна да се тревожи за липсата на апаратура за наблюдаване на бебето, Лети й каза, че е чела наскоро една статия, в която се твърдяло, че тази апаратура не била необходима при нормални раждания.

А когато пък Стефани почти стигна до истерия, че бебето би могло да е застанало седалищно, Лети й цитира данни от статистиката, според които повече от деветдесет и пет процента от бебетата се обръщали в нормално положение преди термина.

И така минаваше времето. Всеки път, когато Стефани се разтревожеше по някакъв повод, Лети се опитваше да я успокои с нещо, което бе чела по въпроса. Даян се присъединяваше към нея незабавно и повтаряше същите факти отново и отново. Двете заедно положиха доста усилия да й внушат, че жените са раждали своите деца вкъщи векове наред.

Контракциите бяха прекалено чести и на всички им бе трудно. Бяха плувнали в пот.

— Мисля, че чувам кола — каза Даян, ослушвайки се.

Лети не й обърна внимание, защото бе твърде заета да наблюдава как се появява малката главичка на Матю Кристофър.

— Той е почти тук, Стефани. Напъни се! Даян, помогни й да се напъне!

Даян хвана ръката на бъдещата майка, която изкрещя отново.

— Главичката му се показа — оповести тържествуващо Лети. Тя протегна ръце, за да поеме малкото същество, което вече се появяваше на този свят. — Едното раменце… И другото… Стефани, той е красив! И наистина е момченце!

— Бебето ми… — промълви Стефани с пресъхнали устни. — Дай да видя моето бебе.

Матю Кристофър проплака силно, с което изрази изключителното си неудоволствие от целия този процес, и в този момент външната врата се отвори рязко.

— Какво, по дяволите, става тук?! — извика Джоел от дневната. — Лети? Лети, добре ли си?

— Стефани?! — пригласяше му ужасено Морган. — Къде си?

Лети бързо уви Матю Кристофър в чисти кърпи и го сложи в ръцете на Стефани. После се обърна към вратата на спалнята и видя Джоел и Морган да стоят на прага като истукани. Тя се усмихна на баща си.

— Ела да се запознаеш със сина си, татко.

— Мили Боже! — възкликна Морган, плъзгайки погледа си от Матю Кристофър към Стефани. — Той направи крачка напред. Очите му бяха изпълнени с любов, нежност и загриженост. — Скъпа, добре ли си?

— Да — прошепна Стефани. — Всички сме добре. Истинско щастие, че Лети бе чела няколко статии по въпроса за раждането.

 

 

Лети тръгна с Джоел, когато той й каза, че искал да поговори с Даян. Завариха я в кухнята да мие прекалено съсредоточено чашите от кафето. Когато ги чу да влизат, тя бавно се обърна.

— Ще ми съобщите нещо за татко, нали?

— Той е мъртъв, Даян.

— Да… Мисля, че разбрах, още като пристигнахте.

Джоел я изгледа мрачно.

— Не знам как да ти го кажа… Но съжалявам за всичко, което трябваше да изживееш.

Даян се загледа през прозореца към следобедното слънце, което хвърляше алени отблясъци върху снега.

— Искаш ли да узнаеш какво чувствам в действителност, Джоел? Облекчение. Не съм щастлива, нито тъжна. Просто съм успокоена. Всичко свърши най-сетне. Имам чувството, че се измъквам от ада. Благодарение на теб и на Кейс.

Матю Кристофър изплака в спалнята и това прозвуча като символ на нов живот и на нови надежди.

Даян погледна нататък.

Лети се приближи до нея и я прегърна.

— Сега двамата с Кейс можете да си имате бебе.

По лицето на Даян се стекоха сълзи, които се сляха с усмивката й.

— Да. Вече е безопасно, нали? Слава на Бога. Сега най-после е безопасно да родя бебе на Кейс.

 

 

— Не бях сигурен как ще го приеме — поде Джоел, когато си легнаха с Лети вечерта.

— Даян ще се оправи. — Тя се сгуши до него. — Как го приемаш ти?

— Аз съм добре. Той е убил баща ми, Лети. Мислел е, че съм аз в колата, и я изтласкал от пътя.

Лети погали брадичката му.

— Поне знаеш със сигурност какво в действителност се е случило през онази злокобна нощ. Колкото и да е лош, най-после получи отговор на въпроса, който те измъчваше.

— Да. Така някак си е много по-лесно да се преживее. През всичките тези години най-много ме терзаеше неизвестността.

— Отмъсти за смъртта на баща си и вече знаеш, че не се е самоубил заради теб. Можеш ли да забравиш миналото?

Джоел я погледна в очите.

— Мисля, че започнах да го забравям в деня, когато те срещнах.

Лети се усмихна поласкана.

— Откровеност аз откровеност. И аз направих същото с голяма част от моето минало, когато те срещнах.

— Във всеки случай, нямам друг избор, освен да оставя всичко зад гърба си, нали? Ще съм прекалено зает с бъдещето си, за да се тревожа за миналото. Между другото, знаеш ли, че си много интересна с бебе в ръцете, госпожице президент?

— Интересна?

— Да, интересна. Хареса ми. Вече те виждам в новата ни рекламна кампания да държиш бебе в едната си ръка, а с другата да опъваш палатка.

— Забрави за това. Тази рекламна кампания трябва да приключи след три седмици, а за да се роди едно бебе са необходими девет месеца.

— Тогава може би е по-добре да започнем да работим веднага по въпроса. — Джоел я покри с тялото си и я притисна към дебелия матрак.

— Почакай… — изрече задъхано Лети. — Там, откъдето идвам, не започваме да правим бебета, преди да сме планирали женитбата.

— Не се тревожи за това. Така или иначе, ще се оженим до пролетта — целуна я Джоел по шията.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Не зная, Джоел — леко се намръщи Лети. — Тъкмо започнах да свиквам само с необвързваща романтична връзка…

— Казах ти, че не си създадена само за любовна връзка, Лети.

— Мислех, че се справям добре.

— Не си такъв тип.

— Не съм толкова уверена. Имам предвид, че всяка жена, която може да направи това, което аз направих в офиса ти, е от такъв тип, че би се справила с всичко.

— Довери ми се. Не си създадена само за любовна връзка. — Джоел плъзна ръката си надолу по бедрото й, напипа края на нощницата й и започна да я вдига нагоре.

Лети се усмихна.

— Ами „Торнкуист Гиър“?

Той сви рамене.

— Всички ще кажат, че съм се оженил за теб, за да сложа ръка върху компанията. Ще го понеса все някак. Мислех си, че не бих могъл, но днес нещата се промениха. Сега се чувствам различно.

Лети го погледна и вече знаеше съвсем точно какво искаше да направи.

— Никой няма да каже, че си се оженил за мен заради компанията. Джоел, ти си създал „Торнкуист Гиър“. Вложил си всичко от себе си в нея. Борил си се за нея и си я пазил. Компанията е твоето дете и аз нямам морално право да я притежавам.

— Лети, това е просто бизнес. Не ставай прекалено емоционална.

Тя се засмя.

— С теб е хубаво да се разговаря. Ти си най-чувствителният мъж, когото познавам.

— Как ли пък не — измърмори Джоел. — Владея се много повече от теб, госпожице президент.

— Хайде да не спорим за това. Искам да ти предложа една сделка.

Той застина.

— Сделка?!

Лети си пое дълбоко дъх.

— Ще ти продам „Торнкуист Гиър“ преди сватбата. При същите условия, като тези на чичо Чарли.

— Не е необходимо да го правиш, Лети.

Тя го докосна по бузата.

— Нищо не разбираш. Пък и аз самата не бях наясно със себе си досега. Мислех си, че компанията ми е необходима, за да започна нов живот. И може би в началото наистина ми е била нужна. Но вече не е така. Новото начало идва от самите нас. Ние си го създаваме.

— И сега си убедена, че вече не се нуждаеш от компанията, за да имаш вълнения и приключения в живота си?

— Не. Имам всичко, което ми е необходимо.

— Ами, ако аз също не се нуждая повече от компанията?

— Тогава бих казала, че имаме проблем.

Джоел се засмя.

— Не съм казал, че не я искам — просто, бих могъл да живея без нея. Но всъщност не се налага на никого от нас да доказва, че не се нуждае от „Торнкуист Гиър“. Ти няма да ми продадеш компанията, Лети.

— Няма ли?

Той легна по гръб и я притегли върху себе си.

— Няма.

— Но, Джоел…

— Не съм случайно толкова добър изпълнителен директор, госпожице президент. Имам контрапредложение.

— Слушам.

Джоел си придаде делово изражение.

— Ще разделим компанията по равно. Ще изкупя половината от нея. Ти ще задържиш другата половина. Ще я притежаваме съвместно.

— Но, Джоел… — повтори Лети.

Той сложи пръсти върху устните й.

— Това е моето предложение. Приеми го или го отхвърли. Но не се опитвай да ми даваш цялата компания, защото не я искам. Възнамерявам да я разделя с теб, Лети.

— И аз ще си остана президент?

— Разбира се. А аз изпълнителен директор. Окей?

— Окей.

Джоел се наведе и я целуна с пламенност, която бе много по-обвързваща от всеки договор.

 

 

Той се събуди няколко часа по-късно. Погледна часовника и установи, че е почти един часа.

Лети се размърда до него.

— Сънят ли? — попита го тихо.

Джоел се опита да си припомни сцени от кошмара. След това изчака адреналинът му да се повиши. Не последва нищо.

— Не — отвърна. — Просто се събудих. Струва ми се, че не съм сънувал.

Тя се притисна към тялото му.

— Всичко свърши — прошепна.

— Да.

Джоел я прегърна и заспа отново.

 

 

Бяха изминали два месеца от тази нощ, когато Джоел слезе по стъпалата до третия етаж и тръгна с широки крачки към заседателната зала.

Влезе и замръзна на мястото си, виждайки Лети, вдигната високо от един млад мъж с атлетично телосложение. Великолепни мускули изопваха до крайност бронзовата му кожа, а Лети изглеждаше твърде малка и крехка пред масивния му гръден кош. Едната й обувка бе паднала на пода и Джоел се подразни силно, че хубавото й малко краче бе изложено на показ.

— Ще имаш ли нещо против да пуснеш президента на „Торнкуист Гиър“ да стъпи на краката си? — студено рече на фотомодела.

Младежът премига разтревожено и побърза да я пусне.

— Разбира се. Съжалявам… — измънка под носа си.

— Здравей, господин Блекстоун — усмихна се бодро тя, докато се опитваше да запаше блузата си в полата и да оправи измачканото си сако.

— Добър ден, госпожо Блекстоун. Кой, по дяволите, е този и какво си мисли, че прави, разнасяйки те като чувал с картофи?

— Това е Марк. Моделът за новата ни рекламна кампания, предназначена за опитните планинари и катерачи.

— Надявам се, че не възнамерява да те опакова и да те понесе на гръб в планината?

— За Бога, не. Просто ми доказваше, че може да вдигне шестдесет килограма с планинско оборудване. Нали, Марк?

— Да, госпожо. — Атлетът също се усмихна, разкривайки съвършените си зъби.

Лети го огледа с професионално възхищение.

— Мисля, че ще изглежда страхотно да се катери по някой глетчер или нещо подобно с голяма част от артикулите на „Торнкуист Гиър“ на гърба си. Новата кампания ще бъде съкрушителна.

— Като стана дума за новата рекламна кампания, бих искал да обсъдим някои неща за нея, госпожо Блекстоун. — Джоел се подпря с лакът върху рамката на вратата. Изражението на лицето му беше сърдито.

Лети повдигна въпросително вежди.

— Проблем ли има?

— Щом така искаш, нека да го наречем проблем. Кампанията е надхвърлила с петдесет хиляди долара бюджета.

— О, това ли било?

— Да, това. Би ли си направила труда да ми обясниш къде отиват парите, госпожице президент?

— Разбира се, господин Блекстоун. Кога искаш да чуеш обяснението — преди или след като ти кажа, че имам основания да смятам, че съм бременна?

Същата тази сутрин Джоел бе решил, че не е възможно да бъде по-щастлив. Сега осъзна, че се беше лъгал. Забрави за малкия проблем от петдесет хиляди долара и започна да се смее като малоумен.

— Ти си бременна?! Ще имаме бебе? — възкликна, без да обръща внимание на смутения Херкулес.

— Така изглежда. — Лети повдигна очилата на носа си и се усмихна сдържано. — Какво ще кажеш за това, господин Блекстоун?

Джоел захвърли папката, която носеше, зад гърба си и данните за бюджета на рекламната кампания се разлетяха по пода. Той се приближи с грейнали очи до Лети и я вдигна внимателно на ръце.

— По дяволите, тези петдесет хилядарки! Какво са няколко долара за президентката и нейния изпълнителен директор?

— Знаех, че ще проявиш разбиране по въпроса, господин Блекстоун.

Джоел я изнесе през вратата и тръгна по коридора.

— Хайде да се отбием в офиса ми, госпожо Блекстоун, и да обсъдим нещо много по-важно от бюджета на рекламата.

— Да, разбира се, господин Блекстоун — отвърна Лети сияйно. — И този път да не забравим да заключим вратата, преди да започнем „дискусиите“.

Смехът на Джоел отекна по целия офис на „Торнкуист Гиър“.

Животът беше толкова хубав.