Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (17)

Седемнадесета глава

— Виж, Лети, вече се свързах с доктор Суитли и й обясних характера на проблемите ти. Насрочихме ти час за понеделник следобед. Мисля, че ще я харесаш. Изглежда доста компетентна. — Филип се взираше в печената сьомга, която сервитьорът бе поставил пред него. — Имахме късмет, че те включи в графика си толкова бързо.

Лети не обърна никакво внимание на пържените стриди и картофите. Облакъти се на масата и подпря брадичка върху преплетените си пръсти.

— Филип, ти наистина си нещо съвсем друго, знаеш ли това? Абсолютно невероятен си.

Той се усмихна.

— Благодаря ти, скъпа. Хубаво е да се уверя, че си отново същата. Въпреки че разбирам защо ме отбягваш напоследък.

— Така ли?

— Ами, да. Когато обсъждахме поведението ти с доктор Суитли, тя ми обясни, че отношението ти е доста двойствено към възобновяването на връзката ни.

Лети поклати глава.

— „Двойствено“ е доста двойствен термин за това, което изпитвам. Мога да ти дам много по-точно определение, ако желаеш.

— Не е необходимо. Според доктор Суитли, ти си страдала от понижено самочувствие по време на връзката ни, заради неспособността си да достигнеш до оргазъм.

— За Бога, Филип! Не говори толкова високо! — Тя усети, че пламва от неудобство и раздразнение, и се огледа бързо наоколо, за да провери дали някой го беше чул.

Съвсем импулсивно се беше съгласила да обядва с него. Филип бе влязъл в кабинета й, твърдейки, че непременно трябвало да си поговорят, и Лети бе решила, че е крайно време да го накара да разбере, че няма абсолютно никакво намерение да подновява годежа си с него.

Освен това, трябваше без много шум да го прогони от „Торнкуист Гиър“, преди Джоел да излезе от кожата си. Страхуваше, че сцената до асансьора, на която бе станала свидетел вчера, беше само началото. Не би могло да се предвиди как ще реагира Джоел следващия път, когато Филип го ядосаше.

— Доктор Суитли предположи също, че ти вероятно изпитваш някакъв страх за връзката ни и отричаш неспособността си да задоволиш напълно сексуалния си партньор — продължи Диксън.

— Така ли?

— Да. Казва също, че е твърде вероятно да изпитваш някаква своеобразна сублимация. Лично аз подозирам, че ръководенето на „Торнкуист Гиър“ ти служи като заместител на секса.

— Филип, как би реагирал, ако ти кажа, че не се нуждая от заместител на секса? Че получавам достатъчно от него?

Той я изгледа загрижено.

— Доктор Суитли ми обясни, че е възможно да си си внушила, че си щастлива с някоя нова връзка, и да се опиташ да ме убедиш, че си сексуално обвързана с друг мъж. Всичко е наред, скъпа. Не е необходимо да си измисляш тази друга връзка.

Лети изскърца със зъби.

— Слушай ме внимателно, Филип. Ще ти го кажа пак с кратки, лесноразбираеми изречения. Годежът ни е приключил. Нямам желание да го започвам отначало. Не искам да се омъжа за теб. Не искам помощта ти за мениджмънта на „Торнкуист Гиър“. Имам изпълнителен директор, който ми помага. Освен това…

Филип я прекъсна с жест.

— Това повдига един интересен въпрос. — Той се намръщи замислено и остави вилицата си. — Ние наистина трябва да прекратим договора на Блекстоун незабавно. Казах ти, че не ме е грижа как ще се проведе ликвидацията на „Коупланд Мърин“.

— Джоел остава!

— Не мисля, че можем да позволим това. Стигнах до заключението, че Блекстоун упражнява прекалено голямо влияние върху теб.

При тези думи Лети напълно загуби търпение. Нямаше смисъл да прави опити да говори с Филип. Тя стана и се наведе напред, подпряла длани върху масата.

— Казах, че остава! Той работи за мен. Аз съм собственик на „Торнкуист Гиър“. Джоел остава!

Филип я изгледа укорително.

— Виждам, че стресът, на който си подложена напоследък, ти се отразява зле. Добре, че ти насрочих час при доктор Суитли.

Лети се втренчи в него.

— Не си асимилирал дори една дума, от това, което ти казах, нали? Никога не обръщаш внимание на това, което казвам, освен ако не съвпада с твоето мнение. Джоел поне ме изслушва. Дори и когато съм го ядосала, той ме чува какво казвам. Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава, да се сгодя за теб!

Филип видимо се разтревожи.

— Лети, трябва да се овладееш, скъпа!

— Напълно се контролирам.

Лети първо погледна към чинията си, а после изведнъж я вдигна и изсипа съдържанието й върху главата на Филип, преди той да се досети за намерението й.

— Лети, да не си загубила ума си?! — Филип неистово започна да изтърсва пържените картофи и стридите от сивия си костюм.

— Искам да ти кажа само още нещо, Филип Диксън — процеди Лети. — Благодаря на Бога за студентката Глория и за алените й устни. Ако не беше тя, щеше да ми трябва много повече време, за да осъзная какъв непоносим негодник си.

Тя грабна чантата си, завъртя се на пети и тръгна към изхода. На вратата буквално се сблъска с Джоел, който тъкмо влизаше в ресторанта. Той я хванаха за раменете.

— Нещо развалено ли имаше в обяда ти? — попита я учтиво. — Или просто в Илинойс хората ядат стридите така?

— Индиана — поправи го Лети механично. — Какво търсиш тук?

— Търсех теб, госпожице президент. В случай, че не знаеш, имаме малка криза в управлението на компанията. Готова ли си да си тръгнеш?

— Да.

Тя не се обърна назад, за да види какво става на масата, но добре чуваше паникьосаните гласове на сервитьорите, които бързаха да почистят „творението“ й.

— Хайде да се махаме оттук.

— Говориш като истински мениджър.

Джоел я хвана за ръката, изведе я навън и тръгнаха по тротоара. Запробиваха си път сред обедната тълпа по улицата, която обикаляше покрай пазара. Не беше никак лесно, но Джоел маневрираше с изумителна ловкост. Заобиколиха хората, струпани около един продавач на риба, избегнаха двама клоуни и един мим и успяха да минат покрай дългата редица от щандове със зеленчуци.

Лети все още кипеше вътрешно, когато Джоел спря до един малък павилион за бърза закуска.

— Какво правиш?

— Поръчвам обяд. Доколкото схванах, не си имала голяма възможност дори да опиташ скаридите на Диксън.

— Не, но вече не съм гладна.

— Глупости. Един мениджър трябва редовно да се зарежда с енергия.

Той погледна към младата жена от другата страна на барплота.

— Два сандвича с риба тон, моля. Сложете още краставички и кетчуп.

— Веднага.

След минута продавачката му подаде обемистите сандвичи, увити в салфетки.

— Заповядай, яж — мушна той единия в ръката на Лети.

— Записал ми е час — изрече сухо тя, отхапвайки от него. — Можеш ли да си представиш?

— Час за какво?

— За терапия. Да преодолея проблемите си със секса.

Джоел сдъвка хапката си. Очите му блестяха.

— Ти нямаш никакви проблеми със секса.

Лети поруменя.

— Знам. Опитах се да му обясня, но Филип не иска да чуе нито дума. Едва сега осъзнах, че той никога не е възприемал нищо от това, което съм му казвала.

— Затова ли изсипа стридите и пържените картофи върху него? Защото е имал наглостта да ти запази час?

— Не. Защото ми каза да те уволня. Упражнявал си твърде голямо влияние над мен.

— Без майтап? Твърде голямо влияние, ха?

— Не е необходимо да изглеждаш толкова очарован от себе си. — Лети го изгледа предизвикателно през очилата си. — И без това съм разстроена — добави мрачно.

— Така ли? Защото си разкарала Диксън? Аз не бих се тревожил толкова много, ако бях на твое място.

— Нямаше, нали?! — сопна се тя. — Това беше единственото почтено предложение за женитба, което съм получавала наскоро. Такива неща човек не пренебрегва толкова лесно.

Джоел едва не се задави със сандвича си.

— Женитба? — закашля се. — Женитба? — повтори, докато се опитваше да си поеме въздух.

Лети усети тъпа болка в стомаха.

— Виждам, че това понятие ти е напълно чуждо — каза сковано. — Но там, откъдето идвам, женитбата все още се смята за най-нормалния начин да се узакони една романтична връзка.

— Слушай, скъпа, нямах предвид, че понятието „женитба“ е странно, или нещо подобно. — Джоел глътна останалата част от сандвича си наведнъж. — Но, ако намекваш, че двамата с теб трябва да се замислим за женитба, искам да си наясно с едно нещо предварително.

— И какво е то?

— Няма начин да се оженя за теб, докато притежаваш „Торнкуист Гиър“.

Лети се спря на тротоара, без да забелязва тълпата минувачи наоколо.

— Защо, ако мога да знам?

— По дяволите! Не разбираш ли? Защото всички, включително и ти, ще си мислят, че съм се оженил за теб, за да получа компанията, ето защо. Казах ти го още в началото.

— Аз не бих си го помислила.

— Хайде, Лети. Ще започнеш да си мислиш за това рано или късно. — Джоел хвърли салфетката от сандвича в едно кошче за боклук и тръгна бързо напред.

Лети осъзна, че е безсмислено да спори с него. „Поне не ми каза, че не може да се ожени за мен, защото не ме обича“ — самоуспокои се тя.

— Добре, засега ще оставим отворен този въпрос.

— Точно така. Последния път, когато исках да се оженя, всички ме обвиниха, че преследвам бащината фирма на приятелката си. Бъди сигурна, че няма да позволя хората да говорят подобно нещо втори път.

— Разбирам… — измънка тя и ускори крачка, за да го настигне.

Вървяха смълчани по Първо авеню, минаха покрай верига от заложни къщи, театри, ресторанти, бутици и галерии. Небето над тях бе стоманено сиво, но все още не валеше.

— Джоел? — обади се най-сетне Лети.

— Да?

— Каква беше тази криза в управлението, за която ми спомена одеве?

Той я изгледа косо.

— Коупланд ме посети тази сутрин.

— Не знаех, че е бил в сградата — изненада се Лети.

— Бигли изглежда не се справя с работата си — отбеляза Джоел хладно.

— Е, и? Какво стана? Съобщи ли му, че Кейс поема управлението?

— Да.

— И какво стана?

— Изпадна в ярост. Взе настолната ми лампа и започна да руши офиса ми. Бях спасен от професор Диксън, който случайно влезе точно в подходящото време и промени хода на събитията.

— Боже мой!

— После телефонирах на Ескът, разказах му какво се е случило и стигнахме до извода, че ще е най-добре той да замине за Еко Коув. Ще подсигурим денонощна охрана на компанията за известно време. Действията на Коупланд не биха могли да се предвидят, докато не се успокои.

— Даян прибра ли се вкъщи със съпруга си?

— Не. Кейс пожела тя да остане в Сиатъл. Смята, че ще изпадне в паника, ако баща й започне да буйства.

— Боже мой — прошепна отново Лети. — По-добре да отидем и да я видим. Ще се разтревожи. Казах ти, че през цялото време се страхуваше да не се случи нещо ужасно.

Джоел не изглеждаше очарован от идеята й.

— Лети, последното нещо, което искам да направя точно сега, е да разговарям с Даян.

— Добре. Ще отида сама. Хотелът е на няколко преки оттук. Ще се видим отново в офиса. — Лети се обърна и започна да пресича улицата.

— По дяволите, почакай! — извика й Джоел. — Ако ще се държиш така, тогава ще дойда с теб.

Десет минути по-късно тя почука по вратата на хотелската стая. Даян отвори почти веднага. Очите й бяха зачервени от плач, а хубавото й лице бе подпухнало. Погледна първо към Джоел, а после към Лети.

— Какво искате? Не се ли намесихте вече достатъчно в живота ми?

— Всичко е наред — рече й тихо Лети и прекрачи прага. — Зная, че си уплашена. Но Кейс и Джоел държат всичко под контрол. Нали, Джоел?

— Точно така. Разбира се, че нещата са под контрол — отвърна Джоел отегчено и остана прав близо до вратата. Беше очевидно, че му се щеше да си тръгне колкото е възможно по-скоро.

— Кейс ме предупреди, че сте съобщили на татко, че няма да ръководи повече „Коупланд Мърин“. Ти ли му го каза? — попита го Даян.

— Да.

— Боже мой! — Тя седна на един стол близо до прозореца, стисна здраво ръце в скута си и се загледа към мрачното небе над Сиатъл. — Не осъзнаваш какво си направил, Джоел. Но помни едно — когато всичко свърши, никога, ама никога няма да ти простя. Разбирам, че не ти се струва чак толкова голяма заплаха, но ти обещавам, че ще те мразя до последния си час!

Съчувствието на Лети се стопи и я обзе гняв.

— Престани, Даян! Това не е работа на Джоел и ти го знаеш много добре. Кейс ни потърси сам и ни предложи да ръководи „Коупланд Мърин“. Съпругът ти е човекът, който поде цялата тази история и по-добре не го забравяй!

Джоел сви рамене.

— Ескът го прави заради теб, Даян. Желае да се бори за „Коупланд Мърин“. Защо не му дадеш шанс?

Даян се обърна. Очите й пламтяха от ярост и болка.

— Толкова бързо ли забрави миналото, Джоел Блекстоун?! Последния път, когато някой се опита да направи нещо за мен против желанието на баща ми, умря човек.

Настъпи тягостна тишина. Лети забеляза, че лицето на Джоел се изопна.

— Какво казваш, Даян?! — Той прекоси мълниеносно стаята, сграбчи я за раменете и я изправи я на крака. — Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо… — задъха се Даян, ужасена от гневния му изблик. — Просто исках да ти напомня какво се случи последния път…

— Не съм забравил какво се случи! — изръмжа Джоел. — Баща ми загина, падайки с колата си от скалата. Или поне това бе официалната версия. Знаеш ли нещо за така наречения „нещастен случай“, Даян? И, ако знаеш, по-добре ми го кажи веднага!

— Не зная нищо… — Устните на Даян трепереха неудържимо. — Всичко, което зная, е, че една от причините да умре баща ти, е случилото се между нас.

Лети застана помежду им.

— Престанете и двамата! Не искам да чувам нито дума повече по въпроса. Джоел, казвала съм ти и преди, че не си виновен за смъртта на баща си. Той е загинал при ужасна злополука, но ти не си шофирал и това е важното.

Джоел я изгледа за миг, после се овладя и застана отново до вратата.

Лети се обърна към Даян.

— Що се отнася до теб, имаш право на избор. Същият, както преди петнадесет години. Късметлийка си. На малко хора им се предоставя втори шанс да направят правилния избор.

— За какво говориш? — попита враждебно тя.

— Много е просто да се сетиш. За втори път в живота ти се е намерил мъж, който желае да те спаси от баща ти. Ще позволиш ли на Кейс да го направи или ще потънеш в собствените си страхове по същия начин, както тогава, когато Джоел се е опитал да те освободи от тиранията му? Помисли си добре!

Без да дочака отговора й, Лети се обърна към Джоел и намести очилата на носа си.

— Готов ли си да тръгваме?

— Бях готов още преди десет минути.

Той рязко отвори вратата и подхвърли на Даян:

— Можеш да имаш поне малко вяра в Ескът. Това би го окуражило. Мисля, че Лети е права. Той е способен да се справи с баща ти заради теб.

Лети дочу риданията на Даян, веднага щом Джоел затвори вратата, но не каза нищо, докато отиваха към асансьора.

— Лети?

— Да?

Тя натисна бутона и се загледа в контролното табло на асансьорната кабина.

— Искам да знаеш, че съм доволен, задето Даян не ми позволи да я спася преди петнадесет години.

Лети усети, че настроението й се поразведрява леко, но само мълчаливо кимна. Джоел задържа вратите на асансьора, когато се отвориха.

— Знаеш ли какво харесвам в теб?

— Какво?

— Ти не би чакала цял живот, хранейки надежда да бъдеш спасена, и когато настъпи големият ти час, да се свиеш от страх. Притежаваш повече смелост. Предполагам, че в Индиана хората наистина са жилави. Прав ли съм?

Тя премига.

— Индиана ли каза?

— Да.

— И на мен така ми се стори. — Част от студената буца в стомаха й започна да се топи. — Да. Наистина са жилави.

 

 

Два часа по-късно Лети се отби в дамската тоалетна на третия етаж. Връщаше се от среща с Кал Манфорд от отдела по маркетинг, където с удоволствие бе научила, че предложенията й за новата рекламна кампания се осъществяват бързо.

Тъкмо седеше в кабинката и си мислеше за сцената с Даян в хотела, когато дочу външната врата да се отваря.

Влязоха две жени. Едната се изкиска:

— Сигурна ли си?

— Бети ги е виждала да пристигат заедно на работа всяка сутрин от няколко дни насам — рече другата. — Вървели по Първо авеню, което вероятно означава, че идват от нейното жилище. Бети чула някой да споменава, че тя имала апартамент на Първо авеню.

— Тогава бих се обзаложила, че е вярно. Те спят заедно. Кой би повярвал? Тя не изглежда точно неговият тип, нали знаеш? Искам да кажа, че е била библиотекарка.

— О, не зная. Роджър от счетоводството мисли, че е доста находчива. А Артър Бигли я намира за страхотна.

— И все пак, Блекстоун никога не се е забърквал с някоя от персонала си, макар че самките в тази сграда, които биха имали нещо против да му помогнат да си „опъне палатка“ където и да било, са малко.

— Госпожица Торнкуист не е обикновена служителка.

— Права си. Помисли си само, изпълнителният директор спи с президента на компанията.

— Може би така Блекстоун възнамерява да си запази контрола върху фирмата.

Лети не посмя да се покаже от кабинката, докато двете бъбривки не излязоха. После, все още олюлявайки се от шок и смущение, бързо изскочи навън, изми си трескаво ръцете и отвори външната врата. Погледна бързо в двете посоки — коридорът беше празен.

Страхувайки се да използва асансьора, защото някой би могъл да забележи пламналото й лице, тя хукна към стълбището и се качи до четвъртия етаж почти на един дъх. Едва не примря, когато една чиновничка се размина с нея, кимвайки й почтително.

„Тя знае — помисли си. — Вече всички знаят…“

Влезе в приемната на Джоел и с облекчение установи, че секретарката я нямаше. Вратата на кабинета му бе затворена. Почука веднъж и влезе, без да изчака отговор.

Джоел я изгледа намръщено.

— Какво, по дяволите, ти става? Добре ли си?

— Не — изрече задъхано Лети. — Случи се нещо ужасно.

— Какво?

— Джоел, те знаят! Целият персонал знае. Току-що го чух в тоалетната, за Бога!

— Това вероятно е най-подходящото място за събиране на достоверна информация за компанията — отбеляза делово той. — И какво точно чу?

— Досетили са се за нас! Знаят, че имаме връзка. Жените шушукат за това в тоалетната!

— О, това ли било? Предупредих те, че няма да успеем да запазим тайната твърде дълго.

Лети се ядоса.

— Джоел, това не е шега! — Тя заобиколи бързо бюрото му и го сграбчи за раменете. — Слушай, аз съм ужасно унижена! Не разбираш ли?!

Джоел вдигна глава от книжата, които пак бе започнал да преглежда.

— Така ли?

— Да, разбира се! Ние не правим тези неща по такъв начин там, откъдето идвам. А ако ги правим, то поне е дискретно.

— Ние сме дискретни, госпожице Торнкуист — подсмихна се той и пръстите му се обвиха нежно около китката й. — Погледни го откъм хубавата му страна. Вече не трябва да сме чак толкова дискретни.

Очите на Лети се разшириха, когато я притегли да седне върху коленете му.

— Джоел, мисля, че не разбираш колко е сложно положението. Тук става въпрос за морала в офиса на компанията!

— За морала ли? — докосна с устни шията й той.

— Да. Хората не одобряват подобни връзки…

— И кой не ги одобрява? — Ръката му легна на бедрото й и пръстите му започнаха да го стискат лекичко. — Аз лично нямам никакви проблеми по този въпрос.

— Джоел, престани… — колебливо се възпротиви Лети. — Опитвам се да говоря сериозно с теб.

— Продължавай да говориш.

Той плъзна дланта си надолу по бедрото й и я мушна под полата й. Устните му бяха топли и примамливи върху извивката на шията й.

Лети се опита да се съсредоточи върху темата, която бе подела, но вече я обземаше истинска възбуда. Винаги ставаше така, когато Джоел я докосваше. Усети пръстите му от вътрешната страна на бедрото си и потрепери.

— Това е още една криза в управлението. Трябва да решим как ще се справим с нея, Джоел…

— Не харесваш ли начина, по който се справям? — Пръстите му достигнаха бикините й, галейки я съвсем бавно. — Съжалявам да чуя това, госпожице Торнкуист. Като твой изпълнителен директор имам задължението да се справя с тези проблеми в управлението на върха и аз държа да бъдеш задоволена от моята работа.

— Джоел, ти си невъзможен…

Възбудата на Лети нарастваше лавинообразно и тя се размърда, разкрачвайки се, противно на малкото останалия й здрав разум.

— Моля те, да ми имаш доверие, госпожице президент.

Лети продължи да се извива върху коленете му и пръстите му някак си успяха да се вмъкнат под бикините й.

— Боже Господи!…

— Толкова си сладка, скъпата ми — прошепна Джоел, допирайки устни до ухото й. — Желая те толкова пламенно, че сериозно се замислям да те обладая още сега и тук, върху бюрото си.

— Джоел…

— Всъщност, мисля, че като твой изпълнителен директор мое е задължението да ти препоръчам точно това.

Ръцете му се обвиха около нея и той се опита да се надигне от стола си.

Една сцена премина като светкавица през съзнанието й. Всъщност тя я преследваше от седмици. Изведнъж на Лети й хрумна как точно да прогони това видение.

— Почакай! — каза решително.

Джоел бавно се отпусна обратно в стола си. Погледът му бе изпълнен с комбинация от смях и страст.

— Загуби самообладание, госпожице Торнкуист? Жалко. Предполагам, че по-късно тази вечер ще можем да продължим оттам, където сега спряхме.

— Не. Не съм загубила самообладание. — Тя облиза устни и погледна към затворената врата. — Мисля, че имам по-интересна идея.

Очите му се присвиха колебливо.

— И каква е тя?

— Има едно нещо, което съм любопитна да го изпробвам.

— Чела си нови статии?

— Не, не съм. Нещо друго е…

Лети се изчерви и сведе глава. Сърцето й туптеше учестено при мисълта за подобна дързост. Слезе от скута на Джоел и коленичи между краката му.

— По дяволите! — прошепна Джоел, когато тя несръчно разкопча колана му. — Госпожице Торнкуист, изненадваш ме.

— Аз самата съм изненадана.

Лети внимателно докосна подутината под джинсите му.

— Харесва ли ти така?

— Ще бъда честен, госпожице Торнкуист — отвърна дрезгаво Джоел. — Никога досега не съм правил нещо толкова екзотично в кабинета си. Заради професионалното благоприличие и имиджа на компанията, нали знаеш…

Тя се страхуваше да не избухне в истеричен смях, докато бавно и предпазливо сваляше ципа му. Чу се заключителният рязък метален звук и след миг вече държеше пениса му в дланите си.

— Ти наистина си красив — прошепна му, наведе се към него и го докосна с върха на езика си.

Джоел притаи дъх и пръстите му се стегнаха в косата й.

— Господи, Лети, толкова е хубаво! Да, скъпа… Точно така. Да…

Лети ставаше все по-смела с всяка изминала секунда. Усети отзивчивата му реакция и това я очарова.

Джоел я караше да се чувства най-страстната жена на света.

Джоел я караше да се чувства красива.

С Джоел бе открила женската си сила и чувството бе замайващо.

Лети разтвори устни, решила да му достави удоволствието, с което той толкова често я даряваше.

В този момент вратата на кабинета се отвори без почукване и тя замръзна, съзнавайки ясно, че бюрото въобще не я прикриваше.

— О, значи си тук, Блекстоун — каза Филип. — Секретарката ти я нямаше, но реших да надникна все пак. Искам да обсъдим някои неща…

Настъпи кратка пауза и когато той проговори отново, гласът му беше такъв, като че ли някой го душеше.

— Боже Господи, Лети!

Пръстите на Джоел стиснаха косата й още по-силно.

— Имам добра новина, Диксън — рече той. — Лети не се нуждае от терапия.