Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (14)

Четиринадесета глава

— Той е твърде емоционален, татко.

Лети се бе разположила във фотьойла до камината и се взираше в пламъците, в очакване Стефани да се появи от спалнята. Тази вечер щяха да ходят на семинар за ранното развитие на ембриона.

— Изненадан съм от това — намръщи се Морган. — Блекстоун ми прави впечатление на безкомпромисен делови бизнесмен. Много студен и целеустремен.

— Такъв е, когато не се поддаде на чувствата си.

— Трябва да призная, че и аз се замислих над тази страна от характера му, когато се появи тук да те търси. Странното обаче е убеждението му, че ти си емоционалната.

Лети погледна изненадано баща си.

— Казал е това?

— Да. Загрижен е да не се обвържеш отново с Диксън. Мисли, че си в опасност да загубиш почва под краката си.

— О, това ли било? — Тя отново се загледа в пламъците. — Знам. Страхува се да не дам „Торнкуист Гиър“ на Филип.

— Уверих го, че ще вземеш най-правилното решение по отношение на Диксън — продължи спокойно Морган. — Като говорим за професора, къде е той всъщност? Очаквах, че ще ми се обади. В края на краищата, все се пак с него се познаваме още от Велакот.

Лети се намръщи.

— И аз се питам същото. Предполагах, че ще се появи в офиса ми по някое време днес и с някоя нова блестяща идея за разширяване на компанията.

— Не е в стила му да изчезне така, след като е изминал толкова много път дотук.

— Честно казано, надявам се да си остане изчезнал. Имам достатъчно други проблеми в момента.

— Ще се справиш с тях чудесно, скъпа. Просто подреди всички елементи на ситуацията в ясна и логична перспектива. От помощ ще ти е да си съставиш и матрица на решението, преди да стигнеш до някакво заключение.

— Как ми предлагаш да включа факта, че имам връзка с Джоел Блекстоун, в матрицата на решението, татко? Как да претегля значението й? Какъв коефициент да й дам — две или пет?

Морган сви вежди.

— Какво искаш да кажеш? Обвързала си се интимно с Блекстоун?

— Да — отвърна Лети, очаквайки с интерес реакцията на баща си.

— О, не го знаех. Смяташ ли, че това е разумно, Лети? Има няколко деликатни финансови въпроса, които са заложени тук.

— И кои са те? — попита предпазливо тя.

— Ами, пръв и най-важен е въпросът за собствеността върху „Торнкуист Гиър“. После идва ред на действителния контрол върху компанията. Притежаването и контролирането не е задължително да бъде едно и също нещо, Лети. Отгоре на всичко, и присъствието на Диксън на сцената…

— Татко, спри дотук. Не искам да ми изброяваш всичките проблеми. Зная ги много добре.

Морган кимна.

— Да, разбира се. Би трябвало да се досетя, че имаш реална представа за положението. Въпреки това, моите наблюдения са, че емоционалното обвързване не се отразява добре върху бизнеса. Особено, когато залогът е компания като „Торнкуист Гиър“.

— Съгласна съм с теб, татко. Но ми се струва, че просто съм се заплела в ситуацията.

— Отказвам да повярвам, че не си в състояние да се владееш по-добре, Лети. Учил съм те да разсъждаваш трезво и логично, независимо от личните си чувства.

— Досадно е, татко.

— Лети, това не шега работа.

— Знам… Съжалявам. Може би търся съвет.

— Моят съвет е да направиш това, което съм те учил. Отдръпни се емоционално от ситуацията и си състави логическа матрица за решението.

— Ще се опитам, татко.

Лети се отпусна тежко във фотьойла, съзнавайки, че вече се бе оплела прекалено дълбоко, за да вземе рационално, неемоционално и логическо решение за нещо, което засягаше Джоел Блекстоун.

— Готова съм — извика Стефани, появявайки се на вратата. — Ще тръгваме ли, Лети? Тази вечер лекцията ще бъде много интересна. Доктор Маркълторп е признат авторитет в областта на ранното детско развитие. Направил е някои важни изследвания върху психологичните и моторни функции през първите шест седмици от живота.

— На собствения си живот или на някой друг? — попита вяло Лети и забелязвайки мрачното изражение в очите на мащехата си, веднага съжали за думите си.

— Извинявай. Шегата ми беше много глупава. Хайде да вървим, че ще закъснеем.

— Шофирай внимателно — извика Морган след тях. — А, Лети!

— Да, татко?

— Не забравяй да направиш матрицата. Когато сториш това, вероятно ще откриеш, че емоционалното обвързване с Джоел Блекстоун не е най-разумният ти ход на този етап.

— Да, татко.

Лети потисна прозявката си, когато излезе след Стефани през вратата. „Лесно ти е да го кажеш“ — помисли си.

Когато седнаха в поршето, Стефани я изгледа изпитателно.

— Значи имаш връзка с Джоел Блекстоун?

— До известна степен. Да…

— Мислиш ли, че е разумно, Лети?

— Не.

— Тогава защо го правиш?

— Просто се случи.

— Глупости. Познавам баща ти. Била си възпитана да се самоконтролираш по-добре.

— Окей — отвърна с раздразнение Лети. — Исках да се случи.

Стефани запали двигателя.

— Това физическо привличане ли е?

— О, да.

— Искам да кажа само физическо или връзката е и интелектуална?

— Не би могло да се каже второто — призна Лети.

— Тогава вероятно би било най-добре да я прекратиш незабавно — посъветва я Стефани.

Лети гледаше уличните светлини през прозореца на поршето и й се искаше да не бе споменавала нищо пред баща си за новата си връзка. Предварително знаеше много добре какво ще й каже. Същото, което й повтаряше от детинство: „Състави си матрица за решението, Лети. Прецени решаващите фактори. Подходящото решение ще бъде очевидно.“

Час по-късно, по средата на серия диапозитиви, показващи бебетата в различни фази на почивка и движение, Лети усети, че мащехата й е изключително нервна. Наклони се към нея и я попита внимателно:

— Добре ли си, Стефани?

— Да.

Лети се взря в изображението на шестседмично бебе, което протягаше ръчички и крачета.

Доктор Маркълторп напевно обясняваше в затъмнената стая:

— Както ще видите, бебето е способно да предава голям обем информация дори на шестседмична възраст. Когато е придружено от прозяване, това протягане сигнализира, че на бебето му се спи.

— Ха, никога не бих се досетила — измърмори Лети.

— Тихо — прошепна й Стефани.

— Съжалявам.

„Толкова с опитите ми да ти разведря настроението“ — помисли си тя и отново се съсредоточи върху екрана.

— На този диапозитив ще забележите — редеше Маркълторп, — че бебето е будно и върти очички, което означава, че е в състояние за натрупване на информация. Това е най-подходящото време да въведете нов елемент в заобикалящата го среда. Приемете го като време за обучение.

— Блестящо заключение — измърмори отново Лети.

— А сега сравнете развитието му на шест седмици с това при раждането…

Лети забеляза, че Стефани се приведе напред и притисна стомаха си.

— Стефани! Какво има?

— Нищо… — изшептя с болезнена гримаса тя.

— Престани да ме заблуждаваш! Нещо не е наред. Хайде, да се махаме оттук.

За най-голяма изненада на Лети, Стефани не се противопостави и двете излязоха безшумно от залата. Лицето на Стефани изглеждаше восъчнобледо под ослепителната светлина на флуоресцентното осветление в коридора.

— Ще позвъня на лекарката ти — предложи Лети. — Ще й кажа, че тръгваме към спешното отделение и ще се срещнем там.

— Не. Почакай!

Стефани я сграбчи за ръката, когато тя се отправи към един телефонен автомат.

— Добре съм. Кълна се. Всичко е наред.

— Стефани, какво те притеснява? Като че ли си видяла призрак.

Стефани избухна в сълзи.

— О, Боже, мисля, че съм видяла!

Лети остана изумена от изблика на чувства у обикновено спокойната, хладна и сдържана Стефани. Импулсивно я прегърна и я притисна, докато риданията разтърсваха тялото й.

— Стефани, какво има? Кажи ми! Не бих могла да ти помогна, ако не зная какво ти е.

— Аз го изгубих, Лети…

— Какво си загубила?

— Бебето си. Загубих го на три месеца. Преди десет години през този месец. Непрекъснато се подготвях за него, купувах бебешки дрешки, избирах му имена, а то умря…

Лети я притисна по-силно.

— Толкова съжалявам!

— Ужасно се страхувам, че ще загубя и Матю Кристофър! С всеки изминал ден все повече ме обзема този страх. Имам чувството, че ще полудея…

— Няма да го загубиш. Той е жив, добре е и рита като истински палавник. Ще го държиш в обятията си само след няколко седмици. Имаш един от най-добрите лекари в щата. Имаш най-добрата болница в града.

— Зная, но толкова много неща биха могли да се объркат.

— Той е здрав и силен. Има невероятните гени на баща ми, не помниш ли?

— Да, но и част от моите също. Аз загубих първото си бебе. Ами, ако ми има нещо? Ами, ако загубя Матю Кристофър, поради някакво генетично увреждане в мен?

— Няма ти абсолютно нищо. Всичко ще бъде добре, Стефани — продължаваше да нарежда успокоително Лети. — Когато удари часът, най-съвременната медицинска апаратура ще бъде на твое разположение. Лекарката ти ще бъде с теб, ще наблюдава всяка твоя реакция.

Постепенно риданията на Стефани стихнаха.

Когато най-после вдигна главата си от рамото на Лети, лицето й бе почервеняло и подпухнало от плач. Тя потърси носна кърпичка в чантата си.

— Толкова съжалявам, че трябваше да станеш свидетел на това. Превърнах се в истинска глупачка. Трябва да се овладея отново.

— Стефани, ти си бременна. — Лети се усмихна. — Във всички статии, които съм чела по въпроса, се твърди, че било позволено да бъдеш малко по-чувствителна.

— Не искам Морган да ме види такава…

— Как, за Бога?

— Така. В такова ненормално състояние. Няма да ме разбере. Това просто не съм аз…

— Казвала ли си му за спонтанния аборт?

— Не, не съм. — Стефани прибра носната си кърпа обратно в чантата. — Случи се толкова отдавна — през първата година от предишния ми брак. Никога повече не успях да забременея. Бях загубила всяка надежда, докато двамата с Морган не се обвързахме. Бях толкова развълнувана, когато открих, че пак съм бременна. И Морган изглеждаше доволен.

— Той наистина е доволен. Очаква с нетърпение да оформи още една издънка на Торнкуист. Вероятно смята, че е допуснал някои грешки с мен, и се надява да ги избегне този път.

— Лети, през цялото време се страхувах. От самото начало. И става все по-лошо.

— Трябваше да поговориш с мен за това по-рано. Мисля, че е необходимо да споделиш и с татко.

— Той ще се ужаси от странното ми поведение.

— Глупости. Баща ми е израснал във ферма. Бил е съвсем нормално човешко същество, преди да си прикачи докторската титла пред името, и все още е такъв, стига да проникнеш под интелектуалната му фасада. Той е твърде състрадателен и разбиращ човек. Как си мислиш, че сме го понасяли двете с мама?

Стефани поклати глава.

— Убеден е, че съм същата като него. Затова се ожени за мен. И аз много приличам на него. По-скоро — приличах, защото откакто започнах да се тревожа за бебето, станах неузнаваема.

— Не си неузнаваема. Просто си напрегната и изплашена. Ще ти кажа още нещо. Познавам баща си от двадесет и девет години и той невинаги е бил такъв студен и пресметлив. Все още си спомням как загуби ума и дума, когато паднах с колелото си и трябваше да бъда откарана спешно в болницата със счупена китка. Като го гледаше човек, би си помислил, че съм на смъртно легло. Мама прекара повече време да успокоява него, отколкото да милва мен по главата.

— О, Лети…

Лети се усмихна тъжно.

— Когато мама умря, известно време си мислех, че ще загубя и татко. Баща ми не е айсберг, Стефани.

— Зная, че не е айсберг. Очаквам бебе от него… — Бузите на Стефани леко порозовяха. — Вече разбирам, че Морган е бил и страстна натура.

— Просто не забравяй, че тази страст не е единственото чувство, на което е способен — каза Лети суховато.

Тя хвана мащехата си за ръка и я поведе по коридора.

— Това, което трябва да помниш, Стефани, е, че този път бременността ти върви съвсем нормално. Всъщност вече си минала в безопасния период.

— Откъде знаеш това?

— Четох някаква статия някъде. Не ти остава повече от месец до термина. За Бога, дори най-лошото да се случи и да родиш и утре, бебето ти вече е достатъчно голямо и силно, за да оцелее…

— О, Господи, не казвай това! — задъхано я прекъсна Стефани. — Преждевременно родените бебета имат какви ли не проблеми.

Лети осъзна, че не бе преценила правилно подхода си да я успокои.

— Най-важното е, че всичко е под контрол, а и лекарката ти те уверява, че износваш здраво, нормално дете. Всичко ще мине добре, Стефани.

— Лекарката е отлична…

— Най-добрата.

— Болницата също.

— Абсолютно съвременно оборудвана.

— Има всякаква апаратура за наблюдаване на бебето.

— Правилно. Способни са да се преборят с всеки проблем.

Лети отвори вратата в края на коридора и поведе Стефани към паркинга.

— Аз ще карам. Трябва ти време да се стегнеш.

Стефани я изгледа подозрително за момент.

— Карала ли си някога порше?

— Не. Но не се тревожи. Всеки ден научавам нещо ново тук. Имам късмет, че усвоявам бързо.

 

 

Половин час по-късно Лети влезе в апартамента си и се стъписа, заварвайки Джоел изтегнат на дивана във всекидневната. Беше си налял чаша бренди и държеше петгодишния проект на Ескът в ръка. Той вдигна очи.

— Здравей. Как мина бебешкият семинар?

— Ще ти разкажа по-късно. Но защо първо не ми обясниш какво правиш в апартамента ми в десет часа вечерта?

— Нали започнахме любовна връзка, забрави ли?

— Смятах, че си ми страшно сърдит заради това, което се случи днес в офиса.

— Разбира се. Но както ти твърдиш, деловата страна на отношенията ни няма нищо общо с личната.

— Ти си този, който непрекъснато го повтаря, а не аз.

— Значи, съм прав — кимна Джоел и прелисти следващата страница.

Лети го изгледа продължително, а после седна на дивана до него.

— Виждам, че четеш проекта на Ескът.

— Да.

— Какво мислиш?

— Не съм го свършил още.

Тя се надигна.

— Искаш ли да направя малко сладки, докато четеш.

— Страхотна идея.

Джоел изяде половин тава шоколадови сладки, които Лети приготви. После отвори куфарчето си, извади един портативен калкулатор и започна да пресмята нещо.

— Можеш да си лягаш — каза й. — Ще се позабавя с това още малко.

Лети се оттегли в спалнята си и се опита да почете. Заспа обаче по средата на главата. След време усети Джоел да се вмъкна до нея под завивките и се размърда.

— Джоел? Какво мислиш? — попита го.

— Не искам да говорим за това тази вечер — отвърна й с мрачен глас той.

— Но, Джоел…

— Заспивай.

— Благодаря ти, че го прочете — прошепна Лети.

Много по-късно отново се събуди. Ръката на Джоел бе между краката й.

— Джоел? Джоел!

— Знаеш ли нещо, Лети? Ти си готова за мен, дори докато спиш. — Той се надвеси над нея. — Трябва само да те докосна.

— Два часът през нощта е… — измънка Лети.

— Не мога да спя. Трябва да тичам, но тази вечер няма къде. А пък всичките ми уреди за тренировки са в моя апартамент.

— Не можеш да заспиш? — докосна голите му рамене тя.

— Не. — Пръстите му се движеха възбуждащо.

Лети притаи дъх.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че сексът ще ти помогне да заспиш?

— Опитвам се да ти кажа, че те желая страшно още сега.

Тя се усмихна и го прегърна.

— Трябваше веднага да го кажеш.

 

 

Сутринта Джоел отново отказа да й даде някакви обяснения какво мисли за петгодишния проект на Ескът.

— Все още го преценявам — бяха единствените му думи по въпроса, докато изгълта половин дузина палачинки.

Той осъзнаваше, че не й харесва да бъде държана в неведение, но Лети си го заслужаваше. Съвсем не му се нравеше нарастващата вероятност плячката да му бъде измъкната изпод носа.

Внимателно огледа отново всеки детайл от плана в кабинета си. Най-дразнещият факт бе, че идеите на Ескът наистина можеха да дадат резултат. Тайно се бе надявал да открие някой съществен недостатък в него — нещо, което би могъл да използва за аргумент пред Лети, че няма никаква надежда да се спаси „Коупланд Мърин“. Само че Ескът отлично бе определил потенциала на компанията и излизаше с реално изпълним проект за нейното възстановяване.

Гласът на секретарката прозвуча по интеркома точно когато започваше да проверява за кой ли път едни изчисления.

— Госпожа Даян Ескът желае да ви види, сър. Свободен ли сте? — Хладният тон на госпожа Седжуик бе красноречив: не одобряваше напълно посетителката.

„По дяволите! — изруга мислено Джоел. — Точно сега ли трябваше да ми се натресе!“

— Поканете я да влезе, госпожо Седжуик.

Даян се появи сред облак от силен парфюм.

— Здравей, Джоел.

— Каква изненада. Седни, Даян.

— Благодаря.

Тя приседна грациозно на стола срещу бюрото му. Беше облечена с елегантен костюм в черно и бяло, който подчертаваше красотата й. Когато кръстоса дългите си крака, Джоел забеляза лъскавите й черни обувки.

Даян любопитно огледа кабинета му.

— Наистина си се подредил много добре.

— Стараем се. Какво мога да направя за теб, Даян?

— Знаеш защо съм тук.

Джоел се облегна назад.

— Може би ще е по-добре сама да ми обясниш.

— Кейс ми каза, че ти е дал петгодишния си проект за „Коупланд Мърин“.

— Не го е дал на мен. Даде го на Лети. Искам да кажа, на госпожица Торнкуист.

Даян подмина тази реплика с пренебрежително махване на изящната си ръка.

— Всички знаем, кой ръководи „Торнкуист Гиър“.

— Така ли? Самият аз започвам да се замислям по въпроса.

Очите на Даян пламнаха.

— Това не е шега. Откакто си замина от Еко Коув, научих доста за положението тук. Според това, което чух, тази Лети Торнкуист съвсем скоро е наследила компанията. Тя е бивша библиотекарка, за Бога. Работила е в колеж някъде из Средния запад. Не разбира нищо от бизнес.

— Би ли ми казала откъде научи всичко това?

— Някакъв си Филип Диксън говори с баща ми вчера.

— Диксън!? Бил е в Еко Коув? — Джоел се изправи рязко. — Този кучи син!

Даян се намръщи.

— Познаваш ли го?

— Да, познавам го.

— Разправя на всички, че скоро щял да се жени за Лети Торнкуист и в бъдеще той щял да взема решенията в „Торнкуист Гиър“. Мисля, че татко се опитва да сключи някаква сделка с него.

Джоел се опита да смели тази информация.

— Баща ти наистина ли вярва, че Диксън има някаква власт?

— А няма ли? Джоел, не издържам повече. Всичко е толкова объркано. Ако ще закриваш „Коупланд Мърин“, просто го направи и приключвай с нея, моля те! Не проточвай нещата толкова дълго!

Преди да успее да й отговори, вниманието на Джоел бе привлечено от някаква суматоха във външния кабинет.

— Бихте ли била така любезна да се отдръпнете, госпожо Седжуик. Казах ви, че искам да се видя с господин Блекстоун сега. И имам предвид — именно сега!

Гласът на Лети бе приглушен от тапицираната врата, но всяка нейна дума се чуваше ясно.

— Не мога да ви позволя да нахлуете при господин Блекстоун, когато е в заседание! — отвърна троснато секретарката. — Казах ви, не е сам в момента.

— Зная с кого е. Артър ме информира преди минута. Хайде, махнете ми се от пътя!

Вратата се отвори с трясък и Лети се втурна в кабинета по-разрошена от обикновено и човек никога не би се досетил, че синият й костюм старателно бе изгладен тази сутрин.

Джоел обаче го знаеше със сигурност, защото я бе наблюдавал, докато се обличаше.

Войнственото изражение на Лети нито за миг не бе помрачено от факта, че очилата й бяха изкривени на една страна и бе леко задъхана. На триумфалното й нахълтване не успя да попречи и госпожа Седжуик, която я дърпаше за пеша на сакото.

— Опитах се да я спра, господин Блекстоун! — извика секретарката зад гърба й.

— Благодаря ви, госпожо Седжуик. Зная, че сте се постарала — засмя Джоел. — Желаете ли нещо, госпожице Торнкуист? — обърна се после подчертано вежливо към Лети.

— Да! Желая!

Тя затвори вратата пред вбесената физиономия на госпожа Седжуик и се усмихна високомерно на Даян.

— Беше ми съобщено, че сте тук, госпожо Ескът. Допуснах, че ще пожелаете да разговаряте и с мен, освен с Джоел. В края на краищата, цялото ръководство би трябвало да присъства на подобна среща, не мислите ли така?

Даян премести поглед от Джоел към Лети и обратно.

— Какво става тук?

— Никога няма да научиш съвсем точно — каза Джоел, — но по принцип се опитваме да ръководим компания.

Той изчака Лети да седне на фотьойла.

— Може би ще ти е интересно да чуеш, госпожице Торнкуист, че професор Филип Диксън е направил неотдавна посещение в Еко Коув.

— Какво е направил?

— И аз самият останах малко изненадан от този факт. Очевидно обяснява на всеки, който би го изслушал, че възнамерява да се ожени за теб и да поеме контрола върху „Торнкуист Гиър“.

— Мили Боже! — възкликна слисана Лети. — Даян, предполагам, че наистина си дошла да разбереш какво точно става тук?

— Да. Да приема ли, че няма никаква истина в твърденията на Диксън?

— Разбира се, няма! Надявам се, че изяснихме този въпрос.

Лети се поизпъчи и изпъна раменете си, което почти с нищо не помогна на измачкания й костюм.

— Предполагам, че следващото нещо, което те притеснява, е отличният проект за мениджмънт на компанията, който ни предложи твоят съпруг.

Даян погледна колебливо към Джоел.

— Да, всъщност, точно това е. Тъкмо говорех на Джоел, а мога да го кажа и на теб, че е жестоко да проточвате нещата толкова много. Очевидно е, че ще закриете „Коупланд Мърин“. Направете го по-скоро и приключвайте.

— Защо толкова бързаш, Даян? — попита тихо Джоел.

Тя му хвърли мрачен и неразгадаем поглед.

— Искам всичко да свърши. Какво толкова трудно за разбиране има тук? — Даян стана и тръгна сковано към прозореца. — Просто искам да свърши. Тази несигурност прави положението още по-лошо. Не измъчвайте Кейс с надеждата, че планът му наистина може да успее. Той не заслужава това.

Лети я наблюдаваше внимателно.

— Мислиш, че идеите на Кейс не заслужават внимание, преди да се вземе решението?

— Да, така мисля.

Джоел забеляза, че Лети бе леко объркана. Но и самият той не можеше да се похвали с особена увереност в своята непогрешимост.

— Защо не искаш да преценим проекта, Даян?

— Защото е загуба на време, ето защо. — Даян го изгледа бегло и отново се втренчи навън през прозореца. — Татко никога не успя да използва нито една от идеите му. Винаги ги е намирал за глупави. Защо за вас да са по-различни?

Джоел изведнъж осъзна колко е доволен от присъствието на Лети в кабинета му. Имаше натрапчивото усещане, че нещо му убягва.

— Ескът е обмислил доста внимателно всичко. Не казвам, че непременно ще използваме някоя част от проекта му, но пък ще кажа, че е издържан. Той знае какво прави.

— Точно така, Даян — намеси се делово Лети. — Ние не се опитваме да измъчваме никого. Джоел… искам да кажа, господин Блекстоун и аз ще прегледаме и обсъдим задълбочено проекта.

— Недейте! — изрече умолително Даян. — Закрийте „Коупланд Мърин“. Толкова дълго си го планирал, Джоел. Направи го!

Изпълнителният директор я изгледа с любопитство, но не каза нищо, защото Лети вече се изправяше и той внезапно реши да се довери на нейния инстинкт в тази ситуация, защото не можеше да проумее какво точно става.

— Трябва ли да разбираме, че ти в действителност искаш да ликвидираме компанията на баща ти, Даян?

— Да, по дяволите! — Даян се обърна рязко и очите й бяха плувнали в сълзи. — Искам да я закриете, колкото е възможно по-скоро!

Джоел се облегна назад в стола си.

— Имаш ли нещо против да ни обясниш защо, Даян?

— Мисля, че аз зная защо — намеси се Лети. — Страхуваш се, нали, Даян? Страхуваш се, че ако приложим проекта на Кейс, твоят съпруг не би могъл да се справи с баща ти.

— О, Боже! — възкликна Даян. — Татко ще побеснее, ако внедрите дори едно от предложенията на Кейс. Ще го приеме за лична обида. Винаги е пренебрегвал мнението му за „Коупланд Мърин“. Ако сега използвате проекта на съпруга ми да спасите фирмата, не зная какво би могъл да направи татко.

— Би предпочела по-скоро да закрием цялата компания, нали, Даян? Дори това да означава да унищожим икономически градчето — изгледа я съчувствено Лети. — Мислиш, че това е единственият начин, по който би се освободила от баща си.

Даян не й отговори и се обърна към Джоел.

— Не ти позволих да ме спасиш преди петнадесет години, защото се изплаших. Бях твърде млада, за да поема подобен огромен риск. Или може би не съм била достатъчно отчаяна, за да се откажа от всичко тогава. Но сега е друго. Не разбираш ли? Гневните пристъпи на татко стават все по-лоши и по-заплашителни!

— Почакай за секунда, Даян. — Лети я изучаваше напрегнато. — Смяташ, че Кейс няма необходимите качества да се изправи срещу баща ти, ако Виктор се обърне срещу него, така ли?

Даян сви ръце в юмруци.

— Джоел би могъл да го направи. Той го направи. Виж как накара „Коупланд Мърин“ да падне на колене пред него. Но Кейс е различен.

— Не съм толкова сигурна в това — рече Лети.

Даян я изгледа сърдито.

— Мислиш си, че само защото Кейс е успял да победи в някаква глупава разправия с Джоел в „Котвата“, това го прави герой? Мислиш, че Кейс е способен да се изправи срещу татко?

Джоел се изкашля леко.

— Извинявай, госпожице Торнкуист. Да не би по някакъв начин да си намекнала на Даян, че Ескът е победил в онзи бой?

— Да — отвърна ледено Лети. — Това е истината, нали?

— Въпрос на мнение — процеди Джоел през зъби.

— Сигурно би предпочел да приемеш резултата за равен. Разбирам, че не ти е приятно да признаеш загубата.

— Много ми е неприятно.

— Но фактите са си факти — продължи по-ведро тя. — И всички ние сме в доста заплетено положение точно сега. Трябва да се придържаме към действителността. А първото нещо, което не трябва да забравяме е, че Кейс Ескът ще е идеалният избор за мениджър на „Коупланд Мърин“.

— Не знаеш какво говориш! — прошепна Даян. — Ти си глупачка!

Тя се обърна и напусна стаята.