Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (13)

Тринадесета глава

Този път той никак не бързаше и резултатите бяха толкова фантастични, колкото бе и очаквал. Никога не беше срещал такава пламенна страст през целия си живот. Тя преминаваше през него, възпламеняваше собственото му желание и го превръщаше във вулкан. Цялото му тяло бе стегнато, твърдо и готово да експлодира.

Спря се за миг, за да я погледне, докато се подготвяше да проникне в нея.

— Красива си… — успя да изрече дрезгаво.

Сякаш контурите на тялото й бяха специално изваяни за ръцете му — нежни, вирнати гърди, дълги, заоблени бедра, гостоприемен окосмен триъгълник ниско под корема й — всичко това като че ли бе създадено според личните му вкусове и предпочитания.

Или може би просто личните му предпочитания и вкусове се бяха променили, когато бе срещнал Лети.

Запита се дали би могъл да устои на тази съблазън. Беше на тридесет и шест години и бе пренебрегвал много съблазни през живота си. Но сега, докато пръстите му долавяха влажната топлина между нозете й, разбра, че за нищо на света не би устоял на всеотдайната щедрост на нейното тяло. Лети приемаше това, което й даваше, умножаваше го стократно и после му го връщаше. Докосваше го като че ли бе живо съкровище, милваше го с нежните си длани, докато той започна да стене.

— Великолепен си! — шепнеше му задъхано. — Абсолютно невероятен…

„Мили Боже — мислеше си омагьосан Джоел, — колкото повече я любя, толкова по-хубаво става!“

— Ти си невероятната в тази стая…

Той се наведе, за да опита вкуса на едната й набъбнала гръд и усети тръпката, която премина през тялото й.

— О, Господи!…

Лети впи нокти в голите му рамене и го притегли върху себе си.

— Моля те, Джоел. Не мога да издържам повече…

— Аз също. Погледни ме, Лети.

Очите й пламтяха със сладка, огнена страст, докато го гледаше в лицето. Джоел протегна ръка надолу под корема й и плъзна единия си пръст в нея, за да се убеди за последен път, че е готова да го приеме. Лети се изви в дъга.

— Джоел, моля те! Не издържам повече на това мъчение. Направи го!

При друг случай и в друго време Джоел вероятно би се изсмял с удоволствие на настояването й, но сега бе твърде възбуден, за да му е до смях. Трябваше да я обладае. Веднага!

Проникна в стегнатата й, топла утроба и това бе всичко, което запечата остатъкът от размътения му разсъдък. Останалото беше неописуемо блаженство, защото Лети достигна своя оргазъм почти в същия момент, когато я прониза тръпнещата му, твърда и огромна мъжественост.

Беше фантастично. Нежните конвулсии на таза й го доведоха до екстаз. Чу я да изрича името му, чу собствения си дрезгав вик на възторг и се строполи върху нея.

Никога не бе осъзнавал колко хубаво може да бъде едно любене, преди да срещне Лети.

След цяла вечност тя се размърда под едрото му тяло. Джоел вдигна глава, погледна я и изражението й на безкрайно задоволство го накара да се усмихне.

— Добре ли си? — попита я нежно.

Лети прокара пръсти по раменете му и се протегна лениво.

— Добре съм.

Джоел осъзна, че се бе надявал да чуе нещо повече, и мъжкото му его бе леко разочаровано.

— Е, щом е тъй, и аз съм доволен, че ти е било хубаво.

Той се претърколи от нея и се изтегна по гръб.

Лети се засмя и го яхна през гърдите с блеснали очи.

— Глупчо такъв! Знаеш много добре, че беше абсолютно фантастично! О, Джоел, чувствам се толкова свободна.

— Така ли? Не си ли се чувствала свободна преди?

— Не по този начин. Като че ли нещо от мен е било затворено някъде надълбоко в продължение на години. — Тя го целуна звучно. — Как го направи?

Джоел също се засмя.

— Не аз го направих, а ти.

— Не можех да го направя преди теб.

Той докосна с пръсти пълните й устни.

— Просто не си имала подходящия учител.

Вместо да се изсмее и да го сръга в ребрата, както очакваше, Лети изведнъж стана сериозна.

— Знаеш ли, може би си прав.

— Хей, това бе на шега.

Джоел обхвана с длани лицето й и я застави да го погледне в очите.

— Не си въобразявай, че ще бъде така просто с всеки мъж.

— А няма ли? — полюбопитства невинно тя.

— Не — заяви авторитетно Джоел. — Всъщност, мога да те уверя, че без личната ми намеса, няма да стане въобще.

— Сигурен ли си в това?

— Сто процента.

— Хмм.

— Лети?

— Да, Джоел?

— Престани да се въртиш. Изтощен съм и ми трябва време да се възстановя.

Това изявление привлече вниманието й.

— Колко време?

— Защо? Бързаш ли?

Тя се плъзна плавно надолу.

— Струва ми се, че да. Искам да изпробвам нещо.

Джоел направи лукава физиономия.

— Нека позная. Искаш да си отгоре, нали?

— Аха.

Лети седна върху хълбоците му и го стисна с бедрата си.

— Ти просто си лежи спокойно и си почивай, докато опитам някои нещица.

Джоел изстена, усещайки как пенисът му започва бързо да оживява. „Не е възможно! — рече си изненадан. — Не и толкова скоро!“

Но беше безсмислено да оспорва фактите.

Лети го дари с усмивка, в която прозираше най-древната женска мъдрост, когато той се размърда под нея. После наведе главата си и докосна с устните си неговите.

— Знаеш ли нещо, Лети?

— Какво?

— Баща ти въобще не те разбира.

— Какво би трябвало да означава това? — озадачи се тя.

— Нищо… Няма значение. Забрави го и ме целуни, шефе.

 

 

— Няма да стане, бъди сигурна.

Джоел намаза краве масло върху последната от бисквитите, които Лети бе приготвила за закуска, пъхна я в устата си и я сдъвка с видимо удоволствие.

— Какво няма да стане? — попита Лети и сложи мръсните чинии в мивката.

— Няма да успееш да запазиш връзката ни в тайна в компанията дълго време. Това настинали беше последната бисквита?

— Да, наистина.

— Жалко. Бяха толкова хубави. Всяка сутрин ли така закусват хората в Небраска?

— Индиана. Не, не всяка сутрин. Обикновено и ние закусваме с овесена каша, като всички останали. Джоел, какво имаше предвид, като каза, че няма да успеем да запазим в тайна връзката си?

Той сви рамене и взе чашата с кафето.

— Просто това, което казах.

Лети го изгледа предупредително.

— Имам чувството, че ще имаме неприятности, ако персоналът на „Торнкуист Гиър“ узнае, че двамата с теб поддържаме връзка извън офиса.

— Искаш да кажеш, ако узнаят, че спим заедно? Не намирам нищо кой знае какво в това. Ще поговорят известно време и ще престанат.

— Ще бъде смущаващо, неловко и зле за дисциплината в компанията.

Джоел се засмя.

— Ти си тази, която изплю камъчето, докато бяхме в Еко Коув, не помниш ли? Ти остави у Ескът впечатлението, че между нас има нещо. Мисля, че той така се изрази.

— Направих го под напора на обстоятелствата и ти го знаеш. Бях разтревожена от побоя и исках да го уверя, че между теб и Даян няма нищо лично. Изрекох го прибързано. Слава Богу, че Кейс е джентълмен. Сигурна съм, че няма да се разбъбри.

— Не разчитай на това. Ескът се опитва да спаси „Коупланд Мърин“. Ако бях на неговото място, щях да използвам всичко, което успея да изровя.

Лети се подпря на масата.

— Не виждам как би могъл да използва тази информация.

— Не ставай глупава. Ескът вече се опитва да я използва.

— Как?

— Дал ти е проекта, защото се надява, че ще се намесиш в негова полза. Усетил е, че ти си по-уязвимата, и предполага, че ако спиш с мен, би могла да ми повлияеш.

— Бих ли могла? — затаи дъх тя.

— Не и когато става въпрос за бизнес. — Джоел погледна часовника си и се изправи. — Готова ли си да тръгваме за офиса?

— Готова съм.

— Да вървим тогава. Между другото, ако Диксън се появи днес, нареди му да изчезва завинаги.

— Ще се опитам. Но честно казано, няма да е никак лесно да го обезкуража. Навярно си забелязал, че е доста самоуверен. Свикнал е да бъде център на вниманието в аудиторията и да бъде уважаван като незаменим консултант по мениджмънт.

Джоел извади якето й от гардероба и й помогна да се облече.

— Ако не успееш да се отървеш от него, накарай Бигли да ме извика. Аз ще се погрижа за това.

— Не можеш просто да го изхвърлиш на улицата, Джоел. Той наистина е високо ценен капацитет в своята област. Написал е редица много добре приети статии по теория на съвременния мениджмънт.

— Разкарай го, Лети!

— Понякога си мисля, че забравяш кой за кого работи, Джоел Блекстоун. Нямаш право да ми заповядаш.

— Можеш да ми напомниш за полагащото ми се място по-късно довечера. В леглото.

 

 

Когато влезе в офиса си тази сутрин, Лети блажено установи, че нямаше никакви натрапници. Артър й подаде чаша кафе и застана до вратата, премигвайки.

— Господин Манфорд от отдела по маркетинг донесе преработените инструкции за палатките от новата серия. Интересува се дали ще желаете да направите още един опит, преди да ги одобрите и подпишете.

— Да, мисля, че така ще е най-добре. Насрочете ни среща в заседателната зала на третия етаж и му кажете да донесе и палатката.

— Окей. Мога ли да направя още нещо за вас, госпожице Торнкуист?

— Не, благодаря, Артър.

Лети издърпа чекмеджето на бюрото си и извади папката на Кейс Ескът. После се сети за Филип Диксън.

— Ако професор Диксън се обади, предай му, че съм заета.

— Разбира се, госпожице Торнкуист — отвърна Артър и се оттегли.

Лети разтвори петгодишния план на Ескът за „Коупланд Мърин“ и започна да чете.

След час и половина си призна, че се нуждаеше от специалист да й разтълкува някои от по-сложните моменти в плана, но бе убедена, че си заслужаваше да се помисли над него. Беше очевидна убедеността на Кейс, че би могъл да вдигне отново компанията на крака, ако получеше свобода и му се дадеше време да го направи.

Почуквайки с химикалката, Лети се загледана в пространството пред себе си, докато се чудеше как да подходи към Джоел по този деликатен въпрос. Той щеше да побеснее, ако му наредеше директно да прегледа безпристрастно проекта.

Гласът на Артър по вътрешната уредба прекъсна мислите й. Секретарят й заговори по-развълнувано от обикновено:

— Госпожице Торнкуист? Дошли са едни хора, които искат да се срещнат с вас.

— Хора ли?

— Представят се като делегация от Еко Коув. Желаят да разговарят с вас.

Лети впери очи интеркома. Отново я споходи мисълта, че Джоел ще се вбеси. Но едва ли можеше да ги отпрати, без да ги изслуша.

— Нека да влязат, Артър.

Вратата се отвори няколко секунди по-късно и Артър въведе трима. Единият от тях беше Стан, съдържателят на „Котвата“.

— Господин Стан Макбрайд, господин Ед Хартли и господин Бен Джаксън — оповести Бигли, като поглеждаше бележките си.

— Благодаря ти, Артър.

Лети стана, за да се ръкува с посетителите си.

Секретарят й мигаше на парцали.

— Да уведомя ли кабинета на господин Блекстоун, госпожице Торнкуист?

Стан побърза да заговори:

— Дойдохме да се срещнем с вас, госпожице. Ако не възразявате, разбира се.

— Точно така — подкрепи го Бен Джаксън, слаб, оплешивяващ мъж. — Искахме да говорим с вас, госпожице. Вие сте президент на тази компания.

Ед Хартли, мрачен човек с продълговато лице, кимна тъжно.

— Точно така, госпожице Торнкуист. Ще отнемем само няколко минути от времето ви, ако не възразявате. Това е ужасно важно за нас.

Лети погледна към Артър.

— Ще те информирам, ако се нуждая от помощта на господин Блекстоун.

— Да, госпожице Торнкуист.

Бигли напусна кабинета й с доста скептично изражение.

На Лети й мина през ума, че той би могъл веднага да се обади в кабинета на Джоел. Лоялността му определено бе раздвоена, а и не можеше да се пренебрегне фактът, че Джоел го бе назначил на тази длъжност. Общо взето, в „Торнкуист Гиър“ целта на всеки бе да се понрави именно на Джоел.

— Извинете ме за минутка, господа.

Лети излезе във външния кабинет и затвори вратата след себе си.

— Артър — рече тихо. — Искам да разбереш, че държа на това, което казах. Не звъни в кабинета на господин Блекстоун, без изрично да те помоля за това. Ясно ли е?

Артър скочи като ужилен и трескаво се опита да остави слушалката, която току-що бе вдигнал. Не успя да улучи точно телефонния апарат и тя падна на бюрото.

— Да, госпожице Торнкуист…

— Добре. — Лети се усмихна хладно. — Искам да разбереш, че ако господин Блекстоун те е повишил на тази длъжност, аз съм човекът, който ще реши дали ще останеш на нея. Никак не ми харесва идеята, че си по-предан на друг в компанията.

Артър мигаше често-често — този път от ужас заради положението, в което бе изпаднал.

— Но господин Блекстоун настоява да го информирам за всеки, който влиза и излиза от този кабинет.

— Ще се постарая да държа господин Блекстоун в течение на нещата, които трябва да знае.

Лети се върна в кабинета си и се усмихна на тримата мъже от Еко Коув.

— Е, господа, защо не ми съобщите причината за посещението си?

Всички започнаха да говорят едновременно. Ед Хартли — мрачният човек — най-после пое водачеството. Той прекара ръка над главата си — очевидно навик от годините, когато е бил с коса.

— Въпросът е, госпожице Торнкуист — изрече сковано, — че всички разбрахме какво става между „Торнкуист Гиър“ и „Коупланд Мърин“. Никой от нас не работи директно за Коупланд, но няма съмнение, че всички ще бъдем засегнати, ако компанията му бъде закрита. Аз съм собственикът на най-големия хранителен магазин в града и мога да ви уверя, че повечето от хората, които си купуват храна от магазина ми, получават заплатите си от Коупланд.

Стан Макбрайд направи гримаса.

— И както казах на Блекстоун онази нощ, когато избухна скандалът между него и господин Ескът, аз съм в същото положение като Ед. Ще остана без клиентела, ако Коупланд фалира, и това си е факт. Деветдесет процента от посетителите на заведението ми работят на дока.

Беше ред сега на Бен Джаксън:

— Аз управлявам банката на главната улица. Може би сте я забелязала, докато сте била в града? Ясно е като бял ден, че ако компанията на Коупланд бъде закрита, финансовата подкрепа за града ще пресъхне. Вярно е, че някои от хората работят в търговския риболов, но тази фирма не е достатъчно голяма, за да подкрепи всички. Чековете на Коупланд плащат сметките почти на всички в този град.

— Това, което се опитваме да ви кажем, госпожице Торнкуист е, че не искаме да закривате „Коупланд Мърин“ — изгледа я умолително Ед Хартли. — Ние всички знаем, че Виктор Коупланд не е най-приятният човек, когото познаваме. Знаем също, че се отнесе малко грубо с Блекстоун преди няколко години. Но нещата са такива, нали разбирате? Дали ни харесва или не, Еко Коув се нуждае от Виктор Коупланд и от компанията му.

Лети се облакъти на бюрото си.

— Молите ме да намеря начин да спася „Коупланд Мърин“, така ли?

— Това е повече от молба, госпожице Торнкуист — обади се Стан. — Зная, че между Блекстоун и Коупланд има стара вражда, но тук говорим за цял град.

Тя го погледна.

— Ясно ви е, че това, което става с компанията, не би се случило, ако не бе управлявана лошо през последните няколко години, нали?

Стан сви безпомощно рамене.

— Ще си призная, че не знам какво направи Коупланд с фирмата. Това е негов бизнес.

— Довел я е до фалит — поясни му Лети.

Хартли й хвърли неспокоен поглед.

— Но не бихте ли могла да оправите нещата? Или поне да дадете още малко възможност на Коупланд, за да се стабилизира?

— Не знам — отвърна откровено тя. — Единственото нещо, което мога да ви съобщя в момента, е, че се запознавам с положението. Нямам право да кажа повече от това.

Стан видимо се обнадежди.

— Точно за това дойдохме да ви помолим, госпожице Торнкуист. Просто помислете още веднъж и вижте дали не бихте намерила начин да дадете още една възможност на Коупланд.

 

 

Джоел вземаше по две стъпала наведнъж и рязко отвори вратата, водеща към коридора на четвъртия етаж. Докато вървеше към кабинета си, погледна сведението, което бе получил от счетоводството. Новите мерки за снижаване на себестойността, които бе одобрил миналото тримесечие, започваха да дават резултати. Беше доволен. Реши да покаже данните на Лети. Щеше да й е полезно да разбере как се контролират разходите в компания с мащабите на „Торнкуист Гиър“.

„Дали пък да не й ги дам довечера в леглото?“ — помисли си и се засмя гласно.

Подсвирквайки си тихо, зави по коридора и видя три познати особи, скупчени до асансьора. Спря се рязко, когато проумя какво се бе случило, а гневът се надигна на талази в него. Не бе необходимо да е кой знае колко проницателен, за да се досети какво правеха Стан Макбрайд, Ед Хартли и Бен Джаксън близо до кабинета на Лети.

— Какво, по дяволите, си мислите вие тримата? — попита студено.

Стан се размърда неловко.

— Здравей, Блекстоун. Току-що се срещнахме с госпожица Торнкуист…

— Ако се надявате, че тя ще спаси „Коупланд Мърин“ заради вас, забравете го!

Ед Хартли, който и сега изглеждаше така, както и преди петнадесет години, поизправи отпуснатите си рамене.

— Имахме правото да представим каузата си пред собственичката на „Торнкуист Гиър“. Борим се за живота си, Блекстоун.

— Така ли? — усмихна се саркастично Джоел. — Значи искате да ви направя услуга и да продължа да поддържам Коупланд, за да не потъне? Струва ми се, че си спомням деня, когато баща ми дойде в магазина ти, Хартли, и те помоли за малък кредит. Бяхме наистина натясно, докато изплатим болничните сметки на мама. Трябваше ни известно време. Спомняш ли си какво каза тогава, Хартли?

Ед Хартли целият почервеня.

— Мили Боже, това беше много отдавна, Джоел. Баща ти беше просрочил кредита си от два месеца. Не можех да му отпусна повече време. И аз трябваше да си плащам сметките. Щеше да е лош бизнес, ако бях удължил кредита му още.

Джоел кимна.

— Разбира се, Хартли. Зная точно в какво положение си бил. Щеше да е лош бизнес, да помогнеш малко на семейството ми в трудни времена. Сигурен съм, можеш да разбереш, че ще е лош бизнес за „Торнкуист Гиър“ да помогне сега на „Коупланд Мърин“. Не можем да пилеем добри пари.

Бен Джаксън го изгледа нервно.

— Толкова си злопаметен и отмъстителен, Блекстоун. Всичко това се случи преди много години. Защо не забравиш миналото?

— Кое ми предлагаш да забравя, Бен? Заема от петстотин долара, който отказа на татко, когато дойде в банката ти с шапка в ръка? Парите му трябваха за погребението на мама. Знаех твърде добре, че е безсмислено да идвам при теб, когато се нуждаех от помощ за неговото погребение. Знаех, че ще изхвърлиш и мен, както направи с него.

Джаксън имаше вид на обиден.

— Виж, Блекстоун. Баща ти бе затънал до гуша в дългове. Нямаше начин да оправдая заем на човек в неговото положение. Нито един съобразителен банкер нямаше да го направи. Носех отговорност пред борда.

Джоел натисна бутона на асансьора.

— Нито един съобразителен изпълнителен директор в моето положение не би могъл да оправдае поддържането на „Коупланд Мърин“ повече. Сигурен съм, че вие, господа, разбирате. Всички вие сте бизнесмени, в края на краищата.

— Хайде — намеси се отчаяно Стан Макбрайд. — Помисли какво правиш с родния си град, Блекстоун!

Асансьорът пристигна и Джоел учтиво отвори вратата.

— Мисля за това, Стан. Мисля прекалено много. Така, както и ти сигурно мислиш за онази нощ, когато се закле пред ченгетата, че баща ми бил твърде пиян, за да шофира, когато си тръгна от „Котвата“ и падна от скалата.

— Беше пиян, по дяволите…

— Не всички в бара мислеха същото. Но съм сигурен, че Виктор Коупланд е дал ясно да се разбере, че иска мнението ти на барман да натежи.

— Виж какво, Блекстоун, ти просто не разбираш какво е заложено на карта тук — рече мрачно Ед Хартли.

— Как ли пък не — усмихна се Джоел и ги натика и тримата в асансьорната кабина.

Когато вратата й се затвори пред възмутените, вбесени и отчаяни лица на Макбрайд, Хартли и Джаксън, усмивката му се стопи незабавно. Тези мъже бяха дошли да се срещнат с Лети. Беше ги засякъл на излизане, а това означаваше, че вече са имали възможността да разговарят с мекосърдечния президент на компанията.

Такива инциденти не би трябвало да се допускат.

Това пък означаваше, че някой бе сгазил лука и този някой се казваше Артър Бигли. Очевидно бе забравил инструкциите му, а хора, които не помнеха такива неща, не се задържаха дълго на работа в „Торнкуист Гиър“.

Джоел прекоси коридора с големи крачки и нахълта във външния офис на Лети.

Артър впери ужасено очи в него и започна да мига неудържимо.

— Господин Блекстоун…

Джоел застана заплашително пред секретаря.

— Току-що видях трима мъже в коридора, които са се срещнали с госпожица Торнкуист!

— Да, сър.

— Не бях информиран за присъствието им в сградата!

— Не, сър. Не бяхте…

Артър Бигли стисна толкова силно молива, който държеше в ръката си, че го счупи. Парчетата изтракаха на бюрото, търкулнаха се по гладката му повърхност и паднаха на килима.

— Такива инциденти не трябваше да се случват, Бигли.

Очите на Артър се изпълниха със сълзи.

— Не, сър. Зная, сър. Но госпожица Торнкуист каза…

— Господи, Бигли! — прекъсна го с отвращение Джоел. — Плачеш ли?

— Не, сър… Имам проблеми с новите си контактни лещи, сър.

Джоел продължи по-спокойно.

— Няма значение какво ти е казала госпожица Торнкуист. Ти получи изричните ми заповеди, Бигли. Назначих те за секретар, защото тържествено ми обеща, че ще спазваш инструкциите, които ти дадох. Не беше ли така, Бигли?

— Да, господин Блекстоун, така беше — потвърди тъжно Артър.

— Ти се провали, Бигли. Това означава, че ще трябва да те махна от това място и да намеря друг, който ще се справи по-добре.

— Господин Блекстоун, моля ви! Обичам си работата.

— Тогава трябваше да я вършиш както трябва!

В този момент вратата на вътрешния кабинет се отвори и в рамката й се появи Лети. Тя веднага схвана ситуацията и очите й се присвиха.

— Какво си мислиш, че правиш със секретаря ми, господин Блекстоун? Махни се от него веднага!

Джоел й хвърли леден поглед.

— Ще си поговоря с теб след малко, госпожице Торнкуист.

— Ще поговориш с мен веднага! И ще престанеш да заплашваш секретаря ми. Няма да го позволя!

Този път Джоел я изгледа свирепо.

— Трябва да му кажа някои неща, ако не възразяваш.

— Определено възразявам! Артър работи за мен. Аз ще говоря с него, ако е необходимо.

— Аз съм човекът, който го назначи на този пост!

Лети се усмихна саркастично.

— За което съм ти особено благодарна. Справя се чудесно с работата.

Артър поруменя от благодарност.

— Въпрос на гледна точка — каза Джоел.

— Да, наистина. И тъй като Артър работи за мен, моето мнение е от значение. Не е ли така господин Блекстоун?

Джоел бе попаднал в капан и това още повече влоши настроението му.

— Тук си отскоро и има все още някои неща, които не знаеш за управлението на тази компания, госпожице Торнкуист.

— Съвсем е възможно, господин Блекстоун. Защо не дойдеш в кабинета ми да ми ги обясниш?

Той стисна зъби, за да овладее бушуващия си гняв.

— Точно това и ще направя, госпожице Торнкуист.

Мина покрай бюрото на Артър, без да го погледне. Не беше трудно да се досети, че Лети представляваше вече нещо като малко божество в очите на своя секретар. Джоел добре съзнаваше последствията от този сблъсък. Току-що бе загубил информатора си в крепостта на Лети.

Той нахълта стремително в кабинета й и затвори вратата.

— Какво, по дяволите, искаха Макбрайд, Хартли и Джаксън?

— Сигурна съм, че съвсем точно знаеш какво искаха…

Лети замълча и потрепери леко от приглушения шум във външния кабинет — очевидно нещо тежко бе паднало на пода.

— Речникът, който държи до пишещата машина, без съмнение…

— Без съмнение — иронизира я Джоел и пъхна ръце в задните джобове на дънките си. — Какъв левак!

— Ти си го назначил.

— Погрешен ход от моя страна.

— Ако имаш предвид, че няма да позволя да го използваш, за да ме шпионира — да. Но вината не е на Артър. Той направи всичко по силите си. Аз обаче му дадох да разбере, че отсега нататък ще докладва само на мен, а не на теб. В края на краищата, всеки трябва да избере към кого ще бъде лоялен, нали така?

— Блестящо умозаключение, госпожице Торнкуист. Като сме подели тази тема, защо не ми кажеш на чия страна си?

Лети седна зад бюрото си и се облегна назад.

— Джоел, престани да беснееш и ми признай истината за едно нещо.

— Какво?

— Държиш ли да разрушиш целия град или ще ти бъде достатъчно да погубиш само Виктор Коупланд?

Той впери очи в нея.

— За какво става дума?

— Просто ми отговори. Зная, че не обичаш родния си град, но жаждата ти за мъст изисква ли да го съсипеш?

Този въпрос наруши равновесие му. Джоел си даде сметка, че никога не се бе опитал да разграничи лошите си чувства към Еко Коув по принцип от омразата си към Виктор Коупланд в частност.

— Не намирам голяма разлика — измърмори и започна да крачи нервно напред-назад.

— Погледни нещата по този начин — каза Лети с внезапна нежност. — Ако Виктор Коупланд не притежаваше „Коупланд Мърин“, щеше ли да си направиш целия този труд да разориш фирмата?

Това го накара да се спре за секунда.

— Не. Но това не подлежи на съмнение. „Коупланд Мърин“ е негова. Винаги е била. А и тези тримата нахалници, които току-що бяха тук, не заслужават никакво съжаление, повярвай ми!

— Вярвам ти. Но има други хора, за които трябва да се замислим.

— Например?

— Ами, Анджи Тейлър?

Джоел я изгледа втренчено.

— Библиотекарката? Какво имаш предвид?

— Нея не я мразиш, нали?

— Разбира се, че не. Госпожа Тейлър беше добра с мен.

„Повече от добра — осъзна Джоел. — Тя без никакви коментари или суетене ми осигури убежище през онези черни дни след смъртта на мама…“ За пръв път от дълго време насам той си спомни часовете, които бе прекарал, ровейки се из книгите в библиотеката.

— Много невинни хора като Анджи Тейлър ще пострадат, ако изпълниш плана си, Джоел.

— Не ставай сантиментална, Лети. Това е бизнес.

Но Джоел започна да изпитва безпокойство. Винаги бе харесвал Анджи Тейлър, а може би и още няколко души в градчето.

— Ако „Коупланд Мърин“ не беше най-голямата компания в града, нямаше ли да преследваш местния търговския риболов?

— По дяволите, не!

— Тогава може със сигурност да се каже, че целта ти е Виктор Коупланд, а не целият град.

— Глупости. Какво е това? Разпит? Вече се съгласих с това. Не е тайна. Но ще унищожа Коупланд и решението ми е окончателно.

Лети го изгледа продължително.

— Може би има начин да го направиш, без да съсипеш целия град.

Джоел престана да се разхожда, доближи се до бюрото й и подпря ръце на него.

— Можеш да си запазиш секретаря левак и да преработиш ръководството за монтажа на палатката, ако желаеш. Дори бих ти позволил да организираш коледното тържество в компанията. Но не си помисляй нито за миг да застанеш между мен и Коупланд. Ще го пречупя, Лети. Ще направя всичко възможно. Ако се изпречиш на пътя ми, ще бъдеш наранена. Разбра ли?

— Да, Джоел. Разбирам.

Той усети, че нещо бе изчезнало от гласа й. Изведнъж бе станал някак студен и далечен. Забеляза също, че долната й устна трепереше леко. Почувства се като звяр.

— За Бога, Лети — отдръпна се и отиде до прозореца. — Обясних ти какво има между мен и Коупланд.

Лети стана и взе папката от бюрото си.

— Да, даде ми ясно да разбера, че отмъщението е много по-важно в живота ти от всички други дребни съображения.

Джоел стисна зъби.

— Прекалено си емоционална, Лети.

— Аз съм била прекалено емоционална? Точно от твоите уста ли трябваше да го чуя! Да не би да си забравил за своите собствени пагубни емоции. Ти си един от най-емоционалните типове, които някога съм срещала!

— Мери си приказките, шефе!

— Джоел, моля те, не искам повече сцени. Бяха ми достатъчно днес. Би ли взел да прочетеш плана на Кейс Ескът? Ако успееш да преодолееш прекалено емоционалната си реакция към предложението му, огледай внимателно числата и ми кажи честно дали би могъл да спаси „Коупланд Мърин“.

— Колко пъти да ти повтарям, че няма да направя нищо, за да спася Виктор Коупланд?! — почти изрева Джоел.

Тя потрепери вътрешно, но запази самообладание.

— Престани да беснееш и да ръмжиш поне за миг и помисли. Да спасиш „Коупланд Мърин“, не означава задължително да спасиш Виктор Коупланд.

— Виктор Коупланд е „Коупланд Мърин“.

— Само в твоята глава. Не е необходимо да е така, тесногръд маниак. Кейс Ескът може да бъде „Коупланд Мърин“!

Джоел впери очи в нея вцепенен.

— Какво, по дяволите…

— Вярно е. Просто прочети проекта и помисли, Джоел. Притежаваме контролния пакет на компанията, нали?

— Точно така.

— Тогава можем да изритаме старото ръководство и да назначим ново. Като започнем от върха.

Нещо в мозъка му като че ли просветна и той постепенно започна да проумява идеята й.

— Да уволним Виктор Коупланд?

— Защо не — усмихна се невесело Лети. — Както той е постъпил с баща ти. И тогава ще назначим Кейс Ескът за шеф на фирмата.

Джоел поклати глава.

— Няма да стане.

— Може и да си прав. Но как ще си сигурен, че не грешиш в преценката си, докато не прочетеш перспективния петгодишен проект на Ескът. Ще го направиш ли?

— Кажи ми поне една основателна причина защо трябва да го правя, Лети.

— Защото аз те моля да го прочетеш.

Той я изгледа изпитателно.

— Да не ме заплашваш по твоя си неразгадаем начин? Да не ми намекваш, че няма да се любиш с мен, ако не го прочета?

Бледата усмивка не прикри обидата в очите й.

— Разбира се, че не, Джоел. Нали тази сутрин ми каза, че никога не бих успяла да използвам интимната ни връзка, за да те манипулирам, когато става въпрос за бизнес.

— Лети, нямах предвид…

— Само преди минута бе съвсем категоричен, че възнамеряваш да си отмъстиш, дори това да означава, че ще ме нараниш. Знам точно къде е мястото ми във всичко това. Нямам никакви илюзии, че съм в състояние да ти повлияя, защото сме започнали някаква си връзка.

— По дяволите, Лети!

— Опитай се да прочетеш проекта на Ескът без предубеждения. — Лети се изправи и тръгна към вратата. — А сега, ще ме извиниш, но отивам в заседателната зала на третия етаж, за да разпъна една палатка.

Артър я погледна и премига няколко пъти, когато минаваше покрай бюрото му.

Тя му се усмихна.

— Знаеш ли, Артър, мислех си да променя длъжността ти от изпълнителен секретар в изпълнителен асистент.

— Изпълнителен асистент! — стъписа се Бигли и по бузите му потекоха сълзи. — Благодаря ви, госпожице Торнкуист! Няма да съжалявате, кълна се!

— Струва ми се — продължи Лети, — че очилата ще подхождат повече на новия ти имидж. Придават ти някак светски, дори би могло да се каже, агресивен вид.

— Ще започна да ги нося веднага — отговори бързо Артър. — Толкова ми е трудно да привикна с контактните лещи.