Джейн Ан Кренц
Перфектни партньори (12)

Дванадесета глава

— Мили Боже! — възкликна удивен Морган Торнкуист вечерта, когато Лети му разказа случката. — И какво стана след това?

Тя сбърчи нос и оправи очилата си. Седеше на дивана във всекидневната на баща си и чакаше Стефани да се появи от спалнята. След половин час трябваше да бъдат на лекцията за правилното хранене на бебета.

— Джоел излезе, а Филип ми предложи да вечеряме заедно тази вечер. Аз обаче му отговорих, че плановете ми са други, което си е самата истина. Но ти познаваш Филип. Не се отказа и започна да настоява да организирал нещо за утре вечер. Най-после успях да го накарам да си тръгне. Отседнал е в хотел някъде в центъра.

— Ами Джоел? Какво му обясни?

— Нищо — призна Лети. — Оказах се абсолютна и пълна страхливка. Изчаках теренът да се освободи и хукнах по коридора към асансьора.

— Ти си изчезнала? — Морган изглеждаше изненадан. — Това не ти е в стила, Лети.

— Не можах да издържа. Трябваше да се махна от сградата. Повече не се върнах до края на деня. Не видях нито Джоел, нито Филип след сцената в кабинета ми. Трябва да съм безчувствена, татко. Но не съм свикнала да се оправям с подобни неща.

Стефани влезе, облечена в яркочервена широка рокля с дипли отпред.

— С какво не си свикнала да се оправяш, Лети?

— Двама мъже да се карат за мен.

— Но те не се карат за теб. Те се борят за „Торнкуист Гиър“.

Стомахът на Лети се сви, когато осъзна пълното значение на думите й. Разбира се, мащехата й винаги проникваше до сърцевината на проблема.

— Добра гледна точка, Стефани. Не бях погледнала на нещата в тази светлина.

Морган се намръщи.

— Изглежда твърде вероятно настояването на Диксън да поднови годежа ви да се дължи на факта, че си богата наследница.

— „Торнкуист Гиър“ е наистина доста голямо наследство според всички стандарти — добави Стефани. — Нищо чудно, че изведнъж си се озовала между двама амбициозни ухажори, Лети.

На Лети й призля. Не можеше да се отрече вероятността очевидното нетърпение на Джоел да започне връзка с нея да е мотивирано от интереса му да контролира компанията. Не трябваше да пренебрегва тази вероятност.

 

 

Час по-късно тя примирено седеше до Стефани, когато лекторката по въпросите за детското хранене съобщи, че е време да се запознаят с тънкото изкуство как се приготвя зеленчуково пюре.

Тракането на приборите и шумът от гласовете на присъстващите жени изпълваха залата. Лекторката, доктор Хамфрис — ниска, енергична жена — бе известен специалист в областта на ранното детско хранене. Тя се придвижваше от маса на маса, като даваше напътствия и съвети с високия си, писклив глас.

Стефани, както обикновено, се бе концентрирала напълно върху задачата, която й предстоеше. Бе си сложила престилка над червената рокля, а късата й коса беше покрита с мрежичка.

Тя се наведе над готварската книга, разтворена на масата.

— Първо, обелете и нарежете на ситно морковите — прочете старателно.

— Мисля, че мога да се справя с това.

Лети взе един морков от малката купчинка и започна да го бели с бързи и сръчни движения.

Стефани я гледаше с ужас.

— Не, не така! Внимавай, Лети! Не трябва да махаш твърде много от кората. Отстраняваш най-хранителните части.

— Не съм убедена. Четох една статия, в която се твърдеше, че хранителните вещества, съдържащи се в зеленчуците, са точно под кората, а не на повърхността — отвърна търпеливо Лети.

— Не ме интересува какво си чела. Очевидно е, че белиш моркова твърде дълбоко. Дай ми аз да го довърша.

Стефани грабна моркова и белачката от ръцете й.

Лети се отдръпна встрани и се запита защо ли мащехата й е толкова раздразнителна. Едва ли причината беше този глупав морков.

— Как мина посещението при лекаря днес? — попита я.

— Много добре, благодаря — отвърна тя, концентрирала цялото си внимание върху моркова. — Каза, че всичко било нормално засега.

— Ти като че ли не си твърде убедена.

— Ами… съществуват толкова много неизвестни. Всичко може да изглежда съвършено нормално на този етап, но нещо би могло да се обърне ужасно неприятно в последната минута.

— Не бива да си мислиш такива неща. Сигурна съм, че всичко е наред, както ти е обяснила лекарката.

— Тя е една от най-добрите акушери в града. С две специалности.

— Казвала си ми го.

— Написала е няколко статии върху специфичните проблеми на жените, забременели след тридесет и пет години.

— Нали ми ги даде да ги прочета — напомни й Лети.

Стефани огледа прецизно нарязания морков.

— Чудя се дали резенчетата са достатъчно тънки.

— Ще минат през миксера. Няма да има значение дали едното е по-малко, а другото по-голямо. Всичките ще станат на каша.

Стефани присви устни.

— Съжалявам, ако се отегчаваш. Не се чувствай задължена да ме придружаваш на тези лекции.

— Трябва. Татко ще се засегне. Правим го заради него, не помниш ли?

— Да. Да, помня.

Лети затвори очи за миг.

— Стефани, съжалявам. Не исках да бъда груба. Наистина, не съм отегчена. Лекциите са много интересни. Просто аз съм изтощена от пътуването до Еко Коув, а и доста се разстроих, като заварих Филип в кабинета си днес следобед. Мисля, че се нуждая от здрав сън.

— Не е необходимо да се извиняваш. Съзнавам, че все още ти е трудно да приемеш факта за повторната женитба на баща си и новото му семейство. Ако смяташ, че не можеш да преодолееш враждебността си, помисли за психотерапия.

Лети изскърца със зъби. Всички й предлагаха напоследък това.

— Не съм враждебна!

— Като отричаш проблема, не означава, че той не съществува. — Стефани изсипа морковите в малката тенджера под налягане. — Колко пише, че трябва да се варят?

Лети погледна в готварската книга.

— Дванадесет минути. Аз лично никога не варя моркови толкова дълго. Защо не опиташ пет или шест минути и после да ги провериш дали…

— Това е за бебе — прекъсна я Стефани. — Храната трябва да бъде напълно омекнала.

— Щом казваш така.

— Засечи времето. — Стефани включи котлона. — Точно дванадесет минути.

Докато морковите се варяха, доктор Хамфрис изнесе кратка беседа за хранителната стойност на домашно приготвената бебешка храна. Когато дванадесетте минути изтекоха, Стефани прехвърли морковите в миксера.

— Добре са се сварили — отбеляза Лети.

Стефани й хвърли вледеняващ поглед.

— Колко пише, че трябва да се разбиват?

— Една минута. После се спира, разбъркват се и се разбиват още една минута.

— Засечи времето.

— Не мисля, че е необходимо да си чак толкова прецизна. Просто започни да ги разбиваш и спри миксера, когато се превърнат на пюре.

— Бих предпочела да се придържам към рецептата, ако не възразяваш.

Лети вдигна очи към тавана. Беше трудно да се повярва, че това бе Стефани — фантастичната домакиня и изключителна кулинарка. Тя послушно погледна часовника си.

— Добре. Давай.

За щастие, шумът на миксера прекрати разговора им за цяла блажена минута.

— Спри! — извика Лети.

Стефани повдигна капака и погледна вътре.

— Не забелязвам останали големи парчета.

— Прилича на пюре от моркови — обади се Лети. — Може би трябва да спрем вече.

— Не, изрично е написано, да се разбърка и да се разбива още една минута. — Стефани разбърка пюрето и сложи отново капака на миксера. — Окей. Готова?

— Започвай. — Лети се загледа в секундарника. — Спри!

Доктор Хамфрис се разхождаше наблизо и надникна в миксера.

— О, скъпа. Отишли сме твърде далече, нали?

Видимо разтревожена, Стефани грабна готварската книга от масата.

— Но тук пише, да се разбият с миксера общо две минути.

— Зависи от броя на използваните моркови — поясни доктор Хамфрис. — Тази вечер приготвяме съвсем малко количество. Следващия път опитайте само една минута.

— Да. Добре. Една минута…

Стефани остана загледана в миксера, пълен с рядка каша от моркови, докато лекторката преминаваше към следващата маса.

Лети осъзна, че мащехата й бе готова да избухне в сълзи.

— Стефани…

Стефани разглоби миксера и го изплакна от оранжевата смес.

— Прочети ми следващата рецепта.

— Стефани, това е само един морков — рече й нежно Лети и сложи длан върху потръпващите й рамене.

— Мислиш ли, че не зная? — Стефани се отдръпна и изтри очите си с крайчеца на престилката. — Би ли започнала да четеш?

Лети взе готварската книга и бавно прочете на глас поредната рецепта.

Стефани се зае усърдно да реже продуктите. Когато привърши, тя отново се бе овладяла.

Лети засече времето на следващата порция много внимателно. Стефани изглеждаше невероятно успокоена, когато лекторката намери второто й пюре за превъзходно.

— Отлично, госпожо Торнкуист. Съвсем подходящо за деликатния вкус на бебето. А сега, всички обратно по местата си. Ще се занимаем с плодовите сокове — разпореди се доктор Хамфрис и се понесе към катедрата.

Стефани извади тетрадката си и се приготви да запише всяка мъдрост, която щеше да се излее от устата й.

— Стефани! — Лети седна бавно до нея.

— Да?

— Ти ми каза тази вечер, че Джоел и Филип се борели за „Торнкуист Гиър“, а не за мен…

— Е, и какво?

— Мисля, че си права. Беше много добро попадение. Не е особено ласкаво за мен, но затова пък е точно.

Стефани сви рамене.

— Очевидно е. Всеки иска нещо. След като веднъж узнаеш какво е то, тогава лесно се разбира и мотивацията му.

— Предполагам, че е малко вероятно Филип да пристигне в Сиатъл, за да ме преследва от неугасваща любов, нали?

— Да, но това наистина ли е голям проблем? Взаимният интерес към компания като „Торнкуист Гиър“ може да свърже двама души по-здраво дори от едно бебе или от чисто физическа страст.

— Не съм мислила за това…

Стефани щракна химикалката си, за да е готова, когато доктор Хамфрис стъпи на катедрата.

— Знаеш ли, Лети, Филип сигурно наистина те е харесвал в началото, в противен случай не би поискал ръката ти. Ако това привличане се съчетае със силна бизнес връзка, женитбата ти за него би могла да бъде много стабилна и задоволителна.

— При условие че се подложа на терапия — измърмори тихо Лети.

За щастие, доктор Хамфрис вече обясняваше предимствата на домашно приготвените плодови сокове за бебета и Стефани не чу забележката й.

Половин час по-късно те излязоха от лекционната зала и Стефани се настани зад волана на поршето.

— Лекцията беше добра. Доктор Хамфрис е защитила докторат по бебешко и детско хранене.

— Вече го спомена.

— Тя е виден авторитет в тази област.

— Да се изръсиш сто долара, за да се научиш как да превърнеш няколко зеленчука в каша, ми се струва доста соленичко. Ако питаш мен, доктор Хамфрис си е направо изнудвачка. Бих могла да ти покажа същото само за петдесет.

Стефани се взря с присвити устни в пътя пред себе си.

— Ти не разбираш.

— Има много неща напоследък, които изглежда не разбирам.

„Животът ми определено беше много по-лесен в Индиана“ — помисли си Лети.

 

 

Джоел не отпусна бутона на звънеца, докато Морган Торнкуист не отвори вратата.

— Лети тук ли е?

Морган свали очилата си за четене и изгледа косо неканения си посетител.

— Излезе със Стефани. Отидоха на лекция за храненето на бебетата. Трябва да се върнат всеки момент. Искаш ли да влезеш и да я почакаш?

— Разбира се. Ако не го направя, тя вероятно пак ще ми се изплъзне. Хлъзгава е като змиорка.

Морган повдигна рунтавите си вежди, преди да тръгне към всекидневната.

— Дъщеря ми ли имаш предвид?

— Да. Знаеше дяволски добре, че исках да говоря с нея днес следобед, но просто изчезна от кабинета си.

Джоел се отпусна в един фотьойл близо до камината и протегна ръце към приятната топлина на пламъците.

— Каза ли ти, че този негодник, бившият й годеник, се е появил тук?

— Изкусен да се облажи от „Торнкуист Гиър“ — или поне съпругата ми е убедена в това.

Морган се настани на стола срещу него. Остави настрани книгата, която бе чел преди малко, и погледна механично към заглавието: „Приложение на средновековната логика при компютърните анализи“.

— Ти ли си я написал? — попита го.

— Да. Това е сигнално копие. Пристигна днес. Доволен съм от нея.

— Наистина ли средновековната логика има някакво приложение в съвременните компютърни анализи?

— Да, има. Средновековната логика е разработила някои много впечатляващи и задълбочени подходи към анализа.

— Не се шегуваш, нали?

— Кажи ми какво се случи с Диксън днес?

Джоел забарабани с пръсти върху страничната облегалка на фотьойла.

— Ами, нахлул в кабинета на Лети, докато сме били извън града. Негодникът започна да ми дава заповеди в мига, когато влязох там. Едва не го изхвърлих през прозореца. Но Лети настоятелно ме помоли да не правя скандал. Обеща ми, че ще обсъдим въпроса по-късно. И аз си тръгнах като послушен малък изпълнителен директор. А какво направи тя? Измъкна се. Обикалям да я търся от два часа.

— Струва ми се, че Лети е малко смутена от последните събития. Каза ми, че не била свикнала да се оправя с каращи се мъже.

Джоел се навъси.

— Тя се оправя отлично с каращи се мъже. Повярвай ми, имам съвсем пресни впечатления.

— Наистина ли?

— Съвсем не е стайно цвете — справя се отлично с такива неща. Проблемът тук е Диксън. Върнал се е и се опитва да й замае главата. Иска моята компания, по дяволите! Мисли си, че може просто да влезе и да ръководи „Торнкуист Гиър“ според всичките си надути, университетски методи, които преподава във Велакот.

Морган преплете пръсти над корема си и го изгледа над очилата.

— Не бих се изненадал. Професор Диксън винаги е бил амбициозен. От известно време той търси идеалната лаборатория, в която да изпробва теориите си по мениджмънт.

— „Торнкуист Гиър“ не е опитна лаборатория — отвърна мрачно Джоел. — Макар че бих могъл да изровя някои поръждясали инструменти за дисекция, ако продължава да ме притиска така.

— Без съмнение, той вижда в „Торнкуист Гиър“ отлична възможност да приложи теориите си по начин, който би му осигурил значителен доход.

— Е, това няма да стане — измърмори Джоел. — Би могъл да сложи ръка върху компанията единствено, ако се ожени за Лети. А аз няма да му позволя да го направи!

— Разбирам. Лети знае ли?

— Би трябвало.

Безпокойството, което го гнетеше цяла вечер, бе прекалено силно. Не можеше да седи на едно място. Стана и отиде до прозореца. Светлините на града блестяха под ситния дъждец и гледката от тази елегантна къща беше много красива.

Погледна часовника си, питайки се кога ли най-сетне Лети ще се появи. Нямаше търпение да я притисне в ъгъла. Имаше да му обяснява много неща и твърдо възнамеряваше да я застави да направи това.

„А после ще я отведа в леглото и сам ще й обясня някои неща — закани се мислено. — Диксън може да върви по дяволите!“

— Изглеждаш доста притеснен от евентуалното благосклонно отношение на дъщеря ми към Филип Диксън — подхвърли Морган.

— Диксън е просто един мошеник.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Джоел погледна часовника си за стотен път, а Морган се втренчи в огъня.

— Дъщеря ми не е глупава. Възпитах я да разсъждава трезво и логично. Съмнявам се, че ще се поддаде на един мошеник.

— Лети може да е умна, но е твърде емоционална, за да мисли трезво през цялото време.

— Моля, моля! — засегна се Морган.

— Тя е прекалено емоционална жена. И е много наивна. И твърде доверчива.

— Глупости! Ако Лети реши да се омъжи за Филип Диксън, тя ще има добри и аргументирани основания. Учил съм я да преценява разумно действията си при сложни ситуации. Още от петгодишна винаги съм изисквал от нея логично обяснение за по-важните й решения. Убеден съм, че няма да предприеме такава драстична стъпка, каквато е женитбата, без да прецени първо всички факти.

— За една и съща жена ли говорим?

— Така предполагам.

— Не се обиждай, Морган, но мисля, че не познаваш дъщеря си толкова добре, колкото си въобразяваш. Както казах, Лети е твърде емоционално същество.

— Пак говориш глупости. Тя е интелигентна, има аналитичен ум и е рационална. Постарал съм се да развия тези качества у нея от ранното й детство.

Джоел изгуби търпение.

— Какво, по дяволите, ще направиш, ако реши да се омъжи за Филип Диксън?! Ще си стоиш спокойно и вероятно ще кажеш, че дъщеря ти знае какво прави?

— Лети е на двадесет и девет години. Ако не се е научила да мисли трезво досега, тогава е твърде късно да се тревожа. Но аз вярвам, че тя ще направи добър избор в края на краищата. Съмнявам се, че ще се омъжи за Филип Диксън, поради простата причина, че не може да му вярва.

— Защото се е направил на палячо с онази студентка? Бъди реалист, Морган. Хитър, изобретателен тип като Диксън едва ли ще позволи такова незначително препятствие да остане на пътя му. Той иска моята компания, а това означава, че ще се опита да хване Лети.

Морган го изгледа замислено.

— Питал ли си Лети какво й е мнението за тази вероятност?

— Казах ти, че нямах възможност да я попитам абсолютно нищо, защото ми се изплъзна след работа…

Джоел рязко замлъкна, когато дочу превъртането на ключ във входната врата.

— Това трябва да са Стефани и Лети — рече Морган.

— Беше крайно време.

— Морган? — извика от коридора Стефани.

— Тук съм, скъпа — отвърна той и стана, за да я посрещне. — Имам си компания.

— Кой е, скъпи? — Стефани влезе в дневната. — О, разбирам. Здравей, Джоел. Как си тази вечер?

— Добре. Къде е Лети?

Тя хвърли поглед през рамото си.

— Зад мен. Лети, Джоел е тук.

— Чух.

Лети се появи, увита с новото си дълго яке, произведено в „Торнкуист Гиър“. Изражението й бе доста притеснено.

— Какво правиш тук, Джоел?

— Познай.

Устните й се присвиха.

— Не е необходимо да притесняваш баща ми.

Морган тъкмо помагаше на съпругата си да си съблече палтото.

— Въобще не ме е притеснявал, скъпа. Водихме доста интересен разговор за вероятните причини, довели Филип Диксън в Сиатъл.

— Мисля, че всички знаем съвсем точно неговата причина — рече Джоел.

Стефани кимна сериозно.

— Да, очевидно е.

Морган сбърчи замислено чело.

— Трябва да се съглася, че „Торнкуист Гиър“ изглежда е основният мотив за последните му действия.

Джоел погледна Лети. Тя имаше бунтовническо изражение и като че ли още повече се сгуши в пухкавото си яке.

— Благодаря ви за изказаното мнение по въпроса — изрече студено. — Приятно е да науча, че никой от вас не вярва в съществуването дори и на най-малка вероятност, Филип да е дошъл в Сиатъл заради мен.

На Джоел му се прииска да бе подходил към проблема по-деликатно, но вече беше твърде късно. Приближи се до нея и я хвана за ръката.

— Хайде, Лети. Ще те откарам до апартамента си. Как дойде дотук тази вечер?

— С автобуса.

— Тогава не трябва да се тревожим за колата ти.

Той кимна бегло на Морган и Стефани.

— Приятна вечер.

— Довиждане.

Морган изгледа сплетените пръсти на Джоел и дъщеря си.

— Дръжте ни в течение.

— Разбира се — отвърна Джоел и поведе Лети към входната врата.

Тя не каза нищо, когато излязоха навън под дъжда и се качиха в джипа. Джоел й отправи кос поглед и потегли.

— Виж — поде той най-после, щом спря на първия светофар. — Съжалявам, ако егото ти бе засегнато, защото всички смятаме, че Диксън е тук заради „Торнкуист Гиър“, а не заради теб. Не го приемай лично, разбра ли?

— Да не го приемам лично ли? Джоел, и преди съм ти казвала, че ти липсва деликатност в отношенията ти с жените. Чуй един съвет. Не се опитвай да смекчиш удара. Вече го понесох. Само влошаваш последствията от него.

— Ти не би му простила, дори да ти падне на колене. Имаш прекалено много гордост.

— Така ли?

— Да, така. А сега, забрави личната страна и нека да поговорим от гледна точка на бизнеса.

— Тази вечер не ми се говори за бизнес.

Джоел пренебрегна думите й.

— Каза ли на Диксън да стои далеч от компанията?

— Малко е трудно да кажеш на Диксън каквото и да било, Джоел. Освен това, той е специалист в тази област. Филип има голям опит с компании като „Торнкуист Гиър“. Понякога е досаден, но е много добър в професията си. Той е способен да ръководи фирмата.

— Не давам пукнат цент колко е добър да ръководи компании като „Торнкуист“! Няма да позволя да използва старата си връзка с теб, за да се намърда в бизнеса ми. И това е окончателното ми решение.

— Знаеш ли, Джоел… Малко съм разтревожена за Стефани — каза бавно Лети.

— Какво?

Той се опита да смели неочакваната смяна на темата.

— Стефани ли? Какво общо има Стефани с това? Говорех ти, че трябва да застанеш твърдо срещу Диксън. Твърдо и категорично, Лети. Всъщност, може би трябва да удариш този надут натрапник с нещо тежко по главата, за да го убедиш. Аз ще ти помогна.

— Тя е изплашена, Джоел.

— Кой? Стефани?

— Да.

— Изплашена от Диксън? — намръщи се Джоел. — Не мисля, че трябва да се страхува от него. Това не е нещо, с което двамата с теб да не можем да се справим.

— Уплашена е да роди това бебе. Изплашена е до смърт.

Джоел най-после осъзна, че Лети очевидно бе на съвсем друга вълна.

— Какво става? Има ли някакви проблеми?

— Не. Само това. Доколкото можах да разбера, всичко върви добре.

Той се опита да каже нещо разумно по въпроса.

— Предполагам, че е нормално да има известни притеснения. Чувал съм, че родилните болки били все още ужасни, въпреки големия напредък на съвременната медицина. Но жените не умират при раждане вече, нали?

— Статистически погледнато, вероятността е твърде малка и Стефани го знае. Но аз не мисля, че се страхува от болката… — Лети направи пауза. — Тя е невероятно притеснена, защото смята това за единствената си възможност да има дете, разбира се. Но съм убедена, че има и нещо повече.

— Какво те кара да смяташ така?

— Усетих истински страх у нея тази вечер. Изведнъж осъзнах, че цялото това суетене — да ходи при най-добрия лекар и в най-добрата болница, да посещава всички семинари при най-добрите специалисти — е опит да преодолее страха си.

— Лети, всички добре знаят, че бъдещите майки са нервни в една или друга степен.

— Така ли?

— Да. Дължи се на хормоните или нещо подобно. Обзалагам се, че си чела някоя статия по въпроса някъде.

— Да, така е. И все пак съм обезпокоена, че Стефани не изпитва нормалната промяна в настроението по време на бременността. Ужасена е. А това съвсем не е свойствено на личността й. Тя обикновено прилича на баща ми. Разглежда всичко от философската му страна. Толкова е рационална и уравновесена.

— Сигурен съм, че Стефани ще бъде добре.

Лети отпусна глава назад върху облегалката.

— Но какво ли разбирам аз? Никога не съм била бременна. Може би и аз ще се държа така…

Мисълта да види Лети бременна, изпълни Джоел с внезапен трепет. Представи си я наедряла и закръглена с неговото бебе. Натисна твърде рязко спирачките на следващия светофар. Джипът заподскача, преди да спре, сякаш беше обиден от лошото отношение към него.

— Джоел? Има ли нещо?

— Не. Всичко е наред.

Лети не проговори повече, докато не стигнаха до апартамента й.

Хиляди неща се въртяха из главата на Джоел, но той не успя да изрази нито едно с думи.

Обърканите му мисли най-после го напуснаха, когато паркира джипа в подземния гараж под жилището й и отново започна да разсъждава трезво.

В асансьора Лети съсредоточено се взираше в светващите номера на етажите.

— Да разбирам ли, че възнамеряваш да се самопоканиш да пийнем нещо?

Джоел огледа профила й. Не можеше да разгадае изражението на лицето й.

— Възнамерявам да се самопоканя в леглото ти за през нощта. Нали започнахме любовна връзка, не помниш ли?

— Не бях съвсем сигурна как ще потръгне. — Тя от своя страна го изгледа разтревожено. — Ти няма просто да се преместиш тук или нещо подобно, нали? Не съм казвала, че ще живеем заедно. Това е само връзка и означава, че ще си имаме отделни жилища…

— Господи, Лети! Няма особено много правила, които трябва да спазваме. Никой няма да ни прави проверки. — Джоел взе ключа от ръката й и я последва по коридора. Чудеше се защо ли се почувства така странно наранен. — Ако не искаш да остана тук през нощта, просто ми го кажи.

Лети почервеня, когато той отвори вратата.

— Не бях сигурна дали ти ще пожелаеш. Не и след това, което се случи днес…

— Имаш предвид появата на Диксън и изплъзването ти от мен? Не ми хареса, но онова е бизнес, а това е лично.

— Не съм сигурна също, че двете могат да се разграничат.

Джоел затвори вратата и протегна ръце към нея.

— Чуй ме, Лети. Ще ти го кажа само веднъж. Никога не трябва да се тревожиш, че ще се оженя за теб, само за да получа „Торнкуист Гиър“. Веднъж вече бях обвинен, че искам да се оженя за жена, за да се домогна до компанията на баща й. Проклет да съм, ако някой ме обвини отново в същото. Разбра ли?!

Тя го изгледа напрегнато.

— Тогава за какво трябва да се тревожа?

Джоел се усмихна, докато бавно смъкваше ципа на якето й.

— Тази вечер не трябва да се тревожиш за нищо.

Очите й блестяха от вълнение. Той усети как страстта се надига у нея като лавина. Лети леко докосна с език крайчеца на устните си.

— Джоел…

— Погледни се — прошепна й Джоел. — Цялата си пламнала, а аз само съм свалил якето ти. Миналия път ти обещах, че сега ще го направя както трябва.

Тя се изкашля колебливо.

— Да, добре, предполагам, че ще е по-добре да се преоблека. Да си сложа нощницата или нещо друго…

Лети се отдръпна и понечи да се отправи към спалнята.

— Забрави за нощницата. Няма да ти трябва.

Джоел я хвана здраво, взе я на ръце и я положи на килима.