Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (9)

9.

Всичко от предначертания план на Джудит се проваляше. Робърт изобщо не откликваше на примамките й, омагьосан от тази непорочна никаквица, която беше довел в дома й. Каква глупачка се оказа тази сутрин — да не участва в хитрата игра на Ариана. Ако беше влязла във водата и се беше престорила на удавена, сега Робърт щеше да гледа с влюбени очи нея, а не тази малка хитра вещица.

Добре тогава, тя щеше да навакса пропуснатото. Ръкавицата беше хвърлена. Никоя манастирска послушница не би могла да я превъзхожда в изкуството на прелъстяването. Ще отиде в стаята на Робърт довечера, когато всички си легнат. Мъжете са толкова безпомощни в подобна ситуация, нито един не е способен да отблъсне гола жена от леглото си.

Робърт нямаше да бъде изключение. А после, какъвто си беше благороден, щеше да се чувства задължен да се ожени за нея, за да защити честта й. Но първо трябваше да преживеят тази проклета вечер.

Ариана отново й беше развалила настроението, предлагайки да послушат музика тук горе, на крепостния вал. Робърт и Уил веднага се съгласиха с най-голям ентусиазъм, затова сега всички, дори и музикантите, се бяха изкачили по тесните стълби и дишаха хладния нездравословен нощен въздух.

Всеки нормален човек знаеше, че нощният въздух е пълен с отровни пари. Добре щеше да стане, ако Ариана се разболееше от някоя ужасна болест. Как само се обляга на парапета и гледа звездите, сякаш никога преди не ги е виждала. И Робърт — втренчен в нея, сякаш иска да я изяде. Направо отвратително.

Ариана гледаше звездното небе със сияещо от щастие лице. Преди няколко седмици не смееше дори да мечтае за такъв прекрасен живот, за това, че Робърт ще я гледа с такова желание или пък че ще стои на покрива на една крепост и ще слуша музика сред благородни лордове и дами, от които винаги се бе възхищавала.

Блянът й се беше сбъднал, и то само благодарение на Уил. Тя обърна глава и го потърси с поглед. Откри, че седеше до Джудит и я гледаше. Намигна й и тя се засмя. Развеселена, Ариана му прати въздушна целувка и той се престори, че я улавя и притиска към устните си.

Роб се намръщи, като видя това, и усети, че го пронизва страх. Каква власт имаше Уил над нея? Дали го обичаше? Затова ли е потърсила него, когато е избягала от манастира? Дали не беше късно да се стреми да спечели любовта й?

— Ариана…

Все още носена на крилете на щастието, тя го погледна унесено.

— Да, Робърт?

Роб видя хилядите звезди, които танцуваха в очите й, и пожела да бъдат негови.

— Силно… ли си привързана към Уил?

— Да, много силно. Той е моят ангел-хранител.

Сърцето на Робърт се обърна.

— Смяташ ли да се омъжваш за него?

— Да се омъжа за Уил? Това ли си помисли? О, Роб, никога не бих го сторила. Уил ми е като брат, като любим брат.

Изпита огромно облекчение, взе ръката й и притисна устни към нея.

— Робърт, моля те, не бива. След това, което се случи сутринта… във водата, горя от срам, но трябва въпреки всичко да поговорим. Опасявам се, че си ме сметнал за блудница и…

— Ариана, не може да мислиш така. Знаеш ли какво означаваш за мен…

Тя сложи ръка върху устните му.

— Не, не казвай повече, моля те. Веднъж ме предупреди да бъда недоверчива към красивите думи, защото мъжете ще ги говорят само за да се възползват от мен. Несъмнено си бил прав. Погледни ме сега, след твоите красиви думи. Страхувам се, че ако Уил и Лютиче не бяха там тази сутрин, щях да се простя с девствеността си. Не трябваше да напускам манастира. Май трябва да помоля Уил да ме върне обратно в него.

Роб не вярваше на ушите си.

— Ариана, недей. — Хвана ръката й и я заведе зад ъгъла на една кула. Накара я да застане до каменен зъбер на крепостната стена. — Ти не си създадена за такъв усамотен живот. Създадена си, за да бъдеш глезена и обичана, закриляна от съпруга ти и голямата му любов към теб. Създадена си да споделяш леглото му, да раждаш децата му…

— Съпруг! Кой мъж би ме поискал мен, някаква незаконна дъщеря на барон.

— Кой мъж не би го сторил? Кой мъж не би убил, за да те има? Господи, Ариана, желая те болезнено силно, но докато не приказвам с Джудит, нямам право да споменавам това повече.

— Какво говориш?

— Казвам, че сутринта ще се срещна с Джудит и ще й обясня, че между нас няма да бъде сключен брачен договор.

Докато го слушаше, Ариана изпита внезапен страх. Беше толкова близо до постигането на най-съкровената си мечта, че се изплаши. Ами ако се случеше нещо лошо? Ако го спечелеше само за да го загуби в битка или заради болест? Не би могла да го понесе, толкова силно обичаше Роб. Очите й се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й. Опита се да ги спре с трепкане на клепачите си.

— Ариана, какво ти е? Не ме ли искаш? Ако е така, не знам какво ще правя.

— Искам те, Роб. Как те искам само! Искам те от толкова време…

— От толкова време? Глупавичкото ми момиче, та ние се познаваме едва от няколко дни, но си права, наистина изглежда, сякаш се познаваме цял живот.

Робърт чу някакви гласове и се отдръпна настрани от Ариана. В този момент Уил и Джудит, заедно с две от нейните приятелки, се показаха зад ъгъла.

— Робърт, дойдохме да те вземем. Лейди Мириам току-що спомена колко щастлива ще е, ако посвириш отново на лютнята.

Улавяйки го за ръка, тя го поведе, като не пропусна да се обърне през рамо и да се усмихне нагло на Ариана.

Уил използва възможността да поговори с Ариана.

— Играеш ролята си прекрасно. При това — без да имаш нужния опит на дама.

— О, Уил, дали постъпваме правилно? Струва ми се толкова лошо, толкова долно да го манипулираме така.

— Мило момиче, ти вършиш това, което всички жени правят, откак свят светува. Ни повече, ни по-малко. Важна е крайната цел — Робърт да се ожени за теб, а не за Джудит. Не се поддавай на никакви угризения. Играта почти е спечелена.

* * *

„Вече е достатъчно късно“ — помисли си Джудит, докато събличаше дрехите си. Накрая наметна една кадифена пелерина върху голото си тяло. Всички трябваше да са си легнали досега. Можеше да иде в спалнята на Робърт, да се мушне в леглото му и да го обяви за свой. А после бедната сладка Ариана щеше да го загуби завинаги.

Отвори тихо вратата и тръгна крадешком надолу по коридора към стаята на Робърт. Почти тържествуваше. Зави зад ъгъла и спря изведнъж. Долепи гръб до стената. Пред вратата на Робърт стоеше някакъв селянин. Наблюдава го известно време, преди да проумее, че той нямаше намерение да се махне. В гърдите й се надигна гняв. Твърдо решена да постигне целта си, тя отиде до него и грубо попита:

— Каква мръсна работа те е довела пред вратата на лорд Уоруик?

Набитият млад селянин се стресна от внезапното й появяване и замънка:

— О, не, милейди. Тук съм по заповед на лорд Уилям.

— На брат ми! Ами! Каква причина ще има той, за да пази вратата на лорд Уоруик? Лъжеш.

— О, не, милейди. Вярно е. Лорд Уилям изрично ми поръча да не позволявам на никого да прекрачва прага на лорд Уоруик, особено ако е от женски пол и най-вече… ако сте вие, милейди.

Джудит втрещено гледаше селянина, без да разбира думите му. Уил искаше да е сигурен, че тя няма да компрометира Робърт. Но защо? Какво против сватбата й с Роб би могъл да има?

— Е, тогава ще отменя заповедта му. Тръгвай си веднага! Чуваш ли? Тръгвай или ще накарам татко да ти понамести кокалите.

— Простете, милейди, но лорд Уилям очакваше такава реакция. Каза ми да не мръдвам оттук, независимо какви заплахи използвате. Освен това, Ваше Благородие, ще бъде безполезно да споменавате баща ви, тъй като той замина на лов за няколко дни.

Очите на побеснялата Джудит мятаха искри. Знаеше, че не може да промени мисленето на този раболепен глупак. Прибра се с фучене в стаята си и започна да крачи напред-назад, кипнала от гняв.

— Не! Не! Не! — крещеше тя.

Беше прекалено, за да го понесе. Не можеше да седи и да гледа как тази малка вещица й отнема Робърт. Разбрала какво трябва да направи, тя започна да търси нещо из стаята. Да, ето я — камата със скъпоценните камъни.

Грабна я и се втурна към тайната врата. С всяка крачка в тъмния криволичещ коридор все по-ясно си представяше удара на камата в нежната бяла плът на Ариана и болката, която щеше да й причини. Съзнанието й рисуваше и друга картина — Ариана, просната на леглото, с прерязано гърло, а Лютиче я намира да лежи така. Сигурно щяха да припишат убийството на глупавата прислужница, особено ако вземеха предвид примитивния й произход. Във всеки случай Ариана повече нямаше да й пречи и Робърт щеше да бъде неин.

Сърцето на Джудит биеше до пръсване, когато стигна до тайната врата към стаята на Уил — вратата, която беше използвала толкова много пъти посред нощ, щом се нуждаеше от него. Тя се стегна и блъсна вратата.

Вратата изобщо не помръдна.

Бутна по-силно. Пак не мърдаше.

Залостена! Беше залостена отвътре.

По страните й се стичаха сълзи. Сълзи на разочарование и — о, боже! — на облекчение. Каква лудост я беше обхванала? Слава богу, че вратата беше залостена, иначе щеше да стане убийца. Погледна камата в ръката си и я пусна като опарена. Сдържа риданието, което я напушваше отвътре, и се запрепъва обратно по коридора към стаята си.

Ариана чу звук от удрянето на метал в камък, който я откъсна от един красив чувствен сън с Робърт. Нетърпелива да се върне в прегръдките му, тя затвори очи и отново заспа.

* * *

Сутрешната хорска глъч в замъка стигна до Ариана през отворения прозорец на стаята й и заслушана, тя се прозя и се сгуши още повече в мекото легло. Чуваше се скърцането на дърво при пускането на кофа в кладенеца, краткото стакато от цепенето на дърва, дрънкането на тенджери… Бодри гласове си подвикваха и се смесваха с приглушената глъч от коридора. „Животът продължава постарому“ — мислеше си щастлива тя.

Чу, че някой отвори вратата и влезе в стаята й. „Лютиче — помисли си с усмивка, — пак се чуди каква работа да си намери.“ Настроена закачливо, Ариана затвори очи и се престори на заспала. Щеше да накара Лютиче да почака малко, преди да й обърне внимание. Време беше да разбере, че трябва да свикне с навиците на Ариана, а не обратното.

Лекото шумолене на рокля подсказа на Ариана, че това не беше Лютиче и тя веднага отвори очи.

— Събудих ли те, Ариана? Съжалявам. Смятах, че възпитаничките на манастири стават с пукването на зората.

— Лейди Джудит! — възкликна Ариана и седна в леглото. — Не ме събуди. Просто се излежавах — нещо, което не можех да си позволя в манастира.

— Да, разбирам те напълно. И това ми напомня причината за моето посещение тук. Донесла съм една от старите си рокли. Докато ти ушият собствена, ще се наложи да имаш с какво да се преоблечеш.

Погледът на Ариана се спря върху горскозелената рокля, която Джудит държеше. Очите й се разшириха от изненада, щом разбра, че това беше роклята, която Уил бе убедил Джудит да ушие — същата като роклята на кралицата на Шотландия.

— О, Джудит, не зная какво да кажа. Толкова е красива. Сигурна ли си, че искаш да се разделиш с нея?

— Напълно. Никога не ми е подхождала. — Джудит гледаше Ариана трескаво, като замаяна от това, че я вижда жива, когато само един умел удар предишната вечер би могъл да причини смъртта й. Чувстваше се длъжна да дойде в стаята на Ариана тази сутрин, макар да не знаеше защо. Роклята беше само предлог. Истината беше, че искаше да притъпи чувството си за вина.

Ариана забеляза как странно я гледаше Джудит, но се опита да не й обръща внимание. Когато обаче зърна за миг изкривената усмивка, пробягала по лицето й, потрепери, сякаш бе видяла да копаят гроба й.

— Е, Ариана, трябва да те оставя, за да се заема с приготвянето на стаи за граф Клинтън и антуража му. Ще пристигнат тук всеки момент. Моят лукав брат си призна тази сутрин, че е изпратил да го поканят. Минало му е през ум, че може би се нуждая от друг кандидат. Не е ли странно? Какво пък, напоследък тук стават доста объркани неща.

Джудит се отправи към вратата, но после спря и се обърна.

— Облечи си зелената рокля днес, Уил много я харесва. Или те интересува мнението на друг мъж?

Когато вратата се затвори след Джудит, Ариана не смееше да помръдне. Никога не я беше виждала такава и това я изплаши. Изглеждаше почти като… луда. Опита се да превъзмогне страха си. Стана и започна да се облича.

Като зави по коридора, Джудит мина покрай Лютиче, която носеше поднос към стаята на Ариана. Пълната мома, изглежда, се радваше на новата си роля на камериерка. Джудит се намръщи, като видя Робърт, тръгнал в същата посока.

— Радвам се да те видя, Роби. Да не би случайно да търсиш мен?

— Наистина е така. Исках да поговоря с теб. Имам нещо важно да ти кажа.

— Роби, толкова си сериозен, че изгарям от нетърпение. Ела в моята стая. Там ще бъдем необезпокоявани.

— Предпочитам да не бъдем толкова усамотени. Какво ще кажеш за библиотеката?

— Както желаеш.

Джудит го хвана под ръка и се отправи към библиотеката. Много добре знаеше какво искаше да й каже Роб и то в никакъв случай не беше, че иска да се ожени за нея. Е, ще го накара да се поизпоти малко, мрачно си помисли тя. Нямаше да му се размине така лесно на този глупак. Да се влюби в тая дребосъчка без наследство, което да прибави към своите владения. Ще си получи заслуженото.

Джудит седна кокетно до една масичка в библиотеката и погледна влюбено Робърт:

— О, Роб, ако е това, за което си мисля…

Сърцето на Робърт изтръпна. Тя си мислеше, че ще я моли за ръката й. Как да й каже истината?

— Джудит, знаеш колко много ти се възхищавам. Като сестра на Уил винаги съм те ценял особено, но…

Миглите й затрептяха.

— Да, Робърт…

Никога досега не беше виждал Джудит толкова нежна и женствена. По дяволите, това беше най-трудното нещо, което някога бе правил. Но трябваше да го стори.

— Джудит, аз…

Изведнъж тя започна да се смее и стресна Робърт с неочакваната си злонамереност.

— О, Робърт, ако само можеше да видиш лицето си. Много си смешен. Исках да те притесня и след като го направих, те освобождавам. Може да се ожениш за малката си манастирска девственица. Родени сте тъкмо един за друг. Да не мислиш, че си бил единственият ми кандидат? Дори в този миг лорд Клинтън е на път да дойде и да ме ухажва.

Робърт долови злобата в гласа й и за пръв път разбра колко опасна жена беше тя.

— Така ли? В такъв случай ти желая истинско щастие. Както знаеш, добре познавам граф Клинтън. Той ще бъде достоен кандидат.

И като се поклони официално, той взе ръката й и я целуна сдържано, после се обърна и излезе. Огромна тежест се стовари от плещите му. Затвори вратата с истинско облекчение.

Джудит търкаше ръката, целуната от Робърт, като ужилена от оса. После отиде до етажерката и посегна към една книга. Нарочно я изпусна, доволна от звука при падането върху дървения под. После взе друга книга, после друга и друга, като ги изпускаше по същия начин, докато не изпразни един рафт, а след него и следващия. Най-сетне желанието й да забие нож в гърдите на Робърт започна да отшумява.

* * *

Робърт се отправи към параклиса в замъка. Нуждаеше се от усамотение, за да подреди мислите си преди срещата с Ариана, а чувстваше също, че трябва да се отърси от лошото настроение, за което се беше погрижила Джудит. Искаше да се срещне с Ариана чист в мислите и делата си, достоен да стане неин партньор в живота.

Той коленичи пред олтара, наведе глава и започна молитвите си. Остана в същото положение, докато краката му не изтръпнаха. Не му се щеше да напусне пречистващата атмосфера на параклиса, затова избра място в една тъмна редица столове и притвори очи.

Изскърцването на вратата го извести, че някой влиза. Погледна назад и с изненада видя Ариана. Наблюдаваше я мълчаливо как се отправя към олтара, без да откъсва очи от златния кръст, и коленичи пред него. Робърт чу тихия й глас.

— Скъпи боже, моля те, прости ужасния ми грях.

— Ариана — обади се Робърт, за да я предупреди, че е там. — Какъв ужасен грях имаш за опрощаване?

Като чу гласа му, Ариана скри лице в ръцете си и заплака.

Само след миг той вече беше до нея и я прегръщаше.

— Прости ми, че те стреснах, ала не исках неволно да подслушам ужасната ти изповед — каза през смях Робърт, но като видя изражението й, бързо добави: — Мила Ариана, шегувам се, разбира се. Греховете ти сигурно не са чак толкова големи.

Тя се вгледа в очите му и видя в тях толкова много любов, че разбра — той заслужаваше истината.

— О, Роб, бих искала…

— Мило момиче, за какво изобщо би могла да искаш опрощение?

— За това, че те накарах да ме желаеш — изведнъж изстреля думите си тя.

Олекна й, че най-после беше споделила вината си.

Робърт се разсмя.

— Това ли било? Това ли е ужасният ти грях? — Обгърна лицето й в шепи и нежно каза: — Любима моя, това, че си ме накарала да те обичам, не е грях, а най-милото нещо, което би могла да сториш. Ти поправи една ужасна несправедливост. Само ако знаеше… потръпвам, като си помисля за това.

Ариана сложи ръка на устата му, за да го накара да замълчи, а той я целуна:

— Тук, на това свято място, разкривам безкрайната си любов към теб. Желая да те имам, не, нещо повече — желая винаги да си до мен, да споделяш дома ми, живота ми, леглото ми. Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Коленете на Ариана се разтрепериха, като чу думите, за които не смееше да повярва, че ще чуе някога, освен в мечтите си.

Робърт посегна да я задържи.

Тя не можеше да продума от вълнение, гърлото й беше пресъхнало.

Роб я погледна в очите и изведнъж се изплаши.

— Ариана, какъв е отговорът?

Силно ридание се изтръгна от гърдите й, последвано от порой сълзи.

— О, Роб, да! Да! Искам да бъда твоя жена повече от всичко друго на света.

— Божичко, уплаши ме. Не го прави никога вече. Не бих могъл да понеса да те загубя. — Устните им се сляха в страстна целувка.

Без да я пуска от прегръдката си, той й каза:

— Събери нещата си. Довечера ще тръгнем за Евърли. Трябва бързо да те заведа там. Знам, че звучи глупаво, но започвам да се страхувам, а нямам представа от какво.

— И аз изпитвам същото, Роб. Ще се приготвя. Лютиче ще ми помогне.

Той я хвана за ръка и я изведе от сумрачния параклис в обляната от слънцето гостна зала, където Ариана примижа, за да свикне с ярката светлина. Погледът й попадна на елегантно облечен в моравочервено кадифе мъж, когото Джудит приближи и поздрави с дълбок поклон. Това несъмнено беше граф Клинтън.

Когато Роб я поведе към тях, Ариана изведнъж пребледня. Мили боже, не! Нека това да не е Едмънд Деверо. Сърцето й започна да бие лудо, на всяка крачка тя се молеше да греши това да не бъде човекът, който би могъл да разруши щастието й.

Робърт забеляза покрусеното й изражение и спря.

— Какво има, Ариана? Защо пребледня така? — Но като проследи погледа й, се усмихна. — Това е граф Клинтън. Ела, ще ви запозная. Ще ти хареса, той е приятен човек.

— Трябва ли да се запознавам с него? По-добре да отида в стаята си, ако искаш да бъда готова до довечера.

— Рано или късно ще трябва да се запознаеш с него, мило момиче, тъй като Едмънд ще бъде най-близкият ти съсед в Евърли.

Ариана помръкна. Едмънд! Наистина беше Едмънд. Техният най-близък съсед? Мили боже! Ако познаеше в нея селското момиче, което върна кученцето на кралицата, всичко беше загубено. Трябваше да разбере от самото начало, че нямаше изгледи да успее, че никога не би могла да осъществи мечтата си, че никога не би могла да има Роб. Проклинайки съдбата си, тя го остави да я отведе към гибелта й.