Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (8)

8.

Ариана се събуди. Всичко беше тихо, но въпреки това усещаше нещо… не, някого в стаята си. Отвори очи и първото, което видя, бяха заоблените форми на Лютиче, седнала на столче до леглото й. Девойката неспокойно въртеше палци в скута си.

— Лютиче, изплаши ме. Какво правиш тук?

— Чакам ви да се събудите, Ваше Благородие, за да продължа да си върша работата.

Ариана се протегна и тихо изпъшка.

— Лютиче, ти приемаш новото си положение твърде сериозно. Сигурно има доста други неща, които би могла да свършиш, вместо да ме чакаш да се събудя.

— Доколкото знам — няма. Станала съм от зори. Излъсках всяка вещ в стаята, оправих дрехите ви, бях до кухнята да се погрижа за закуската ви и вече няма какво да правя.

— Далеч съм от мисълта да те задържам да си вършиш работата тогава — каза Ариана и отново се протегна.

Вече напълно будна, тя стана от леглото и отиде до прозореца. Погледна към града отдолу, сгушен в подножието на замъка. Със задоволство вдъхна от свежия утринен въздух и си помисли, че през всичките тези години никога не би повярвала, че един ден ще гледа собственото си село от такова високопоставено място.

Като се протегна за последен път, тя каза:

— Много добре, Лютиче. Можеш да ме облечеш, да срешеш косата ми, ако желаеш, но след това прави каквото искаш. За бога, как си запълваше времето, след като си свършеше работата в обора при кравите?

— Ако държите да знаете истината, милейди, в горещи дни като този отивах до малкото езеро в гората, събличах си дрехите и скачах във водата.

— М-м-м, звучи примамливо. Изкушавам се да направя същото.

— Никога не трябва да го правиш, Врабец-Ариана. Щом си станала изискана дама, ще трябва да се държиш като такава. Освен това, ако лорд Уоруик или някой друг мъж те види съвсем гола, ще те похити на минутата.

Като си представи Робърт да гали голото й тяло и да я целува страстно, Ариана реши, че не би било чак толкова ужасно. Беше така погълната от въображаемата чувствена картина, която сама си рисуваше, че не чу лекото почукване на вратата. Думите на Лютиче я върнаха към действителността.

— Е, лорд Уоруик, как сте тази сутрин?

Лицето на Ариана пламна. Робърт! Ако знаеше той какво си мислеше тя сега…

Робърт надникна иззад Лютиче, търсейки с поглед Ариана. Видя я, застанала до прозореца, все още по нощница.

— Дойдох да се осведомя как е лейди Ариана. А, ето я и нея. — И като бутна Лютиче встрани, той влезе вътре.

С поруменяло лице Ариана направи няколко крачки назад.

— Робърт!

Беше точно пред прозореца, слънчевите лъчи минаваха през тънката й нощница и очертаваха изкусително формите й. Роб спря изведнъж, нещо го стегна в гърлото. Не можеше да откъсне очи от гледката, която се откри пред него. Накрая неловкото мълчание го накара да осъзнае, че от него се очакваше да каже нещо.

— Аз… исках да видя… как сте тази сутрин? Тръгнахте си така… изведнъж снощи — най-сетне изрече той, като няколко пъти спираше да се прокашля.

— Благодаря за вниманието, чувствам се чудесно. — Ариана забеляза как напрегнато я гледаше Роб, сякаш очите му проникваха през дрехата й. О-о-о, значи това било! Усети топлината на слънцето по гърба си и разбра какво беше приковало вниманието му.

— Милейди — каза Лютиче, вземайки кадифената й наметка от леглото. — Ето наметката ви.

— Нямам нужда от нея, Лютиче. Не и в такъв топъл ден като този. Слънцето така приятно гали гърба ми. — Уил беше казал, че ако тя позволи на Робърт да зърне малко от женските й тайни, това ще засили интереса му към нея. Е, сега му предоставяше още по-добра възможност.

— Но, ъх… — Лютиче се радваше на гледката, както и Робърт, но не искаше да смути Ариана, разкривайки възхищението си. Тя, изглежда, не съзнаваше какво причиняваше на Робърт.

— Щом лейди Джудит е била така любезна да ви услужи с нея, защо не я ползвате?

— Наистина, Лютиче, не ти ли казах току-що, че не бива да се престараваш в новата си работа. Добре ми е, благодаря ти.

Напълно омагьосан, Робърт поглъщаше с очи Ариана, всяка извивка на тялото й. Каква агония, каква сладка агония! Как я желаеше само… Искаше да разкъса нощницата, за да бъде гледката пълна, искаше…

Бодрият глас на Уил прекъсна мислите му:

— Роб, търсим те с Джудит навсякъде.

Роб бързо взе наметката от Лютиче и покри с нея Ариана.

— Дойдох просто да видя как е нашата малка и смела Ариана.

— И как е тя, Роби? — Джудит се появи на вратата с убийствено любезно изражение. — Защо винаги когато търся твоята компания, те намирам в спалнята на лейди Ариана? Нима се заблуждавам, като си мисля, че дойде в Норбридж заради мен?

Уил се забавляваше.

— Хайде и ти, Джудит! Роб проявява гостоприемството си, както би трябвало да сториш и ти.

— Моля те, Уил — тихо каза Ариана. — Не се подигравай на скъпата си сестра. Както всички можете да видите, аз се чувствам чудесно. Благодарение на любезността на Джудит, която ми изпрати Лютиче за камериерка, имам всичко, от което се нуждая.

Милите думи на Ариана свариха Джудит неподготвена.

— Ами, за мен бе удоволствие. А сега, господа, какво ще кажете за една игра на пел-мел? Нали ми обещахте? И вие, Ариана, може да се присъедините към нас малко по-късно. Предполагам, че дори избягалите от манастир знаят как да играят тази игра. Роби, Уил, идвате ли?

Тя махна с ръка и мъжете неохотно се отправиха към вратата, но спряха като заковани, щом Ариана проговори.

— Моля да ми простите, че няма да присъствам, лейди Джудит, но смятам да ида да полудувам в горското езеро.

Джудит зяпна от изненада. Тя се извърна към Ариана.

— Сигурно се шегувате. Ще бъде съвсем неприлично за една дама да се къпе на публично място.

— Публично място? Гората? Не мисля, че там би могло да има някой.

— Ариана — каза Роб, — това, което Джудит има предвид, е, че околността е пълна с идиоти, които може да те нападнат.

— О! — въздъхна кокетно Ариана. — Не бях се сетила за това. В манастира нямах такива притеснения. Често ходех да поплувам гола в някой вир. Наистина искам да се порадвам на водата! Толкова е приятно да я усещам върху жадната си кожа.

При тези думи Роб усети, че губи свяст.

— Това не е разумно, Ариана. Ако няма човек, който да ви пази, ще бъдете изложена на голяма опасност. А тъй като това е почти невъзможно при тези обстоятелства…

— Невъзможно? Но защо? Сигурно има рицари в замъка, на които ще мога да се доверя. А може би… ако не е твърде дръзко от моя страна, вие и Уил бихте ми оказали тази чест.

— Чудесна идея! — откликна Уил, разбрал какво бе намислила Ариана. Откъде ли беше научила тези хитрости?

— Не говориш сериозно, Уил. Как бихме могли да я предпазим от хорски погледи? Сигурен съм, че тя не желае да я зяпаш — каза Робърт по-остро, отколкото самият той бе очаквал.

— Същото се отнася и за теб. Но решението е просто — ще носим превръзки на очите.

— Това чудесно разрешава въпроса — мило се обади Ариана.

Робърт преглътна с усилие.

— Но…

— Какво ще кажете, Робърт? Готов ли сте? С двама толкова надеждни и благородни кавалери няма от какво да се боя.

— И дума да не става, Ариана! — рязко заяви Джудит. — Никога не съм чувала за нещо толкова дръзко. Както изглежда, има доста да се учиш, докато станеш дама, но за жалост нямам нито време, нито желание да се заема с това. Тръгваме ли, Роб? Уил?

Робърт стоеше като закован и си представяше красивото тяло на Ариана под нощницата, а после край горското езеро — мокро и блестящо на слънцето.

Джудит отново го извика от вратата:

— Робърт!

Усетила колебанието му, Ариана каза:

— Лорд Уоруик, моля ви, не се тревожете за мен. Сигурно ще мога да намеря някой друг надежден кавалер.

— Не! — бързо отговори той. — Няма нужда. Уил и аз с удоволствие ще бъдем ваши стражи. — А после се обърна към Джудит: — Ще поиграем на пел-мел следобед и тогава ще ти посветя цялото си внимание.

Джудит сви ядно устни, но се въздържа да каже каквото й беше на езика, за да не показва на Робърт колко проклета можеше да бъде понякога.

— Много добре, както желаеш. Но ще дойда и аз. Изглежда, представлението ще бъде доста забавно.

* * *

Малкото езеро блестеше под ранните слънчеви лъчи. Гладката му повърхност се набраздяваше от време на време от водни кончета или птици, които разтваряха криле и излитаха, изплашени от приближаващата се човешка глъч. После започваха да кръжат над дърветата в очакване на мига, когато езерото отново щеше да бъде тяхно.

Заобиколено от гъсти дървета, то представляваше тихо местенце, чието спокойствие бе нарушено единствено от смеха на Лютиче. Тя завързваше кърпи на очите на Уил и Роб.

— Хайде сега, обърнете се с лице към гората, за да сме сигурни, че няма да се изкушите да надникнете изпод кърпите и да видите прелестите ми.

— Хм, май няма да им е за пръв път, особено на брат ми — обади се Джудит от дънера, върху който бе седнала.

Двете млади жени си помогнаха взаимно при събличането и накрая припряно свалиха всичко. Ариана се чувстваше неловко — гола в присъствието на мъже. Превръзките на очите им не я успокояваха особено. А на всичко отгоре беше дошла и Джудит и сега я зяпаше така, сякаш беше двуглава. В какво се беше забъркала?

Нетърпелива да се скрие във водата, тя хвана Лютиче за ръка и изтича в езерото, като пискаше от удоволствие и се радваше на студените пръски. Пусна ръката на Лютиче и се гмурна, след миг се показа над водата.

— О, чудесно е! Не знаеш какво пропускаш, Джудит.

— Да умра от студ, това пропускам — отвърна тя, наблюдавайки грациозните движения на Ариана във водата.

Добре че мъжете бяха с вързани очи — това момиче представляваше истинска гледка.

Уил и Роб бяха така притихнали, че Джудит насочи вниманието си към тях. Устата на Уил беше изкривена в усмивка, само това се виждаше от лицето му. „Явно се забавлява“ — помисли си тя. Както и Робърт несъмнено. Но като погледна Роб, сбърчи чело. Той изобщо не се усмихваше. Беше стиснал устни и стоеше вдървено, като че ли нещо го болеше. Изглежда… По дяволите, беше страшно развълнуван! Нямаше никакво съмнение.

Джудит внезапно съжали, че не се беше съблякла и присъединила към жените във водата. Щом Роб така се впечатлява от някоя непозната, би искала поне да е заради нея. Ето че беше пропуснала шанса си.

Роб направо се измъчваше. Чуваше плискането на вода и радостния глас на Ариана и разбираше, че тя истински се забавлява. Представяше си я ясно, но все пак искаше да я види гола в действителност. В момента желаеше единствено да разкъса дрехите си и да изтича при нея във вира. Колко ли щеше да продължи това мъчение?

Изведнъж уплашеният глас на Лютиче разцепи въздуха:

— Уил, Робърт! Ариана изчезна под водата. Не мога да я открия.

Роб веднага дръпна кърпата от очите си и се обърна към езерото. Трескаво затърси с поглед мястото, където Ариана беше потънала. Не се виждаха никакви мехурчета или кръгове. Къде беше тя? Боже, да не се е удавила! Издърпа ботушите си и се гмурна. Появи се на повърхността едновременно с Ариана, само на две педи от нея.

— Роб!

— Ариана! Лютиче помисли, че си се удавила.

Ариана се засмя тихо и се обърна по гръб, като мърдаше рамене и риташе с крака, за да не потъне. Гърдите й се показаха на повърхността като две нежни водни лилии.

— Тогава си се изкъпал напразно.

Роб не можеше да откъсне поглед от красивите й бели гърди. Тя плуваше по гръб без каквото и да било усилие и се отдалечаваше от него като русалка от приказките. Той я последва, за да не се раздели с омайната гледка.

Заплува бързо към нея и скоро се озова до красивото тяло, което се плъзгаше грациозно по водата.

— Ариана, твоята невинна красота ме влудява!

Ариана го погледна в очите, задъхана от вълнение — че са толкова близо един до друг. Погледът му се спря върху голото й тяло и в миг я заля такова вълнение, сякаш я беше докоснал. Искаше да усети кожата му до своята. Подтикната от непреодолима сила, тя обви шията му с ръце.

Той моментално обгърна талията й и я притегли към себе си. Телата им се прилепиха, краката им се преплетоха. Като изстена тихо, той я дръпна под водата, където никой не можеше да ги види, и впи жадно устни в нейните. Ето, това му беше нужно, за да се почувства напълно доволен от живота.

Ариана се извиваше, тръпнеща под ласките му, и копнееше за още. И двамата не можеха да се владеят повече.

Изведнъж въздухът й свърши и остра болка прониза гърдите й. Тя отблъсна Роб и той веднага я изнесе на повърхността.

Обърната към него, Ариана се опитваше да си поеме въздух и мърдаше с крака, за да се задържи над водата.

Роб също се задъхваше, затова и думите му бяха накъсани от паузите, когато си поемаше въздух:

— Ариана, прости ми, не можах да се сдържа.

Гласовете от брега достигаха до тях, но те не ги чуваха. Загледан в сините й очи, изпълнени с копнеж, Роб забрави всичко на света, освен примамливото същество пред себе си и непреодолимата нужда да го притежава.