Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (5)

4.

— Тя замина. Дръпнете се от прозореца.

Мери Сетън, най-младата от четирите момичета, които й прислужваха, поведе потъналата в скръб кралица към един стол до шахматната масичка.

— Пийнете малко вино. Ще ви накара да се почувствате поне мъничко по-добре.

Мери вдигна очи към любимата си прислужница.

— Наистина ли вярваш в това? Смяташ ли, че нещо друго, освен свободата би могло да ме ободри? Защото ако бях свободна, нищо под небето не би било в състояние да ме раздели с децата ми. Защо съдбата ми наложи и Джеймс, и Ариана да бъдат откъснати от ръцете ми.

Като видя болката, изписана върху лицето на приятелката й, Мери започна да говори по-меко.

— О, не трябва да си го изкарвам на теб или на когото и да е от всеотдайните ми приятели, останали с мен през всичките тези години. Животът ми щеше да бъде много по-самотен без вас.

— Стига с тези тъжни приказки — каза Мери Сетън и седна до масата. — Най-после видяхте дъщеря си, държахте я в прегръдките си. Радвайте се и се гордейте с красивата млада жена, която е наследила кръвта ви.

— Аз се гордея. Наистина — каза Мери и потупа ръката на приятелката си. — Виждали ли сте по-прекрасна девойка? И как само се отпусна пред мен, сякаш ме познаваше от години. Беше чудесно посещение, помрачено само от Едмънд Деверо. Колко страшно ми беше да гледам през прозореца как говори с Ариана. Ако изобщо заподозреше истината, животът на момичето щеше да бъде в опасност. Защо е избрал точно този ден за посещението си? Не смяташ, че подозира…

— Шшшт! Хич не си го помисляйте дори. Едмънд си беше просто самият той и флиртуваше с още едно хубаво създание. Това е всичко. Изхвърлете от мозъка си тези неща. Фийби, кажи на Мери това, което каза на Джанет и мен в коридора.

— Казах им колко много ми напомняше Ариана на вас самата, когато бяхте на нейните години. И как само се движи — като кралица. Кръвта говори, винаги съм го казвала.

— А аз, била ли съм някога толкова красива?

— Наистина бяхте. Ако не се бяхте родили кралица, бихте могли да изберете всеки мъж, когото си пожелаете. Толкова хубава бяхте.

— Да избера? Никога не избирам съпрузите си. Бях дете, когато ме изпратиха във Франция, за да се омъжа за Франсис. Бедното същество. Ако беше жив, животът ми би бил съвсем различен. А що се отнася до Дарнли, не мога да понеса дори мисълта за него. Такъв лекомислен глупак.

— Това може и да е вярно — каза весело Фийби, — но вие наистина сама си избрахте лорд Ботуел за трети съпруг. Поне постигнахте своето тогава.

— Не бях аз тази, която постигна своето. Нима можете да забравите, че той ме изнасили, а после ме държа затворена? Трябваше да се омъжа за него, за да спася честта си. Какъв избор съм имала? Благодарна съм на щастливата си звезда, че този варварин не е баща на Ариана, а също и онзи глупак Дарнли. Ариана бе зачената от мъж от много по-добро тесто.

Мери чу как трите жени ахнаха от изненада и осъзна какво беше казала.

— Скъпи мои приятелки, стотици пъти ми се е искало да ви кажа, но не смеех, защото се страхувах какво ще си помислите за мен. Сега, когато видяхте дъщеря ми пораснала, наистина искам да узнаете истината.

Мери Сетън се втренчи в кралицата, сякаш никога не беше я виждала.

— Пазите тази тайна цели шестнайсет години? Не мога да го повярвам. С вас съм, откак всички ние на име Мери още бяхме деца. Пътувах до Франция и обратно с вас. Мислех, че знам всичко, което може да се знае за вас.

— Сега наистина е така. Вече знаеш и последната ми тайна, други нямам.

— Кажете ни кой е бащата на Ариана, Ваша Милост — нетърпеливо я подкани Джанет. — Не искам да гадая.

— Сигурна съм, че не би отгатнала. Ариана бе зачената в замъка Стърлинг, в нощта на кръщението на сина ми Джеймс. Ти беше там, Мери. Спомняш си какви ужасни периоди преживях преди и след това. Кръщението беше отлагано толкова пъти, че изпаднах в отчаяние, че може изобщо да не стане. Тогава, шест месеца след раждането на Джеймс, датата най-сетне беше уточнена. Но Дарнли продължаваше да упорства. Искаше да създаде неловка за мен ситуация, като накара присъстващите да се усъмнят дали той е баща на собственото си дете.

Очите на Джанет се разшириха от вълнение.

— Не говорите сериозно!

— Това е истината. Намирах се в замък, пълен с важни личности от три държави, а той, глупакът, реши да остане в стаята си и да не присъства на тържеството. Чувствах се ужасно. Все още бях като замаяна от мъка заради убийството на бедния Рицио, както и напълно отвратена от слабоватия си съпруг, а се налагаше да се правя на весела домакиня пред гостите. Лорд Ботуел зае мястото на Дарнли и пое ролята на домакин. Беше ужасно неловко, а и Ботуел прие всичко твърде присърце и се държа прекалено свойски.

Мери спря и като срещна погледа на всяко от момичетата си, мило се усмихна.

— Но после като хладен ветрец в горещ ден се появи Робърт Дъдли, граф Лестър. В последния момент бе решил да присъства на празненството заедно с граф Бедфорд, официалния представител на кралица Елизабет.

— Граф Лестър? Той ли е…

— Да, о-о, да. Бащата на дъщеря ми беше любовник на две кралици.

— Боже мой! Ако Елизабет разбере някога…

— Да разбере? Лично се погрижих това да стане. Месеци по-късно, когато потърсих убежище при Елизабет веднага след бягството си от шотландските лордове, тя ме предаде по най-жалък начин, като вместо да ми помогне, ме затвори. Повече не бях способна да сдържам гнева си. Накарах сина на лорд Шрюсбъри тайно да предаде едно писмо до нея. В него й казвах истината, че детето, което бе искала да отгледа като собствено, но никога няма да успее да открие, е дъщеря на мъжа, когото тя обичаше най-много на този свят. Предадоха ми, че когато прочела писмото, Елизабет се строполила на колене и започнала да си скубе косите. По този начин й отмъстих.

— Била си много смела, за да й кажеш. — Гласът на Джанет бе изпълнен с благоговение. — Била си в нейна власт и тя би могла…

— Да си отмъсти на свой ред? Всъщност тя го направи. Скъпо платих за писмото, което й изпратих, а и детето ми плаща на свой ред. Защо, мислите, ме държи затворена през всичките тези години? Не поради причината, която изтъква пред света, а за да си отмъсти, че съм делила легло с любовника й и съм родила дете от него. Постъпката й е недостойна за една кралица и напълно подхожда на дребнавата, ревнива и безплодна жена, каквато всъщност е тя. О, Ти, който си в небесата! Моля се никога да не открие коя в действителност е Ариана.

* * *

По-късно, когато свещите бяха загасени и всички заспаха, Мери лежеше будна и гледаше нощното небе навън. В ума й се връщаха събитията от деня. Спомняше си до най-малки подробности срещата с Ариана, всяко изражение на прекрасното й лице. От това се събудиха спомени, погребани от години, и тя се върна мислено към нощта, когато Ариана беше зачената.

Беше необичайно топла декемврийска нощ. Имаше пълнолуние и цялото небе светеше. Замъкът изглеждаше величествен със стотиците свещи, запалени в голямата зала, които й придаваха особено празничен вид. В същото време тя се чувстваше безкрайно самотна, въпреки че беше заобиколена от толкова много хора. Два пъти се беше качвала до стаите на Дарнли да го моли да слезе за кръщаването на сина си, но той й беше отказал. Налагаше се сама да посреща и да издържи красноречивите погледи, с неизменната усмивка на уста.

Благодарение на неимоверните усилия, които положи, все пак успя да промени напълно хода на събитията и да организира едно впечатляващо празненство. Даже и възстарите държавници се предадоха на веселието и взеха участие в игрите, започнали късно през нощта.

Обхваната от дяволито настроение, тя предложи да играят на криеница, без да напускат замъка. Граф Ботуел я хвана за ръка и се обяви за неин партньор, но намеренията му бяха осуетени. Уморена от фамилиарниченето му, тя реши да го постави на място и сграбчвайки ръката на високия, строен и изключително красив граф Лестър, обяви, че той ще й партнира. Те щяха да бъдат лисиците, а останалите — хрътките, които ги преследват.

Лестър бе не по-малко изненадан от Ботуел, но като истински кавалер, веднага се включи в плана й. Докато другите чакаха в голямата зала да преброят до сто, тя и графът хукнаха да се скрият. Мери се усмихна, спомняйки си как бе повела Лестър към собствените си покои — единственото място в замъка, където не допускаха никого без нейно разрешение.

Не беше го обмисляла предварително, но се радваше, че стана точно така.

Мери залости тежката врата зад тях, след което бързо заключи и вратата към стаята на прислугата си. Хванала Лестър за ръка, тя го бе повела към прозореца, откъдето загледаха през смях блещукащите под тях светлинки. Чувстваха се като богове, наблюдаващи отвисоко света, който управляваха.

— Нали не възразяваш да прекараш известно време сам тук, Лестър?

— Да възразявам? Кой мъж би възразил да прекара известно време насаме с една красива кралица!

— Красива ли казваш? По-красива дори от твоята безценна Елизабет?

Лестър се усмихна. Посегна към ръката й и я поднесе към устните си.

— Тук, далеч от злите езици, мога да кажа това, което не смея да заявя публично, за да не стигне до Елизабет. Вие сте далеч по-прекрасна от вашата братовчедка. И още нещо — излъчвате жизненост и чар, каквито тя не притежава.

Мери тържествуваше. Години наред се бе питала дали е по-красива от английската кралица. Това бе често обсъждан сред прислугата й въпрос.

Тя се изправи въодушевено:

— Знаех си! Винаги съм го знаела, затова никога не се е срещала с мен лично. Страхува се да види, че съм по-красивата. Тази, която цени красотата си над всичко друго в този свят.

Лестър стана, добре запознат с правилото никога да не седи пред изправена кралица.

— Не се и съмнявам, че това е една от причините.

— Бих чула и още някоя — каза Мери и стисна ръката му. — Кажи ми — косата ми по-буйна ли е от нейната, устните ми по-меки и сочни ли са? Изпитвам огромно желание да го узная.

Лестър погледна към устните на Мери и я притегли към себе си, завладян от обхваналата я възбуда.

— Ваша Милост, смея да…

Мери видя изписаното на лицето му желание и пулсът й се учести.

— Не използвай такива официални обръщения, Робин. В този миг аз съм просто жена.

Лицето на Лестър пламна и той притегли Мери още по-близо до себе си. Наведе се над нея и покри устните й със своите.

Мери не беше подготвена за такава дързост. Главата й се замая. Никой мъж досега не се беше осмелявал да я целуне така. Когато той се отдръпна, тя си пое дълбоко въздух и го погледна право в очите, които бяха най-светлото нещо в тъмната стая.

— Милостиви боже, не очаквах такова нещо. Никога не съм предполагала, че една целувка може да бъде толкова опасна.

— Опасна… и заразителна. Страхувам се, че нейната страст се разпростря по тялото ми и не бих могъл дълго да се владея. Мери, прекрасна Мери, трябва да ми дадеш още от сладкия нектар на устните си.

Лестър отново впи устни в нейните и продължи да я целува.

Като го отблъсна назад, Мери изохка:

— Божичко, Робин, нима може да има нещо подобно! Само ако не бях отхвърлила предложението на Елизабет да те приема за свой съпруг. Каква глупачка съм била!

— Глупакът съм бил аз, защото не те преследвах докрай. — Усещаше горещия му дъх върху страната си. — Но Елизабет каза, че си крайно обидена от предложението и не бих могъл да те виня. Как би могла да желаеш мен — човек без капка синя кръв.

— Не това беше причината, Робин, най-малко това би могло да бъде. Обидното беше, че Елизабет нарочно ми предлагаше отхвърления си любовник. Но съм се заблуждавала, нали? Защото тя никога не те е отхвърляла и все още те обича.

— Да, не си разбрала мотивите й, както и целият свят. За пръв път в живота си тя не се ръководеше от егоистични подбуди.

— Елизабет? Безкористна? Никога!

— Да, Елизабет. Ако си спомняш, имаше един период, когато тя самата смяташе да се омъжи за мен. После взе решение никога да не се омъжва и се разтревожи, че ми е отнела това височайше положение. За компенсация реши да ми предложи трона на Шотландия. Искаше тази сватба заради мен, а не за да те унижи.

— Само ако знаех тогава…

— Само ако знаех какво блаженство е да те докосвам, Мери, да те прегръщам… — Устните на Лестър се плъзнаха по страната й чак до шията й.

Сърцето й биеше лудо. Желанието, което изпитваше, ставаше неудържимо.

— Робин… толкова ли ще е грешно… ако се престорим поне за малко, че сме се оженили? Че това е спалнята, която делим всяка нощ? Искам да знам, трябва да знам какво би било.

— О, боже, Мери, аз…

— Не се тревожи, вратите са залостени.

— По дяволите, Мери, само ако знаеше как те желая!

— Тогава не губи ценно време в приказки…

— Мери, прекрасна Мери, как бих могъл да ти откажа?

С треперещи ръце Лестър развърза връзките на роклята, после отпусна ръце, неуверен какво трябва да направи. Наблюдаваше с благоговение как Мери излезе от роклята и започна да сваля останалите части от облеклото си.

Обзет от вълнение, Лестър коленичи да се преклони пред нея и целуна босите й нозе. После вдигна поглед към красивото й поруменяло лице и прошепна:

— Ти си нещо повече от кралица, ти си богиня, пред която стои нейният покорен слуга.

Мери го хвана за ръка и го накара да се изправи.

— Не, моля те, не искам да те имам по този начин. Имам нужда от истински любовник тази нощ. Такъв, който да ме накара да забравя, че съм кралица и да повярвам, че съм наистина желана жена.

Като я подхвана с ръце, той я отнесе до леглото, но след кратко колебание я пусна да стъпи на пода.

— Не спирай сега, Робин. Не ме оставяй така, изгаряща от желание.

Лестър тихо се засмя.

— Ботушите ми. Не им е мястото в леглото на кралицата.

Мери бе озадачена, но не за дълго. Засмя се и коленичи да изуе ботушите му, докато той бързо разкопчаваше късото си палто. Метна го настрани, после направи същото и с ризата.

Мери го поглъщаше жадно, с пламнал от страст поглед. Някакви приглушени гласове започнаха да се чуват откъм коридора, като постепенно ставаха все по-ясни и по-високи. Накрая врявата се озова точно пред вратата им.

Лестър не забелязваше нищо друго, освен голата кралица.

Мери също чу гласовете и се взря в очите му уплашена — не от хората отвън, а да не би страстта му да изстине заради тях. Но от това, което видя, погледът й просветна. В очите му не се четеше нито страх, нито каквото и да било угасване на желанието. Това беше мъж, когото можеше истински да обича и да му се възхищава винаги. В неговото деликатно положение по-малодушните мъже биха се разтреперили.

Лестър шумно я грабна в прегръдките си. Ръцете му милваха тялото й с такава чувственост, че тя цялата се разтрепери. Само след миг се озоваха върху леглото. Той беше мъж, който знаеше от какво се нуждаеше тя.

Чу се силно почукване на тежката дървена врата, последвано от приглушения глас на Ботуел:

— Знам, че си там вътре, Мери. Отвори веднага.

Мери се изсмя високо и се притисна още по-силно към Лестър, който на свой ред отвърна на страстта й.

В резултат на това незабравимо любене тя зачена дъщеря. Никога не съжали за нея, нито пък за възхитителната нощ с граф Лестър, който, уви, не й беше съпруг. Но поне веднъж сама бе избрала кого да обича.

А ако трябваше да бъде съвсем искрена, дълбоко в подсъзнанието й мисълта, че се люби с мъжа, когото Елизабет обича най-много на този свят, й доставяше безкрайно задоволство. Той беше предал нейната братовчедка и сестра кралица, за да бъде с нея. Беше предал жената, която никога не посмя да се срещне с Мери. А той се беше осмелил да дойде на кръщаването на сина й, макар детето да не беше пряк наследник нито на английската, нито на шотландската корона.

Ето защо Мери никога не съжали за връзката си с граф Лестър.

 

 

5.

 

Норбридж Касъл

Юни 1585

— Направил си го! — извика Ариана. — Убедил си Джудит да си ушие зелената рокля, макар да заявява, че мрази зеления цвят.

Уил стоеше в спалнята си и с дяволита усмивка държеше роклята пред себе си.

— Беше съвсем лесно, след като й казах, че този цвят придава на очите й оттенък на безценни смарагди.

Ариана се хвърли на шията му и сърдечно го целуна.

— О, благодаря ти, истински ти благодаря. Изглежда точно като онази, с която беше облечена кралицата на Шотландия.

— Е, сега вече я имаш и се чудя какво още чакаш, та не я пробваш. Като свършим с това, имам изненада за теб.

— И друга ли! О, Уил, тази ми стига. Ти се постара една от мечтите ми да се сбъдне.

Ариана го целуна отново и като взе роклята, изтича зад гобленената завеса да я облече. Когато се приготви, дръпна завесата встрани и излезе. Зяпна от учудване при вида на огромното венецианско огледало, изправено до прозореца.

— Никога не съм предполагала, че съществуват такива прекрасни неща. Откъде дойде това?

— Откъде наистина? Направих го специално за теб. Сега вече, щом идваш да пробваш дрехите на Джудит, няма да се налага да ме заболяват ръцете от държане на това проклето и тежко месингово огледало. Доволна ли си, че можеш да се огледаш в цялата си прелест?

— Дали съм доволна? Просто нямам думи… трогната съм. — И тя се опита да сдържи сълзите си.

— Ей, стига с тези приказки. Обърни се, дай да те завържа, за да се видиш колко си красива.

Ариана се обърна с гръб към Уил.

— Стегни ме здраво, много силно, така че талията ми да стане не по-голяма от една мъжка педя.

Уил се засмя весело. Ариана беше единственото хубаво нещо в живота му, единственият човек, който го караше да се чувства полезен на тази земя. Искрено се наслаждаваше на времето, което прекарваха заедно в стаята му, далеч от Джудит и баща му, далеч от останалия свят. Само тогава можеше да се отпусне и да говори за неща, които наистина го интересуваха. Тя беше най-добрият му приятел.

— Ето, готово. Я да видим дали си струваше разправиите, които имах с Джудит, докато я убедя, че се нуждае от тази рокля.

Ариана се обърна бавно и се втренчи в чудното огледало с благоговение. Виждаше се цялата — от главата до подгъва на зелената рокля. Затаи дъх пред образа си в огледалото. Вдигна очи към отражението на Уил, застанал зад нея.

— О, Уил, ще ме сметнеш за много тщеславна, но облечена така, много приличам на кралицата.

Ръцете на Уил се плъзнаха по талията й.

— Тщеславна? Не, сладка моя, мисля, че си едно безкрайно женствено момиче, което отчаяно желае да се измъкне от пашкула си на момче и да стане красивата жена, каквато всъщност е.

— Да, така е. — Ариана замръзна: някой чукаше на тайната стена зад гоблена.

— Джудит! — прошепна Уил. — Иди от другия край на гоблена и стой зад него. Там е толкова тъмно, че няма да може да те види.

— Сигурен ли си?

— Да. Твърде тъмно е, за да се види каквото и да било. Ще се отърва от нея по възможно най-бързия начин.

Ариана се отправи към далечния край на гоблена и застана трепереща зад него. Ако Джудит я откриеше, облечена в една от роклите й, щеше да нареди да й отрежат ръцете.

Уил дръпна резето и Джудит се втурна вътре.

— Защо си пуснал резето, да не би някоя малка прислужница да се гуши в леглото ти?

— Вече не, любов моя. Тя си тръгна преди няколко часа. Просто забравих да отворя вратата след това. Какво има? Да не ревнуваш?

— Не, но имам новини, които ще предизвикат това чувство у теб. Изглежда, няма да идвам в леглото ти повече, скъпи ми братко. Много скоро ще скоча в леглото на… съпруга си.

Сърцето на Уил трепна.

— Кой?

— Кой друг, освен скъпия ти приятел Робърт, граф Евърли.

— Уговорено ли е вече? Кога ти се обади той?

— Значи, скъпи братко, това те тревожи?

Уил грубо хвана сестра си за ръката и я разтърси.

— Подписахте ли договора? Официално ли е обявено?

— Наистина, Уил, не мислех, че толкова ще се притесниш. Дори смятах, че ще изпиташ известно облекчение. Не, още не е окончателно, но ще стане след няколко дни. Тази сутрин татко получи съобщение, че Робърт пристига и че ако условията са благоприятни, с други думи — ако той и аз все още искаме този брак, ще се сгодим.

— Глупак! Проклет глупак.

— Роби не е глупак. Знае много добре какво ще получи от брака си с мен. Татко ще бъде много щедър.

— Разбира се, че ще бъде. Никога не ти е отказвал нищо. Но… наистина се чудя защо толкова бърза да те види омъжена.

— Какво искаш да кажеш? Едно е сигурно — не съм от най-младите. Само привързаността ми към теб ме спираше да се омъжа по-рано.

— А защото аз съм привързан към теб, искам да си избереш съпруг, който може да ти осигури най-приятния живот.

— Какво смяташ да направиш? Да ме изтъргуваш на онзи, който наддаде най-много? Наистина, Уил, няма нужда. Робърт ще свърши работа.

— И все пак не би ли искала да имаш възможността да избираш? Спомням си, че едно време не проявяваше никакъв интерес към Робърт.

— Това беше, преди татко да ми отвори очите за предимствата от брака с него. Не виждам причина да чакам повече. Но трябва да призная, че съм приятно изненадана от твоята загриженост за бъдещото ми щастие. — Джудит нежно прегърна брат си. — Знаеш ли, може би си прав. Май ще е по-добре да забавлявам някои други младежи покрай Робърт. Ще бъде полезно да знае, че не е единственият ми кандидат. Така ще вземе решение по-бързо. А сега, ако ме извиниш, тръгвам, защото имам да свърша много неща, преди да е дошъл.

Ариана стоеше като замръзнала в тъмния ъгъл, с примряло сърце. Чу, че Джудит излезе и даде воля на сълзите си. Робърт да се ожени за Джудит? Да дели живота си с нея? Беше твърде непоносимо. Не беше го виждала от деня на внезапното му тръгване преди две години, но чувствата й към него бяха непроменени. Искаше й се да умре, за да избяга от болката, която разкъсваше сърцето й.

Уил дойде при нея и като я изведе иззад гобленената завеса, я взе в прегръдките си.

— Знам, знам, и аз изпитвам същото.

Тя ридаеше високо на рамото му, а той я потупваше леко по гърба.

— О, Уил, как да понеса това? Как да понеса тази болка?

— Ще се оправиш, момичето ми, ще се оправиш. Съжали по-скоро Роб. Той заслужава нещо по-добро. Толкова се пази, за да е достоен за обичта на съпругата си. Заслужава добродетелна жена, която да бъде като него, а не уличница като Джудит. Заслужава жена като теб, Ариана.

— Само да беше възможно! Само ако бях родена благородничка, щях да го накарам да ме обикне.

Уил отдръпна Ариана от себе си. Вгледа се в очите й с просветлено от осенилата го идея лице. Хвана я за ръка и я заведе пред огледалото, където напрегнато започна да изучава отражението й.

— Да, ще свърши работа, може да стане. Ариана, ще бъдеш благородничка. Ще спечелиш любовта на Робърт.

— Да не си луд? Не е възможно, знаеш това. Родена съм селянка и всеки знае, че…

— Врабеца беше роден селянин. Но какво знае някой за Ариана, изтънчената дама от огледалото? Ще измислим нещо за произхода ти. Така както си облечена, едва ли някой би се усъмнил.

— Невъзможно е, твърде лесно е да се докаже противното. Кой благородник би ме обявил за родственица?

— Никой, разбира се. Но това няма значение. Ще кажем, че си незаконородена, че баща ти е искал да запази съществуването ти в тайна. Хайде да помислим, можем да те направим дъщеря на граф. Не, на барон, защото е по-трудно да се издири. На богат барон от граничните райони, който те е пратил за отглеждане в манастир. Да, това ще свърши работа. Ти не си издържала повече там и си избягала. Стигнала си дотук и си намерила убежище в моя замък. Никога няма да ти се наложи да заявяваш кои са родителите ти. Ще направим произхода ти колкото може по-загадъчен.

Сърцето на Ариана се сви при прозрението, че тази идея наистина можеше да се окаже полезна.

— Възможно ли е? Но каква причина ще изтъкна за идването си в твоя замък?

— Ами… срещнали сме се някога. Държал съм се мило с теб… Не знам, ще измислим нещо.

— Забравяш едно, Уил. Роб може да бъде сгоден за Джудит веднага. Как бих могла да го спечеля толкова бързо? Ами ако изобщо не ме хареса?

— Да не те хареса? Даже и в дрехите ти на момче не можеше да ти устои. Как би устоял сега, когато изглеждаш като ангел? Не, това не е проблем, но си права в едно — трябва да действаме бързо. Глупакът е склонен да се сгоди за Джудит веднага. Освен… ако не те срещне, преди да е дошъл в замъка.

— Какво? Но как?

— Остави това на мен. Ти имаш само една задача — да изглеждаш така прекрасна, както в този момент. Ще накарам да ушият рокля за теб, и то веднага. Не можеш да носиш дреха на Джудит. Бяла, разбира се, както и един бял жребец. Не си ли щастлива, че ме послуша и остави косата си да порасте през последните две години? Няма да се налага повече да я криеш под качулката на късото си палто или пък да я тъпчеш в шапката си. Ще пуснеш свободно златната си грива, която обгражда лицето ти като в рамка.

Ариана вдигна ръце да пипне косата си. Не беше толкова дълга, както когато беше на четиринайсет, но все пак покриваше раменете й.

— О, Уил, възможно ли е? Толкова ми се иска да ти вярвам. Но как мога аз да се състезавам с жена, която чудесно знае как да използва чара си. Нямам никакъв опит в това отношение…

— Самата ти невинност е най-силното оръжие! В съчетание с красотата ти наистина ще подейства. Прибави и историята, че си отгледана в манастир, и Роб ще смята, че изкусителното ти поведение е съвсем безхитростно.

— Изкусително поведение? Какво искаш да кажеш?

— Ами това, че ще трябва да използваш тялото си, за да го омагьосаш. Позволи му да зърне тайните ти, по съвсем невинен начин, разбира се.

— Уил! Сигурно се шегуваш!

Уил бавно поклати глава.

— Виждам, че трябва през малкото дни, които ни остават до идването на Роб, да те обуча в изкуството да прелъстяваш. Ще съчетаем полезното с приятното.

* * *

След седмица Ариана седеше настрани върху един бял жребец, облечена в семпла, но елегантна бяла рокля от кадифе. Бяха забелязали антуража на Робърт и го очакваха да се появи по пътя всеки момент.

Тя се оглеждаше виновно, сякаш очакваше някъде от гората да изскочи Джудит и да се хвърли върху й. Пред нея беше пътят към селото отвъд Норбридж Касъл, разположено на зелен хълм с буйна растителност. Обстановката беше спокойна, но въпреки това сърцето й биеше лудо. След две години раздяла щеше да види познатото и любимо лице на Робърт, но той щеше да се срещне с една непозната. Колко странно се чувстваше, като знаеше, че щеше да я гледа така, сякаш никога преди не я е виждал.

— Това е всичко, Ариана? Готова ли си?

— Не, чувствам се неудобно на това глупаво седло. Не съм свикнала да яздя така, Уил. Как го правят жените? Много по-лесно е да яздиш като мъж.

— Свиквай с това, милейди. Това е начинът, по който ще яздиш от тук нататък.

В далечината се чу тропот от копита и ясно дрънкане на оръжие.

Задъхана от вълнение, Ариана прошепна:

— Уил, никога няма да успея да си спомня всичко, на което си ме учил. Той ще прозре истината.

— Ще се влюби в теб от пръв поглед — отвърна Уил, като я гледаше с възхищение.

Облечена в бяла рокля, без украшения и без корсет, тя излъчваше изключителна невинност и естествена красота. Как би могъл някой мъж да й устои? Как би могъл да не се влюби в нея?

Познал страха в очите й, той извика:

— Забрави всичко, на което съм те учил. Бъди самата себе си и Робърт непременно ще се влюби в теб.

Тропотът от конски копита се усилваше. Сърцето й започна да бие в същия ритъм. Като се улови за гривата на коня, тя започна да вика:

— Не мога да го направя, не мога…

— Твърде късно е вече — каза Уил и плесна силно жребеца й. — Дръжте се, Ваше Благородие! Имате среща със съдбата!

Конят препусна и Ариана положи всички усилия да се задържи на седлото, докато излезе през дърветата на пътя, точно пред антуража на Робърт. Там дръпна силно юздите, за да спре животното, преди да се е сблъскало с другите. Жребецът се изправи на задните си крака и я хвърли на земята.

Ударът беше зашеметяващ. Тя остана да лежи в прахта, мъчейки се да си поеме въздух. Опита се да се изправи, но се отпусна отново, победена от силната болка.

Преди да се усети, бе наобиколена от мъже. Робърт си проби път през тях и коленичи до нея.

Думите му отекнаха в сърцето й:

— Наранихте ли се, милейди?

Ариана повдигна глава и се вгледа в очите на мъжа, когото обичаше. При вида на любимото лице сълзите потекоха по страните й. Беше много по-красив от преди. Вече беше истински мъж. А може би, ако боговете отсъдеха така, той щеше да бъде и неин… съпруг.