Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (30)

30.

6 април 1587 година

В уютната всекидневна в замъка Евърли цареше атмосфера на приятелство. То прогонваше неприятното чувство, което създаваше необичайно студеното и влажно за сезона време. Малкият Робин седеше в скута на Питър и стискаше с пухкавите си пръстчета фигурката на сокол, която той бе направил за него от ясеново дърво.

Гласът на Питър гърмеше в стаята.

— Моля всички да ме извините, но смятам, че Робин харесва най-много този подарък.

— Мисля, че си прав — каза Роб и му подаде чаша бира. — Съвсем естествено е, не смяташ ли, като имаш предвид слабостта на майка му към истинските соколи.

Очите на Фелисити светнаха.

— Лов със соколи? О, много бих искала да се науча на това.

Уил я прегърна през кръста.

— Ще се научиш. Познавам един момък, който ще те научи. Чирак соколар на име Врабеца.

Фелисити се изненада от смеха, който отекна в стаята при думите на Уил.

— Хм, май има нещо, което не ми казваш. Какво е то?

— Някой ден, мила, ще ти разкажа цялата история.

Ариана огледа всекидневната с усмивка на задоволство. Най-скъпите на сърцето й хора се бяха събрали да отпразнуват първата година от рождения ден на Робин. Роб бе гордият баща, Питър — всеотдаен дядо, който държеше Робин на скута си, а красивата Сибил бе застанала до тях. Уил и Фелисити, Лютиче и едрият й съпруг Дан, Маргарет — всички бяха тук. Всички, които обичаше, освен двама… Лестър и Колин.

Не беше се обадила на Лестър за този празник, защото се страхуваше, че писмото й може да попадне в лоши ръце. А Колин беше изчезнал и никой не го беше виждал от деня, в който бе умряла Джудит. Беше заминал, без дори да каже сбогом. Опитваше се да си втълпи, че така беше по-добре, но сърцето й страдаше за него твърде много, за да повярва, че наистина беше така.

На вратата се почука, един селянин надникна и заговори така трескаво, сякаш се беше случило нещо ужасно:

— Милорд, простете за безпокойството, но кралицата е на портата и иска да влезе.

Сърцето на Роб заби лудо.

— Отворете вратите веднага, не я карайте да чака. — Той се обърна към Ариана и видя страха в очите й. — Бъди спокойна, Розов листец. Не си прави прибързани изводи. Може просто да се е отбила да пренощува на път за някое провинциално имение. Не търси нищо зловещо в това посещение.

Ариана прикри ужаса, който изпитваше. Нямаше защо да показва тревогата си пред Елизабет.

— Разбира се, знам. Оправете се всички. Фелисити? Ела, нека ти пригладя косата. Роб, изпъни си дрехата. Трябва да изглеждаме възможно най-добре пред кралицата. Татко? Мамо? Ще останете ли тук с Робин? Предпочитам да не го извеждам по студените коридори.

Питър и Роб се спогледаха. И двамата знаеха, че Ариана се страхуваше да допусне Елизабет близо до сина си.

— Добра идея — каза Роб, стараейки се да говори безгрижно. — Освен това може да дръпне перуката на Елизабет, ако му падне подръка. Вече е доста сръчен в този номер.

Когато косата на Фелисити беше пригладена и Ариана нямаше друга причина да отлага, тя оправи полите на роклята си и извика:

— Хайде да идем да посрещнем нашата кралица.

С много повече смелост, отколкото в действителност изпитваше, Ариана хвана Роб под ръка и слезе с него в голямата зала. Елизабет стоеше край камината и се грееше на огъня. В ръцете й се виждаше една позната сиво-синя пухкава топка.

Ариана не можеше да повярва на очите си. Едва успя да сподави яростния гняв, който я задушаваше. Как смееше да взима кучето на Мери? Мили боже, какво още ще трябва да понесе? Тя ще си плати за това, ще си плати за всичко.

За да се успокои, потърси с поглед Лестър, защото знаеше, че само неговото присъствие би могло да притъпи болката в сърцето й. Като видя широката му усмивка, наистина се отпусна. Щом й се усмихваше така открито, значи всичко беше наред. С тази увереност отново можеше лесно да се преобрази в онази Ариана, която кралицата познаваше. Лестър й вдъхна сили да потисне гнева си, задето Елизабет бе причинила смъртта на майка й, както и новата ярост при вида на откраднатото от майка й куче. С пресилена радост тя прекоси стаята, за да поздрави кралицата.

Когато се приближи към нея, малкото кученце започна да скимти и да се извива, нетърпеливо да се освободи. Елизабет раздразнено го пусна на пода. То веднага се спусна към Ариана.

Гледаше как кучето се приближава към нея с нарастващ страх. Опита се да го пренебрегне, за да не разбере Елизабет, че вече се познаваха, но то настояваше за внимание. Опасявайки се, че ако го отхвърли, ще изглежда още по-виновна, тя взе пухената топка в ръце.

— Какъв дружелюбен малък приятел. Така ли се държи с всички, Ваше Величество? — Ариана направи дълбок реверанс и се изправи, щом кралицата й даде знак.

— Не, мила, но както сама виждаш от ентусиазираното му посрещане, то има предпочитания към същите хора, които харесвам и аз. — Съвсем неочаквано Елизабет я прегърна. — Мое мило момиче, толкова се радвам да те видя.

— Аз също, кралице моя. — От допира на Елизабет по гърба й преминаха ледени трънки. — Ето кученцето ви.

Ариана го целуна по главата и й го подаде, скривайки неохотата, с която го връщаше в изцапаните й с кръв ръце.

— Не знам защо го държа. Изобщо не е обучено и си върши работата където му падне. Ако не принадлежеше на моята скъпа и трагично обречена братовчедка Мери, отдавна щях да съм го дала на някого.

Думите на кралицата изпълниха Ариана с надежда. Дали Елизабет не би могла да й даде териера? Подбирайки внимателно всяка своя дума, тя каза:

— Принадлежало е на шотландската кралица? Тогава не се учудвам, че не желаете да го задържите.

Елизабет погледна изненадано Ариана.

— Какво искаш да кажеш?

— Само си мислех… Сигурно ви напомня за ужасната трагедия. Разбрах колко сте се ядосали, когато сте разбрали, че Мери е мъртва. Имало е някаква грешка, нали? Във връзка със заповедта за смъртно наказание. Не сте знаели какво подписвате… Поне такива са слуховете, които съм чула.

Грешка ли! Вещицата много добре е знаела какво прави!

— Точно така. Станало е някакво ужасно недоглеждане. Вярно е, че неговото присъствие непрекъснато ми напомня онзи трагичен ден. Затова се сетих за теб. Спомням си, че Едмънд Деверо ми беше казал малко преди да умре за твоята слабост към скай териерите. Даже сподели, че смята да ти подари един. Бедният човек, нямаше такава възможност. Във всеки случай, като си спомних това, реших, че ти си най-подходящият човек, който би се грижил за кучето на братовчедка ми.

Ариана усети, че й прималява. Едмънд е казал това на Елизабет? А нещо повече? Разбира се, че не. Той е искал първо да я поизмъчва. Да й даде скай териер, за да я види как изтръпва от страх. Но всичко беше придобило обратен ефект и благодарение на него, сега тя щеше да има любимото куче на майка си.

— Благодаря ви, Ваша Милост. Ще се грижа добре за него.

И тя ликуваща пое малкото кученце. „О, мамо, поне това ми остана от теб!“ — помисли си Ариана с болка.

Елизабет избърса ръцете си, сякаш избърсваше кръвта на Мери от тях.

— А сега ми разкажи всичко. Когато чух, че си паднала в някаква пропаст и си умряла, се молех да не е истина. И ето виж, Бог ме е чул и възнаградил, като те е върнал отново сред нас.

— Казах на Нейно Величество, че това е истинско чудо — обади се Лестър. Устните му се извиваха точно както тези на Ариана, когато се забавляваше.

— Да, милорд, чудо! — отвърна Ариана и сгуши глава в пухкавата козина на кучето.

Лестър се вгледа в красивите очи на дъщеря си.

— Когато дойде вестта, че сте жива и благополучно сте родили детето си, вашата кралица наистина плака от радост. Голяма чест за вас, мила моя.

Елизабет измърка доволно:

— Стига. Хубавата й малка главица ще се пръсне от гордост. Но това наистина е вярно — плаках от радост. И съм щастлива да видя, че това ужасно преживяване не ти се е отразило. Напротив, дори изглеждаш още по-красива.

— Благодаря, Ваша Милост.

— Преживяла си доста тревоги, нали? Онова проклето момиче да убие Едмънд в дома ти, а ти да бягаш в бурята и да раждаш съвсем сама…

— Не бях сама, Ваша Милост. Спаси ме Колин Колрейн.

— Същото чух и аз. Изглежда, ще трябва да бъда мила с него и да забравя своите сръдни. Къде е той? Доведете го, за да приключим тази работа.

— Няма го тук.

— Така ми е по-леко. Лестър се опитва да ме убеди да възстановя имуществото му и аз се замислям над предложението му. Какво ще кажеш за това, Ариана?

— Ваша Милост, това ще ми достави огромна радост. Колин е превъзходен човек, на когото може да се разчита в беда.

— Хм, вероятно си права, ще си помисля за това. Една кралица винаги се нуждае от силни и надеждни хора. Но между другото много съм любопитна да чуя нещо за нощта, в която Едмънд умря, както и за твоето дълго отсъствие.

Ариана усети как пребледнява.

— О, мила, не исках да те притеснявам. Сигурно е много мъчително да говориш за това.

— Искам да ви разкажа, Ваше Величество, но ще ви разочаровам за Едмънд. Знам, че много го ценяхте.

— Ха! Не ценя нито един мъж, освен, разбира се, моя началник-кавалерия — граф Лестър.

— Беше страшно, Ваше Величество. Едмънд и Джудит поискаха подслон в замъка през онази нощ и аз, разбира се, им го дадох. Роб отсъстваше. Потушаваше някакъв пожар с хората си. Едмънд беше пиян, дойде в стаята ми късно през нощта и се опита да се възползва от отсъствието на мъжа ми…

Очите на Елизабет се разшириха.

— А ти бе в напреднала бременност? Мръсник такъв!

— Да, той беше извратен. Дори настояваше Джудит да гледа всичко това.

Елизабет леко пребледня. Това й напомни за уговорката, която беше имала с Джудит.

— За да се защитя, аз го намушках с камата на съпруга си и избягах през тайния проход в стаята ми. Нямах друг избор, освен да избягам. Едмънд беше дошъл с много войници, които можеха да избият всички в замъка.

— Достатъчно, мила моя. Не е нужно да ми казваш повече. И аз бих постъпила така на твое място. Направила си каквото е било необходимо, за да спасиш и себе си, и нероденото си дете. Сега разбирам, че Джудит е имала сериозна причина да го убие. Бедното момиче, да умре така мъчително. Не разбирам само защо те нямаше толкова дълго, защо всички мислеха, че си умряла?

Ариана преглътна с усилие.

— Спомням си много малко от онова време. Когато паднах, съм ударила главата си. През по-голямата част от времето не помнех коя съм. Чак след няколко месеца възвърнах паметта си. Веднага след това Колин ме върна на съпруга ми в Евърли.

— Мила моя, толкова си млада, а си преживяла такива неща… Как е здравето ти сега? Напълно добре ли се чувстваш?

— О, да, Ваша Милост. Благодаря за вниманието.

Елизабет се обърна към Робърт:

— Е, млади човече, сигурно сте много щастлив, че я имате отново.

— Така е наистина. — Робърт дишаше спокойно, знаеше, че Ариана е в безопасност. — И съм горд, че нашата милостива кралица ни удостоява със своето присъствие.

— О, аз съвсем забравих повода за моето посещение. Разбрах, че днес е първата година от рождения ден на сина ви.

Роб кимна. Чудеше се какво бе намислила Елизабет.

— Идвам с подаръци. Едно пони от моите конюшни и голям замък близо до Уимбълдън.

Ариана ахна, изненадана от щедростта на кралицата.

— Ваша Милост, много сте великодушна.

— О, не, мотивите ми са изцяло егоистични. Уимбълдън е толкова близо до Лондон, че ще ми е по-лесно да ви посещавам там.

Очите на Ариана придобиха странен блясък.

— Ще ми бъде много приятно, Ваша Милост.

— Добре. Доволна съм. А сега ме заведи при твоя син. Време е двамата да се запознаем.

Ариана едва успяваше да прикрие ликуването си. Елизабет не представляваше вече никаква заплаха. Тя беше в безопасност. Каква ирония! Елизабет току-що бе дарила внука на Мери Стюарт със замък. Тя смяташе да се възползва добре от него.

Образът на майка й, застанала на ешафода, проблесна в съзнанието й и я изпълни с омраза към Елизабет. От този замък щеше да отмъсти на надменната кралица и един ден… щеше да накара Елизабет да падне на колене.

Роб тръпнеше тревожно, като гледаше кралицата и Ариана заедно. Знаеше каква омраза таеше в сърцето си неговата съпруга и колко силно желаеше да отмъсти за смъртта на майка си. И макар да се беше заклел да я остави сама да направлява живота си, това се оказа непосилно за простосмъртен като него. Щеше да й се посвети всецяло и да се грижи за нейната безопасност до края на дните си.

„О, Боже, дай ми сили!“ — промълви тихичко Роб.