Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (3)

2.

Вечерята днес беше пай с гълъбово месо. Ариана разбра това само защото майка й го беше споменала. Не усещаше вкуса на храната и напълно бе изгубила апетита си, откак видя Робърт и Джудит заедно. Стомахът я присвиваше, като си представеше как Роб държи Джудит в прегръдките си. Стана от масата без извинение, изтича в стаята си и заплака.

Сибил и Питър се спогледаха разтревожено.

— Питър, докога трябва да продължаваме така? Този двойствен живот си казва своето и вреди на Ариана.

— Знам. И на мен ми е противно, но докато нашата кралица не бъде освободена и не се завърне в Шотландия, Ариана трябва да остане момче. Свободата й, а може би и животът й зависят от това.

— Това е вярно, но е много тежко да живееш, като пазиш такава тайна. О, Питър, как ми липсват любимите ми планини! Ние сме родени и отгледани в Шотландия и наистина копнея да подишам сладкия й въздух отново.

— Шшшт! Детето не трябва да чуе.

— Какво лошо има в това? Тя знае, че обичаме родната си земя. Цялото село го знае. Всички, както и тя, смятат, че не можем да се върнем заради някаква родова вражда.

— И трябва да продължават да мислят така.

Ариана чу шепота на родителите си, тъй правеха всяка вечер. Питаше се какво ли имаше да си говорят след толкова много години заедно. Ставаше й приятно, като виждаше, че съпрузите могат да бъдат любещи, внимателни и нежни един с друг след толкова време. Надяваше се някой ден да се радва на същото с бъдещия си съпруг. Не, не с кой да е мъж, а с Робърт. Не желаеше никого, освен него, но то бе същото, като да се моли да стъпи на Луната — толкова различен беше животът им.

Коленичи до леглото си и започна да се моли, но после спря и сбърчи бледото си чело. Какъв бе смисълът да се моли на Бог, който никога не я чуваше! Дори и когато бе на четиринайсет, невинна и радостна, че се превръща в млада жена със заоблени форми и с дълга златиста коса. Как само се гордееше с косата си! Затвори очи и си припомни деня, когато беше започнал омразният й живот на момче.

* * *

— Татко, недей! Не ми режи косата! Тя е единственото красиво нещо, което имам.

Питър Трилби вдигна ножа към дебелата златиста плитка, която лежеше върху грубата му длан.

— Казах ти, дете мое, че е за твое добро. Един ден ще разбереш и ще ми бъдеш благодарна. — Като се вгледа в пълните й със сълзи очи, гласът му омекна. — По-добре херцогът да те сметне за момче, когато отидем в замъка Норбридж. Така няма да ти се наложи да страдаш, обезчестена от човек, който смята, че всяка привлекателна девица в областта му принадлежи.

— Не, татко! По-скоро ще легна с него, отколкото да загубя чудната коса. Всичко друго е по-добро от това.

Питър дръпна плитката на Ариана.

— Прощавам ти за безсрамните думи, понеже знам колко наивна си всъщност. Нямаш представа какво означава това. Този човек носи заразата, която кара мъжете да ослепяват или да полудяват, а същото важи и за тези жени, които са спали с него. Не бих те осъдил на такава участ. Ще бъдеш мой син и херцогът никога няма да узнае, че неговият главен соколар има красива млада дъщеря!

Ариана изохка от ужас, когато баща й започна да реже дебелата плитка, и съвсем онемя, когато я положи в скута й. Гледаше я като мъртво дете. Щом посегна да докосне косата си, която сега едва покриваше ушите, сълзите потекоха по бузите й. Имаше странното усещане, че това не е нейната глава, а нещо леко, което вятърът ще отнесе.

— Не мога да го понеса, искам да умра.

Сибил Трилби бързо бе притичала да прегърне детето си.

— Ариана, Розов листец, не бъди тъжна. Няма да бъдеш момче за дълго. След няколко години…

— Няколко години! Не мога да издържа дори няколко часа. Защо, татко? Защо? Ако не беше станал соколар на херцога, това нямаше да се случи.

— Голяма чест е, дете мое, да бъдеш избран за главен соколар на такъв човек. Как бих могъл да отхвърля такова предложение? Сега си нещастна, но когато заживеем по-добре в Норбридж, ще бъдеш щастлива.

Ариана съзря отчаянието в бащините си очи. Разбра, че той имаше по-важна причина да я прикрива, както и че беше безполезно да го разпитва за нея.

Погледна сбръчканото му лице, после нежните черти на майка си. Баща й имаше кестенява коса и червеникава брада. Беше едър и набит, с яки ръце, които сръчно водеха хищните птици. Майка й беше висока и стройна, с гарванова коса — нейна пълна противоположност. Не приличаше на никого от тях, защото нямаше от тяхната кръв.

Като малка й бяха казали, че северният вятър я донесъл на Сибил и Питър върху листец от розов цвят. Това й беше прозвучало така приказно вълшебно, че бе задоволило любопитството й за години напред. Но когато порасна, пожела да узнае истината, защото без нея се чувстваше като дете на вятъра — без корени, без същност.

Бяха й казали, че истинската й майка е тяхна скъпа приятелка, принудена да се откаже от детето си заради обстоятелства, които Питър и Сибил не искаха или не можеха да обяснят.

Вече от години Ариана се чудеше как ли изглежда майка й. Представяше си я като важна и красива дама, също като в стиховете, които Сибил често й рецитираше, когато беше малка. Една изискана дама с пръстени по ръцете, яхнала бял жребец.

Съдбата беше така несправедлива: ако можеше да се облече като благородничка, тя щеше да привлече вниманието и любовта на всички, включително и на майка си, която я беше родила, а след това — изоставила.

* * *

— Псст! Врабец!

Този шепот прекъсна размислите на Ариана. Сърцето й подскочи. Дали не беше Робърт? Той често й носеше парчета месо или питка от своята вечеря. Тя скочи към прозореца.

— Аз съм! Уил.

Ариана видя да се подава русата глава на Уил и преглътна разочарованието си.

— Уил, какво правиш тук?

Главата на Робърт се показа до тази на Уил.

— И аз това го питам. Но той настоява да дойдеш с нас.

— За какво? — попита Ариана, въодушевена от присъствието на Роб.

— За моя подарък. Никога не е твърде късно човек да получи подарък. На вечеря татко ми каза, че в конюшнята ме очаква подарък за рождения ми ден. Смятаме да видим какво е. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Нов подарък? Рожденият ти ден беше преди три дни.

Ариана завиждаше на Уил за ежегодните празнични чествания по случай рождения му ден. Нейният беше на седми септември, само два дни по-късно, но никой не знаеше и не го беше грижа.

— Вярно е, но баща ми още празнува. Идваш ли?

Ариана долови слабия дъх на вино и разбра, че Уил бе малко пийнал, но поне не беше пиян, както го беше забелязвала често напоследък. Защо пък да не иде с тях? И най-вече — как би могла да пропусне възможността да бъде с Роб! След отвратителното държане на лейди Джудит следобеда беше решила, че той ще прекара вечерта с тази прилепчива девойка. Това, че не беше с нея, й даваше надежда, че годежът им можеше и да не се състои.

— Добре, хайде да видим този твой загадъчен подарък. Гарантирам ти, че е кавалерийски кон, висок седемнайсет педи. — Ариана излезе през прозореца. — Но как изобщо ще го видим в тъмното?

— За всичко е помислено. Татко каза, че ще има достатъчно светлина.

Така и беше. На пода на конюшнята бяха наредени фенери от кована мед, от които струеше светлина. Тримата се огледаха учудено, търсейки подаръка на Уил. Не се наложи да чакат дълго.

От най-тъмния ъгъл на обора ги извика дрезгав женски глас:

— Време е, Ваше Благородие. Току-виж, умряла съм от студ.

Тримата се спогледаха и вдигайки рамене, се отправиха нататък. Спряха като заковани пред странната гледка, която ги очакваше. Привлекателна млада жена стоеше на покрития със слама под чисто гола, като изключим хартиените конски уши, завързани за главата й, и кожената каишка на талията, от която отзад висеше опашка от конски косми. По раменете й се спускаше буйна и къдрава червеникава коса.

— Не очаквах да сте трима — заоплаква се Лютиче. — Херцогът каза да забавлявам сина му, това е всичко. Щях да поискам повече, ако знаех, че ще бъдете толкова много.

Съвзели се от изненадата, Уил и Роб започнаха да се кискат, но Ариана стоеше с отворена уста и не можеше да продума.

Лютиче също се разсмя, въртеше задник така, че опашката се фръцкаше изкусително насам-натам.

— Кой буен жребец ще яхне пръв кобилката, а?

— Опитай, Роб. Като я гледа човек, май няма да съжаляваш.

Робърт се засмя насила.

— Не, Уил, тя си е само твоя. Но за нищо на света няма да пропусна това зрелище. Почвай, човече. Яхвай червената си кобилка. Подаръкът е за теб. Врабеца и аз ще гледаме и ще оценяваме твоята мъжественост.

Уил погледна приятеля си и изведнъж изтрезня.

— Мисля, че и ти трябва да опиташ, Роб. Така ще станеш мъж.

Робърт настръхна.

— Когато почувствам нужда да го сторя, няма да искам позволение от теб, Уил, нито пък от някой друг.

Уил усети напрежението в гласа на Роб и млъкна. Той беше най-добрият му приятел, а и темата беше съвсем деликатна, особено като се имаше предвид начинът, по който се държеше в присъствието на Врабеца.

— Съвсем правилно. Стой и гледай! Мисля, че има на какво да се научите и двамата.

Робърт мина зад Врабеца в душния ъгъл, а в това време Уил махна маската от главата на Лютиче и я дари със сочна целувка по устата.

Ариана седеше като попарена. Още щом зърна екзотичната червена кобила, както я нарече Роб, стомахът й се сви. Искаше й се да се обърне и да избяга, но усети ръката на Роб върху рамото си и разбра, че трябва да остане.

Опита се да се отпусне, но беше невъзможно. Уил събличаше дрехите си с помощта на голото момиче и ги хвърляше където му падне, а Роб стискаше раменете й и топлеше с горещия си дъх тила й. Съвсем гол, Уил се разсмя и започна да препуска в галоп из обора като истински жребец.

Неспособна да отвърне поглед, Ариана наблюдаваше как Уил играеше с момичето…

Обхвана я странно усещане, проумявайки, че сигурно това беше приятно и на Лютиче.

В същото време Ариана почувства дъха на Робърт във врата си.

Всякаква представа за време и място изчезна, докато наблюдаваше как Уил дръпна Лютиче на земята и падна отгоре й.

Неочаквано я обхвана импулсивно желание да се допре до Робърт. Неспособна да се овладее, тя се притисна към него. Роб стисна раменете й болезнено и изведнъж я отблъсна напред.

Когато стъпи на крака и се огледа, него вече го нямаше. Досещаше се какво беше почувствал. Как можеше да не я разбере, когато телата им се бяха притиснали! Но знаеше, че никога не можеше да му каже истината. Не и след това, което бе видяла. Не и след като бе разбрала какво можеше да очаква, ако разкриеше истинската си самоличност.

Видя през премрежените си от сълзи очи как Уил обува панталоните си и отпраща Лютиче. Голото момиче се загърна с някаква пелерина и тръгна. Маската и конската опашка останаха захвърлени на земята.

Уил си обуваше ботушите, внимателно обмисляйки какво да каже на Врабеца. Изправи се и започна:

— Роб не издържа на гледката, така ли? Какво да правим с него, Врабец? И с това негово странно влечение към теб?

Като се приближи към Врабеца, забеляза, че той плаче.

— Хей, какво има? Да не плачеш като жена?

Като се разрида шумно, Ариана отвърна:

— Да, като жена. Точно като жена, защото съм такава по рождение.

Изражението на Уил не се промени ни най-малко. Той посегна и като хвана брадичката й в шепа, я вдигна леко нагоре, за да надзърне в очите й.

— По дяволите, напълно ти вярвам. Когато видях как гледаш нашата гола кобилка, ми мина през ум, че сигурно си жена, но бързо отхвърлих тази мисъл като твърде невероятна. Нищо не разбирам. Защо, Врабец? Защо се правеше на момче?

Освободена от лъжата, която беше принудена да крие толкова дълго, Ариана се разрида още по-силно.

— Не беше по мое желание. Татко ме накара да се обличам като момче, за да ме предпази от… развратния ти баща и ужасната зараза, която разпространява.

Лицето на Уил изведнъж помръкна.

— Значи… това било. А ето ме и мен сега, вървя по неговите стъпки, въпреки че се заклех да не го правя. Божичко, Врабец, едва в този момент разбирам колко ниско съм паднал и колко много приличам на баща си.

— Уил, това не е вярно. Въобще не приличаш на баща си. Още не е съвсем късно за теб, ти си едва на седемнайсет. Животът тепърва ти предстои.

— Ами ти, мили ми Врабчо? Животът е твърде кратък, за да се отказваш от любовта, която очевидно изпитваш към Роб и която той споделя. Кажи му — още тази вечер. Помогни на бедния човек в нещастието му.

Ариана избърса сълзите си.

— Не, никога не мога да му кажа, а и ти не трябва да го правиш. Не и след като те видях с Лютиче. Не искам да бъда като нея — да се любя върху пода на конюшнята. Искам да се омъжа за човека, когото обичам, а това не е възможно. Робърт е благородник и един ден ще бъде граф. Не може да се ожени за момиче, което не е от ранга му. Това просто не е прието. Не мога да му бъда нищо повече от любовница, която ще му ражда копелета. Не бих водила такъв живот заради никого, дори заради Роб. По-добре никога да не научи, за да избегна тази съдба. Разбираш ли ме?

— И още как! Кръвта ми направо кипва, като си представя Роб женен за моята сестра — никаквица. Заслужава съпруга с чисти помисли и действия, какъвто е самият той. Макар да е навършил осемнайсет, още е девствен. Можеш ли да си го представиш женен за мръсница, която е спала с безброй мъже и вечно незадоволена, се е намъкнала дори в моето легло?

Ариана зяпна от ужас.

— Уил, не може да говориш сериозно! Разбира се, че лейди Джудит не би спала с брат си.

— Невинността ти ме кара да се червя от срам. Ще ми се да не беше вярно, но е истина. Прелъсти ме, когато бях едва на четиринайсет и оттогава се чувствам като обречен.

— О, Уил, на това ли се дължи тъгата, която така често забелязвам в очите ти? Не трябва да се виниш. Бил си твърде млад, за да съзнаваш какво правиш.

— О, стига, не искам да говорим повече за това. — Той насилено се усмихна. — Имам една идея, която ще ти хареса. Ще идем в спалнята ми и…

— Спалнята! О, Уил!

— Не, не, нямам това предвид. Искам да те видя облечена като дама. Ще вземем дрехите на сестра ми.

Ариана се хвърли и го прегърна.

— Дрехите на сестра ти? Наистина ли? Кадифената рокля, украсена с перли, или онази от златоткания плат? Хайде да го направим! Сега!

Уил се засмя.

— Нали ти казах, че идеята ми ще ти хареса.

И като я стисна за ръка, той я измъкна от конюшнята с такива крачки, че тя едва успяваше да върви с него.

Сърцето й биеше лудо. Прекосиха бързешком двора и като влязоха в замъка, изкачиха стълбите към спалнята на Уил. Тя влезе трепереща и почти подскочи, когато Уил затръшна тежката дървена врата зад нея.

Очите й се стрелкаха из стаята, но щом попаднаха на балдахиненото легло, лицето й светна. Легло! Истинско пухено легло, какъв лукс! Захласната в прекрасните украшения, забрави всякакъв страх. Накрая изтича до леглото да докосне с ръка пищната покривка.

Уил се смееше, виждайки благоговението в очите й.

— Иди, пробвай го! Тръсни се върху него, ако искаш. Ще се върна веднага.

И като се отправи към големия гоблен, който почти изцяло покриваше едната стена, Уил изчезна зад него.

— Чакай! Не отивай! Ами ако някой дойде, докато те няма?

Уил подаде глава иззад завесата.

— Никой не влиза в стаята ми без позволение. Няма да се бавя. Тук отзад има един таен коридор до стаята на Джудит. Още от деца свикнахме да го използваме.

— Но ако тя те види? Как ще обясниш желанието си да вземеш нейни дрехи?

— Не си е легнала още. Не би го направила, докато Роб е в замъка. Сигурно се разхождат на лунна светлина в момента.

Думите му никак не я успокоиха. След сцената в конюшнята Роб беше уязвим, можеше да стане лесна плячка за Джудит. От тази мисъл изпита особено безпокойство и отиде до големите сводести прозорци. Погледна нощното небе, сетне очите й се преместиха долу върху градината. Дали Робърт беше сега там? Дали държеше Джудит в прегръдките си? Напрягаше очи в мрака, но нищо не можеше да различи. Изведнъж усети нечия ръка на рамото си и веднага се обърна.

— Ето, пробвай тази.

Уил й подаде пищна алена рокля от кадифе, украсена със златна бродерия. Нозете на Ариана се подкосиха — никога не беше виждала нещо така красиво.

— О, Уил, ти си направил най-добрия избор. Мечтала съм за такава рокля всеки ден от живота си. Не мога да се сдържа да не я облека. О, ще трябва да ми помогнеш, не мога да развия връзките, които стягат гърдите ми.

— Ето как си крила своята женственост.

Без да се бави, Уил хвана долния край на ризата й и преди Ариана да се усети, я измъкна през главата й и я запрати на леглото. После започна нетърпеливо да развързва лентите плат, с които беше стегната.

— Бедният Врабец, да търпиш това нещо всеки ден! Сигурно е страшно неудобно.

Когато последната лента плат падна, Уил затаи дъх пред омайната гледка, която можа да зърне, преди тя да се прикрие с ръка.

— Да криеш такава красота е повече от грях. Заклевам се в меча си, Врабец, ти си прекрасна. Може ли да те видя само за малко? Обещавам, че няма да те докосвам.

Ариана бе трогната от пламенните думи и от възхищението, което прочете в очите му. Ето какво значело да се чувстваш момиче. Като преглътна с усилие, тя кимна. Желаеше да се усеща истински женствена колкото може по-дълго време. Пое дълбоко дъх и като потрепери, пусна скръстените си ръце и се откри.

Заля я вълна на доволство, виждайки възторга в очите на Уил. За един кратък миг тя можеше да се окъпе в блясъка на своята женственост, можеше да разбере какво значи да ти се възхищава мъж. След два дни ставаше на шестнайсет, но за пръв път в живота си осъзнаваше колко прекрасно бе да си жена.

Уил вдигна поглед към очите й. С усилие се сдържаше да не вдигне ръце. Макар че повече от всичко го желаеше, не можеше да не оправдае доверието на девойката.

— Благодаря, Врабец, за оказаната чест.

Тя се усмихна срамежливо.

— Името ми е Ариана.

— Ариана… прекрасна, прекрасна Ариана.

Очите му отново се плъзнаха по нея, сякаш искаше да я изпие с поглед, преди да се е покрила с аленото кадифе. Когато роклята се опъна по снагата й, той мина зад гърба й, за да я завърже с треперещи ръце.

Ариана усети как роклята я стяга: първо в талията, после все по-нагоре, докато накрая гърдите й леко се повдигнаха. Едва дишаше, но това нямаше никакво значение. Нищо друго нямаше значение, освен усещането на роклята върху тялото й, нейната тежест, гладката повърхност на плата. Приглади с ръце полата и се обърна усмихната към Уил в очакване на преценката му.

Той малко отстъпи, за да я огледа по-добре.

— Господ да ни е на помощ, Ариана. Никой мъж не би могъл да ти устои. Сега разбирам защо баща ти те е скрил в момчешки дрехи.

Сърцето й се изпълни с безкрайна радост, а когато Уил извади някакво месингово огледало и го постави пред нея, за да се огледа, в очите й блесна влага. И сълзите започнаха да се стичат по страните й…

Ариана се втренчи в захлас и изведнъж бузите й пламнаха с цвета на роклята. Нима това наистина беше тя? Тази красива млада дама?

— Това е сън, нали? Скоро ще се събудя и ще се видя отново в панталони и риза. О, Уил, не искам да се събуждам, не искам този сън да свърши!

Уил гледаше тази изтънчена красота, зачервеното от вълнение лице и накрая я прегърна.

— Ех, да можех да изпълня желанието ти! Сама разбираш, че и синът на херцог не е в състояние да промени света за един ден.

Тя вдигна глава от рамото му и срещна светлите му сини очи.

— Благодаря ти, Уил, че ми даде възможност да се докосна до мечтите си, макар и само за една нощ.

— Една нощ? Не, Врабец, когато решиш, винаги можеш да идваш в стаята ми и да пробваш дрехите на Джудит. Другия път ще бъде новата виолетова рокля и перлите… О, да, другия път ще вплетем перли в косите ти и…

Ариана отново отпусна глава върху рамото му и силно го прегърна.

— Лорд Уилям, вие сте по-добър човек, отколкото предполагате. Един ден ще станете най-добрия херцог, който Норбридж е познавал.

Уил долови доверието и обичта в гласа на Ариана и почувства, че би могъл да бъде този човек. Кой знае, може би все пак още не беше твърде късно.

* * *

Ариана не можеше да заспи. В съзнанието й непрекъснато изплуваше образът й в красивата рокля. Когато червеното кадифе най-после започна да избледнява, изплува друг спомен — невероятният миг, когато Уил гледаше в захлас голотата й. Лицето й отново пламна от смущение. Колко дръзко от нейна страна — да се разголи по такъв начин. Защо го беше направила?

Защо наистина? Прикована от магията и очарованието на този прекрасен миг на задоволство от нейната женска същност, тя не би могла да постъпи по друг начин.

А докосването на Роб, съвсем леко и същевременно така красноречиво, бе пробудило у нея неподозирани досега чувства. Сърцето я присвиваше, щом си спомнеше ужасния момент, когато я отблъсна, смятайки, че се е допрял до момче. Беше толкова добър и почтен. Как ли се е срамувал! Само ако можеше да разбере…

Еуфорията й премина като утринна мъгла и тя отново се почувства нещастна и самотна. Беше немислимо — никога нямаше да принадлежи на Робърт или на неговия свят. Съзнавайки това, Ариана се опита да заспи, за да избегне обгърналата я мъка. За жалост, мъката я последва и в сънищата й.

Робърт седеше с царствена осанка на черния си жребец, облечен в сребристи доспехи, които ярко блестяха на сутрешното слънце и почти я заслепяваха. Тя бе застанала встрани на прашния път и той я погледна печално, преди да пришпори коня си и да препусне бързо напред. Чуваше чаткането на копита, хладния звук от удрянето на метал в метал. Но вместо да заглъхва, звукът ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая тя се стресна и се събуди. Не беше сън! Продължаваше да го чува! Ариана изтича до прозореца и като надникна навън, видя Робърт начело на колона от въоръжени конници, облечен, както го беше видяла в съня си. Яхнали коне с разноцветни конски сбруи, рицарите държаха знамена в синьо и златисто, които плющяха над главите им.

Тя бързо навлече момчешките си дрехи и изтича навън, но беше вече късно. Почти не го различаваше в далечината. Беше си тръгнал, без да може да се сбогува с него. Стоя, докато конниците се скриха от погледа й. Щеше да остане още дълго време така, ако не беше баща й, чиято ръка усети върху рамото си.

— Е, Розов листец, лорд Робърт дойде при нас като едва оперено пиле, но си тръгва като горд сокол. Видя ли как стоеше на коня? Вече е мъж, с мъжки задължения и отговорности. Съобщиха му, че баща му паднал лошо от коня си и предал богу дух. Лорд Уоруик вече е новият граф Евърли.

На Питър не убягна мъката, изписана върху лицето на Ариана.

— Хайде, имаме доста работа, трябва да се погрижим за ястребите. Ти си им нужна, момиче.

Ариана тръгна с натежали като олово крака, оставяйки се на баща й да я заведе обратно вкъщи. Майка й сложи на масата пред нея купа с овесена каша и я подкани да яде. Потънала в скръб, Ариана едва преглъщаше. Дали Робърт я мразеше след случилото се в конюшнята? Дали заради това не се сбогува с нея?

След закуска тя се зае с обичайната си работа в птичарника. Познатата остра миризма и звуците, които птиците издаваха, докато ровеха в перата си или пък точеха нокти на прътите си, й действаха успокоително. Тук можеше да забрави жестокостта на света, който я принуждаваше да се предрешава като момче и я лишаваше от живота, който желаеше да води.

Погълната от работа, тя не чу леките колебливи стъпки иззад гърба си, но усети нечие плахо потупване по рамото.

Обърна се и се озова лице в лице с Лютиче — вече прилично облечена в простите селски дрехи на краварка.

— Извинявай. Изплаших ли те, Врабец? Нямаше да дойда, но ми наредиха да ти предам това.

Ариана се вгледа в предмета, който Лютиче държеше, и сърцето й лудо заби.

— Камата на Робърт! Как се е озовала в теб?

— Лорд Робърт ми я даде тази сутрин, преди да тръгне.

— Била си с Робърт тази сутрин? Къде? В неговата спалня ли?

Лютиче зяпна от изненада и като се опитваше да сдържи сълзите си, извика:

— Не е това, което си мислиш. Случайно бях в конюшнята, когато оседлаваше коня си. Каза ми да ти я дам. Питах го няма ли да има някаква бележка, която да предам, но той отвърна, че няма и добави, че ще разбереш какво означава всичко. Само това се случи, кълна ти се.

Сияеща, Ариана взе камата от ръката на Лютиче и я притисна към гърдите си, без да се съобразява, че едно момче не би постъпило така. Робърт се беше сбогувал все пак. Не бе намразил Врабеца и му показваше, че все още бяха приятели. Очите й се напълниха със сълзи и тя рязко се обърна, за да ги скрие от Лютиче.

— Е, аз да те оставям… Зная, че имаш по-важна работа от това да говориш с такива като мен.

Ариана долови обидата в гласа на Лютиче и се обърна към нея.

— Лютиче…

— Не е нужно да казваш нищо. Зная за каква ме смяташ след… снощи. Но повярвай ми, никога нямаше да го направя пред теб, ако знаех, че си момиче.

Ариана зяпна от изненада.

— Какво?

Лютиче гледаше в пода и неспокойно ровеше сламата с босите си крака.

— Снощи не си тръгнах веднага от конюшнята, а се промъкнах в съседния обор и чух всичко, което си говорихте с лорд Уилям. Но не се тревожи. Няма да кажа на никого и ще се опитам да не ти се мяркам пред очите. Ясно ми е какво може да изпитваш към мен.

Ариана стисна ръката й.

— Лютиче, не те презирам. Как бих могла? И двете правим всичко, което е по силите ни, за да оцелеем. Знам колко тежка работа вършиш, за да помагаш на майка си да се справя с децата, без мъж в семейството.

Очите на Лютиче се насълзиха.

— Вярно е. Мама ражда бебета толкова често, колкото се котят котките. И все от различни мъже. Не искам да бъда като нея, кълна се. Но парите, които вземам от мъжете, осигуряват прехраната ни.

Лютиче вдигна крайчеца на престилката си и взе да бърше очи.

— Не знаеш колко пъти съм тръгвала да бягам. Но къде да ида? Какво мога да правя, за да си изкарвам прехраната? Аз съм само една краварка. И никога няма да бъда нещо друго.

Като избърса сълзите си, Лютиче изведнъж изправи глава.

— Трябва да тръгвам. Време е да осоля сиренето.

Ариана посегна и я докосна по рамото.

— Няма нищо лошо в това да си поплачеш. Имаш достатъчно причини. Ако някога ти е нужна приятелка — аз съм тук. Запомни това.

Лютиче се вгледа в очите на Ариана и разбирайки, че тя говори съвсем сериозно, срамежливо се усмихна.

— Благодаря ти, Врабец. Ще го запомня.

— Моля те, наричай ме…

— Не, не ми казвай името си. Така не мога да сбъркам и да те издам.

Останала сама в птичарника, Ариана отново изпадна в мрачна печал. Не беше в по-различно положение от Лютиче. Какъв смисъл имаше да мечтае за Робърт, когато не би могла никога да се надява, че ще я обикне!