Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (28)

28.

Времето тази сутрин не беше за разходки. Влажен и смразяващ вятър продухваше бойниците на замъка. Но Роб не съзнаваше това, времето изобщо не го интересуваше. Обхванат от черни мисли, той почти не знаеше къде се намира. Гледаше надолу през парапетите пред себе си, но виждаше само лицето на Ариана.

Така го завари и Уил.

— Роб! Ела с мен долу в голямата зала, там е приятно и топло.

— О, Уил! Какво правя тук, когато вътре, освен топлината, е и твоята приятна компания? — После добави, като се опитваше да придаде весели нотки на гласа си: — Как си, Уил, приятелю? Не те виждам често напоследък.

— Зает съм с ухажването на една млада лейди. Но за това ще ти разкажа, след като се стоплим.

Роб беше слязъл до половината на стълбището, когато осъзна какво беше казал Уил.

— Намерил си си жена, така ли? Много добре. Страшно е да си самотен.

Влязоха в голямата зала и се насочиха към една от масите край огъня. Седнаха с гръб към него, за да усещат топлината.

— Не осъзнавах колко ми е било студено досега — каза Роб и се намръщи. — Трябва да се отърся от това си състояние. Изглежда, разпадам се на късчета, без да знам защо.

— Не знаеш ли, Роб? За бога, току-що разбра, че жената, която обичаш, е жива. Разбира се, че ще се вълнуваш, та кой не би се вълнувал!

— Значи ти знаеш? Не помня да съм те видял при посрещането вчера. Сигурно защото бях в такова състояние, че не можех да забележа никого, освен нея и сина си. Представяш ли си, Уил! Имам син! Трябва да го видиш. Той е… Всъщност ти си го виждал. Онзи път в къщата на Колин. Детето на пода беше моят син.

— Знам, Роб… Знаех това още тогава.

— Какво?

— Видях Ариана в онзи ден. Открих я, когато излязох навън.

Роб потисна гнева си, за да не би някой друг да чуе разговора им, но не можа да скрие червенината, която изби на лицето му.

— И ти го скри от мен? Боже мили, мислех, че си ми приятел!

— Роб, аз наистина съм ти приятел, но освен това съм и приятел на Ариана. Тя ме помоли да не ти казвам. Искаше да те защити, да те предпази от кралицата.

— Защо ми казваш това сега? Щях да съм много по-добре, ако изобщо не знаех.

— Ще разбереш след малко, след като те запозная с моята съпруга. — Уил погледна към другия край на стаята към една дребна фигура, която чакаше тревожно до вратата за параклиса.

Тя се приближи към съпруга си, усмихвайки се свенливо.

Роб все още се мъчеше да разбере това, което му беше казал Уил, когато погледна нагоре и видя Фелисити.

— Съпруга?

Когато Фелисити се приближи, Уил стана на крака. Роб последва примера му.

— Както разбирам, двамата се запознахте в колибата в гората — тихо каза Роб.

— Аз съм сестра на Колин Колрейн, сър. Надявам се, че ще ми простите, задето се престорих на…

— Нямам нищо против теб, Фелисити. Започвам да свиквам с двойствеността. Изглежда, такъв е светът сега. Нищо не е това, за което се представя… — Той още не беше свършил, когато в залата влезе Ариана с Робин на ръце. Един от рицарите я охраняваше.

За известно време се възцари тишина. След това залата като че ли изведнъж се изпълни с глъч, защото всички заговориха едновременно. Ариана погледна към Роб, но не се приближи към него.

Уил разбираше какво чувстваха Роб и Ариана. Отиде към нея и като пое Робин, заведе я при Роб и Фелисити.

— Ариана, виж кой е тук.

— Фелисити!

— Вече Фелисити Лъдлоу. Послушахме съвета ти, оженихме се веднага, за да не губим напразно малкото ценно време, с което всеки от нас разполага на този свят. — Фелисити погледна към Роб с надеждата, че думите й са попаднали на мястото си. Сигурна беше в това, ако се съдеше по начина, по който той гледаше Ариана.

Ариана прегърна Фелисити с насълзени очи.

— Това е чудесна новина. — Тя се обърна към Роб, за да разбере отношението му към това събитие. Той я гледаше втренчено. — Радваш ли се за Уил, Робърт?

Роб не отговори, а продължи да я гледа.

Уил се намеси и наруши неловкото мълчание.

— Ето, Роб, дръж сина си. Мисля, че се нуждае от преобличане.

Фелисити се изкикоти и взе Робин от Уил.

— Не можеш да очакваш, че един високопоставен благородник ще вземе да преоблича бебе, нали? Ако обичаш, покажи ми къде, аз ще го оправя.

— Не, Фелисити — каза Ариана и взе детето. — Остани със съпруга си, аз ще се погрижа за малкия.

Тя се обърна и почти се сблъска с Джудит. Погледна я за миг в очите, усмихна се извинително и излезе.

Джудит пребледня като платно, не беше очаквала да види Ариана толкова скоро. Като видя, че Уил е прегърнал някаква млада жена, тя пребледня още по-силно.

Уил понечи да каже нещо, но Джудит не изчака да чуе думите му. Заслепена от ярост, избяга от залата.

— Какво става? — попита Фелисити. — Сестра ти от мен ли се разстрои?

Уил я прегърна силно.

— Не знам. Но ще ви призная, че съм загрижен за нея. Тя се държи все по-странно. Мисля, че е време да я върна обратно в Норбридж. Там, при баща ни, може би отново ще стане предишната Джудит. А и крайно време е да си идем вкъщи. Време е да създадем наше семейство. Харесва ми да те гледам с бебето на ръце.

Фелисити поруменя и сведе очи.

Ариана беше доволна, че не беше с останалите. Още не беше готова да приеме факта, че животът продължаваше, независимо от това колко много трагични неща й се бяха случили. Майка й беше мъртва и въпреки това на света продължаваше да има радост. Изведнъж й се прииска да остане насаме със скръбта си. Отвори вратата и извика един от стражата.

— Ще предадеш ли на съпруга ми, че няма да слизам долу за закуска?

— Да, милейди. Да кажа ли на готвача да ви донесе закуската горе?

— Да. Така ще е по-добре. Благодаря ти.

Като видя рицаря да влиза в залата без Ариана, Роб почувства как сърцето му трепна. Искаше да бъде с жена си. Не можеше да се насити да я гледа — сега, когато знаеше, че тя е тук. Потърси Колин в залата, за да подхрани гнева си, но него го нямаше. Да не би да е с Ариана? Той се запъти към вратата, но се спря, като го видя да говори с двама от слугите.

Колин забеляза Робърт и поведе слугите към него.

— Робърт, разпитвах за смъртта на Едмънд и открих една интересна подробност. Знаеш ли, че малък скъпоценен камък, мисля — аметист, е бил намерен в една от раните на Едмънд?

— Да, това ми е известно. Най-вероятно е бил изкъртен от дръжката на камата, с която е бил убит.

— Къде е тази кама?

— Не знам, сигурно убиецът си я е прибрал.

— Ако изобщо е напускал това място.

— Какви ги говориш, Колин? Да не би да искаш да кажеш, че убиецът на Едмънд е някой от замъка? Това е смешно!

— Така ли мислиш? А защо трябва да е някой извън замъка?

— Защото всички смятаха, че Ариана е била отвлечена… — Очите на Роб се разшириха.

— Сега разбираш защо, нали? Сега, когато знаеш, че Ариана не е била отвлечена, а е избягала, твоята версия отпада. По-разумно е да се предположи, че убиецът е някой от замъка.

Роб поклати глава, размисляйки върху думите на Колин.

— У теб ли е още скъпоценният камък? — попита Колин.

— Струва ми, да. Някъде тук е.

— Много добре. Ако можем да намерим кама, на която липсва камъче от дръжката, значи ще открием убиеца.

— Мисля, че имаш право, Колин. Трябваше сам да се сетя за това.

— Не се укорявай, човече. Ти скърбеше за починалата си жена и не бе в състояние да помислиш за каквото и да било.

Роб погледна Колин в очите. Видя съчувствие в тях и си помисли, че Ариана поне е била с добър човек.

* * *

Мразовитата нощ се стори на Роб по-студена от всякога. Под животинските кожи би трябвало да му е топло, но вместо това чувстваше, че кръвта се вледенява във вените му. И не му стигаше това, ами съзнанието му се луташе нагоре по витите стълби към малката стая, където беше Ариана. Там имаше топлина. Там беше сърцето му.

Роб отхвърли завивките и стана от леглото, сърдит на себе си, че не може да заспи, нито пък да забрави как се чувстваше, когато спеше с жена си. Не можеше да я забрави дори когато вярваше, че е мъртва. Да не говорим за сега, когато знаеше, че е тук.

„Трябва да мисля как е прекарвала с Колин! — самоубеждаваше се той с горчивина. — Да мисля как ме е предала стотици пъти. Не, боже, не трябва да мисля! Само така мога да се откъсна от нея.“ Беше невъзможно, нищо не можеше да го спре да я желае.

Роб стана и се облече. Страданието му беше толкова силно, че не знаеше накъде върви, докато накрая се озова пред стаята й. Каза си, че е тук, за да зърне сина си. Да, точно така, искаше да види сина си. Без да каже нито дума, той даде знак на стражата да отвори и влезе в притъмнялата стая, като внимателно притвори вратата след себе си.

Бебето спеше непробудно в набързо направената детска кошарка под прозореца. Тръгна към него, след това промени посоката и воден от тънък сноп лунна светлина, отиде до леглото на Ариана. Меката светлина примамливо огряваше лицето й.

Ариана…

Роб коленичи край леглото й и се загледа в нея, омагьосан от прекрасните черти на лицето й. Колко пъти се беше взирал в нея! Бяха минали десет дълги месеца, но за него все едно че всичко бе станало вчера. Сега можеше да легне до нея, да я обгърне с ръце, като че ли нищо не се беше случвало.

Но не беше истина.

Тя го беше измамила. И то много пъти. Как изобщо можеше да й се доверява отново? Беше влязла в живота му с лъжа, беше наранила обичта и доверието му. Беше го изкусила да се влюби в нея, за да не се ожени за Джудит, и все пак… Като я гледаше сега, виждаше в лицето й само добрина, невинност и красота. Сякаш оставаше недокосната от всичко, което й се бе случило, сякаш не беше отговорна за нито едно от нещата, които я бяха сполетели.

Възможно ли беше всичко това да е истина? Нима беше невинна? Вероятно беше направила единственото нещо, на което бе способна, за да преживее злините, които я заобикаляха. Изобщо не можеше да си представи какво бе изживяла. През целия си живот той беше глезен, още от детски години всичко беше лесно за него. Как щеше да реагира той, ако му бяха отказани правата, които имаше по рождение? Какво щеше да прави, ако бяха екзекутирали неговата майка?

Вероятно й е била нужна страшно много смелост, за да присъства на екзекуцията на майка си. Трябвало е да бъде силна заради Мери. Знаеше със сигурност само едно нещо за Ариана — че тя е безкрайно вярна на тези, които обича. А тя го обичаше — достатъчно силно, за да го напусне и по този начин да го запази жив.

Робърт понечи да стане, обезпокоен от истината, която започваше да проумява. Страхуваше се, че ако разбереше защо беше постъпила така, щеше да я оправдае и да открие сърцето си пред нея, а това означаваше да се изложи на опасността отново да бъде наранен.

Ариана изохка тихо и замахна с ръка, сякаш да се предпази от някакъв въображаем удар. От движението нощницата й се разтвори и откри голите й гърди. Роб се наведе и затаи дъх.

Ариана започна да мята глава и да вика:

— Не! Не! Кръвта! Кръвта!

Роб изпита страшно желание да я вземе в прегръдките си, да я успокои, да прогони страховете й, но не можеше. Запъти се към вратата. Знаеше, че трябва да излезе, преди да е станало късно. Внезапно се обърна, отиде до леглото и я вдигна на ръце.

— Ариана! Успокой се! Аз съм тук. Никой няма да те нарани!

Думите му проникнаха през кошмара, тя отвори очи и видя Робърт — своя любим. Ръцете й мигом обвиха шията му и тя се притисна силно към него.

— О, Роб! Чувствах се ужасно без теб…

Той впи жадно устни в нейните с целия плам на таената си страст. О, Исусе, колко му беше липсвала! Повече не можеше да се спре, след като веднъж вече я бе докоснал. Той покри лицето й с целувки.

— Ариана… Розов листец… любима, живот мой! — мълвеше Роб.

Сълзите им се смесиха. Целувките му станаха по-страстни.

Роб обсипваше тялото й с целувки. Искаше я само за себе си. Покри я цялата със своя аромат. Ариана се вкопчи в него, като че ли животът й зависеше от това. И когато дойде върховният миг, тя почувства такава дълбока и силна любов към него, че заплака от радост.

Роб я погледна с блеснали очи и разбра, че каквото и да се случеше от сега нататък, те щяха да са заедно. Щеше да направи всичко, за да бъде щастлива и да я задържи до себе си. Съдбата ги беше отредила един за друг и никой, дори кралицата на Англия, нямаше да има достатъчно сила да разчупи свещената им връзка.