Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (26)

26.

Студеният въздух лъхна лицето на Ариана и тя се съвзе почти веднага.

— Връщаш се сред живите, нали? — Томас пусна момчето да стъпи на земята. — Не мога да кажа, че те виня, задето припадна. Ужасно е да те изпръска чужда кръв. По-добре ли си сега?

Ариана замаяно се огледа. Дрехата й беше опръскана с алена кръв. Отново я обхвана ужас. Чужда кръв? Не. Много по-страшно от това — кръвта на майка й.

— Наблизо ли си отседнал? Ще те изпратя дотам.

Като сдържаше сълзите си, тя измънка: „Контето“.

— Добре тогава, хайде.

Томас подхвана момчето под ръка, виждайки, че е слабо като новородено жребче, и тръгна с него надолу по улицата.

Някъде назад в тълпата Роб се блъскаше трескаво, за да си пробие път сред хората, излизащи навън. Той отчаяно се опитваше да стигне до другата страна на ешафода. Ариана! Трябваше да е тя, наистина беше тя! Знаеше го. О, боже, тя беше жива…

— Направете път! Пуснете ме да мина!

Когато най-сетне изплува сред морето от рицари и благородници и се озова от другата страна на ешафода, той започна да се вглежда в лицата сред тълпата, търсейки така скъпите черти на своята съпруга. Нямаше я там.

— Мили боже, не мога да я загубя отново.

Втурна се навън през вратата. Къде беше тя? Къде би могла да изчезне? Нима си беше въобразил всичко това? Изведнъж с крайчеца на окото си я зърна как изчезва зад ъгъла, придружена от някакъв едър рицар.

С вдървени крака и разтуптяно сърце Роб изтича нагоре до ъгъла и спря. Улицата беше пуста. Нима му се привиждаше? Сигурно. Ариана беше мъртва. Очевидно имаше халюцинации. Той се облегна на сградата и скри в ръце лицето си.

— Добре ли сте, сър?

Роб отвори очи и видя мъжа, който беше преди малко с Ариана. Не беше сън, щом той е действителен, тогава и тя беше истинска.

— Къде е тя? Къде я отведохте?

Мъжът го изгледа подозрително.

— Тя? За кого говорите, сър?

— Искам да кажа — момчето. Къде е момчето, с което беше преди малко?

Томас поклати глава.

— Май е по-добре да се приберете и да поспите.

— За какво говориш? Не съм пиян. Просто не съм виждал това момче много отдавна. Даже мислех, че е умряло.

— Умряло? — Томас погледна младия благородник отблизо и видя мъката в очите му. — Момчето е в онази странноприемница и ако не възразявате, ще ви посъветвам да пийнете нещо. И двамата изглеждате така, сякаш всеки момент ще издъхнете.

— В коя стая е? Знаеш ли?

— На горния етаж, първата врата отдясно. Помогнах му да се качи дотам.

Роб с благодарност стисна ръката на мъжа.

— Благодаря ти, благодаря ти.

Докато бързаше към ханчето, през главата му преминаха хиляди мисли. Трябваше да се подготви, в случай че това се окажеше някой, който прилича на Врабеца. А можеше и изобщо да не си приличат. Навярно въображението му си правеше шеги с него. Ужасната гледка на обезглавената Мери вероятно бе предизвикала образа на мъртвата му жена.

Смъртта на Мери не беше лека. Първият удар попадна някъде в тила. Вторият не успя напълно да отдели главата й. Ако Ариана наистина беше присъствала на ужасната смърт на майка си, сигурно вече не бе на себе си.

Но Ариана беше жива! От тази мисъл дъхът му секна. Молеше се да е истина. Влезе развълнуван в странноприемницата, обърна се надясно и видя стълбите. Вземайки по две наведнъж, стигна до горния етаж. „Първата врата вдясно. Първата врата вдясно!“ Повтаряше си тези думи като молебен, докато застана пред стаята. Почука леко, изведнъж го обзе страх.

— Иди си. Ела по-късно.

Роб се изненада от звучния мъжки глас. Беше му познат. Но на кого… Тогава чу риданията. Ариана плачеше. Посегна и хвана дръжката на вратата. Трепереше и дишаше пресекливо. Слава богу, вратата не беше заключена.

Отвори рязко и спря онемял пред картината, която видя. Ариана! Жива, дишаща Ариана, отпусната в дървена вана. До нея стоеше Колин Колрейн.

— Лорд Уоруик!

Като в сън Ариана чу името на съпруга си и отвори очи. Роб? Тук? Сънуваше ли?

Най-различни чувства се бореха у Роб. Радост, че Ариана не беше мъртва, смущение, че я намираше гола във ваната, гняв, когато осъзна, че Колин беше там със съпругата му.

Колин беше единственият, способен да мисли разумно.

— За бога, човече, влез и затвори вратата. Ариана няма нужда от публика.

Изкаран от вцепенението си, Роб влезе и затвори вратата. Отиде направо при Колин и като му изкрещя „Мръсник!“, го удари с юмрук в лицето.

Колин се олюля и се блъсна във ваната.

Изпаднала в шок, Ариана се отпусна във водата и като изстена тихо, потъна надолу. Обърна се на една страна, сгънала крака, и се сви на кълбо. Не можеше да издържи повече.

Роб отиде до ваната и извика:

— О, Ариана, божичко, Ариана.

Той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото. Сърцето му ликуваше при допира с нея. Взе едно одеяло от близкия стол, покри я и отново я взе в обятията си. Трескаво зацелува очите и страните й, галеше нежно косата й, милваше кожата й.

— Кажи ми, че наистина си тук. Кажи ми, че не сънувам всичко това.

Милувките на Роб отприщиха чувствата й. Тя се разплака, неспособна да издържа повече на болката и страданието. Самотата й без Роб, мъката при наблюдаването на екзекуцията на майка й, гневът, който изпитваше към Елизабет, омразата към палача… Ужасната картина отново оживя в представите й и риданията й се усилиха.

— Глупак! Виждаш ли какво направи? Тя току-що се връща от екзекуцията на майка си. Достатъчно страдаше. Трябваше ли да нахълтваш тук като…

— Мили боже! Осмеляваш се да ми говориш така? Намирам те с голата ми съпруга и ти се осмеляваш да ме учиш как да се държа. Махай се оттук, преди да съм те убил. Остави ме сам с жена ми, аз ще се погрижа за нея.

— Никъде няма да ида. Ариана има нужда от мен.

Роб тръгна вбесен към Колин, но спря, щом чу бебешки плач. Извърна глава по посока на звука. Бебе! На пода до прозореца. Какво? Чие? Мили боже… моето! Сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Когато вдигна красивото момченце в прегръдките си, ридания разтърсиха тялото му.

Като чу плача на бебето, Ариана се съвзе и се изправи. Робин се нуждаеше от нея.

Роб седна на леглото, отново се владееше.

— Не смеех да се надявам, не смеех изобщо да помисля… Какво е? Дъщеря? Син?

— Твоят син, Робърт… кръстен на теб… и на баща ми също. Ние… наричам го Робин.

— Робин — тихо повтори Роб, после се сети за детето в къщичката на Колин. — Колибата! Ти си живяла там с Колин през цялото време.

Колин наблюдаваше мълчаливо сцената. Знаеше, че трябва да си тръгне, но искаше да остане, за да защити Ариана, ако се наложеше. Искаше да разбере какви бяха отношенията между Роб и Ариана. Трябваше да се увери, че тя най-сетне щеше да бъде щастлива.

Тонът на Роб беше обвинителен, но Ариана го прие. Предполагаше какво изпитва той.

— Да — тихо отговори тя. — Той спаси живота ми и живота на бебето. Отнесе ме от една издатина върху скалите, където родих. Опази ме от Елизабет.

— И от мен. Защо?

— Защото аз убих Едмънд.

Слисан, Роб едва успя да проговори:

— Не би могла да извършиш нещо толкова ужасно.

Ариана прехапа долната си устна, за да не заплаче.

— Ужасно е, знам. Но той щеше да ме изнасили. И да ме заведе при Елизабет. Знаеше коя съм в действителност.

Роб не можеше да схване всичко.

— Разбирам да го убиеш, за да се защитиш, но да го обезобразиш така… Как можа?

— Да го обезобразя? Роб, не знам за какво говориш. Намушках го веднъж, в рамото. Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Веднъж? Беше наръган многократно и лишен от мъжкото си достойнство. Мислехме, че някакъв луд е влязъл в замъка, отвлякъл те е и…

Ариана беше онемяла от изненада.

— Роб, нима можеш да повярваш, че Ариана ще постъпи така дори с такъв долен човек като Едмънд Деверо?

Роб вдигна поглед към Колин. Беше забравил, че е при тях. Беше забравил всичко, освен сина си и съпругата си. Разтърси глава да подреди мислите си.

— Не знам на какво да вярвам вече. Ариана е жива, а я смятах за мъртва. Ти ме мамиш в къщата си, че си се оженил за друго момиче. За бебето ми каза, че е твое. На кое да вярвам? На какво мога да разчитам вече, щом непрекъснато съм лъган още от мига, в който видях Ариана за пръв път.

Роб прегърна здраво сина си и започна да крачи из стаята.

— Единствената истина за мен е това, което държа в ръцете си. Моят син. Взимам го с мен в Евърли — със или без майка му.

Ариана почувства как животът се изцежда от тялото й.

Колин грабна ръката на Роб умолително.

— Не бъди глупак, човече. Не оставяй, глупавата ти гордост да ти попречи да постъпиш правилно. Ариана те обича. Тя остана далеч от теб, за да спаси теб и бебето.

Роб отблъсна ръката му.

— Да ме спаси? Как ме е спасила? Като разби сърцето ми? Като ме лиши от сина ми?

— Тя те спаси от Елизабет. След днешния ден нима ще отречеш, че кралицата може да бъде много подла и да обезглави една беззащитна жена? Майката на Ариана. Какво, мислиш, би направила с Ариана и бебето, ако откриеше коя е тя в действителност? А какво щеше да стане с теб, ако се опиташе да ги защитиш? Ариана нямаше избор. Не разбираш ли това, човече?

Думите на Колин попаднаха на мястото си. Казаното от него беше истина.

— Нужно ми е време. Трябва да осмисля някои неща.

— Чудесно — отвърна Колин. — Помисли си, но не тук. Ариана няма да издържи. Погледни я. Отведи я в Евърли. Дръж я в безопасност, докато премисляш нещата. Остави я да ти разкаже всичко, което се е случило, преди да решаваш бъдещето й.

— Трябва да знам истината — измъчено каза Роб. — Няма да приема нищо друго.

Искрица надежда трепна у Ариана.

— Роб, заклевам се пред бога, че не съм убила Едмънд. Разбирам това сега. Когато Колин ми каза, че той е мъртъв, аз се почудих как съм могла да го убия с такъв лек удар. Но когато ти ми каза, че е бил обезобразен, вече се уверих, че не съм виновна за смъртта му.

Роб искаше да й повярва.

— Ако е истина, има само един начин да го докажеш. Върни се в Евърли…

Ариана се изправи и се уви в одеялото, сякаш да се предпази от нещо.

— Не мога да се върна, Роб, не мога. Достатъчно злини ти причиних. Не бих понесла, ако пострадаш от Елизабет заради мен.

— Мястото на Робин е в Евърли. Ако го искаш, ще трябва да се върнеш.

— Не може да си толкова жесток.

Роб се изсмя горчиво.

— Виж кой ме нарича жесток! Накара ме да мисля, че си мъртва. Остави ме да скърбя в продължение на десет месеца. Отне ми първородния син и ме наричаш жесток?

Ариана не можеше да се защити, наистина бе така.

— Тогава съм загубена.

Роб беше съкрушен от тъжното й примирение със съдбата. Защо се отказваше толкова лесно?

Настъпилото мълчание беше непоносимо за Колин.

— Никой от вас двамата не мисли нормално сега. Съвсем разбираемо е, като се има предвид какво сте преживели днес. Най-важното в този момент е да се докаже невинността на Ариана. Тъй като аз съм единственият, който може да разсъждава трезво, ще се заема да разкрия какво всъщност се е случило.

— Семейството няма повече нужда от услугите ти — студено каза Роб.

Колин поклати глава.

— Помисли, човече, ако не за Ариана, тогава поне за твоя син. Нима ще оставиш семейството си да бъде унищожено заради твоята гордост? Нека ти помогна. Бог вижда, че съм длъжен да сторя това. Трябваше да ти я върна веднага щом се оправи, но тя ме помоли да остане и аз отстъпих. Мислех си, че съм го направил, защото с мен ще бъде в по-голяма безопасност. Сега не преставам да се питам дали не съм я задържал само заради себе си.

Като чу болката в гласа на Колин, Роб разбра, че макар и да искаше, не можеше да го мрази. Как би могъл да го обвинява, че е обикнал Ариана? Кой простосмъртен не би се влюбил в нея?

— Достатъчно. Ако Ариана пожелае да дойде, ще ти дам възможност да докажеш невинността й. Но след това не искам повече да те виждам. Разбираш ли? Ще се махнеш от Евърли завинаги.

— Разбирам. — Колин вече чувстваше болката от загубата на Ариана. Гърдите го присвиха, гласът му се превърна в шепот. Обърна се към Ариана и я попита: — Съгласна ли си?

Погледът на Ариана се местеше от лицето на единия към другия. Беше причинила страдание и на двамата. Нима щеше да направи същото и с детето си? Изведнъж около нея припадна мъгла. Още усещаше в ноздрите си миризмата на майчината си кръв. Беше уморена, твърде уморена да се противопоставя на жестоката си съдба. Беше обречена от момента, в който се беше родила, също като майка си, на която бе писано да страда и да умре мъчително от кървавата ръка на Елизабет. Усети, че я обгражда тъмнина, тъмнината на смъртта. Робин щеше да е по-добре без нея. Робърт и Колин щяха да бъдат по-добре без нея.

Роб обхвана в шепи лицето й. Ръцете му я върнаха към действителността.

— Ариана? Ариана, погледни ме.

Тя с усилие повдигна клепки и се вгледа в светлината, струяща от неговите топли кафяви очи.

— Роб, о, Роб. Бог да ми е на помощ, искам да живея.