Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (25)

25.

8 февруари 1587

Съзнавайки, че вижда изгрева на слънцето за последен път, Мери отправи поглед направо в червената сфера и я гледа втренчено, докато очите й не се напълниха със сълзи. Как бе възможно зората, това ослепително начало на новия ден, да бележи сега края на живота й? Как бе възможно Елизабет да подпише още една кралска смъртна присъда?

До вчера милостиво бяха крили от нея, че днес ще трябва да умре. И въпреки че отначало се бе молила за повече време, зашеметена, че Елизабет бе подписала смъртната й присъда, след като всички бяха очаквали противното, сега се радваше, че не бе помилвана и скоро щеше да завърши земния си път.

Не беше мигнала цяла нощ. Приготвяше се за последната сутрин в живота си. Искаше всичко да бъде идеално обмислено, та всеки, който присъства на събитието, да го запомни завинаги. Искаше някога хората да казват, че е умряла, както подобава на благородна кралица. Не, даже нещо повече, да кажат, че Мери — кралицата на Шотландия и островите — беше умряла като мъченица.

Елизабет едва ли подозираше каква услуга й бе направила, като подписа смъртната й присъда и с това й осигури място на небето. Уморена от дългите години, през които беше лишена от свободата и децата си, Мери нямаше повече желание да живее. Съжаляваше само за едно нещо, което все още я тормозеше — че не може да види дъщеря си за последен път.

Въпреки че го отричаха, тя знаеше, че прислужничките й са сигурни в смъртта на Ариана. Опитваха се да скрият чувствата си от нея, но тя ги познаваше добре. Да можеше да им докаже, че грешат! Ако имаше поне едно доказателство, че дъщеря й е жива, щеше съвсем спокойно да посрещне смъртта. А детето на Ариана, нейното внуче? Искаше й се толкова много да узнае, че и то е живо. Мери преглътна с усилие, едва сдържайки сълзите си. Не биваше да плаче сега, толкова близо преди края. Трябваше да се приготви. Скоро щяха да дойдат за нея.

Извика прислужничките си и започна ритуала по обличането с ясното съзнание, че е за последен път. Колко странно чувство! Невероятно беше да си помисли, че повече никога няма да се облича, да се храни или да види още едно зазоряване.

Но въображението й не я подведе, когато започна да обмисля предстоящия ден. Беше предвидила всичко до най-малката подробност. Беше виждала много екзекуции и знаеше, че се пролива доста кръв. Затова бе подбрала фустата и ризата в ален цвят.

Два часа прислужничките я обличаха усърдно, изпълнявайки указанията й. Цялата в червено, тя носеше елегантна кралска мантия, поръбена с кадифе и злато. За нейната екзекуция не бяха нужни мрачни дрехи. Нека всички присъстващи бъдат наясно, че пред тях стои кралица. Сложи златно кръстче на шията си и взе едно разпятие от слонова кост, което да носи в ръка, та всеки да разбере, че умира като истинска дъщеря на католическата вяра. Модерна перука покри редките й сиви коси, а най-отгоре сложи островърха шапка с бял воал, който стигаше до земята.

Колко приятно беше да се облече отново като кралица! Да чувства тежестта на елегантните дрехи върху тялото си. Сега беше готова да се изправи срещу враговете си. Приглади полите на роклята си.

— Вече привърших приготовленията си за този свят — каза спокойно тя. — Съберете се около мен, нека коленичим и се помолим.

* * *

Докато кърмеше сина си, Ариана затвори очи и дишането й почти се нормализира. През тези няколко безценни минути тя можеше да се изтръгне от състоянието на вцепененост. Трябваше да се погрижи за сина си, преди отново да се облече като момче. Тя се усмихна леко, усещайки как млечните зъби на Робин се забиха в плътта й.

Майка й разполагаше с толкова малко време.

Страшно й се искаше Мери да види внука си. Искаше й се Робин да расте, уверен в обичта на своята баба. Колко жесток може да е животът! След малко щеше да остави сина си на грижите на Колин, за да стане свидетел на смъртта на майка си. Как да понесе всичко това?

Сякаш прочел мислите й, Колин каза:

— Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш сама, Ариана? Имаме само един пропуск, не мога да бъда там с теб.

— Мога и трябва да го направя. Не просто заради мен самата — да зърна майка си още веднъж и да я помня после цял живот — а заради нея. За да изпита поне малко облекчение, като ме види там.

— Твоята смелост ме удивлява. Не знам на твое място дали бих направил същото.

— Не съм го направила още — каза Ариана с тъжна усмивка. — Запази си похвалите за после, когато всичко свърши. — След това целуна Робин по челото и го отдели от гърдата си. — Сега, млади господине, е време майка ти да си пристегне гърдите. Много по-лесно ще ми бъде, след като си ги изпразнил.

Колин й помогна да се облече. Тревожното чувство в душата му се засилваше с всеки изминал миг. Искаше да й каже, че е опасно за нея, но разбираше, че присъствието й щеше да бъде подарък за Мери, единствения подарък, който Ариана би могла да даде на майка си в този последен миг от живота й.

— Как изглеждам? Ще мина ли за глезен млад господин? — Ариана застана пред Колин, опитвайки се да се пошегува. Не можеше да му покаже колко се страхува, защото той щеше да й попречи да иде в замъка.

— Аха, ставаш за млад господин. Освен това всички ще гледат Мери. Не говори и не привличай вниманието към себе си и всичко ще мине добре. Ще помоля жената на Алън да се грижи за Робин, за да мога да те изчакам пред портите на замъка. Няма да се връщаш самичка насам.

— Не, искам да стоиш тук с Робин. Ако нещо стане и ме заловят, искам да си достатъчно далеч от мен. Разбираш ли? Заради Робин.

— Ариана…

— И ако ме заловят… искам да ми обещаеш, че ще предадеш Робин на баща му.

— Знаеш, че ще го направя, но няма да се наложи. Мили боже, трябва да повярвам, че няма да стане нужда да правя това. Иначе няма да те пусна!

Ариана почувства как Колин я привлича към себе си и я прегръща, почувства как топлината на тялото му изчерпва силите й, как решимостта й да иде на екзекуцията се стопява. Затова се остави чувството на вцепененост да стигне до сърцето и до мозъка й, за да може да преживее ужаса, който я очакваше.

Тълпата вече се бе събрала около замъка, когато Ариана се приближи към портата с пропуска в ръка. Селяни, граждани, мъже, жени, деца, нетърпеливи да чуят някакви новини за екзекуцията. Лешояди! Как могат да очакват така настървено смъртта на една невинна жена! Като разблъскваше тълпата, тя стигна до един пазач и му показа откраднатия пропуск.

Той я пропусна с мълчаливо кимване. Ариана влезе след една група рицари и се озова в огромна зала. Вътре веднага потърси стълбите, водещи към ешафода — единственото място, през което беше сигурна, че ще мине майка й и където никой нямаше да й попречи да я види. Намръщи се, като видя, че мястото вече е заето от няколко рицари. Разбута ги и смело застана най-отпред.

Здравенякът рицар, когото избута от мястото, сърдито изсумтя:

— Ей, какво правиш? — Но изражението му се промени, като видя крехкото момче. — Трябва да си голям смелчага, щом си позволяваш да ме буташ. Такива като теб ги ям на закуска, ама днес съм в настроение. — И като гледаше отгоре момчето, продължи: — Доста млад ми изглеждаш, за да присъстваш на обезглавяване, но пък то със сигурност ще те направи мъж. Първата екзекуция ли ти е?

Ариана кимна, без да говори.

— Е, тогава се радвам, че съм зад теб, а не пред теб. Ако вземе да ти прилошее де — каза великанът и като се засмя високо, удари Ариана по гърба.

Ариана трепна от думите му и облекчено въздъхна, когато рицарят отново се обърна към своите приятели. Дразнеше се колко много хора бяха щастливи, че Мери ще умре и приемаха екзекуцията й като развлечение. Беше й трудно да се овладее. Съзнавайки, че трябва да остане спокойна, тя преглътна гнева си и се огледа. Очите й за момент се спряха на буйния огън в огромната камина от другата страна на залата. Не му беше мястото тук, в тази зала на смъртта. Светлината, която пръскаше, силно контрастираше с предстоящата ужасна сцена.

Ариана прикова поглед в огъня и дълго гледа пламъците, преди да се осмели да вдигне очи към ешафода, който беше толкова близо, че ако се протегнеше, можеше да го докосне. Беше квадратен, около четири метра широк, издигнат на височина от половин метър, и целият беше покрит с черен плат. Всъщност всичко отгоре беше в черно: ниската ограда, която стигаше до столовете, страшният пън и малката възглавничка на него. Какво внимание — възглавничка, на която майка й да положи удобно глава, за да я отсекат.

Погледът й се откъсна от ужасяващата гледка, но попадна на нещо още по-страховито — секирата, облегната на перилата. Ариана се хвана за тях, защото усети, че й се подкосяват краката.

Горе, в стаята си, Мери чу силно почукване на външната врата, но продължи да се моли.

Един слуга отвърна на екзекуторите:

— Нейно Величество се моли!

Думите му бяха посрещнати с мълчание. Слугата с въздишка се присъедини към господарката си и продължи да се моли. След петнадесет минути тропането се поднови, този път по-силно. След това вратата се отвори. Вътре, заедно с надзирателя, влязоха сър Еймиъс Полит, Шрюзбъри, граф Кент и много други. Запристъпваха от крак на крак, почувствали неудобство, задето нарушават молитвата на кралицата на Шотландия.

След малко Мери стана и втренчи поглед в надзирателя.

— Мадам, лордовете ме изпратиха да ви взема — каза той с треперещ глас.

— Така да бъде.

Почти незабавно вайканията и плачът на прислужничките й изпълниха въздуха. Мери ги прегърна една по една. Когато двама от хората на Полит се приближиха, за да я изведат, спокойствието на Мери се стопи, защото тя осъзна, че нямаше да им разрешат да я придружат.

— Разбира се, никой няма да възрази, ако слугите ми видят как умирам. Те ще са голяма утеха за мен в този момент.

— Няма да получат разрешение — отвърна граф Кент, — защото може да пищят или да припаднат, или пък да се опитат да си потопят носните кърпички в кръвта ви.

Мери знаеше, че имаше и друга, по-непочтена причина, за да не иска граф Кент слугите й да видят екзекуцията. Но не можеше да си позволи нейната смърт да бъде описвана само от враговете й или от фанатичните пуритани. Ако трябваше да умре мъченически, тогава целият свят трябваше да знае истината за нея.

— Милорд, давам ви дума, макар че ще бъда мъртва, че те няма да направят нито едно от тези неща.

— Съжалявам, не мога да разреша това.

— Сър, много сте жесток. Кралицата никога не би ми отказала такава нищожна молба. Вие не пуснахте при мен моя свещеник и сега, в последния час на живота ми, ми отказвате утехата на моите слуги?

Тя видя колебанието в очите на Кент и продължи да го убеждава още по-енергично, изливайки гнева и нещастието си в думите:

— Не забравяйте, че аз съм братовчедка на вашата кралица. Нося в себе си кралската кръв още от Хенри VII. Кралица съм на Франция и миропомазана кралица на Шотландия. Нима ще откажете да изпълните тази моя тъй нищожна последна молба?

Кент не издържа. Всичко, което тя казваше, беше вярно. И освен това как щеше да реагира светът на факта, че в предсмъртния час на кралицата е била отказана утехата на нейните приближени?

— Можете да вземете шестима от вашите приближени.

Мери ликуваше. Бързо посочи лекаря си, хирурга и аптекаря, и главния иконом Мелвил, заедно с Джейн Кенеди и Елизабет Кърл. Те най-добре щяха да разкажат истината за нейната смърт, когато всичко приключеше.

Готова да посрещне съдбата си, тя каза решително:

— Да тръгваме.

Бъргойн, френският й лекар, застана до нея и процесията тръгна. Подкрепяна от двете страни от рицарите на Полит, Мери бавно се отправи надолу по стълбата, пренебрегвайки болките от подутите си от ревматизъм крака. Андрю Мелвил, нейният главен иконом, коленичи на последното стъпало в очакване с почтително изражение на лицето.

Трогната дълбоко, Мери протегна ръка да го изправи на крака и го прегърна с благодарност. Усещането на силните му ръце й донесе неочаквана утеха и тя остана така, прилепена до него, желаейки този момент да продължи вечно. Ето поне един, който я обичаше.

С треперещ глас Мелвил каза:

— Това ще бъде най-тъжното съобщение, което някога съм носил — че моята кралица и господарка е мъртва.

— О, не, Мелвил, съвсем не е така. Днес аз умирам, вярна на моята религия, една истинска кралица на Шотландия и Франция. — Като се изправи в пълния си ръст, тя зае величествена стойка и с рязко завъртване влезе вихрено в залата. Не усещаше болките в краката, нямаше я и болката в сърцето. Тя беше кралица и всички трябваше да почувстват това.

В залата се възцари мъртва тишина. Ариана обърна глава към вратата и сърцето й спря да бие при вида на майка й, която вървеше към ешафода. Стражите веднага започнаха да проправят път през тълпата и Ариана беше принудена да се отмести от стъпалата, по които щеше да мине майка й. Обзе я паника. Трябваше да направи нещо, в противен случай кралицата никога нямаше да разбере, че дъщеря й е била там.

— Ваше Величество — извика Ариана, като се мъчеше да надвие шума, — ще разкажа на малкия си син за този велик ден.

Мери спря внезапно, като си спомни гласа на дъщеря си…

Не може да бъде.

Тя обърна глава към тълпата и разпозна лицето, което копнееше да види. Разпятието от слонова кост падна от ръката й.

Ариана бързо отиде до мястото и се наведе да го вземе, докосвайки тайно с ръка края на роклята на Мери в знак на мълчаливо преклонение. Бавно, много бавно тя започна да се изправя. Очите й проследиха елегантната фигура и стигнаха до благородните очи на майка й. Вгледа се в тях така непоколебимо, че нищо не можеше да отклони погледа й. Преди се беше взирала в тези очи само веднъж и вече никога нямаше да може да го направи. Този момент щеше да бъде единственото, което щеше да й остане от майка й. Протегна ръка и подаде разпятието.

Мери се вгледа в ясните сини очи, поглъщайки жадно образа на любимата си дъщеря. Душата й се извиси. И в същото време намери покой. „Благодаря ти, Господи, за този чудесен подарък!“ — прошепна тя. Протегна ръка да вземе разпятието, обхвана малкия юмрук на Ариана и силно го стисна.

Продължиха да стоят така сякаш цяла вечност, изживявайки единствения миг, който им оставаше да споделят. Даряваха любовта си една на друга с очи, вдъхваха си сила с ръце и мълчаливо се прощаваха. Изведнъж, осъзнавайки каква опасност крие това за Ариана, Мери пое разпятието и страстно го целуна. Продължи по стълбите нагоре без ничия помощ.

Всички, които я наблюдаваха, се чудеха на спокойствието и на усмивката, която се появи на лицето й. Като седна на стола зад жертвеното блокче, Мери погледна към човека, който държеше смъртната присъда. С монотонен глас той зачете присъдата, но тя не я чуваше. Дъщеря й беше на няколко крачки от нея. Само това имаше значение сега. И тогава си спомни думите, които Ариана беше извикала в тълпата: „… Ще разкажа на малкия си син за този велик ден“. Син! Ариана имаше син. Макар че кръвта й щеше да изтече в следния миг, тя никога нямаше да се превърне в прах. Щеше да продължи да живее в дъщеря си, във внук си.

Съдията свърши с четенето на присъдата, зави на руло пергамента и отстъпи.

Тълпата притихна.

Лорд Шрюзбъри пристъпи напред и тихо се окашля:

— Чухте ли какво ни е заповядано да направим?

Мери стана от стола.

— Изпълнете дълга си!

Страхувайки се, че кралицата ще почне да се моли отново, фанатичният епископ на Питърбъро, доктор Флетчер, задекламира протестантска проповед, щастлив от дадената му възможност да се изяви пред толкова изтъкнати личности.

Мери се бе надявала да й спестят този последен опит да умре като протестантка. Ужасена и решена да не ги оставя да превръщат смъртта й в триумф за реформистката църква, тя се опита да го прекъсне, макар и без успех. В отчаянието си тя падна на колене и започна да се моли с глас, който ставаше все по-силен и по-силен и надвиваше гръмливия глас на епископа. Като се потапяше в светите думи, които я бяха съхранили, тя притискаше разпятието до гърдите си.

Нейната всеотдайност умори доктор Флетчър и той избърса потта от челото си с кърпичка, след това седна.

Накрая само нейният глас изпълваше въздуха:

— Приеми ме, Господи, отдай ми милостта си и прости греховете ми.

Мери се изправи.

Облечените в черно палачи пристъпиха напред и коленичиха, измолвайки прошка за това, което щяха да направят. Това беше една формалност и тя я прие като такава. Кимна студено и на двамата. Когато Були, по-едрият палач, се изправи, Мери разбра, че вече е време. Тялото й се люшна, но само за момент и когато с усилия на волята застана стабилно, тя пожела мисълта й да се понесе далече, далече оттук… към един красив замък в зелените планини. Там тя седеше под един огромен дъб, а на коленете си държеше своя внук.

Ариана се опитваше да не гледа Були и неговия помощник, но когато коленичиха пред Мери, нямаше как да не ги забележи. Тези отвратителни същества се осмеляваха да искат прошка за гнусното си престъпление! Никога! Те щяха да горят в ада!

Палачите се изправиха и направиха знак на прислужничките на Мери да я съблекат. Когато тя застана пред тълпата рицари, облечена в алена фуста и камизола, Ариана се затвори дълбоко в себе си, предпазвайки се от ужаса и скръбта, които щеше да изпита. Като в сън тя се видя да седи под гигантски дъб… а наблизо нежно ромонеше поточе. Усмихна се спокойно, виждайки до себе си майка си с Робин в скута. Заля я всепроникващо чувство на любов и тя протегна ръка в желанието си да докосне ръката на майка си.

Червена светкавица я заслепи.

Тя се сепна и отвори очи.

О, господи, секирата се стоварваше за втори път.

Стисна очи, като отчаяно се мъчеше да намери дъба с поглед. „Мамо, къде си? Мамо, мамо, не ме оставяй!“

Тя чу като в сън как секирата се стоварва за последен път и почувства внезапен вятър да разрошва косите й. Той се превърна в лек полъх, който целуна страните й и изчезна.

Сега можеше да отвори очи, защото това, което лежеше на оплискания с кръв под, вече не носеше същността на майка й. Обхващайки с поглед ужасната сцена, видя как Були се наведе към главата на Мери. Когато я вдигна, за да я видят всички, главата неочаквано се изплъзна от ръката му и падна на земята, а в ръцете му остана само перуката.

Тълпата ахна.

Главата падна на пода и в залата се разнесе тъп звук, който щеше завинаги да остане в съзнанието на Ариана. Искаше й се да изпищи, да плаче, да удря с юмруци ужасния палач, но вместо това стоеше като вцепенена. Мили боже, това беше повече, отколкото можеше да понесе!

Но не беше права!

Помощникът на Були вдигна тялото на Мери от пода. Силно ахване се разнесе сред тълпата, като видяха малкия скай териер на шотландската кралица да се крие под полите й. Синьо-сивото му тяло бе покрито с алени пръски. Ариана извика, но никой не я чу във врявата, която последва. Животното побягна объркано и изплашено в ограденото място, търсейки успокоение от някое познато лице в тълпата. Преследвано от помощника на палача, кучето скочи във въздуха и се озова на гърдите на Ариана.

Ариана вдигна ръце да прегърне животното. Усети лепкавата му и влажна козина. Вцепенеността й изведнъж изчезна. Почувства как с пълна сила я заливат скръб и мъка, гняв и омраза и извика:

— Не-е-е!

Веднага се протегнаха ръце — едни да подкрепят падащото й тяло, други да грабнат малкото кученце.

Като всички останали в залата, Роб също наблюдаваше потресен как териерът, опръскан с кръвта на кралицата, започна да бяга панически около ешафода. Видя как животното скочи във въздуха в ръцете на един от зрителите. Лицето му пребледня, когато разпозна в него фигурата на Врабеца. Не може да бъде! Ариана! Моята Ариана!

Той премигна с очи, но когато ги отвори отново, нея я нямаше.