Сандра Дейвидсън
Принцеса в изгнание (23)

23.

Фодърингей

Декември 1586

Печалният звън на камбаните пронизваше студения зимен въздух и огласяше църкви и замъци, отекваше в кули и бойници. Мери Стюарт, затворената кралица на Шотландия и островите, беше съдена за организиране заговор за убийство на кралица Елизабет и призната за виновна. Произнесената присъда беше: смърт за шотландската кралица.

Камбаните не спряха да бият в продължение на ден и половина и новината се разнесе из цялата страна, до най-отдалеченото кътче на кралството. Затворена в замъка Фодърингей, Мери се вслушваше в скръбния звън, знаейки, че чува камбаните, обявяващи собствената й смърт. Опита се да изолира плътния звън, отекващ в сърцето й, но той беше толкова силен, че, изглежда, беше заменил и пулсиращия му ритъм.

Тя крачеше с изопнати нерви из стаята си и звънкият й глас отекваше сърдито:

— Представяш ли си нахалството на този надут сър Еймиъс Полит? Първо нарежда да скъсат кралския ми балдахин и да махнат билярдната маса, а след това се осмелява да седи в мое присъствие. И при това с шапка на главата, за да демонстрира неуважението си.

Мери Сетън погледна състрадателно господарката си.

— Но вие му показахте каква велика кралица сте, като сложихте кръста на мястото на балдахина. Показахте на него и на безсърдечната Елизабет, че ви ръководи много по-висша власт. Никога друг път не съм била по-горда с вас.

Мери се усмихна, ободрена от думите на своята прислужница, и отиде до прозореца. Като избърса от стъклото рисунките от скреж, които й пречеха да вижда, тя погледна към небето.

— Той съвсем не очакваше това, нали? Но и аз не очаквах речта, която произнесе за това колко съм опасна. Каза ми, че докато съм жива, протестантската религия е застрашена от унищожение.

Мери потърси с пръсти кръста, окачен на шията й, и започна да шепне:

— Точно в този момент осъзнах истинската си съдба, макар дълбоко в себе си да знаех, че ще е такава. Помниш ли какво написах на моята бродерия? En cette mort sera mon commencement. Ако Елизабет подпише смъртната присъда, аз няма да умра само като кралица, а като мъченик на католическата вяра и в тази смърт ще бъде моето начало. Не изпитвам никакво съжаление към Елизабет сега, защото ще умра възвеличена като истинска и последователна дъщеря на католическата вяра и това ще бъде тежък товар за нея.

Думите на Мери омайваха слушащите я жени. Тяхната благородна кралица беше готова да умре и смелостта й ги вдъхновяваше. Те седяха и се споглеждаха в мълчаливо благоговение, докато Мери продължаваше да гледа през прозореца. Малкият й скай териер, останал твърде дълго незабелязан, наруши тишината с острия си накъсан лай, подканящ Мери да го вземе в ръце. Тя внимателно го подхвана и гушна главата си в меката му козина.

— Мъничкият ми бебчо, и ти сигурно чувстваш плащеницата на смъртта. Бих искала проклетите камбани да спрат. Трябва ли да полудея от непрекъснатия им звън?

Като по чудо биенето на камбаните секна и прислужниците на Мери се присъединиха към смеха й.

— Виждате ли, аз все още имам някаква власт над тази ужасна страна.

Малко по-късно, останала насаме с най-доверените си слуги, Мери седна да пише писма. Перото й се движеше бързо по пергамента.

— Ваша Светлост, пишете вече часове. Умолявам ви да спрете за малко.

— А, бог знае дали ще имам друга възможност. Трябва добре да се възползвам от времето, което ми остава да живея.

— Не говорете така, моля ви — каза Джейн Кенеди, обезкуражена от присъдата и посещението на Полит, а и от непрекъснатото биене на камбаните. — Елизабет няма да посмее да ви убие. Повече от сигурно е, че ще ви помилва. Всички го казват.

— Наистина го казват и освен това вярват, че е така. Но въпреки всичко, аз трябва да съм подготвена. Едно последно писмо и свършвам. Най-важното — до дъщеря ми Ариана.

В стаята се възцари ужасна тишина. Мери забеляза това, вдигна глава и обходи с поглед покрусените лица на своите прислужници. Сърцето й започна силно да бие.

— Какво има? Какво гледате така, като че вече сте били на погребението ми? Кажете ми какво е станало!

Мери Сетън се страхуваше от този момент. Беше укривала новината от кралицата с надеждата, че никога няма да се наложи да й съобщи.

— Не мога да ви кажа, Ваша Светлост. Не искам да съм тази, която да ви каже това. — И тя избухна в плач, скривайки лицето си в ръце.

Мери се приготви да чуе нещо лошо. Беше преживяла толкова скръб в трудния си живот, че се бе научила да го приема такъв, какъвто беше.

— Тогава ти, Джейн, ти ще ми кажеш. Какво е станало? Да не би дъщеря ми да е пометнала? Това ли е? Бебето трябваше да се роди през април, а аз не съм получавала вест оттогава. Убеждавах се, че всичко е заради опасността да се контактува с мен. Така ли е? Да не би моят внук да е умрял при раждането?

Джейн Кенеди се прекръсти, преди да заговори.

— Ариана, Ваша Светлост.

Мери се строполи в стола до прозореца и се вкопчи за облегалките. Тялото й се вцепени.

— Кажи ми, хайде, кажи ми сега, докато все още имам сили.

— Тя е мъртва.

— Не! Не! Щях да разбера. Щях да го почувствам! Защо ме лъжете? Няма да понеса детето ми да умре преди мен. Няма да издържа такъв удар.

Мери Сетън се приближи бързо до кралицата, за да я утеши.

— Тогава ще мислим, че тя не е мъртва. Сигурно е някаква ужасна грешка. Тялото й не е било намерено. Само някаква окървавена дреха свидетелства за смъртта й. Можем да се утешим с това, кралице моя.

— Тялото не е намерено? Значи тя не е мъртва, не е умряла. Не прекарах всички тези години като затворничка на Елизабет, без да й разкрия къде се намира дъщеря ми, само за да я дочакам да умре преди мен. Трябва да имаме кураж. Трябва да вярваме, че тя е жива поне докато няма абсолютни доказателства за смъртта й. Кажете ми какво знаете и повече няма да говорим за това. Аз ще й напиша писмото, както бях намислила, и тя ще го прочете.

Мери остана будна дълго време след като всички бяха заспали. Повтаряше си мислено всичко, което беше чула за предполагаемата смърт на Ариана сред скалите. Каква връзка можеше да има това със смъртта на Едмънд същата нощ? Нима беше узнал тайната и някой го беше убил, за да не я разкаже на Елизабет?

Защо всичко в живота й се беше развило така ужасно? Годините, през които се бе чувствала истински щастлива, можеха да се изброят на пръсти. Срещу нея бяха организирани заговори, дори беше предадена от брат си и собствения си син. И двамата бяха попаднали под влиянието на Елизабет и нито един от тях не се беше опитал да я освободи. Лестър — също. Даже беше включен в комисията, когато я съдиха. Но как би могла да го вини? Сам не би могъл да предотврати съда и да говори в нейна защита. Това щеше да му струва живота или поне свободата. Елизабет нямаше да бъде благосклонна към него, ако той се беше застъпил за Мери пред съдиите. А сина си, как би могла да го вини? Не беше го виждала от бебе. Той никога не бе усетил любовта на майката. Само кръвта във вените май не бе достатъчна.

Кръвта… Елизабет и Мери произхождаха от един и същ дядо и следователно имаха една и съща кръв във вените си, но това не попречи на Елизабет да я предаде. Не, само родствената кръв не стига. След това си спомни за пръстена с розата от слонова кост и рубинения камък, който беше дала на дъщеря си, и мисълта й потече в друга посока. Понякога родствената кръв значеше много. Всичките й надежди и мечти бяха в дъщеря й. Чрез нея тя щеше да живее вечно, щеше да остане безсмъртна. Не беше възможно Ариана да е мъртва. Господ не беше толкова жесток.

* * *

Оголените, покрити с лед клони стенеха от порива на вятъра, който се промъкваше между дърветата и като обгръщаше от две страни къщата на горската поляна, изсвистяваше навътре в гората. Като се завихряше край конюшнята на Паша, той блъскаше силно дървената врата върху оградата и плашеше животното. Кобилата изцвили нервно и Паша й отговори, отметнал назад великолепната си глава.

Ариана успокои с нежни думи животните и те приближиха оградата, като пръхтяха за поздрав. Тя поглади челото на кобилата, след това й даде един морков. Паша мушна глава под ръката на Ариана и избута кобилата настрана.

— Хей, момче, така ли се отнасяш с дамата? — каза Колин, като застана до Ариана. Пресегна се и подаде морков и на кобилата.

— Радвам се, че запази Паша през цялото време, Колин. Отначало си мислех, че това е лудост. Някой можеше да намери нашето скривалище и да го разпознае.

— Даже и тогава нещата нямаше да се променят. Щях да кажа, че съм го намерил в гората и съм го задържал, докато се обади собственикът.

— Мисля, че имаш право. И не мога да не отчитам печалбата, която ще имаме един ден, когато кобилата се ожреби.

— Печалба ли каза? Познавам те, ти ще искаш да задържиш кончето.

— Прав си — засмя се Ариана. — Наистина щях да го запазя. Поне първото, за Робин. — Поривът на вятъра блъсна Ариана и довея до нея далечен и самотен звън на камбана. — Още продължават да бият. — Тя потрепери и придърпа качулката на пелерината върху косата си.

— Какво каза? — попита Колин, като галеше Паша по гърба.

— Камбаните. Бият вече втори ден. Какво означава това?

Колин добре знаеше отговора, но нямаше намерение да й казва. И без това скръбта в живота й беше достатъчно много.

— Не знам. Вероятно отбелязват раждането на сина на някой херцог.

— Не мисля. Не и толкова дълго. Има нещо друго. Нещо във връзка с кралица Елизабет, сигурна съм. Може да е умряла.

— Ако желанията можеха да убиват — нервно се засмя Колин, — тя със сигурност щеше да е мъртва.

Ариана потръпна отново.

— Студено ли ти е? Да се върнем ли обратно? Мисля, че оставихме достатъчно време за усамотение на Уил и Фелисити. Не искам да се разболееш от дълго стоене на студа.

— Дай им още малко време.

— Ти си решила, че Уил и Фелисити си подхождат — изсмя се Колин.

— Да, Уил се нуждае от добра жена, а Фелисити — от някой, който…

Болка замрежи погледа на Колин.

— Хайде. Кажи го. Някой, който може да й осигури добър живот.

Ариана протегна ръка и го докосна по лицето.

— Колин, не ми се сърди. Говорех за Фелисити, а не за мен.

Колин пое ръката й и я целуна по дланта.

— Знам, извинявай. Просто ужасно ме боли, че не мога да ти осигуря живот, какъвто си живяла преди. Боже мили, та ти си дъщеря на кралица! Не трябва да живееш в колиба и да ти излизат мазоли по ръцете от работа. Твоето място е в двореца, със слуги, които да притичват при едно помръдване на пръста ти.

— Не работя толкова, а и това, което върша, е за мен и Робин. Що се отнася до предишния ми живот, нима забравяш, че съм отгледана като селянка? Свикнала съм. Но с Фелисити е друго. Тя е била отгледана като благородничка. Ще бъде чудесно, ако се ожени за Уил и заживее отново като такава.

Колин внимателно гледаше лицето й. На него той виждаше това, което неизменно присъстваше — спокойната тъга в очите й. Дали някога щеше да се промени този неин поглед? Можеше ли да бъде щастлива отново?